Филипа Грегъри
Повелителка на реките (37)

Замъкът Уиндзор

Лятото на 1454

Тя отива в Уиндзор. Получава истеричен пристъп, вилнее като гръмотевична буря нагоре и надолу из кралските апартаменти, нахлува в покоите и излита от тях, но в крайна сметка отива. Всъщност не може да направи нищо друго, освен да отиде. Йоркският херцог, чиято съпруга Сесили бе дошла лично при кралицата да покаже смирението си и да измоли място за него в съвета, се издига високо върху колелото на съдбата. Съветът е убеден, че той е единственият човек, който може да възстанови реда в кралството, който може да предотврати десетките битки, които избухват при всяка свада в графствата, лордовете вярват, че той е единственият човек, който може да спаси Кале, имат му доверие, че ще вземе в ръцете си кралството и ще го удържи, докато нашият крал, нашият спящ крал, се върне при нас. Сякаш мислят, че страната е прокълната и Йоркският херцог е единственият човек, който може да извади меча си от ножницата и да застане на прага, препречвайки пътя на невидим враг, да не отстъпва от мястото си, докато кралят се събуди.

Кралицата — която бе пожелала сама да бъде владетел — е принизена до съпруга, избутана е настрани, за да изпълнява единствено ролята на майка. Тя заминава, както й е наредено, лордовете плащат разноските на домакинството й, намаляват броя на конете в конюшнята и й забраняват да се връща в Лондон без покана. Отнасят се с нея, сякаш е обикновена жена, жена без значение, принизяват я, като и оставят единствено ролята на болногледачка на съпруга си и настойница на сина си.

Едмънд Боуфорт е все още в Тауър; не може да й помогне. Всъщност и тя не може да го защити, нейната закрила не означава нищо, кой може да се съмнява, че той ще бъде съден и обезглавен? Лордовете, които са я приемали като кралица, не смеят да си я представят като регент. Макар че собствените им съпруги могат да управляват земите им в тяхно отсъствие, те не получават титли и не могат да извличат печалби за себе си. Не им се нрави мисълта за жени на власт, жени предводителки. Способностите на жените не се признават; всъщност те дори се прикриват. Мъдрите жени, когато имат власт над голям имот, си дават вид, че всичко, което правят, е да управляват домакинството; пишат за съвет на съпруга си, когато той отсъства, и му предават обратно ключовете при завръщането му. Грешката на кралицата е, че предяви претенции за властта и титлата.

Лордовете не могат да понесат мисълта за власт в ръцете на жена, непоносимо им е дори да помислят, че една жена може да управлява. Сякаш искат да я върнат в родилната стая. Сякаш, заспивайки, нейният съпруг кралят, я е освободил, оставил я е свободна да ръководи кралството, а дългът на всички останали велики мъже е да му я върнат. Ако можеха да я приспят като него, мисля, че биха го сторили.

Кралицата е затворена в усамотение в Уиндзор. Ричард е като хванат в капан в Кале. Аз живея като нейна придворна дама, като самотна съпруга, но всъщност всички чакаме. Всеки ден Маргарет отива да види краля, и всеки ден той нито я вижда, нито я чува. Тя нарежда на лекарите да бъдат внимателни с него, но понякога собственият й гняв избухва и тя влиза и му се нахвърля, сипейки ругатни в глухите му уши.

Живея с кралицата и копнея за Ричард, и през цялото време си давам сметка, че по улиците на Лондон се надига опасност, че опасност е надвиснала и над земите в провинцията, давам си сметка за слуховете, че северът се е надигнал срещу Йоркския херцог, или в защита на местни амбиции — кой може да бъде сигурен за нещо в тези размирни погранични земи? Кралицата крои заговор, сигурна съм в това. Един ден ме пита дали пиша на Ричард, а аз й казвам, че пиша често и изпращам писмата си по търговците на вълна, които носят стоката си в Кале. Тя пита дали корабите се връщат празни, ако превозват хора, колко могат да бъдат стоварени на суша, дали могат да отплават натоварени нагоре по реката до Тауър.

— Мислите си, че могат да дойдат от Кале и да измъкнат херцог Съмърсет от Тауър — казвам без заобикалки. — Това би означавало да поискате от моя съпруг да поведе нашествие срещу регента, лорд-протектора на Англия.

— Но в защита на краля — казва тя. — Как би могъл някой да нарече това държавна измяна?

— Не знам — казвам нещастно. — Вече не зная какво е държавна измяна.

Планът пропада, защото получаваме новини за бунт в Кале. На войниците не е платено, те заключват предводителите си в казармите, правят набези в града, заграбват стоките и ги продават, и задържат парите вместо надници. Има съобщения за плячкосване и размирици. Кралицата ме намира в двора на конюшнята на замъка Уиндзор, докато нареждам да оседлаят конете ми и викам стража, която да ме придружи до Лондон.

— Трябва да разбера какво става — казвам й. — Той може да е в ужасна опасност, трябва да знам.

— Няма да бъде в опасност — уверява ме тя. — Войниците му го обичат. Може да са го заключили в жилището му, за да могат да оплячкосат складовете за вълна, но няма да му сторят зло. Знаеш колко обичан е — и той, и лорд Уелс. Войниците ще го освободят, след като отмъкнат надниците си и пресушат всичкото пиене в града.

Водят ми коня, аз се качвам на стъпалото, а от там — на седлото, тромава заради големия си корем.

— Съжалявам, Ваша светлост, но трябва сама да се убедя в това. Ще се върна при вас веднага щом се уверя, че той е в безопасност.

Тя вдига ръка и казва:

— Да, непременно се върни. Тук е толкова самотно. Иска ми се да можех да проспивам дните като съпруга си. Иска ми се и аз да можех да затворя очи и да спя вечно.

* * *

Почти нямам представа къде в Лондон да отида, за да науча някакви новини. Къщата ми е затворена и заключена, там няма никой, освен няколко души, които я пазят, парламентът не заседава, Йоркският херцог не е мой приятел. Накрая отивам при съпругата на лорд Уелс, който командва в Кале заедно с Ричард. Слугата, който ме придружава, съобщава за пристигането ми, и аз влизам в дневната й стая на горния етаж.

— Мога да се досетя защо сте дошли — казва тя, като се изправя и ме целува официално по бузата. — Как е нейна светлост кралицата?

— Добре е със здравето, слава на господа.

— А кралят?

— Да го благослови бог, не е по-добре.

Тя кимва, сяда и ми прави знак да седна на едно столче близо до нея. Двете й дъщери пристъпват напред с чаша вино и бисквити, а после се отдръпват, както подобава на благовъзпитани момичета, за да могат възрастните да говорят насаме.

— Очарователни момичета — отбелязвам.

Тя кимва. Знае, че имам синове, които трябва да си намерят добри жени.

— Най-голямата е сгодена — казва деликатно.

Усмихвам се.

— Надявам се, че ще бъде щастлива. Дойдох при вас за новини от съпруга си. Не съм чула нищо. Имате ли вести от Кале? — питам.

Тя поклаща глава.

— Съжалявам. Няма начин да се получат новини. Хора от последния кораб, който успял да напусне пристанището, казаха, че имало бунт, войниците настоявали да получат заплащането си. Завзели склада за вълна и продавали стоката за собствена облага. Задържали корабите в пристанището. Оттогава търговците отказват да изпращат товарите си в Кале, от страх да не би и тяхната стока да бъде разграбена. Затова не знам нищо, и не мога да науча никакви новини.

— Казаха ли какво става със съпруга ви, или с моя? — питам. Изпитвам силно и мъчително убеждение, че Ричард няма да седи безучастно, докато неговите войници вземат закона в собствените си ръце.

— Знам, че и двамата са живи — казва тя. — Или поне са били преди три седмици. Знам, че вашият съпруг предупредил войниците да внимават, казал, че онова, което вършат, е обикновена кражба, а те го хвърлили в тъмница. — Тя вижда ужаса върху лицето ми и покрива ръката ми със своята. — Всъщност, не са му сторили нищо, но са го затворили. Ще трябва да бъдете смела, скъпа моя.

Преглъщам напиращите сълзи.

— От толкова отдавна не сме били у дома заедно — казвам. — А той получаваше една тежка задача след друга.

— Всички сме изгубени под управлението на един спящ крал — казва тя тихо. — Арендаторите на моите земи казват, че нищо не расте, нищо никога няма да расте в кралство, в което самият крал лежи като незасята нива. Ще се връщате ли в двора?

Въздишам леко.

— Трябва — казвам простичко. — Кралицата заповядва да го сторя, а кралят не казва нищо.

* * *

През август отивам в Графтън да видя децата си, и се опитвам да обясня на по-големите — Ан, Антъни и Мери — че кралят е добре, но спи, че кралицата не е направила нищо лошо, но е принудена да стои затворена с него, че командирът на баща им, Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, е в Тауър, обвинен, но не и изправен на съд, и че баща им — и това е моментът, когато трябва да стисна зъби и да се опитам да изглеждам спокойна — баща им все още е в Кале, но е държан в плен от собствените си войници; в Кале сега командва херцогът на Йорк, и рано или късно баща им ще трябва да се подчинява на него.

— Но Йоркският херцог със сигурност ще удържи Кале, точно както щеше да направи херцог Съмърсет, нали? — предполага Антъни. — На баща ни няма да му хареса да поставят над него нов командир, но нали никой не може да се съмнява, че херцогът на Йорк ще изпрати пари, за да платят на войниците и за оръжията за крепостта, нали?

Не знам. Сещам се за ужасната година, през която виждах как Ричард се изтощава, опитвайки се да задържи войниците верни на една кауза, когато нямаха нито оръжия, нито надници.

— Би трябвало — казвам внимателно. — Но никой от нас не може да е сигурен какво ще направи херцогът, дори какво може да направи. Той трябва да управлява, все едно е крал, но той не е крал. Той е само лорд сред множество лордове, а някои от тях дори не го харесват. Само се надявам да не обвини баща ви, че не е запазил Кале за Англия, само се надявам да го пусне да се прибере у дома.

Започвам усамотението си в очакване на раждането в Графтън, като изпращам съобщение на Ричард, когато бебето се ражда благополучно. Момиче е, красиво момиче, и аз я кръщавам Маргарет, на кралицата, която се бори срещу времената, в които живеем, като птица, която се блъска в стъкло на прозорец. Излизам от усамотението си, оставям момиченцето си в ръцете на дойката, а после целувам другите си деца.

— Трябва да се връщам в двора — казвам. — Кралицата има нужда от мен.

* * *

За нас в Уиндзор есента е дълга и тиха. Дърветата бавно започват да се обагрят в жълто, а после — в златно. Състоянието на краля не се подобрява, не се променя изобщо. Невръстният принц започва да се изправя на крака, може да стои прав и се опитва да прави първите си стъпки. Това е най-интересното, което се случва през цялата година. Нашият свят се свива до пределите на замъка, а животът ни — до това да наглеждаме едно бебе и един болен човек. Кралицата е предана майка, идва в детската стая на малкия принц сутрин и вечер, посещава съпруга си всеки следобед. Сякаш водим омагьосан живот, и наблюдаваме как бебето расте, сякаш сме се страхували, че то няма да прави нищо друго, освен да спи. Половин дузина от нас винаги отиват сутрин в детската стая, сякаш трябва да се уверим, че малкият принц се е събудил след поредната нощ. Отделно от това, се занимаваме с обичайните дворцови дела и се грижим за краля. Но единственото, което можем да направим, е да седим при него, докато спи. Всеки следобед седим при него и наблюдаваме как гърдите му бавно се надигат и спускат.

Ричард ми изпраща писмо веднага щом успява да повери докладите си в ръцете на капитана на един кораб. Пише до съвета на краля — нарочно не се обръща към лорд-протектора — за да съобщи, че е невъзможно войниците да бъдат командвани без надници. Без пари от хазната, търговците от Кале са принудени да плащат за собствената си защита: тамошният гарнизон смята себе си за почти независим от Англия. Ричард иска от членовете на съвета заповеди, но изтъква, че единствено той и лорд Уелс очакват заповеди. Всички останали — големият гарнизон, войниците, моряците в пристанището, търговците и гражданите — вземат закона в собствените си ръце. На мен съобщава, че никой в града не приема върховенството на Йоркския херцог, никой не знае какво да вярва за краля, и ме пита дали мисля, че има вероятност Едмънд Боуфорт да излезе от Тауър и да си възвърне властта? В самия край на писмото той ми пише, че ме обича и му липсвам. „Броя дните“, пише той.

„Сърцето ми страда без теб, любима моя. Веднага щом мога да предам този гарнизон на нов командир, ще се прибера вкъщи при теб, но наистина смятам, че ако не съм тук сега, градът ще падне в ръцете на французите, които знаят много добре в какво тежко положение се намираме. Изпълнявам възможно най-добре дълга си към бедния крал и към нашата бедна страна, както, зная, го правиш и ти. Но се кълна, че когато се прибера у дома този път, вече няма да се отделя от теб.“