Филипа Грегъри
Повелителка на реките (7)

Пенсхърст

Есента на 1433

През цялото лято негова светлост води разговори ту с една, ту с друга видна личност, после, когато сезонният страх от чумата се уталожва и парламентът се връща в Лондон, той се среща с представители на различни области и графства, и ги моли за средства, за да води войната във Франция. Обръща се за подкрепа към чичо си, кардинала, надделява над брат си и става съветник на младия крал. Тук постепенно осъзнават колко добре е служил на страната си и са му дотолкова признателни, та му казват, че може да напусне поста си, да се оттегли от работата си, да изостави задълженията си на регент във Франция и да се върне в Англия, където можем да живеем в красивия му нов дом.

— Няма да дойде — предрича Удвил. Яздим по зелените пътеки около нивите на Пенсхърст, в Кент. Вече доста дни чакаме негова светлост да напусне Лондон и да дойде в новия си дом. — Няма да дойде сега, и няма да остане в Англия, макар да казват, че си е заслужил отдиха.

— Толкова ли е изтощен? Не съм го виждала от седмици.

Той поклаща глава отчаяно.

— Според мен се товари с работа до смърт. Но отказва да спре.

— Защо да не спре? Щом са му казали, че може?

— Защото не иска да оставя хора като твоя чичо Луи без ръководство в Париж. Не би си позволил да лиши Франция от регент. Не би допуснал хората на Арманяк да се явят на мирните преговори и да поставят исканията си, без той да е там, за да им отговори, както следва. Мир ще бъде сключен; Бургундия е готова за него и вероятно преговаря с Арманяк зад гърба ни. Хората на Арманяк са изтощени и останали без средства, а ти сама виждаш как негова светлост се мъчи да събере армия в Англия. Всички сме готови за мир, а негова светлост ще изведе мирните преговори до добър край. Ще донесе мир във Франция, преди да напусне поста си.

— Значи ще трябва да се върнем във Франция?

Изпитвам неохота да замина. Използвам това време в Англия, за да уча. Уча английски, чета книгите в библиотеката на негова светлост, наех учен, който да разчита алхимичните текстове заедно с мен и да ми ги обяснява. Търся познавач на билките и тревните растения, който да ме научи на нужните ми умения. Не искам да оставя всичко това и да се върна в онзи величествен дворец насред гладуващия град.

— Ще трябва. Но ако бяхте свободна да избирате, бихте ли предпочели да останете?

Давам си един миг, преди да отговоря: в гласа му има нещо, което ме предупреждава, че въпросът е важен. Премествам поглед от живите плетове, където ситните червени плодове на шипките надничат сред пожълтяващите листа, към далечните тревисти хълмове, където брезите се обагрят в бронзово.

— Това е красива страна — казвам. — Освен това всъщност предпочитам Лондон пред Париж.

Удвил засиява от гордост:

— Знаех, че ще го предпочетете — казва той тържествуващо. — Знаех си, че ще го предпочетете. Вие сте английска херцогиня, родена сте да бъдете англичанка. Редно е да живеете в Англия.

— Наистина я чувствам до голяма степен като дом — признавам. — Дори повече от Франция, дори повече от Люксембург. Провинцията е толкова красива, а хълмовете — толкова зелени. А Париж е толкова беден, и хората там са толкова гневни, че няма как тук да не ми харесва повече.

— Казах на баща ми, че сте англичанка в сърцето си.

Усмихвам се.

— А какво каза баща ви?

— Каза, че толкова красива херцогиня трябва да живее в Англия, където може да разцъфне истински.

— Къде живее баща ви?

— Има малък чифлик в Графтън; семейството ни живее там от много години. Той служеше на вашия съпруг, херцога, а преди него — на краля. Мисля, че се кани отново да потегли на война, и че ще тръгне начело на собствен отряд, за да ни подкрепи, когато се върнем във Франция.

— В Графтън като тук ли е?

— Също толкова красиво — казва той гордо. — Знаете ли, иска ми се да можех да ви заведа в Графтън. Толкова искам да ви заведа там. Иска ми се да можехте да видите дома ми.

Поглеждам го изкосо и задържам погледа си върху него.

— И на мен ми се иска — казвам, а после и двамата млъкваме.

* * *

Негова светлост остава в Лондон и призовава Ричард при себе си, за да му помага, но почти всяка седмица тук пристига каруца с гоблени, мебели или книги, които херцогът е купил за новата къща. Докато чакам в двора на конюшнята да разтоварват поредната каруца с ценни вещи, ме изненадва появата на елегантна жена, облечена в рокля на гражданка, със скромна бяла шапчица, която слиза от каруцата с помощта на коларя и ми прави реверанс.

— Аз съм госпожа Джърдимейн — казва тя. — Негова светлост ме изпрати при вас, за да ви донеса като подарък тези неща.

Тя кимва и едно момче изскача от каруцата зад нея с дървен поднос с мънички глинени саксии, във всяка от които свежда главица по едно зелено растение. Момчето оставя подноса в краката ми и скача обратно в каруцата, за да донесе още един и още един, докато сякаш съм заобиколена от малка зелена морава. Госпожа Джърдимейн се засмива на възхитеното ми лице.

— Той каза, че ще се зарадвате — отбелязва тя. — Аз съм градинарка и билкарка. Той каза, че трябва да ви донеса тези и ми плати за едноседмична работа. Трябва да остана с вас и да ви помогна да засадите билкова градина, ако желаете.

— Наистина искам! — възкликвам аз. — Тук до кухнята има билкова градина, но е много буренясала, пък и половината растения не са ми познати.

— Кажете на момчето къде да занесе подносите с разсада, и ще започнем, когато пожелаете — казва тя енергично.

Викам пажа си и той ги повежда, докато аз влизам вътре да взема широкопола шапка, за да защитя лицето си, и ръкавици за първия си урок по градинарство.

Тя е странна градинарка. Заръчва на главния градинар на Пенсхърст да направи дванайсет лехи в старата градина за подправки, и докато той прекопава почвата, тя вдига всяка от малките билки, показва ми листата и цветовете им и ми описва свойствата им. Всяка нова леха ще бъде назована на някой от „домовете“ на планетите.

— Това беше лехата с черен оман — казва Ралф нацупено. — Къде ще сложим черния оман сега?

— В лехата „Водолей“ — казва тя гладко. — Черният оман е растение, което вирее най-добре под знака на водата. А тази леха тук ще бъде мястото, където ще насадим растенията под знака на Телеца.

Той се мъчи да проумее това цяла нощ, а на сутринта е готов с шега.

— Какво ще засадите тук? В лехата на Телеца? Бича трева? Бича трева? — пита той, и се превива от смях на собствената си шега. Това продължава да го разсмива през целия ден, но госпожа Джърдимейн не се смущава. Тя избира стръкчета разсад от подноса си с растения и ги слага пред мен.

— Телецът е земен знак — казва тя. — Когато луната е в знака на Телеца, тя благоприятства растежа на реколтата, която се отглежда под земята. Кореноплодни растения като морковите, лука и ряпата. Благоприятна е за билките под знака на Телеца, като ментата и игликата, обикновената вратига, белия пелин и равнеца. Ще засадим всички тях в лехата на Телеца.

Аз съм очарована.

— И вие имате всички тези растения?

Тя се усмихва:

— Можем да засадим някои от тях сега; други ще трябва да почакат, докато луната навлезе в различна фаза. Но донесох всичките, под формата на разсад или на семена. Негова светлост заяви, че трябва да имате в градината си всички билки на Англия. Каза, че притежавате дарба. Вярно ли е?

Свеждам глава.

— Не знам. Понякога ми се струва, че разбирам някои неща, понякога не разбирам нищо. Изучавам книгите му и ще се радвам да науча също как да отглеждам билки и как да ги използвам. Но ми липсва увереност: всичко, което научавам, само ми дава да разбера, че не знам нищо.

Тя се усмихва и казва:

— Това е истинският път към познанието.

Прекарваме цял следобед на колене в градината, като селянки, докато засаждаме билките в лехите, които тя е подготвила за тях, а привечер, когато започва да захладнява и слънцето клони към залез, аз се изправям на крака и се оглеждам из градината, която сме направили. Дванайсет симетрични лехи се разклоняват ветрилообразно от кръглата пейка в сърцето на градината. Всички те са прекопани и оплевени, някои вече са засадени. Госпожа Джърдимейн е обозначила върху торбичките със семената името и свойствата на растенията.

— Утре ще ви покажа как да приготвяте тинктури и да сушите билки — казва тя. — Ще ви дам рецептите си.

Толкова съм уморена от работата ни, че спя дълбоко, но през нощта, сякаш изгряващата луна зове и мен, както набъбващия сок в растенията, се събуждам и виждам хладната й светлина, която пада по пода на спалнята ми. Прислужницата ми спи дълбоко в леглото до мен. Отмятам завивките и отивам до прозореца. Дочувам нещо като звън на камбана, намятам раменете си с пелерина, отварям вратата на спалнята си, а после излизам в галерията.

В сенките различавам едва доловим силует на жена. Госпожа Джърдимейн. За миг отстъпвам изплашена назад — какво ли прави тя в тъмнината? Застанала е до един от прозорците и го е разтворила широко: пеенето се чува по-силно, сякаш ясният сладък звук нахлува в галерията заедно с лунната светлина. Когато чува стъпките ми, тя се оглежда бързо наоколо, с бдително изражение, сякаш очаква някого, или нещо, но явно не се бои от нищо.

— О, това сте вие — казва тя, въпреки че е редно да направи реверанс. — Чувате ли го?

Кимвам.

— Чувам.

— Никога не съм чувала подобно нещо преди, помислих си, че е райско песнопение.

— Познавам го — казвам тъжно. Посягам напред и затварям прозореца; музиката изведнъж заглъхва, а после дръпвам тежката завеса, за да пропъдя и музиката, и лунната светлина.

Тя протяга ръка да ме спре и пита:

— Какво има? Защо искате да я заглушите? Какво означава това?

— Няма нищо общо с вас — казвам. — За мен е. Позволете ми да не я слушам.

— Защо, какво е това?

— Чувала съм я два пъти досега в живота си — казвам, мислейки си за малката си сестричка, която умря почти в мига, когато пое първия си дъх, а след това — за скръбния хор, който нашепваше „сбогом“ на пралеля ми. — Боя се, че това е знак за смъртта на някого от близките ми — казвам тихо. — Това е песента на Мелузина — обръщам й гръб и поемам по затъмнената галерия към спалнята си.

На сутринта тя ми показва как да суша билки, как да приготвям лековита билкова отвара, как да правя тинктура, и как да извличам есенцията от цветята, като използвам подложка от восък. Сами сме в помещението за дестилиране, заобиколени от приятния мирис на смачкани листа, каменният под е прохладен под краката ни, мраморният умивалник е пълен със студена вода.

— Това пеене за смърт ли ви съобщава? — пита тя простичко.

— Да — казвам. — Моля се майка ми и баща ми да са добре. Изглежда, това е единствената дарба, която притежавам: умението да предусещам загубата.

— Тежко — казва тя кратко, и ми подава чукало и хаван със семена, които да смачкам.

Известно време работим мълчаливо заедно, после тя проговаря.

— Има билки за млади, наскоро омъжени жени — отбелязва, сякаш говори на листата, които мие в умивалника. — Билки, които могат да предотвратят раждането на бебе, билки, които могат да помогнат за забременяване. Записани са в книгата ми с рецепти.

— Можете да предотвратите забременяване? — питам.

— Мога да предотвратя раждане дори когато жената вече очаква дете — казва тя с противна усмивчица. — Дивият джоджен, обикновеният пелин и магданозът вършат работа. Засадих билките в градината ви, за да ги използвате, когато имате нужда. Ако някога имате нужда. — Тя хвърля поглед към плоския ми корем. — А ако искате да имате бебе, имате под ръка билки и за тази цел. Малинови листа от овощната ви градина, и бурени, също достатъчно лесни за намиране: листа от коприва и цвят от полска детелина.

Изтупвам ръцете си от прахта и вземам плочата и калема за писане:

— Обяснете ми какво да правя с тях — казвам.

Марджъри остава по-дълго от обещаната една седмица, а когато си тръгва, в билковата ми градина вече е засадено всичко с изключение на онези растения, които трябва да изчакат залязващата луна, а в помещението за дестилиране вече има няколко стъкленици с билки, накиснати във вино, и няколко китки с билки, окачени да се сушат. Тя ще се върне в Лондон с една от каруците на негова светлост, придружена от прислужника си, и аз отивам в двора на конюшнята да се сбогувам. Докато я гледам как се покатерва сковано в каруцата, отряд от половин дузина стражи, заедно с вестоносец в червено–бялата ливрея на негова светлост, влиза с тропот в двора и Ричард Удвил скача чевръсто от коня си.

— Милейди, нося съобщение от негова светлост — казва той. — Отбелязал е, че е лично за вас.

Протягам ръка, макар да чувствам, че устните ми треперят, а очите ми се пълнят със сълзи. Вземам писмото и разчупвам печата, но не мога да видя какво е написал, защото зрението ми е замъглено.

— Прочетете го вие — казвам, като му го подавам. — Вие ми кажете.

— Сигурен съм, че няма причина да се разстройвате… — подхваща той, после прочита няколкото реда и ме поглежда ужасен:

— Съжалявам, Ваша светлост. Толкова съжалявам. Милорд пише, за да ви съобщи, че баща ви е починал. В Люксембург има чума, но майка ви е добре. Тя е съобщила на негова светлост. — Той се поколебава; поглежда ме. — Нима вече знаехте?

Кимвам.

— Поне очаквах нещо подобно. Макар че затворих завесата, за да скрия лунната светлина, и се опитах да не чувам музиката.

Госпожа Джърдимейн, седнала до коларя, свежда прозорливия си поглед към мен и ме поглежда със съчувствие.

— Понякога не можете да предотвратите онова, което чувате, не можете да си затворите очите за онова, което виждате — казва тя. — Дано бог, който ви е дал дарбата, да ви даде куража да я понесете.