Филипа Грегъри
Повелителка на реките (49)

В поход

Лятото — есента на 1459

Кралицата прилича на жена, обсебена от видение. Отвежда двора в Ковънтри, отвежда и краля. Той няма право на глас в това, което се случва сега, стреснат е от провала на своето примирие и внезапното впускане във война. Тя пренебрегва съветите да бъде внимателна: усеща мириса на победата и е нетърпелива да я постигне. Влиза в Ковънтри с церемониална тържественост, като властващ крал, и хората й се кланят, сякаш е признатият владетел на страната.

Никой не е виждал такава кралица на Англия преди. Прислужват й на едно коляно, като на крал. Седи под кралския балдахин. Събира войници, изисква военна повинност от всеки мъж във всяко графство на Англия, пренебрегвайки традиционния начин за събиране на армия, според който всеки лорд свиква собствените си хора. От Чешър тя вербува собствена армия — нарича я „армията на принца“ — и показва личния му герб, лебеда, и войниците носят новата ливрея с лебед. Нарича военачалниците му „Рицари на Лебеда“ и им обещава специално място в битката, която със сигурност ще се води.

— Децата лебеди носели златни огърлици, а за да ги предпази, майка им ги омагьосала да приличат на лебеди, и всички те се върнали, освен едно — казвам, смутена от внезапната й любов към този герб, от възкресяването на този стар мит. — Това няма нищо общо с принц Едуард.

Принцът вдига поглед към мен и ме озарява с една от внезапните си лъчезарни усмивки.

— Лебед — повтаря той. Тя го е научила на тази дума. Избродирала е герб с два сребърни лебеда на яката му.

— Каза, че си видяла един лебед да взема короната на Англия — припомня ми тя.

Изчервявам се, спомняйки си за лъжата, която й казах, за да скрия истинското видение — как моята дъщеря Елизабет се смееше, с пръстен с форма на корона върху пръста си.

— Яви ми се като блян, Ваша светлост, и ви предупредих, че може би не означава нищо.

— Ще завладея Англия, дори ако трябва сама да се превърна в лебед, за да го постигна.

* * *

През септември се местим в замъка Екълсхол на петдесет мили северно от Ковънтри. Все по-малко и по-малко приличаме на кралски двор и все повече — на армия. Много от придворните дами са се върнали в домовете си, тъй като съпрузите им са призовани да потеглят с воюващата кралица. Някои се държат настрана. Малкото дами, които пътуват с мен и кралицата, до една имат съпрузи в нейната бързо нарастваща армия; приличаме на обоз в поход, а не на кралски двор. Кралят е с нас, също и принцът; и двамата излизат всеки ден да присъстват на набирането на войници, докато Маргарет подслонява нови войски в постройките отвъд стените на замъка и в палатки в полята наоколо. Тя призовава преданите лордове да я подкрепят, тържествено извежда пред тях малкия принц. Той е само на шест години, язди малкото си бяло пони около редиците от мъже, с изправен гръб, подчиняващ се на заповедите на майка си. Баща му идва до портата на замъка и повдига ръка, сякаш благославя хилядите мъже, които са под неговото знаме.

— Това французите ли са? — пита ме зачудено. — Ще превземем ли Бордо?

— Още няма война — успокоявам го. — Може би можем да избегнем войната.

Старият Джеймс Тъчет, лорд Одли, ще командва армията, а лорд Томас Станли има за задача да го подкрепи. Лорд Одли идва при кралицата с вестта, че лордовете привърженици на Йорк събират войските си в Англия и свикват хората си. Планират да се срещнат в замъка на рода Йорк в Лъдлоу; и затова граф Солсбъри ще трябва да потегли на юг от своя замък Мидълхам, в Северна Англия, към Лъдлоу, на границата с Уелс. Лорд Одли се зарича, че ще го настигнем, когато минава, и ще го хванем неподготвен, докато бърза да се присъедини към останалите лордове изменници. Нашите сили ще наброяват около десет хиляди души; още хиляди ще дойдат с лорд Станли. Войската на Солсбъри не наброява повече от половината — той върви към смъртта си, безнадеждно превъзхождан по численост, и не го знае.

Намирам това за мрачно и тъжно занимание — да гледам как мъжете се въоръжават, проверяват оръжията и доспехите си, и се подреждат в редици. Съпругът на Елизабет, сър Джон Грей, яхнал красивия си кон, язди начело на въоръжения отряд на арендаторите си, когато пристига след двудневен поход от дома си. Казва ми, че Елизабет плакала неудържимо, когато потеглял, и изглеждала изпълнена с тревожно предчувствие. Помолила го да не тръгва, а майка му й наредила да върви в стаята си, като на непослушно дете.

— Трябваше ли да остана с нея? — пита ме той. — Сметнах, че е мой дълг да дойда.

— Прав сте да изпълните дълга си. — Повтарям изтърканата фраза, която позволява на съпругите да освобождават съпрузите си, а на жените — да изпращат синовете си на война. — Сигурна съм, че сте прав да изпълните дълга си, Джон.

Кралицата го назначава за предводител на конницата. Антъни, моят наследник и най-скъпоценен син, идва от дома ни в Графтън и ще се бие редом с баща си. Ще яздят до битката, а след това ще слязат от конете и ще се бият спешени. От представата за сина ми в битка ми става толкова зле, че от страх не мога да се храня.

— Имам късмет — казва ми твърдо Ричард. — Знаеш, че съм късметлия, виждала си ме да потеглям на дузина битки, и винаги се връщам невредим вкъщи при теб. Ще го държа до себе си, той също ще има късмет.

— Не го казвай! Не го казвай! — Затискам устата му с длан. — Това е все едно да предизвикваш съдбата. Мили боже, налага ли се да потегляш този път?

— Този път, и всеки път, докато в страната настъпи мир — казва съпругът ми простичко.

— Но самият крал не е дал заповед за това!

— Жакета, нима ме молиш да стана изменник? Нима искаш да нося бяла роза за Йорк?

— Разбира се, че не! Разбира се, че не. Просто…

Той нежно ме взема в прегръдките си.

— Просто какво? Просто това, че ти е непоносимо да виждаш Антъни в опасност?

Засрамена, кимвам.

— Синът ми… — прошепвам, изпълнена с болка.

— Той вече е мъж, за него опасността е нещо толкова естествено, както снегът — за зимата, както цветята за пролетта. Той е смел млад мъж, научил съм го на храброст. Не го учи да бъде страхливец.

При тези думи вдигам глава, а съпругът ми се засмива.

— Значи не искаш да отива на война, но не искаш да бъде страхливец? Къде е смисълът в това? Сега бъди смела, и ела да ни видиш как потегляме, помахай ни с ръка, усмихни ни се и ни дай благословията си.

Отиваме до вратата заедно; топлата му ръка е на кръста ми. Кралицата е наредила на армията да се събере пред подвижния мост на замъка, а малкият принц е там, на бялото си пони. Антъни излиза от редиците и коленичи бързо пред мен, а аз полагам длан върху топлата мека коса на скъпата му глава.

— Бог да те благослови, сине мой. — Гърлото ми толкова се е стегнало, че едва говоря. Чувствам горещите сълзи в очите си. Той се изправя и застава пред мен, развълнуван и готов да тръгне. Искам да добавя: „И прави каквото ти казва баща ти, и дръж коня си близо до теб, за да можеш да избягаш, и се пази от опасности, и не е нужно да се приближаваш твърде много до боевете“, но Ричард ме притегля към себе си и ме целува бързо по устата, за да ме накара да замълча.

— Бог да те благослови, съпруже — казвам. — Върнете се благополучно у дома при мен, и двамата.

— Винаги се връщам — отговаря Ричард. — И ще върна и Антъни благополучно у дома.

Кралицата и аз, придворните й дами, и принцът и неговата свита, се изправяме и махаме с ръка, докато войниците маршируват край нас, знамената плющят на вятъра, а мъжете изглеждат нетърпеливи и уверени. Те са добре облечени и въоръжени, кралицата е използвала парите, отпуснати й от парламента, с които трябваше да се подобри отбраната срещу французите, за да купи оръжия и ботуши за тази армия. След като те заминават и прахта по пътя вече се е слегнала, кралицата нарежда на принца да върви с бавачката си, и се обръща към мен.

— А сега ще чакаме — казва тя. — Но когато срещнат Солсбъри и започне битка, искам да я видя. Ще отида да я гледам.

* * *

Почти съм готова да помисля, че се шегува, но на следващия ден получаваме съобщение, изпратено от Джеймс Тъчет, за да ни уведоми, че неговите съгледвачи са открили хората на граф Солсбъри, а самият Тъчет дебнел в засада и ги чакал близо до селце, наречено Блор Хийт. Кралицата веднага нарежда да приготвят коня й, сякаш отиваме на разходка.

— Идваш ли с мен? — пита тя.

— На краля няма да му се понрави, че се излагате на опасност — казвам, съзнавайки, че мнението на краля не означава нищо за нея.

— Той няма дори да узнае, че съм отишла и пак съм се върнала — казва тя. — А на дамите си казах, че излизаме на лов със соколи.

— Само вие и аз? — питам скептично.

— Защо не?

— Без соколи?

— О, хайде! — възкликва тя, нетърпелива като момиче. — Не искаш ли да наглеждаш Ричард? А сина си, Антъни?

— Изобщо няма да можем да ги видим — казвам.

— Ще се покатерим на някое дърво — отвръща тя, а после стъпва на издигнатото стъпало, премята крак върху седлото на коня си, и кимва на коняря да издърпа роклята й над ботушите. — Идваш ли? Защото ще отида без теб, ако трябва.

— Идвам — казвам аз, яхвам коня си и двете потегляме към Блор Хийт.

Посреща ни пратеник на Джеймс Тъчет, който изказва предположение, че може би ще искаме да отидем в църквата в близкия Мъкълстоун, където ще можем да виждаме бойното поле от камбанарията. Благородният лорд сякаш подготвя за нас наблюдателна кула за еднодневен турнир. Влизаме с тропот в селцето, при което кокошките се разбягват пред копитата на конете ни, и оставяме конете в селската ковачница.

— Можете да подковете коня ми, докато чака тук — казва кралицата на ковача, като му подхвърля едно пени, а после се обръща и се отправя към църквата.

Вътре е тихо, цари сумрак, и ние се качваме по витото каменно стълбище нагоре и още по-нагоре към кулата, в която виси камбаната. Прилича на голяма наблюдателна кула, зад нас е камбаната, пред нас — каменен парапет, отвъд нивите се вижда ясно пътят от север, а в далечината — прашният облак, вдигнат от маршируващата армия на граф Солсбъри.

Кралицата докосва ръката ми с грейнало от възбуда лице, и посочва напред. Виждаме голям плет, а зад него — знамената на нашата армия. Вдигам ръка над очите си и се намръщвам, опитвайки се да разпозная знамето на Ривърс с надеждата да различа Антъни или съпруга си близо до него, но е твърде далеч, за да видя. Нашите войски са отлично разположени, Солсбъри няма да знае, че са там, нито каква е числеността им, докато не излезе от горичката, намираща се от двете страни на пътя му, и тогава те ще се появят пред него. Има нещо много ужасяващо в това, да гледаме към бойното поле отгоре, надвесени от кулата като каменните фигури по водоливниците, забавляващи се да гледат как умират простосмъртните. Поглеждам кралицата. Тя не чувства това, сияе от вълнение, стиснала здраво ръце, докато разузнавачите пред армията на Йорк излизат бързо от гората, и се отдръпват назад, когато виждат пред себе си строената в боен ред на малкия хълм могъща войска, от която ги дели само една малка рекичка.

— Какво правят? — пита кралицата раздразнено, когато виждаме как от двете страни излиза по един вестоносец, и двамата се срещат по средата между двете армии.

— Може би преговарят? — питам.

— Няма нищо за обсъждане — казва тя. — Той е обявен за предател. На лорд Одли е наредено да го плени или да го убие, а не да говори с него.

Сякаш за да потвърдят указанията, вестоносците се разделят и поемат отново към собствените си редици, и почти веднага от страната на Ланкастър полита облак от стрели — те стрелят надолу, по склона и стрелите намират целта. Въздишка, сломена въздишка, идва откъм страната на Йорк, виждаме как мъжете падат на колене в бърза молитва, а после се изправят на крака и нахлузват шлемовете си.

— Какво правят? — пита жадно кралицата.

— Целуват земята — казвам. Има нещо ужасно във вида на обречените мъже, които допират устни към земята, за която мислят, че ще бъде смъртното им ложе. — Целуват земята, където ще бъдат погребани. Знаят, че ще бъдат победени, и въпреки това не бягат.

— Твърде късно е за бягане — казва кралицата сурово. — Ще ги догоним и ще ги убием.

От наблюдателницата си виждаме, че представителите на Йорк са превъзхождани по численост почти в съотношение две към едно, може би дори повече. Това няма да бъде битка, ще бъде клане.

— Къде е лорд Станли? — пита настойчиво кралицата. — Искаше да води атаката, но аз му наредих да бъде в подкрепленията. Къде е той?

Оглеждам се наоколо.

— Възможно ли е да се крие в засада?

— Погледни! — казва тя.

Самият център на армията на Йорк, където би трябвало да са най-силни, поддава пред стрелите.

— Те отстъпват! — изкрещява кралицата. — Ние печелим! Толкова бързо!

Наистина е така. Мъжете в самия център на линията се обръщат, хвърлят оръжията си и бягат. Изведнъж виждам как нашата конница излиза напред и започва нападението надолу по хълма, към потока. Сключвам ръце, когато виждам как съпругът на Елизабет, далеч напред, влиза с гръмък тропот в плитката вода и пресича реката с коня си, изкачвайки се с усилие по стръмните брегове на далечната страна, точно когато хората на Йорк необяснимо се извъртат и побягват назад, към самото сърце на битката, вдигат оръжията си и отново започват да се бият.

— Какво става? — Маргарет е толкова объркана, колкото съм и аз. — Какво правят?

— Върнаха се — казвам. — Обърнаха посоката. Това беше хитрост, и сега нашата конница е затънала в реката, а Йорк могат да ги отблъснат откъм брега. Измамиха ни да изоставим добрата си позиция, да влезем в реката, и нашите мъже не могат да излязат.

Гледката е ужасна. Нашите войници в бойни доспехи, върху коне с броня от железни плочки, падат във водата, а после се мъчат да се изкачат по другата страна на потока, където биват смазани от тежковъоръжените войници на Йорк, които размахват големи мечове, бойни брадви и пики. Рицарите падат от конете си, но не могат да се изправят на крака, за да се отбраняват, копитата на конете газят из водата и ги премазват, или, повлечени надолу от тежестта на пълните с вода нагръдници на броните, се удавят, борейки се в разпенените води на реката. Онези, които успяват да сграбчат ремъка на някое стреме, се опитват да се изтеглят нагоре, но хората на Йорк сноват нагоре-надолу по сухите брегове, бързо забивайки нож в нечия незащитена подмишница или се навеждат към потока да прережат нечие гърло, или пък някой от по-яките войници стъпва в потока, размахвайки голяма бойна брадва, и още един рицар на Ланкастър пада във водата, която разцъфва в червено. Настава безумна бъркотия от мъже и коне. В гледката няма нищо красиво, или благородно, или дори разбираемо, нищо тук не прилича на битките, описани в баладите или възпети в романсите. Това е безумен хаос от жестоки мъже, които се избиват кръвожадно един друг. Няколко от лордовете на Ланкастър се изкатерват с усилие по брега, възседнали едрите си бойни коне, врязват се в редиците на Йорк и изчезват — просто бягат. Нещо по-лошо — много повече, стотици са онези, които отпускат мечовете си с острието надолу, за да покажат, че няма да се бият, дръпват поводите на конете си, за да ги усмирят до бавен ход, и поемат смирено към вражеските позиции.

— Какво правят? — Маргарет е ужасена. — Какво прави моята конница? Това хитрост ли е?

— Минават на другата страна — казвам. Притиснала съм ръка към основата на шията си, сякаш за да удържа блъскащото се сърце. Толкова се страхувам, че Джон Грей може би става изменник, докато ние с кралицата гледаме. Стотици конници са преминали от нашата страна към тази на Йорк: той със сигурност трябва да е сред тях.

— Моята конница? — пита тя невярващо.

Ръката й се промъква в моята и ние стоим мълчаливо, наблюдавайки как конниците бавно напредват през бойното поле, към Йорк, със знамена, сведени ниско, в знак, че се предават. Заблудени коне подскачат и ритат, измъкват се от реката и се отдалечават в тръс. Но много, много мъже остават да се борят с водите, докато накрая престават.

— Джон — казвам тихо, мислейки си за моя зет начело на кавалерийската атака. Кой знае, може би той също се е удавил, повлечен от бронята си, а изобщо не е станал изменник. От толкова далече не мога да видя нито знамето му, нито коня му. Той ще остави дъщеря ми вдовица, а две малки момчета — без баща, ако се дави в червената вода този следобед.

Армиите се разделят, оттеглят се към собствените си позиции. По бреговете на реката, дори във водата, ранените се мятат и викат за помощ.

— Защо не атакуват? — пита настойчиво Маргарет, с оголени зъби, със здраво вкопчени една в друга ръце. — Защо не атакуват отново?

— Прегрупират се — казвам. — Да ги пази Господ, прегрупират се, за да нападнат отново.

Докато гледаме, конниците, останали от войската на Ланкастър, нападат още веднъж, спускат се дръзко надолу по хълма, но все пак трябва да прекосят реката. Този път, познавайки опасността, те принуждават конете си да нагазят във водата, а после, със силен тропот се изкачват нагоре по стръмните брегове, като ги пришпорват до позициите на Йорк, и битката започва отново. Следват ги мъжете, които се бият спешени: знам, че синът ми и съпругът ми ще са сред тях. Не мога да ги видя, но виждам движението на войската на Ланкастър, докато тя връхлита напред като вълна, прегазва с усилие реката, и се разбива в твърдата като скала позиция на Йорк, които удържат и се сражават, и обстрелват противника с оръдеен огън, докато виждаме как нашата войска отстъпва, и мъжете по фланговете започват да се измъкват от бойното поле.

— Какво правят? — пита кралицата невярващо. — Какво правят?

— Губим — казвам аз. Чувам собствения си глас, но не мога да повярвам на думите, които произнасям, дори за миг. Не мога да повярвам, че съм на това място, високо като орел, далече като рееща се чайка и виждам поражението на съпруга си, а може би и смъртта на сина си. — Губим. Нашите войници бягат, това е паническо бягство. Мислехме си, че сме непобедими, но губим.

Става по-тъмно, виждаме все по-малко и по-малко. Внезапно осъзнавам, че се намираме в ужасна опасност, и сме се озовали в нея заради собственото си лекомислие. Когато битката бъде изгубена и войниците на Йорк подгонят лордовете на Ланкастър към смъртта им, преследвайки ги по пътищата, ще стигнат до това село и ще намерят най-голямата плячка от битката: кралицата. Нашата кауза ще бъде изгубена завинаги, ако успеят да пленят кралицата и придобият контрол над принца и краля. Нашата кауза ще бъде изгубена, и ще съм я изгубила аз, оставяйки се кралицата да ме убеди да дойда в тази църква и да се изкача на камбанарията да гледам битка на живот и смърт, сякаш става дума за забавен турнир.

— Трябва да вървим — казвам внезапно.

Тя не помръдва, втренчена в сивия здрач.

— Мисля, че печелим — казва. — Мисля, че това беше поредното нападение, и ние направихме пробив в позицията им.

— Не печелим, и не сме направили пробив, а бягаме и те ни преследват — казвам рязко. — Маргарет, хайде.

Тя се обръща към мен, изненадана, че я наричам по име, аз я сграбчвам за ръката и започвам да я дърпам към каменните стълби.

— Как си мислите, какво ще направят с вас, ако ви заловят? — настоявам. — Ще ви затворят в Тауър завинаги. Или, по-лошо — ще ви счупят врата и ще кажат, че сте паднала от коня си. Хайде!

Внезапно тя осъзнава опасността, в която се намира, и хуква надолу по каменните стълби на кулата, краката й трополят по каменните стъпала.

— Ще тръгна сама — казва кратко. — Ще се върна в Екълсхол. Ти трябва да им попречиш да ме последват.

Тя е пред мен, когато затичваме към ковачницата, където ковачът точно се готви да сложи подковите на коня й.

— Сложете ги наопаки — изсъсква тя.

— Какво? — пита той.

Тя му дава сребърна монета.

— Наопаки — казва. — Сложете ги наопаки. Побързайте. По два гвоздея на всяка подкова — На ма мен казва: — Ако поискат да ме последват, няма да могат да ме проследят. Ще видят само отпечатъци от копитата на коне, идващи насам, няма да разберат, че съм се отдалечавала.

Осъзнавам, че виждам пред себе си кралицата от видението ми, която беше сложила подковите на коня си наопаки.

— Къде отиваме?

— Аз отивам — казва тя. — Обратно в Екълсхол, за да взема принца и краля, и да свикам основните си сили, за да преследваме граф Солсбъри чак до Лъдлоу, ако трябва.

— А какво да правя аз?

Тя поглежда ковача.

— Побързайте. Побързайте.

— Какво да правя аз?

— Ще останеш ли тук? А ако минат, трябва да им кажеш, че ще се срещна с армията си в Нотингам.

— Оставяте ме тук?

— Те няма да ти причинят зло, Жакета. Харесват те. Теб всички те харесват.

— Това е армия, която се връща разгорещена от бойното поле, вероятно току-що са убили зет ми, съпруга ми и сина ми.

— Да, но на теб няма да сторят зло. Няма да воюват с жени. Но аз трябва да се измъкна и да се погрижа за безопасността на принца и на краля. Ще ме спасиш, ако им кажеш, че съм отишла в Нотингам.

Поколебавам се за миг.

— Страхувам се.

Тя протяга ръка към мен и прави жеста, на който сама я научих. Жестът с показалеца, който описва кръг във въздуха, символ на колелото на съдбата.

— И аз се страхувам — казва.

— Вървете тогава — освобождавам я.

Ковачът заковава последния гвоздей; конят върви малко тромаво, но е достатъчно стабилен. Ковачът се отпуска на ръце и колене в прахта и Маргарет стъпва на гърба му, за да се качи на седлото. Вдига ръка към мен.

— A tout a l’heure^[1] — казва, сякаш просто отива да поязди малко за удоволствие, а после забива пети в хълбоците на коня си и полита. Свеждам очи към земята; следите в меката пръст ясно показват, че в ковачницата е влязъл кон, но няма признаци да е излязъл.

Бавно тръгвам натам, където пътят минава през селцето Мъкълстоун, и чакам в него да влязат първите лордове на Йорк.

* * *

Стъмва се. В далечината край Блор Хийт чувам оръдеен изстрел, а после — още един, бавно преминаващи в нощта. Чудно ми е, че изобщо могат да видят някаква цел, по която да стрелят. Преминават групи мъже, някои подкрепят ранените си другари, други — със сведени глави, бягат сякаш от самия страх. Скривам се отново в ковачницата и те не ме виждат, докато минават. Дори не спират, за да помолят за питие или храна, всички прозорци и врати в селото са залостени за всички войници — независимо чий знак носят. Когато виждам един, който носи герба на Ланкастър, излизам в уличката.

— Лорд Ривърс? Сър Антъни Удвил? Сър Джон Грей? — питам аз.

Човекът поклаща глава:

— Конници ли бяха? Сигурно са мъртви, госпожо.

Налагам си да остана права, макар че коленете ми се подгъват. Облягам се на вратата на ковачницата и се питам какво би трябвало да сторя сега, сама на бойно поле, и дали Ричард е мъртъв някъде там, а също и синът ми, и зет ми. Питам се дали не трябва да отида до полето и да потърся тялото на Ричард. Не мога да повярвам, че не бих разбрала за смъртта му. Със сигурност щях да почувствам нещо, когато бях толкова близо до битката, че можех дори да видя кипналите води на реката, в която той може би се е удавил?

— Заповядайте — казва добродушно ковачът, като излиза от малката си къщичка, за да сложи в ръката ми мръсна чаша. — Какво ще правите, лейди?

Поклащам глава. Няма отряд преследвачи, които да заблудя, за да поемат в погрешна посока, хората на Йорк не се задават насам, само разбитите останки от нашата армия. Боя се, че съпругът ми е мъртъв, но не зная къде да го търся. Отмаляла съм от страх и от съзнанието за собственото си малодушие.

— Не знам — казвам. Чувствам се напълно объркана и изгубена. Последният път, когато бях изгубена и сама, това се случи в гората, когато бях момиче във Франция, и тогава Ричард дойде за мен. Не мога да повярвам, че Ричард няма да дойде за мен сега.

— По-добре влезте при нас — казва ковачът. — Не можете да останете тук навън цяла нощ. А не можете да отидете и до бойното поле, милейди, има крадци, които търсят плячка там, и те ще ви намушкат в мига щом ви видят. По-добре да влезете при нас.

Свивам рамене, не знам какво е редно да направя. Няма смисъл да стоя на улицата, ако никой няма да мине покрай мен, за да попита къде е отишла кралицата. Изпълних дълга си, като побързах да я отпратя, не е нужно да оставам навън до разсъмване. Привеждам глава под ниския горен праг на вратата на селската къща и влизам в малката тъмна стая с пръстен под, и във вонята на петима души, които спят, готвят, хранят се и ходят по нужда на едно и също място.

Те са мили с мен. Споделят това, което имат. Имат комат черен хляб, приготвен от ръж; никога не са вкусвали бял хляб. Имат рядка каша, приготвена със зеленчуци и тънък резен сирене. За пиене имат слаб ейл, който стопанката приготвя сама, и ми дават да отпия първа от глинена чаша, която има вкус на кал. Мисля си, че това са хората, за които би трябвало да се борим, това са хората, които живеят в богата страна, където земята е плодородна, а водата — чиста, където има повече акри за засяване, отколкото фермери, които да прибират реколтата. Това е страна, където надниците би трябвало да са високи, а пазарите би трябвало да са богати и оживени. И въпреки това не е така. Това е земя, където никой не може да спи спокойно в леглото си нощем заради страх от набези, от разбойници или крадци, където правосъдието на краля се купува и заплаща от приятелите на краля, където един честен работник може да бъде съден за държавна измяна и обесен, ако потърси правата си; и където явно не можем дори да попречим на един френски придворен да влезе в собствените ни пристанища и да ги опустоши.

Казваме, че сме управници на тази страна, но не управляваме според закона. Казваме, че имаме власт над тези хора, но не ги водим към мир или благоденствие. Ние, техните господари, враждуваме помежду си, и им носим смърт, сякаш нашите собствени мнения, мисли и мечти са далеч по-ценни от тяхната безопасност, от здравето им и от децата им.

Мисля си за кралицата, която язди през нощта, със заковани наопаки подкови на коня, за да не може никой да разбере къде е отишла, а нейните войници лежат повалени в реката Хемпмил, сред тях — може би съпругът ми и синът ми. Съпругата на ковача, добрата стопанка Скелхорн, ме вижда как пребледнявам, и ме пита дали не ми е прилошало от кашата.

— Не — казвам. — Но съпругът ми участваше в битката днес, и се страхувам за него. — Непоносимо ми е дори да й кажа колко се боя за момчето си.

Тя поклаща глава и казва нещо за ужасните времена. Акцентът й е толкова силен, че трудно разбирам какво казва. После постила една пълна с бълхи рогозка върху сламеник, който е най-хубавото им легло, до загасващия огън, и ми показва, че мога да легна. Благодаря й, лягам, тя се настанява от едната ми страна, дъщеря й — от другата. Мъжете спят от другата страна на огъня. Лежа по гръб и чакам дългата безсънна нощ да си отиде.

* * *

През нощта чуваме тропот на копита по селската улица, и от време на време — викове. Момичето, жената и аз се сгушваме заедно като уплашени деца: това е усещането да живееш във воюваща страна. Няма и помен от красотата на турнира, няма следа от вдъхновението на възвишените принципи — в реалността една бедна жена чува гръмкия тропот от копитата на конница по улицата, и се моли конниците да не спрат, за да заблъскат по паянтовата й врата.

Когато изгрява зората, стопанката става, отваря предпазливо вратата и наднича навън. Решила, че няма опасност, тя излиза и аз чувам как кътка на кокошките си и пуска прасето да скита из селото и да се храни с боклуците. Ставам от леглото и почесвам отеклите следи от ухапвания от насекоми по ръцете, врата и лицето си. Косата ми се е измъкнала от внимателно намотаната на върха на главата ми плитка, чувствам се мръсна, страхувам се, че мириша, но съм жива. Не останах да заблуждавам нахлуващите лордове, както поиска от мен кралицата, скрих се като малодушна слугиня в къща на селяни, и се радвах на добротата им. Сниших се, за да не ме видят, когато чух конете през нощта, и легнах върху мръсната слама. Всъщност, миналата нощ бях готова да дам всичко, за да остана жива, а тази утрин бих дала всичко да узная дали съпругът ми и синът ми са живи. Обзета съм от страх и униние. Не се чувствам съвсем като херцогиня тази сутрин.

Момичето става, изтръсква фустата си, която служи едновременно за бельо и за нощница, навлича отгоре рокля от груб плат, потърква лице с края на мръсната си престилка, и е готово за деня. Поглеждам я и си помислям за уханната баня, която ме чака в замъка Екълсхол и за чистото бельо, което ще си сложа. После, преди да се изпълня с прекалена увереност в удобствата, които ме очакват, си спомням, че не мога да бъда сигурна дали дворът ще бъде в замъка Екълсхол, нито дали синът ми и съпругът ми ще се приберат у дома при мен.

— Трябва да тръгвам — казвам рязко.

Излизам навън, а ковачът тъкмо приготвя коня ми. Съпругата му ми е приготвила чаша слаб ейл и крайщник стар хляб. Пия ейла и топя хляба в него, за да стане достатъчно мек за ядене, после им давам кесията си. В нея има сребро и няколко медни монети — цяло състояние за тях, макар за мен да не беше почти нищо.

— Благодаря ви — казвам, и ми се иска да можех да кажа повече: че съжалявам за разрухата, която този крал и кралица им навлякоха, съжалявам, че работят усилно и въпреки това не могат да се издигнат от бедността на дома си, съжалявам, че цял живот съм спала върху лен и рядко съм се сещала за онези, които спят върху слама.

Те се усмихват. Единият преден зъб на момичето е изгнил и липсва, и прави усмивката й щърба като на малко дете.

— Знаете ли пътя? — безпокои се жената. Цели девет мили са, тя никога не се е отдалечавала толкова от дома си.

— Идете в Логърхедс, и там ще ви упътят — предлага мъжът. — Но внимавайте, войниците също ще са тръгнали към къщи. Да изпратя ли момчето с вас?

— Не — казвам. — Струва ми се, че ще имате доста работа в ковачницата днес.

Той вдига кесията ми и ми се усмихва широко.

— Денят вече е добър — казва. — Най-добрият, който сме имали през целия си живот. Бог да ви благослови, милейди.

— Бог да благослови вас — отвръщам и насочвам коня си на юг.

* * *

Яздила съм половин час, когато чувам мощно изсвирване на тръби и виждам прахта, вдигана от голяма придвижваща се армия. Оглеждам се наоколо за място, където да се скрия, но се намирам сред обширна пустош, около мен са се ширнали голи поля, а плетовете са ниски. Приближавам коня си до отворена порта край една нива и си мисля, че ако това са войници на Йорк или подкрепления на Йорк, мога да спра, да стоя безучастно, с горда осанка на херцогиня, докато те минават край мен. Може би ще имат новини за съпруга ми и моето момче.

Когато са на половин миля от мен, различавам знамето на краля, и разбирам, че за момента съм в безопасност, докато армията се приближава, начело с кралицата и самия крал.

— Жакета! — извиква тя с искрена радост. — Бог да те благослови! Добра среща!

Тя отбива коня си и спира встрани от пътя, за да остави армията да продължи да марширува покрай нас. Следват я хиляди мъже.

— Ти си в безопасност! — възкликва тя. — И си добре! А кралят е толкова разгневен от смъртта на лорд Одли, че се отправи лично да потърси сметка на лордовете на Йорк. — Тя снижава глас: — Той внезапно се опомни и каза, че ще води армията лично. Толкова съм щастлива. Той казва, че никога вече няма да им прости, и ще отмъсти за смъртта на нашия верен приятел.

— Лорд Одли е мъртъв? — питам. Чувствам как започвам да треперя при мисълта какви може да са следващите й думи. — А имате ли новини…

Един мъж от центъра на конницата рязко насочва коня си напред и вдига наличника на шлема си, за да покаже лицето си.

— Аз съм! — провиква се съпругът ми. — Жакета! Любима! Аз съм!

Ахвам: той е неузнаваем, каквито са и всички останали под тежестта на доспехите си и с шлемове на главите. Но той идва, скача от коня си с тропот, хвърля шлема си настрани, и ме притегля в обятията си. Твърдата предница на бронята му ме притиска, налакътниците на ризницата му се врязват в гърба ми, но аз се вкопчвам в него, и го целувам, и му се кълна, че го обичам.

— А Антъни е невредим — казва той. — Също и съпругът на Елизабет. Всички се измъкнахме невредими. Казах ти, че съм късметлия.

— Не ме гледай, сигурно воня — казвам, внезапно спомняйки си за дрехите си, за косата си, и за подутите ухапвания от бълхи по кожата си. — Срамувам се от себе си.

— Изобщо не биваше да оставаш там — казва той, като хвърля поглед към кралицата. — Изобщо не биваше да бъдеш там. Изобщо не биваше да те оставят там.

Маргарет ми се усмихва весело.

— Много ми е сърдит — казва. — От гняв не ми говори. Но виждаш ли, ето че си тук, вече в безопасност.

— Сега съм в безопасност — съгласявам се.

— Сега идвай! Идвай! — настойчиво казва тя. — Вече сме по следите на предателя Солсбъри. И не сме много далеч зад него.

* * *

Преживяваме няколко бурни дни, през които яздим начело на кралската армия. Движението възвръща здравето на краля, той отново е онзи млад мъж, за когото мислехме, че може да управлява кралството. Той язди начело на армията си, а Маргарет язди до него, сякаш са наистина съпруг и съпруга: приятели и съратници както по договор, така и на дело. Времето е топло, това е златният край на лятото, реколтата е прибрана от нивите, оставяйки златни стърнища, кръстосвани от стотици подскачащи зайци. Вечер има голяма пълна луна, вещаеща наближаването на есенното равноденствие, толкова ярка, че можем да продължаваме похода си до късно през нощта. Една нощ опъваме палатки и се настаняваме на лагер, точно сякаш сме на вечерен ловен излет. Имаме новини за лордовете на Йорк: събрали са се в Устър, където са положили тържествена клетва за вярност в катедралата, и са изпратили съобщение до краля.

— Пратете им го обратно — изсъсква кралицата. — Видяхме колко струва верността им. Убиха лорд Одли и лорд Дъдли, убиха Едмънд Боуфорт. Няма да преговаряме с тях.

— Мисля, че бих могъл да изпратя вест, че съм склонен да издам заповед за всеобщо помилване — казва кралят меко. Повиква при себе си епископа на Солсбъри. — Всеобщо помилване, за да знаят, че ако се разкаят, могат да получат прошка — казва той.

Кралицата стиска устни и клати глава.

— Никакво съобщение — казва тя на епископа. — Никакво помилване — заявява на краля.

Подобно на плъх, изпълзял от дупката си, Ричард, херцог Йорк, заема позиции пред своя град Лъдлоу. Той и двамата лордове, Уорик и Солсбъри, заемат позиция на далечната страна на моста Лъдфорд. От нашата страна на реката кралят издига кралското знаме и изпраща последно предложение за помилване до всички войници, които се откажат от верността си към Йоркския херцог и преминат на наша страна.

Тази нощ съпругът ми влиза в кралските покои, където кралицата, аз и две дами седим заедно с краля.

— Имам един другар, с когото служехме заедно в Кале, който иска да изостави граф Солсбъри и да дойде на наша страна — казва Ричард. — Обещах му пълно помилване и радушно посрещане. Трябва да знам дали може да вярва, че ще ги получи.

Всички поглеждаме краля, който се усмихва кротко.

— Разбира се — казва той. — Всеки може да получи прошка, ако се разкайва истински.

— Имам ли думата ви, Ваша светлост? — пита Ричард.

— О, да. Всеки може да получи прошка.

Ричард се обръща към кралицата:

— А имам ли и вашата?

Кралицата се надига от стола си.

— Кой е той? — пита тя енергично.

— Не мога да посъветвам приятеля си да дойде при вас, освен ако вие лично не гарантирате безопасността му — казва Ричард решително. — Обещавате ли да му простите, задето е воювал срещу вас, Ваша светлост? Мога ли да се доверя на думата ви, че ще го помилвате?

— Да! Да! — възкликва кралицата. — Кой ще се присъедини към нас?

— Андрю Тролъп заедно с шестстотин обучени и верни мъже под негово командване — съобщава Ричард, и отстъпва встрани да представи стройния мъж със сурово лице на кралската двойка. — И това — казва ми Ричард, докато идва да застане до мен — току-що реши битката.

* * *

Ричард е прав. В мига, в който узнават, че Тролъп е станал изменник и е преминал на наша страна с войниците си, тримата лордове на Йорк изчезват като утринна мъгла. Измъкват се през нощта, като изоставят войниците си, изоставят града, изоставят дори Сесили Невил, херцогиня на Йорк, съпругата на херцог Ричард. Когато нашите войници се изсипват в Лъдлоу и започват да отмъкват всичко, което могат да носят, херцогинята стои там, с ключовете на замъка в ръка, и чака кралицата. Тя, която винаги е била горда жена, съпруга на лорд с кралска кръв, е ужасно изплашена. Виждам страха, изписан по бледото й лице; и аз, която чаках в Мъкълстоун тяхната победоносна армия да профучи покрай мен, не изпитвам наслада да видя как такава горда жена е принизена толкова много.

— Носите ми ключовете от замъка — пропява кралицата, като свежда поглед към херцогинята от високия си едър кон.

— Да, Ваша светлост — казва Сесили спокойно. — И моля за собствената си безопасност, и за безопасността на децата си.

— Разбира се — казва кралят веднага. — Сър Ричард, вземете ключовете и придружете херцогинята до безопасно място, нека с нея дойдат и децата й. Тя е под моя закрила.

— Почакайте за минута — казва Маргарет. — Кои са тези деца?

— Това е дъщеря ми Маргарет — казва херцогиня Сесили. Едно тринайсетгодишно момиче се изчервява болезнено, прави нисък реверанс на кралицата, осъзнава грешката си и отново прави реверанс, този път на краля. — Това са синът ми Джордж и най-малкото ми момче, Ричард.

Преценявам, че Джордж е на около единайсет години, а Ричард — на около седем. И двамата изглеждат зашеметени, и то с право; защото довчера са живели с мисълта, че техният баща е престолонаследник на Англия, който вероятно ще си проправи път с битка до трона, а днес откриват, че са изправени лице в лице с армията на краля, а баща им е избягал. От една къща зад нас се разнася трясък и пронизителният писък на жена, молеща за помощ, докато я повалят на земята и я изнасилват. Това припомня на всички ни, че сме в разгара на война, и разговаряме на бойно поле.

— Отведете ги — казва кралят бързо.

— И вашият съпруг ви остави тук? — кралицата изтезава с въпросите си победената херцогиня. — Спомняте ли си как настояхте да ви пуснат в стаята ми, когато току-що бях родила бебето си, и ми казахте, че вашият съпруг трябва да посети съпруга ми, когато той беше болен, във времето на нашето изпитание? Той влезе със сила в кралския съвет веднъж, а сега виждаме как просто си е отишъл. Той присъства там, където не е желан, а изоставя хората, на които е нужен. Обявява война, а после изчезва от бойното поле!

Херцогинята се олюлява, с лице, побеляло като мляко. Над пазарния площад се понася дим, някой е подпалил сламен покрив. Жената, която пищеше за помощ, ритмично хълца от болка. Виждам как малкият Ричард се оглежда, когато чува звук от брадва, която се стоварва върху заключена врата, и бъбренето на старчески глас, който моли за пощада, умолява за милост някой, който отказва да го слуша.

— Ваша светлост — казвам на кралицата. — Това не е място за никой от нас. Да оставим лордовете да обуздаят отново мъжете, и да се махаме от този град.

За моя изненада, тя ми се усмихва — в очите й просветва злобен блясък, който проличава ясно, преди тя да сведе очи към гривата на коня си и да скрие изражението си.

— Армията от необуздани мъже е много грубо оръжие — казва тя. — Когато Йорк събра армия срещу мен, едва ли си е представял, че ще поведа собствена армия срещу него и че тя ще бъде такава. Той ми даде урок, който усвоих добре. Една армия от бедняци е наистина ужасна. Той почти ме изплаши. Сигурно съжалява сега, когато армия от бедняци унищожава родния му град.

Малкият тъмнокос Ричард поруменява от гняв, вдига поглед, отваря уста, сякаш за да изкрещи в знак на протест.

— Да вървим — казвам бързо, и съпругът ми повиква да доведат два коня, повдига херцогинята и я качва безцеремонно на седлото, настанява децата й на седлата пред трима конници, и напускаме града. Докато прекосяваме с тропот моста, чуваме писъци на друга жена и тропот от тичащи крака. Лъдлоу плаща цената за бягството на своя господар, херцогът на Йорк.

* * *

— Да, но не е мъртъв — отбелязва синът ми Антъни. Тримата яздим заедно към дома ни в Графтън, нашите хора вървят с усилие по пътя зад нас. Забелязвам, но се старая да покажа, че не съм видяла как са се привели под товара на плячката; всеки от тях носи във вързопа си парче плат или някакъв съд, или калаена чаша. Те бяха наши арендатори, но ние ги изпратихме в армията на кралицата, и те се биха по нейните правила. Казаха им, че могат да оплячкосат Лъдлоу, за да накажат предателите, лордовете на Йорк, и ние никога няма да можем да ги свикаме отново на наша страна, ако им развалим удоволствието и поискаме да предадат обратно вещите, които са откраднали. — Докато Йорк е жив, докато Уорик е жив, докато Солсбъри е жив, войните не са приключили; само са отложени за кратко.

Ричард кимва.

— Уорик се е върнал в Кале, херцогът на Йорк е отново в Ирландия. Най-големите врагове на краля се върнаха да потърсят убежище на сигурно място в замъците си отвъд морето. Ще трябва отново да се подготвим за нашествие.

— Кралицата е уверена — казвам.

Кралицата е изпълнена с огромна увереност. Идва ноември, а тя все така не се връща в Лондон, продължава да мрази Лондон и да обвинява лондонските съчинители на балади и продавачите на евтини книжлета с анекдоти заради това, че тя и кралят са непопулярни в кралството. Техните разкази и песни я описват като вълчица, която командва един Крал на рибарите — човек, превърнал се в празна черупка на онова, което е трябвало да бъде. В най-пиперливите стихчета се казва, че тя му сложила рога с един дързък херцог, и подхвърлила копелето им в кралската люлка. Има рисунка, изобразяваща лебед с лицето на Едмънд Боуфорт, който шляпа, клатушкайки се, към трона. Има песни и кръчмарски шеги за нея. Тя мрази Лондон и чираците, които й се присмиват.

Затова нарежда на членовете на парламента да дойдат в Ковънтри — сякаш една жена може да им заповядва като на вестоносци — и те покорно идват, сякаш са нейни прислужници, длъжни да изпълняват волята й, когато тя нарежда те отново да положат клетва за вярност пред краля, но също и лично пред нея, и пред принца. Никой преди не е полагал клетва за вярност пред кралица — но сега го правят. Тя обвинява тримата лордове на Йорк в държавна измяна, конфискува земите и състоянието им и ги раздава с широка ръка, сякаш всичките дванайсет коледни дни са настъпили по-рано. Нарежда на херцогиня Сесили да присъства, когато обявяват съпруга й за предател, и да изслуша произнесената над него смъртна присъда. Всичко, което лордовете на Йорк са притежавали, всеки акър земя, всяко знаме, всяка почест и титла, всяка кесия злато им е отнето. Бедната херцогиня на Йорк, сега повереница на краля и беднячка, отива да живее при сестра си, вярната дама на кралицата, Ан, херцогинята на Бъкингам, подложена на нещо средно между домашен арест и изтезание; половинчат живот, непълноценен и недостоен живот за жена, която някога наричаха „Гордата Сис“, а сега се оказва жена със съпруг в изгнание, майка, лишена от най-големия си син, Едуард, дъщеря на велик род, изгубила всички свои земи и наследството си.