Филипа Грегъри
Повелителка на реките (41)

Гроуби Хол, Лестършър

Есента на 1455

Вземам позволение от кралицата да напусна двора и да отида в дома на дъщеря си в Гроуби Хол. Кралицата отбелязва със смях, че по-лесно би могла да спре кавалерийско нападение, отколкото да ми откаже разрешение да замина. Моята Елизабет очаква дете, първото си бебе, и то трябва да се роди през ноември. Аз също очаквам бебе; дете, създадено от едно денонощие, прекарано в правене на любов, когато Ричард си дойде у дома и отново замина. Очаквам Елизабет да се освободи благополучно от бременността, а после ще се върна в дома си, за да се оттегля за собственото си усамотение преди раждането.

Разбира се, Ричард няма да бъде тук, за да види това дете, своето първо внуче. Няма да бъде до мен в Гроуби Хол, докато чакам първородното дете на Елизабет, нито в дома ни в Графтън, когато вляза в родилната стая, нито когато се върна в замъка Хартфорд, нито в Лондон. Неговият господар, херцогът на Съмърсет, е мъртъв, и заповедта му Ричард да се върне при мен няма да бъде изпълнена. Ричард не може да спази обещанието си да се върне вкъщи при мен, докато бъдещето на Кале е толкова несигурно. Граф Уорик е новият градоначалник на Кале, а Ричард ще трябва да реши дали да признае новия си командир или да му се опълчи. Ричард отново е далече от мен, принуден да решава към коя страна да се присъедини; по-предан е на едната страна, но е в по-голяма безопасност с другата; а не можем дори да си пишем, защото градът Кале се е барикадирал отново.

Свекървата на Елизабет, лейди Грей, ме посреща на вратата, великолепно облечена в рокля от тъмносиньо кадифе, с коса, подредена в две големи плитки от двете страни на главата, което придава на кръглото й лице вид на три големи кифли, изложени в хлебарски дюкян. Тя ми прави сдържан, изпълнен с достойнство реверанс.

— Толкова се радвам, че дойдохте да бъдете с дъщеря си по време на оттеглянето й в очакване на раждането — казва тя. — Раждането на първото ми внуче е изключително важно събитие за мен.

— И раждането на моето за мен — казвам, изтъквайки претенциите си с наслада, защото съзнавам, че това ще бъде син на моята дъщеря, мой внук и потомък на Мелузина. От семейство Грей той ще получи единствено името, а за него аз вече платих със зестрата на Елизабет.

— Ще ви заведа до стаята й — казва тя. — Отредих й за раждането най-хубавата спалня. Не съм щадила нито труд, нито разходи за раждането на първото си внуче.

Къщата е просторна и красива — признавам им това. Трите стаи на Елизабет гледат на изток към Тауър Хил, и на юг към стария параклис. Всички капаци са затворени, но през пролуките проблясва есенно слънце. Стаята е затоплена с хубав огън от дебели пънове, и добре обзаведена с голямо легло за спане, по-малко легло за почивка през деня, стол за гости, и пейка по протежение на стената за жените, които й правят компания. Когато влизам, дъщеря ми се надига от дневното легло, и аз виждам в нейно лице малкото момиче, което обикнах, посрещайки го първо от всичките си деца, и красивата жена, в която се е превърнала.

Тя е огромна и тромава: смее се на изражението, което се изписва на лицето ми, когато виждам колко е наедряла.

— Знам! Знам! — възкликва и се притиска в обятията ми. Прегръщам я внимателно, заради големия й корем между нас. — Кажи ми, че не са близнаци.

— Казвам й, че е момиче, щом го носи толкова ниско и широко — казва лейди Грей, като влиза зад нас.

Не я поправям; ще имаме достатъчно време да видим какво е бебето. Прегръщам разширилото се тяло на Елизабет, а после обгръщам лицето й в дланите си.

— По-прекрасна си от всякога.

Вярно е. Лицето й е закръглено, а златистата й коса е потъмняла малко, след цяло лято, прекарано на затворено, но изящната красота на чертите й, фино очертаният нос и веждите, съвършената извивка на устата са по-прекрасни, отколкото в моминските й години.

Тя прави малка нацупена гримаса:

— Само вие си мислите така, почитаема майко. Не мога да минавам през вратите, а Джон напусна леглото ми преди три месеца, защото когато лежа, бебето ме рита толкова много, че се движа насам-натам цяла нощ и той не може да спи.

— Това скоро ще свърши — казвам. — И е добре, че малкият има силни крачета. — Притеглям я обратно към леглото за почивка и повдигам краката й. — Почивай си — казвам. — Само след няколко дни ще имаш достатъчно работа.

— Смятате ли, че ще е само след дни? — пита лейди Грей.

Поглеждам Елизабет.

— Още не мога да определя — казвам. — Пък и това е първо дете, на него ще му трябва време.

Лейди Грей ни оставя, обещавайки да изпрати хубава вечеря веднага щом се стъмни. Елизабет изчаква вратата да се затвори след нея, и казва:

— Ти каза „него“, каза „на него ще му трябва време“.

— Така ли? — усмихвам й се. — А ти как мислиш?

— Направих врачуването с венчалния пръстен — казва тя нетърпеливо. — Да ти кажа ли какво показа?

— Дай да опитам — казвам, развълнувана като момиче. — Нека да опитам с моя пръстен.

Изхлузвам венчалния пръстен от пръста си и свалям от шията си тънка златна верижка. Слагам пръстена на верижката, мислейки с възхита каква благословия е да гадая за дъщеря си, за да разбера какво ще е нейното бебе. Спускам верижката над корема й и чакам да увисне неподвижно. „По часовниковата стрелка — значи е момче; в обратната посока ли е — значи е момиче“ — казвам. Без да го местя, пръстенът се раздвижва, отначало бавно, като от полъх на вятър, а после по-уверено, въртейки се в кръг. В посока на часовниковата стрелка.

— Момче — казвам, като подхващам верижката и отново слагам пръстена върху пръста си, а верижката — на шията си. — Ти какво си мислеше?

— Мислех си, че ще е момче — потвърждава тя. — А твоето какво ще е?

— Също момче, мисля — казвам гордо. — Какво семейство създаваме само; убедена съм, че всичките ще станат херцози. Как ще го наречеш?

— Ще го кръстя Томас.

— Томас, оцеляващият — казвам.

Тя в миг е обзета от любопитство.

— Защо го наричаш така? От какво ще трябва да оцелява?

Поглеждам красивото й лице и за миг сякаш я виждам нарисувана на прозорец от цветно стъкло, в сенчеста зала, и сякаш тя се е отдалечила на цели години от мен.

— Не зная — казвам — Просто ми се струва, че той ще предприеме дълго пътуване и ще преживее много опасности.

— Е, тогава, в какъв ден ще дойде на бял свят според теб? — пита тя нетърпеливо.

Усмихвам се.

— В четвъртък, разбира се — отвръщам, и цитирам старата поговорка: „Родените в четвъртък издигат се високо във света“.

Тя се развеселява.

— Какво бях аз?

— Дете, родено в понеделник. „В понеделник се раждат хора с красиви лица“.

Тя се засмива.

— О, почитаема майко, приличам на тиква!

— Така е — казвам. — Но само до четвъртък.

* * *

Оказвам се права и в двете пресмятания, макар че не го изтъквам пред лейди Грей, тъй като не би било добре тя да се превърне в мой враг. Бебето е момче, ражда се в четвъртък, и моята Елизабет настоява да го кръсти Томас. Изчаквам, докато се възстанови, лично я отвеждам да се пречисти в църква, и след като тя вече се е съвзела, бебето се храни добре, а съпругът й е престанал да идва при мен по десет пъти всеки ден, за да ме пита дали съм сигурна, че всичко е наред, заминавам за Графтън да видя другите си деца, и им казвам убедено, че баща им служи смело на своя крал, както винаги, че ще се прибере вкъщи при нас веднага щом може, както прави винаги, че баща им многократно се е заклевал никога да не ни изоставя, винаги да се връща у дома при мен.

Оттеглям се за раждането през декември, и в нощта преди бебето да се роди, сънувам рицар, смел и дързък като моя съпруг, сър Ричард, сред прегорели от слънце, горещи, кафяви земи, потрепващо знаме сред прежурящо слънце — и един мъж, който не се страхува от нищо. Когато се ражда, той е просто едно миниатюрно плачещо бебе и аз го държа в обятията си и се питам какъв ще бъде. Кръщавам го Едуард, мислейки си за малкия принц, и се чувствам убедена, че ще има късмет.