Филипа Грегъри
Повелителка на реките (10)

Руан, Франция

Септември 1435

През цялото дълго лято негова светлост често призовава при себе си своя правник и съветниците, които са му служили и са му помагали да управлява Франция през тринайсетте трудни години на регентството му. Всеки ден пристигат пратеници от Арас, където се водят преговорите за мир, и после се връщат обратно, всеки ден негова светлост им нарежда да идват пак при него и да му съобщават за напредъка, който са постигнали. Той предлага младия крал на Англия за съпруг на френска принцеса, за да се реши спора за короната на Франция, предлага да остави цяла южна Франция под управлението на Арманяк; не може да отстъпи повече. Но те настояват англичаните да напуснат цяла Франция, отричат правото ни над трона — сякаш не сме прекарали близо сто години, борейки се за него! Всеки ден негова светлост предлага нови отстъпки, или нов начин за изготвяне на договора, и всеки ден неговите пратеници поемат по главния път към Арас, докато той гледа залеза през прозорците на замъка в Руан. После, една вечер, виждам вестоносеца да потегля в галоп от двора на конюшнята ни и да поема към Кале. Негова светлост е изпратил да повикат Ричард Удвил, а след това вика мен.

Неговият правник е донесъл завещанието му, и той нарежда да направят изменения. Имотите, които се предават по наследство без право на продаване, ще преминат според закона у неговия наследник от мъжки пол — в случая на неговия племенник, младият крал на Англия. Херцогът се усмихва печално.

— Не се и съмнявам, че се нуждае отчаяно от тях — казва той. — В кралската хазна не е останало и петаче. И не се съмнявам, че ще ги пропилее. Би ги раздал твърде охотно, той е щедро момче. Но те са негови по право, а съветниците му ще го напътстват. Бог да му е на помощ със съветите на брат ми и на чичо ми. На мен оставя вдовишкия дял: една трета от състоянието си.

— Милорд… — заеквам.

— Твое е, ти си моя съпруга, служиш ми като добра съпруга, не заслужаваш по-малко. Всичко ще бъде твое, докато носиш името ми.

— Не очаквах…

— Не, нито пък аз. Наистина не съм очаквал да съставям завещанието си толкова скоро. Но твое право и мое желание е да получиш своя дял. Нещо повече: ще ти оставя книгите си, Жакета, красивите си книги. Сега те ще бъдат твои.

Това са истински съкровища. Коленича до леглото му и облягам буза на студената му ръка.

— Благодаря ви. Знаете, че ще ги изучавам и ще ги съхранявам на сигурно място.

Той кимва.

— В книгите, Жакета, някъде в една от тях, е отговорът, който всички хора търсят. Рецептата за вечен живот, за чистата вода, за златото, което се ражда от саждите, от тъмната материя. Може би след като ги прочетеш, ти ще го откриеш, когато вече отдавна ме няма.

В очите ми има сълзи.

— Не го казвайте, милорд…

— Върви си сега, дете. Трябва да подпиша това, а после да спя. Правя реверанс, излизам безшумно от стаята и го оставям с правниците.

* * *

Той ми позволява да го посетя едва следобед на другия ден, и аз виждам, че дори за това кратко време е отпаднал още. Тъмните му очи са по-мътни, огромният, подобен на клюн нос изглежда по-голям на слабото му лице; виждам, че губи сили.

Седи в големия си стол; стол, голям като трон, с лице към прозореца, за да може да вижда пътя за Арас, където мирните преговори, превърнали се в препирни, продължават. Последните слънчеви лъчи се промъкват през прозореца, карайки всичко наоколо да сияе. Помислям си, че това може да е последната му вечер; че може би със залеза на слънцето ще дойде и неговият залез.

— Точно тук те видях за пръв път, в същия този замък, помниш ли? — пита той, докато гледа как слънцето залязва в облаци от злато, а бледата, призрачна луна изгрява в небето. — Бяхме в този замък, във входната зала на същия този замък, за процеса срещу Девата?

— Помня.

Спомням си твърде добре, но никога не съм го упрекнала за смъртта на Жана, макар да укорявам себе си, задето не се застъпих за нея.

— Странно е, че дойдох тук да изгоря една Дева, а после намерих друга — казва той. — Нея изгорих като вещица, а пожелах теб заради уменията ти. Странно. Пожелах те в мига, щом те видях. Не за съпруга, защото тогава бях женен за Ан. Пожелах те, както човек желае съкровище. Повярвах, че имаш Зрението. Знаех, че си потомка на Мелузина, помислих, че можеш да ми донесеш Камъка.

— Съжалявам — казвам аз. — Съжалявам, че не бях по-умела…

— О! — Той прави пренебрежителен жест с ръка. — Не е било писано. Може би, ако имахме повече време… но ти наистина видя корона, нали? И битка? И кралица, поставила подковите на коня си на обратно? Видя победата на моя род, и как моят племенник наследява трона, и как неговият род продължава да съществува вечно?

— Да — казвам, за да го успокоя, макар че тези неща никога не са ми били ясни. — Видях вашия племенник на трона, и съм сигурна, че той ще задържи Франция. Няма той да е кралят, който ще изгуби Кале.

— Сигурна ли си в това?

Поне това мога да му обещая.

— Сигурна съм, че няма той да изгуби Кале.

Той кимва и замълчава за миг. После казва много тихо:

— Жакета, би ли си съблякла роклята?

Толкова съм изненадана, че трепвам леко и отстъпвам назад.

— Роклята?

— Да, и бельото, всичко.

Усещам как пламвам от смущение.

— Искате да ме видите гола?

Той кимва.

— Сега ли?

— Да.

— Искам да кажа, на тази дневна светлина?

— В светлината на залеза, да.

Нямам избор.

— Щом заповядвате, милорд.

Надигам се от стола си и развързвам връзките на най-горната си рокля и я оставям да падне в краката ми. Измъквам се от нея и свенливо я оставям настрана. Свалям богато украсената си диадема и разтърсвам коса, за да я освободя от плитките. Косата ми пада върху лицето като воал, който ме прикрива, а след това изхлузвам ленените си долни дрехи и фината долна фуста от коприна, и заставам пред него, гола.

— Вдигни си ръцете — нарежда той. — Гласът му е спокоен, той ме гледа без страст, а с някаква съзерцателна наслада. Осъзнавам, че съм го виждала да гледа така картини, гоблени, статуи. В този миг аз съм онова, каквото съм била за него винаги: красив предмет. Никога не ме е обичал като жена.

Покорно вдигам ръце над главата си, като плувец, който се готви да се гмурне в дълбока вода. Сълзите в очите ми сега се стичат по бузите ми при мисълта, че съм била негова съпруга, че сме делили легло, била съм негова спътница и негова херцогиня, а дори сега, макар да е близо до смъртта, той все така не ме обича. Никога не ме е обичал. Никога няма да ме обича. Прави ми знак да се обърна леко на една страна, така че последните лъчи златна слънчева светлина да падат върху голата ми кожа, позлатявайки хълбоците, корема и гърдите ми.

— Момиче от пламък — казва той тихо. — Златна дева. Радвам се, че видях такова нещо, преди да умра.

Покорно оставам неподвижна, макар да чувствам как ридания разтърсват дребното ми тяло. В този миг на своята смърт той ме вижда като предмет, преобразен в злато; не вижда мен, не обича мен, дори не ме желае заради самата мен. Очите му обхождат всеки сантиметър от тялото ми, замислено, замечтано, но той не забелязва сълзите ми, и когато се обличам отново, ги избърсвам мълчаливо.

— Сега ще си почина — казва той. — Радвам се, че видях такова нещо. Нареди да ми помогнат да си легна, и ще заспя.

Слугите му влизат, настаняват го удобно в леглото, а после аз го целувам по челото и го оставям за нощта. Оказва се, че това е последния път, в който го виждам, тъй като той умира в съня си същата нощ, и следователно ме видя за последен път така: не любяща съпруга, а статуя, позлатена от залязващото слънце.

Повикват ме около седем сутринта, аз отивам в стаята му и го виждам, почти както го оставих. Изглежда спокойно заспал, само бавните, глухи удари на камбаната от камбанарията на катедралата в Руан съобщава на домакинството и на града, че великият лорд Джон е мъртъв. После пристигат жените да измият и нагласят тялото му, а икономът започва да изготвя планове за излагането на тялото му за поклонение в катедралата, дърводелецът поръчва дърво и се заема да прави ковчега му, и само Ричард Удвил се сеща да ме измъкне, зашеметена и безмълвна, от цялата суматоха, и ме отвежда обратно в собствените ми покои.

Той ми поръчва закуска и ме предава на камериерките ми, като им заръчва да се погрижат да се нахраня, а после да си почина. Шивачката и кроячите ще пристигнат веднага, за да ни вземат мярка за траурните дрехи, обущарят ще дойде да ми направи черни пантофи. Ръкавичарят ще направи десетки чифтове черни ръкавици, които да раздам на слугите си. Ще поръчат черно сукно, за да покрият пътя до катедралата, и черни пелерини за стоте бедняци, които ще бъдат наети да вървят след ковчега. Негова светлост ще бъде погребан в Руанската катедрала, в погребалното шествие ще вървят именити лордове, ще има голяма заупокойна литургия и всичко трябва да бъде направено точно както го искаше той, с достойнство, в английски стил.

Прекарвам деня, като пиша на всички, за да съобщя за смъртта на съпруга си. Пиша на майка си, за да й съобщя, че съм вдовица като нея: негова светлост е починал. Пиша на краля на Англия, на херцога на Бургундия, на императора на Свещената Римска Империя, на другите крале, на Йоланда Арагонска. През останалото време се моля; присъствам на всички служби през деня в личния ни параклис, а междувременно монасите от катедралата в Руан ще бдят и ще се молят през всички часове на денонощието над тялото на моя съпруг, което се охранява от четирима рицари, застанали в четирите посоки на света: бдение, което ще приключи едва с погребението му.

Чакам, в случай че Бог има някакви напътствия за мен, чакам на колене да ме споходи някакво прозрение, да разбера, че моят съпруг е бил призован да получи наградата си, че най-после е пристигнал в земи, които не е нужно да защитава. Но не чувам и не виждам нищо. Дори Мелузина не нашепва жалейна песен за него. Питам се дали съм изгубила Зрението си и дали кратките видения, които ми се мяркаха в огледалото, са били последните гледки от друг свят, който няма да видя повече.

Вечерта, след часа, в който слънцето залязва, Ричард Удвил идва в покоите ми и ме пита дали ще вечерям в голямата зала на замъка сред мъжете и жените от нашето домакинство, или искам да ми сервират насаме, в покоите ми.

Поколебавам се.

— Ако смятате, че можете да дойдете в залата, за тях ще е ободряващо да ви видят — казва той. — Мнозина скърбят дълбоко за негова светлост, и биха искали да ви видят сред тях, а разбира се, и домакинството ви ще трябва да бъде разтурено, затова те сигурно биха искали да ви видят, преди да бъдат принудени да си тръгнат.

— Домакинството разтурено? — питам глупаво.

Той кимва:

— Разбира се, милейди. Английският кралски двор ще определи нов регент за Франция, а вие ще бъдете изпратена в Англия, за да ви уредят нов брак.

Поглеждам го напълно ужасена:

— Не мога дори да си помисля да се омъжвам отново.

Не е вероятно да намеря друг съпруг, който да не иска от мен нищо повече, освен да може да ме види гола. Един нов съпруг вероятно ще бъде по-строг и взискателен, един нов съпруг ще ми се натрапва със сила, един нов съпруг почти със сигурност ще бъде богат, влиятелен и стар. Но следващият стар човек няма да ми позволи да уча, няма да ме остави на спокойствие, със сигурност ще иска от мен син и наследник. Ще ме купи като юница, която трябва да бъде изпратена за разплод при бика. Мога да рева като юница в ливадата, но той ще ме възседне.

— Наистина не мога да понеса да бъда омъжена отново.

Усмивката му е горчива.

— И вие, и аз ще трябва да се научим да служим на нов господар — казва той. — Жалко за нас.

Замълчавам, после казвам:

— Ще отида да вечерям в залата, ако смятате, че всички биха го одобрили.

— Да, така мисля — казва той. — Можете ли да влезете сама?

Кимвам. Дамите ми се подреждат зад мен, а Ричард тръгва пред мен към двойните врати на голямата зала. Бъбренето зад вратите е по-тихо от обикновено: това е дом в траур. Стражите разтварят широко вратите и аз влизам. Изведнъж всички разговори спират и се възцарява внезапна тишина, после се разнася тътен и тропот, докато всички мъже се изправят на крака, като избутват назад пейки и столове, и всички свалят шапки и застават гологлави, докато минавам — стотици хора, показващи уважение към мен, младата вдовица на херцога, показващи обичта си към него, починалия, и скръбта от своята и моята загуба. Вървя сред тях и ги чувам приглушено да шепнат: „Бог да ви благослови, милейди“, докато стигам чак до подиума в другия край на залата, и заставам зад господарската маса, сама.

— Благодаря ви за съчувствието — обръщам се към тях с глас, отекващ като звук на флейта в залата с големи греди. — Негова светлост херцогът е мъртъв, и всички ние чувстваме загубата му. На всички ви ще бъдат изплатени надниците за още месец и ще ви препоръчам на новия регент на Франция като добри и надеждни слуги. Бог да успокои душата на негова светлост херцога, и Бог да пази краля.

— Бог да успокои душата на негова светлост херцога, и Бог да пази краля!

* * *

— Добре се справихте — казва ми Удвил, докато се връщаме към личните ми покои. — Особено по въпроса с надниците. При това наистина ще можете да ги платите. Негова светлост беше добър господар, в хранилището ви за пари и скъпоценности има достатъчно, за да платите надниците, и дори да изплатите пенсии за по-възрастните слуги. Самата вие ще бъдете много състоятелна жена.

Спирам в малка прозоречна ниша и се заглеждам към притъмнелия град. Изгрява овална луна във фаза три четвърти, топло жълта сред наситено синьото на индиговото небе. Би трябвало да садя в Пенсхърст билките, които чакат нарастващата луна; после обаче си давам сметка, че няма да видя Пенсхърст никога повече.

— А какво ще стане с вас? — питам.

Той свива рамене.

— Ще се върна в Кале, а после, след като назначат новия комендант, ще се прибера у дома в Англия. Ще си намеря господар, когото мога да уважавам, и ще му предложа услугите си. Може би ще се върна във Франция с някой нов поход, а ако кралят сключи мир с Арманяк, после може да служа на краля в английския двор. Може би ще отида в Светите Земи и ще стана кръстоносец.

— Но аз няма да ви виждам — казвам, сякаш мисълта ме поразява внезапно. — Няма да бъдете в моето домакинство. Дори не зная къде ще живея, а вие може да отидете къде ли не. Вече няма да бъдем заедно. — Поглеждам го, осъзнала внезапно смисъла на думите си. — Вече няма да се виждаме.

— Така е — казва той. — Тук ще се разделим. Навярно няма да се видим повече.

Ахвам. Мисълта, че няма да го видя никога повече, е толкова невероятна, че не мога да я схвана. Засмивам се треперливо.

— Това ми се струва невъзможно. Виждам ви всеки ден, толкова съм привикнала… Вие винаги сте тук, разхождам се с вас или яздя с вас, заедно с вас съм всеки ден от — колко — повече от две години? — още от сватбения си ден. Свикнала съм с вас… — млъквам рязко от страх да не издам слабостта си. — Онова, за което всъщност се питам, е кой ще се грижи за Мери? Кой ще я пази?

— Новият ви съпруг? — предполага той.

— Не знам, не мога да си представя това. Не мога да си представя, че може да не бъдете тук. А Мери…

— Какво за Мери?

— Тя не обича непознати мъже — казвам глупаво. — Харесва само вас.

— Милейди…

Млъквам, доловила напрежението в гласа му.

— Да?

Той хваща ръката ми, пъха я под лакътя си и ме повежда по галерията. В очите на всичките ми дами, седнали в далечния край до огъня, ние просто се разхождаме, планирайки следващите няколко дни, както винаги сме вървели и говорили заедно, постоянни спътници: херцогинята и верният й рицар. Но този път той задържа ръката си върху моята, а пръстите му горят, сякаш има треска. Този път главата му е сведена толкова близо към мен, че ако вдигна поглед към него, устните ни ще се докоснат. Вървя с извърната настрани глава. Не трябва да вдигам поглед към него, така че устните ни да се докосват.

— Не мога да зная какво ще ни донесе бъдещето — изрича той с бърз шепот. — Не мога да зная къде ще ви намерят съпруг, нито какво ми готви животът. Но не мога да ви пусна да си отидете, без да ви кажа… без да ви кажа поне веднъж… че ви обичам.

Поемам си рязко дъх при тези негови думи.

— Удвил…

— Не мога да ви предложа нищо, аз съм почти нищожество, а вие сте най-високопоставената дама във Франция. Но исках да знаете, че ви обичам и ви желая, и това е така още от деня, в който ви видях за първи път.

— Редно е…

— Трябва да ви кажа, трябва да знаете; обичах ви почтено, както е редно един рицар да обича своята дама, и ви обичах страстно, както един мъж може да обича жена; а сега, преди да ви оставя, искам да ви кажа, че ви обичам, обичам ви… — той млъква рязко, поглежда ме отчаяно и повтаря: — Трябваше да ви кажа.

Имам чувството, че ставам цялата златна и топла, все едно преобразена от алхимията. Усещам как се усмихвам, засилвайки при тези думи. Изведнъж разбирам, че той казва истината, че наистина е влюбен в мен, и изведнъж осъзнавам и друга истина: че аз съм влюбена в него. И той ми го каза, той изрече думите, аз плених сърцето му, той ме обича, той ме обича, мили боже, той ме обича. И Бог ми е свидетел — макар Ричард да не е разбрал още — че аз също го обичам.

Без дума повече ние влизаме в малка стая в края на галерията, той затваря вратата зад нас и ме взема в прегръдките си с едно бързо, неустоимо движение. Вдигам глава към него и той ме целува. Ръцете ми го галят — от късо подстриганата красива глава до широките рамене — и аз го притискам към себе си, все по-плътно и по-плътно. Усещам мускулите на раменете му под късата прилепнала горна дреха, боцкането на късите косъмчета по тила му.

— Желая те — прошепва той в ухото ми. — Не като херцогиня, не като гадателка. Желая те само като жена, като моя жена.

Свежда глава и ме целува по рамото, където деколтето на роклята оставя рамото ми голо за докосването му. Целува ключицата ми, шията, нагоре чак до очертанието на челюстта. Заравям лице в косата му, в извивката на врата му, той простенва леко от страст и жадно пъха пръсти в диадемата ми, смъквайки златната мрежа, така че косата ми се спуска като водопад и той потрива лице в нея.

— Желая те като жена, обикновена жена — повтаря задъхано, като дърпа връзките на роклята ми. — Не искам Зрението, не ми трябва произходът ти. Не знам нищо за алхимията или мистериите, или за водната богиня. Аз съм земен човек, човек на обикновените неща, англичанин. Не искам мистерии, искам само теб, като обикновена жена. Трябва да те имам.

— Ти ще ме накараш да стъпя на земята — казвам бавно, като вдигам глава.

Той се поколебава, свежда очи и се вглежда в лицето ми:

— Но не и за да те унизя — казва. — Не и това. Искам да бъдеш това, което си. Но ето какъв човек съм аз. Не познавам другия свят и не ме е грижа за него. Не се интересувам от светци или духове, от богини или от Камъка. Всичко, което искам, е да легна с теб, Жакета — и двамата забелязваме това: първия път, в който ме нарича по име — Жакета, — просто те желая, сякаш си обикновена жена, а аз — обикновен мъж.

— Да — казвам. Изведнъж усещам пулсиращо желание. — Да. Не ме е грижа за нищо друго.

Устата му отново е върху моята, ръцете му дърпат яката на роклята ми, разхлабват колана ми.

— Заключи вратата — казвам, когато той свива рамене, за да смъкне късата си връхна дреха и ме притегля към себе си. В мига, когато прониква в мен, усещам изгаряща болка, която се разтапя в наслада, каквато не съм изпитвала никога преди, така че не ме е грижа за болката. Но разбирам, още докато се отправяме към екстаза, че това е болка на жена и че съм се превърнала в жена от огън и земя, и вече не съм момиче от вода и въздух.

* * *

— Трябва да предотвратим появата на дете — казва ми Удвил. Срещали сме се тайно в продължение на седмица и сме замаяни от взаимната страст и наслада. Погребението на негова светлост вече е отминало и аз чакам вест от майка ми, която да ми нареди какво да правя. Съвсем бавно започваме да виждаме отвъд заслеплението на страстта, и да се питаме какво ще ни поднесе бъдещето.

— Вземам билки — казвам. — След първата нощ взех билки. Няма да има дете. Погрижила съм се за това.

— Иска ми се да можеше да прозреш какво ще стане с нас — казва той. — Защото наистина не мога да те оставя да си отидеш.

— Тихо — предупреждавам го. Жените ми са наблизо, шият и си говорят, но те са свикнали Ричард Удвил да идва в покоите ми всеки ден. Имаше да се планират и уреждат много неща, и Ричард винаги беше на разположение.

— Вярно е — казва той, с по-нисък глас. — Вярно е, Жакета. Не мога да те оставя да си отидеш.

— Тогава ще трябва да ме задържиш — отвръщам, свеждайки усмихнато лице към работата си.

— Кралят ще нареди да отидеш в Англия — казва той. — Не мога просто да те отвлека.

Крадешком хвърлям бърз поглед към намръщеното му лице.

— Всъщност би трябвало просто да ме отвлечеш — подсказвам му.

— Ще измисля нещо — заявява той.

* * *

Същата нощ вземам гривната, която пралеля ми подари: гривната с амулети за предсказване на бъдещето. Вземам амулет с форма на малък пръстен, венчален пръстен, и друг с форма на кораб, който да олицетворява плаването ми към Англия, и трети с формата на замък, който означава, че ще ме повикат да се върна у дома, в Сен Пол. Мисля си, че ще завържа всеки от тях за тънка връв, ще ги пусна в най-дълбоката вода на река Сена, и ще видя коя връв ще дойде в ръката ми, след като луната се промени. Готвя се да започна да връзвам малките амулети, когато спирам и се засмивам сама на себе си. Няма да направя това. Не е нужно да го правя.

Сега съм земна жена; не водно момиче. Не съм девица, а любовница. Не се интересувам от предсказания; сама ще създавам бъдещето си, няма да го предричам. Не ми трябва амулет, за да ми каже, че онова, на което се надявам, ще се случи. Хвърлям във въздуха златния амулет с форма на венчален пръстен, и го улавям, преди да падне. Това е моят избор. Не ми трябва магия, за да ми разкрие желанието ми. Магията вече е направена, аз съм влюбена, обрекла съм се на земен мъж, няма да се откажа от него. Остава само да обмисля как можем да останем заедно.

Оставям гривната настрани, придърпвам към себе си лист хартия и започвам да пиша на краля на Англия:

„От вдовстващата херцогиня Бедфорд до Негова Светлост краля на Англия и Франция.

Ваша светлост, скъпи племеннико, поздрав. Както знаете, покойният херцог ми остави в наследство земи и парични средства в Англия, затова с Ваше позволение ще се прибера у дома и ще сложа в ред делата си. Началникът на конницата на негова светлост, сър Ричард Удвил, ще придружи мен и свитата ми. Очаквам Вашето кралско позволение.“

Прибирам гривната с амулетите в кесията и я връщам в кутията си за скъпоценности. Не ми трябва заклинание, за да прозра бъдещето: ще направя така, че то да се случи.