Филипа Грегъри
Повелителка на реките (58)

Графтън, Нортхамптъншър

Пролетта на 1464

Събирам децата си около мен, а Елизабет се прибира от Гроуби Хол у дома с двете си момчета. Тя е почти безпарична; свекърва й отказва да й плати вдовишкото наследство, а в тези тревожни времена ние нямаме нито власт, нито влияние, за да я принудим да спази своята страна от брачния договор, който само преди няколко години за мен беше източник на радост и гордост, а сега не означава нищо.

Ричард и Антъни са официално помилвани и приети в кралския съвет. Новият крал се оказва умен и прозорлив владетел, крал, който умее да поддържа добри отношения с всички. Той управлява със съветите на граф Уорик, който го постави на трона, но приема на служба при себе си всички лордове, които пожелаят да дойдат. Не показва специално благоволение към лордовете на Йорк, изглежда наистина иска да бъде крал на всички хора в страната. Някои лордове отиват в изгнание, някои са с кралицата, понякога в Шотландия, понякога — във Франция, вечно събират войски, заплашват Англия, готвят завръщането й. Мисля, че няма да я видя никога повече — хубавата френска девойка, която не искаше да се омъжи, докато не й предскажа каква ще бъде съдбата й. Това наистина бе колелото на съдбата. Тя беше най-великата жена в Англия, а сега не може да намери дори покрив над главата си в собствената си страна; и е преследвана като най-презрян престъпник, като вълк.

Почти не получавам новини за нея, единствените вести, които научавам, са от енорията, а всички клюки идват все от съседното градче. Оженвам сина си Антъни за Елизабет, лейди Скейлс, започвам да търся подходящи партньори за другите си деца, но не разполагаме с богатството и властта, които имахме, когато Маргарет Анжуйска беше на трона, и аз бях най-скъпата й приятелка и придворна дама, а съпругът ми — един от най-видните придворни. Сега сме само земевладелци от Графтън и макар да откривам, че се интересувам от своята овощна градина, която се развива добре, и още повече — от децата и внуците си, ми е трудно да гледам около себе си другите дребни провинциални земевладелци и да си мисля, че децата ми трябва да сключат бракове в тези среди. Очаквам повече за тях. Искам повече за тях.

Особено за моята Елизабет.

Един ден през пролетта отивам до големия сандък в спалнята си и изваждам кесията, която преди толкова много години ми даде моята пралеля Жана. Гледам амулетите и всички възможности за избор, които може да съществуват на този свят за Елизабет: млада жена — но не в първа младост; красавица — но не девица; умно начетено момиче — но не и толкова дълбоко религиозна, че да стане игуменка на манастир. Избирам амулета с форма на кораб, който е знак, че тя може да пътува, избирам амулета с форма на къщичка, който показва, че тя може да спечели земите, полагащи й се като вдовишко наследство и да си намери свой дом, и се каня да избера трети амулет, когато един от тях се откъсва от гривната и пада в скута ми. Това е пръстен за малък пръст, причудливо оформен като коронка. Вдигам го към светлината и го поглеждам. Понечвам да го сложа на собствения си пръст, а после се поколебавам. Не го искам на пръста си, не зная какво означава. Завързвам го на дълъг черен конец, завързвам и другите два амулета на други дълги черни конци, и излизам от къщата, когато ранната сребърна луна започва да се издига в бледото небе.

— Може ли да дойдем с вас, почитаема бабо? — Нейните момчета се появяват изневиделица, с изкаляни лица както обикновено. — Къде отивате с тази кошница?

— Не можете да дойдете с мен — казвам. — Търся яйца от дъждосвирец. Но ще ви взема с мен утре, ако намеря гнездо.

— Не може ли да дойдем сега? — пита Томас, най-голямото момче на Елизабет.

Слагам длан върху главата му, топлите му, меки като коприна къдрици ми напомнят за Антъни, когато беше обичливо малко момче като него.

— Не. Трябва да намерите майка си, да си изядете вечерята, и да си легнете, когато тя ви нареди. Но ще ви взема със себе си утре.

Оставям ги и тръгвам през настланата с чакъл градина към предната част на къщата, излизам през ракитовата портичка и слизам до реката. През реката минава мостче — две тесни греди; тук децата обичат да идват, за да ловят риба, и аз го прекосявам и отивам отсреща, като свеждам глава под издигнатите нагоре клони на ясена, и с усилие слизам надолу по малкия речен бряг до ствола на дървото.

Обгръщам дървото с ръце, за да завържа трите нишки около него, и бузата ми се опира в набраздената сива кора. За миг се заслушвам. Почти мога да чуя как бие сърцето на дървото. „Какво ще стане с Елизабет?“, прошепвам, и почти ми се струва, че листата могат да ми нашепнат отговора. „Какво ще стане с моята Елизабет?“

Никога не съм успявала да провидя бъдещето й, макар че от всичките ми деца именно тя винаги е била най-обещаваща. Винаги съм мислила, че може да е специално благословена. Чакам; листата прошумоляват. „Е, не зная“, казвам си. „Може би реката ще ни каже“.

Сега всеки амулет е завързан към дървото на дълга тъмна нишка, и когато ги хвърлям във водата, докъдето стигнат, чувам три плясъка, сякаш сьомга е скочила да налапа муха, и те изчезват, а нишките стават невидими.

Оставам там за миг, загледана в движещата се вода.

— Елизабет — казвам тихо на реката. — Кажи ми какво ще стане с Елизабет, моята дъщеря.

* * *

На вечеря същата вечер съпругът ми казва, че кралят събира войници за нова битка. Ще потегли на север.

— Нали няма да се наложи да заминеш? — питам, внезапно разтревожена. — Или пък Антъни?

— Ще трябва да изпратим хора, но, честно казано, скъпа, не мисля, че особено много биха искали да ни видят в редиците си.

Антъни се подсмихва печално.

— Като Лъвлейс — казва той, а баща му се засмива.

— Като Тролъп.

— Трябва да помоля крал Едуард да обърне внимание на въпроса с вдовишкото ми наследство — отбелязва Елизабет. — Защото моите момчета със сигурност няма да получат нищо, освен ако не успея да намеря някой, който да накара лейди Грей да спази обещанието си към мен.

— Издебни го, когато минава от тук на кон — предлага Антъни. — Падни на колене пред него.

— Дъщеря ми няма да направи такова нещо — заявява съпругът ми. — А ние можем да се грижим за теб тук, докато постигнеш съгласие с лейди Грей.

Елизабет благоразумно си замълчава, но на другия ден я виждам как измива косите на синовете си и ги облича в неделните им дрехи, и не казвам нищо. Плисвам малко приготвен от самата мен парфюм върху воала на диадемата й, но не й давам нито ябълков цвят, нито ябълка. Вярвам, че на света няма мъж, който може да мине покрай дъщеря ми, без да спре и да я попита за името й. Тя облича скромната си сива рокля, излиза от къщата, хванала здраво синовете си за ръце, и се отправя надолу по пътеката, която излиза на пътя от Лондон, по който кралят със сигурност ще мине с отряда си.

Проследявам я как тръгва — хубава млада жена в този топъл пролетен ден — и ми се струва като сън да я видя, пристъпваща леко надолу по пътеката между живите плетове, по които разцъфват белите рози. Тя потегля към бъдещето си, за да поиска своето, макар че аз все още не зная какво ще е нейното бъдеще.

Отивам в помещението за дестилиране, и свалям малка стъкленица, запечатана здраво с навосъчена коркова запушалка. Това е любовна отвара, която приготвих за първата брачна нощ на Антъни. Занасям я в пивоварната, капвам три капки от нея в най-хубавия ни ейл, и го занасям в голямата зала, заедно с най-хубавите ни чаши, а после чакам тихо, докато светлината на пролетното слънце нахлува през разделените с вертикални колони криле на прозорците, а в дървото отвън пее кос.

Не се налага да чакам много дълго. Поглеждам надолу по пътя, и ето я Елизабет, която ту се усмихва, ту се смее, а до нея върви красивото момче, което за пръв път видях пред покоите на кралицата, когато то така вежливо сведе глава над ръката ми. Сега той е вече млад мъж и крал на Англия. Води едрия си боен кон, а високо на гърба на коня, вкопчени в седлото, със светнали от радост лица, седят моите двама внуци.

Отдръпвам се от прозореца и лично им отварям голямата врата на къщата. Виждам руменината на Елизабет и ведрата усмивка на младия крал, и си помислям, че сякаш наистина колелото на съдбата отново се завърта — възможно ли е? Възможно ли е подобно нещо?