Филипа Грегъри
Повелителка на реките (29)

Западна Англия

Лятото на 1452

Но той не заминава. Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, нарежда на съпруга ми да събере флот в Кале и да дойде с него през Ламанша, за да придружи краля до Франция за началото на военната кампания. В Кале Ричард събира флота и чака заповед да изпрати корабите да доведат английската армия на френския бряг, но пролетта идва и отминава, а заповедта така и не пристига.

Оттеглям се в усамотение преди раждането в Графтън, щастлива от мисълта, че Ричард няма да тръгне на поход тази година, и наистина, се оказвам права за бебето си, винаги познавам за моите бебета. Държа венчалния си пръстен, окачен на конец, над заобления си корем, и когато той се залюлява в посока на часовниковата стрелка, бебето е момче, а ако е момиче, пръстенът се завърта в кръг обратно на стрелката. Това е простонародно гадание, суеверие и глупост, в която знахарките вярват, а лекарите отричат. Аз също се усмихвам и казвам, че това са глупости, но гаданието никога не се е оказвало погрешно. Кръщавам новороденото мъниче Елинор, слагам я в дървената люлка, в която вече съм люляла девет от децата на Ричард, и му пиша, за да му съобщя, че си има момиченце, че тя има неговата тъмна чуплива коса и сините му очи, и че той трябва да вземе разрешение да напусне Кале, да си дойде у дома и да види новородената си дъщеря.

Той не идва. В гарнизона са обезпокоени от появата на Бургундския херцог, който събира войските си наблизо; боят се, че той може да ги обсади. Макар че Ричард е само отвъд Ламанша, а Кале е отдалечен само на един ден плаване от английските брегове, имам чувството, че сме разделени отдавна, че той е много далече.

Една нощ в детската стая, докато дойката вечеря в залата долу, аз седя с новородената си дъщеря и я гледам как спи в люлката си, изваждам картите на пралеля ми от кесията, закачена на колана ми, и ги разбърквам, сека ги, вземам една и я слагам върху бродираната завивка в люлката на бебето. Искам да знам кога ще видя Ричард отново, искам да знам какво ми готви бъдещето.

Това е Глупакът, селянин с тояга на рамо, с широко зейнала торба на края й, лишен от богатство, но изпълнен с надежди. В другата си ръка носи тояжка, за да крачи с нейна помощ по пътя напред. Едно куче дърпа панталоните му — това са ниските инстинкти, които го дърпат назад, отдалечават го от съдбата му, но той продължава нататък. Продължава да се опитва. Това е карта, която казва на питащия да върви напред с надежда, че може да постигне велики неща, че човек трябва да потегли, изпълнен с кураж, дори ако е глупаво да се надява. Но онова, което привлича погледа ми, е бялата роза, която човекът носи затъкната в шапката си. Седя дълго време, с картата в ръка, питайки се какво ли означава да бъдеш авантюрист с бяла роза на шапката.

Когато се връщам в двора, питам кралицата дали Ричард може да се прибере у дома, но тя и кралят са разстроени от вести за беди, дребни бунтове и прояви на недоволство във всички графства около Лондон. Това са все същите стари оплаквания, надигащи се отново и отново. Джак Кейд беше заловен и изпратен на смърт, но неговите въпроси така и не получиха отговор, а хората все така повтарят исканията му — за правосъдие, за законност, за справедливи данъци и за край на властта на фаворитите в двора. Хората от Кент се отзовават на призива на друг безименен предводител и настояват кралят да отпрати фаворитите си, които грабят богатствата на короната и му дават лоши съвети, мъжете от Уорикшър се вдигат на оръжие, като твърдят, че Джак Кейд е още жив и ще ги води. Кралят, глух за всички оплаквания, потегля на лятно пътуване, твърдо решен да издава присъди за държавна измяна, а където и да отиде той; Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, негов най-близък спътник и довереник, винаги язди редом с него — по време на пътуванията на юг и на запад, до Ексетър. Заедно издават присъди срещу хора, чието единствено провинение е че са възроптали срещу влиянието на херцога.

Хората, изправени сега на съд, са същите, които роптаеха, че на техните земи са разквартирувани войски, същите, които заявяваха, че трябва да потеглим към Гаскония и да я завоюваме отново, които се гневяха заради позорното изоставяне на армията в Плимът. Те виждаха онова, което в този двор отказват да видят — лекомисленото разточителство при създаването на една армия, а после — оставянето й да безделничи. Сега ще умрат, задето са облекли видяното в думи. Не са казали нищо повече от онова, което си казахме Ричард и аз, когато моряците изчерпаха търпението си, а войниците изядоха всичките си запаси. Но тези мъже са го изрекли на глас, когато са ги подслушвали шпиони, и сега ще умрат, защото кралят внезапно загърбва всеопрощаващите си настроения, нравът му се завърта около собствената си ос и внезапно разкрива своята тъмна страна.

— Жалко е, че трябва да вършим тези неща — отбелязва пред мен Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, когато ме среща да се връщам бавно от параклиса към покоите на кралицата в Ексетър. — Но вие не трябва да се натъжавате от греховете на тези хора от провинциите, милейди.

Хвърлям поглед към него: изглежда искрено загрижен.

— Видях какво им струваше експедицията, която така и не отплава — казвам кратко. — Съпругът ми беше този, който разквартирува войниците на тяхна земя. Още тогава виждахме, че им е тежко. А сега ще трябва да платят още.

Херцогът хваща дланта ми и я пъха в сгъвката на ръката си.

— Вие също платихте висока цена — казва съчувствено. — Знам, че беше тежко за вас, и за вашия съпруг, лорд Ривърс.

Няма по-добър военачалник в Англия, по-надежден човек, който би могъл да удържи Кале. Не се съмнявах, че е направил всичко по силите си, за да поддържа армията в готовност.

— Да — казвам. — Ще направи всичко по силите си и в Кале, но ако кралят не изпрати пари, за да се плати на войската, гарнизонът ще се обърне срещу нас. Точно както Кент се обърна срещу нас, точно както Девън се обръща срещу нас сега.

Той кимва.

— Опитвам се, милейди — казва, сякаш носи отговорност пред мен. — Можете да кажете на съпруга си, че никога не е далече от мислите ми. Аз съм градоначалник на Кале, никога не забравям своя дълг към съпруга ви и към гарнизона. В хазната няма пари, а дворът се отдава на разточителство; всеки път, когато се местим някъде, харчим едно малко състояние, а кралят, Бог да го благослови, иска да получава всички приходи на хазната за колежите, които строи за слава на бога, и за приятелите си, които се стремят към собствена слава. Но се опитвам да удовлетворя исканията на краля и да не допусна вашият съпруг и неговият помощник лорд Уелс да останат без средства в Кале.

— Радвам се за това — казвам тихо. — Благодаря ви от негово име.

— А сега изпращаме експедиция в Бордо, както обещахме — казва той бодро.

— Бордо? — изричам вцепенено. — Пак Бордо?

Той кимва:

— Трябва да подкрепим англичаните във Франция — казва. — Победени са от французите, но се заричат, че ще им се опълчат и ще отворят портите на Бордо пред нас, стига да успеем да доведем там армия. Можем да завладеем отново земите, които изгубихме. Ще изпратя Джон Талбот, граф Шрусбъри. Вие го помните добре, разбира се.

Джон Талбот беше един от най-преданите и доверени командири на първия ми съпруг, прочут със светкавичните нападения и пълната си, безпощадна решимост за победа. Но той е вече стар, а след като беше пленен и освободен от французите, даде свещен обет никога повече да не вдига оръжие срещу френския крал.

— Със сигурност е твърде стар да отива на война — казвам. — Трябва да е поне на шейсет.

— Шейсет и пет — усмихва се херцогът. — По-готов за битка и по-смел от всякога.

— Но той беше освободен от французите при определени условия. Обеща да не се сражава повече срещу тях. Как бихме могли да изпратим него? Той е толкова почтен човек — нима ще замине?

— Дори самото му присъствие ще вдъхне кураж на хората — предрича той. — Той ще язди начело. Няма да носи сабята си, но ще язди пред тях. Това е славно дело, и аз ще се погрижа да бъде подкрепен с добра армия. Правя всичко по силите си, лейди Ривърс. Правя най-доброто, което мога. — Вдига ръка, за да целуне пръстите ми, отпуснати в сгъвката на лакътя му — вежлив, необичаен жест. — За мен е удоволствие да ви служа, лейди Ривърс. Бих искал да ме смятате за свой приятел.

Поколебавам се. Той е обаятелен мъж, красив мъж, а в интимния му шепот има нещо, което би накарало сърцето на всяка жена да забие малко по-бързо. Не мога да се сдържа и отвръщам на усмивката му.

— Смятам ви за такъв — казвам.

* * *

Пътуваме на запад, през враждебни земи, където хората не могат да печелят достатъчно, за да си плащат данъците, и приемат пристигането на нашия разточителен двор като допълнително бреме; тогава научаваме, че Елинор Кобам, някогашната херцогиня на Глостър, е умряла в своята тъмница в замъка Пийл на остров Ман. Умряла в мълчание, от скръб и самота; не й позволили да отнеме сама живота си бързо и чисто, като се хвърли от бойниците или пререже с кинжал вените на китките си. Не и позволили да води истински живот, но не и позволили и смърт. Сега се говори, че духът й витае из замъка в образа на едро черно куче, което тича нагоре-надолу по стълбите, сякаш търси откъде да излезе.

Съобщавам на кралицата, че Елинор Кобам е мъртва, но не казвам, че според мен Елинор беше жена като самата Маргарет, жена като мен: жена, която очаква да се издигне високо в света, която може да види ясно света и желае да го принуди да се преклони пред нейната воля; която не може да върви спокойно с дребните стъпки на скромна жена, нито да преклони глава пред авторитета на мъжете. Не казвам, че видях черното куче, когато най-напред срещнах херцогинята, и усетих зловонния му дъх под парфюма й. Съжалявам за херцогинята и потръпвам леко, когато си помислям, че я хвърлиха в тъмница, задето се занимаваше с неща, на които се бях посветила и аз, задето търсеше познанието, което аз бях усвоила, и защото беше жена, притежаваща собствена сила: точно като мен.

Това лятно пътуване не е весела обиколка, радостно преминаване на един крал през неговото кралство в най-хубавите дни от годината; влизането ни във всеки град е белязано с горчивина, защото гражданите и духовниците излизат да приветстват краля с „добре дошъл“, а после откриват, че той е дошъл, за да раздаде правосъдие в залата на техния градски съвет, и да призове техни приятели да отговарят на различни обвинения. Човек може да бъде обвинен в държавна измяна заради една небрежно изречена дума, обикновена кръчмарска свада се определя като бунт. Когато бъдат обвинени и застанат на подсъдимата скамейка, хората биват убеждавани да назоват и други, надига се истински вихър от злоба, клюки, а после и обвинения. Влизаме в самите владения на Ричард, херцог Йорк, дивите, красиви земи по пътя за Уелс, и кралят съди неговите наематели, арендатори и васали. Кралицата тържествува, задето по този начин хвърлят ръкавица на Йоркския херцог. Едмънд, херцог Съмърсет, ликува, че макар Йорк да го обвини в държавна измяна, сега кралският двор е на прага му и призова на съд собствените му арендатори точно за същото престъпление.

— Той ще бъде извън себе си! — заявява Едмънд пред кралицата и те се смеят заедно като деца, които удрят с пръчки по клетката на мечка от пътуваща менажерия, за да я накарат да ръмжи. — Открих един стар селянин, който е готов да каже, че чул как херцогът заявява, че Кейд само казвал онова, което повечето хора мислят. Това е държавна измяна. Познавам един съдържател на кръчма, който твърди, че Едуард, граф Марч, неговият син и наследник, смята краля за слабоумен. Ще го призова в съда и кралят ще узнае какво се осмелява да говори срещу него родният син на херцога.

— Ще забраня на краля да отсяда в дома на Йорк, замъка Лъдлоу — казва кралицата. — Ще откажа да отида там. Ще се държа хладно с херцогиня Сесили. И вие трябва да ме подкрепите.

Едмънд Боуфорт кимва:

— Можем да отседнем при монасите кармелити — казва той. — Кралят винаги е обичал да отсяда в манастири.

Тя се разсмива, като отмята глава назад, така че дантелата от високата й диадема леко докосва бузата му. Лицето й е пламнало и зачервено, очите й блестят.

— Наистина обича манастирите — съгласява се тя.

— Искрено се надявам да имат добри певци — казва той. — Толкова обичам църковни песнопения. Мога да ги слушам по цял ден.

Тя надава лек, писклив смях, и го плясва по ръката:

— Достатъчно, достатъчно!

Изчаквам го да си отиде, но ми се струва, че би останал по-дълго, ако някой не беше дошъл от покоите на краля и не беше казал, че кралят пита за него. Тогава той си тръгва, като й целува ръка, задържайки устни над нея.

— Ще ви видя на вечеря — прошепва той, — макар че, разбира се, ще види всички ни на вечеря, — а после си тръгва, като набързо ми се усмихва и ми намига, сякаш сме близки приятели.

Сядам до нея и хвърлям поглед наоколо, за да се уверя, че никоя от другите й дами не е достатъчно близо, за да ме чуе.

Отседнали сме в замъка Колдуел край Кидърминстър, а тук дори най-хубавите покои са малки; половината дами на кралицата шият в друго помещение.

— Ваша светлост — подемам внимателно. — Херцогът е красив мъж и приятен компаньон, но е добре да внимавате да не ви виждат, че се наслаждавате прекалено много на компанията му.

Тя ми хвърля кос, развеселен поглед.

— Значи си на мнение, че той ми отделя прекалено много време?

— Да, така мисля — казвам.

— Аз съм кралица — отбелязва тя. — Естествено е мъжете да се събират около мен, надявайки се на една усмивка.

— На него не му се налага да се надява — казвам направо. — Той получава усмивките ви.

— А нима вие не се усмихвахте на сър Ричард? — пита тя остро. — Когато той не е бил нещо повече от обикновен рицар в домакинството на вашия съпруг?

— Знаете, че съм го правила — казвам. — Но тогава бях вдовица, и то все пак вдовица на херцог с кралска кръв. Не бях омъжена жена и кралица.

Тя се изправя на крака толкова бързо, че се изплашвам да не съм я оскърбила, но тя ме хваща за ръка и ме издърпва със себе си в своята спалня, затваря вратата след себе си и опира гръб в нея, така че никой да не може да влезе.

— Жакета, виждаш живота ми — казва тя пламенно. — Виждаш съпруга ми. Чуваш какво говорят за него, знаеш какъв е. Виждаш го как щедро помилва херцога, сякаш е самият папа, но осъжда разни нещастници за държавна измяна. Знаеш, че той не дойде в спалнята ми през първата седмица след венчавката ни, защото изповедникът му каза, че трябва да поддържа светостта на брака ни. Знаеш, че той е човек с меланхоличен темперамент: хлад и влага бележат нрава му.

Кимвам. Неоспоримо е.

— А Съмърсет е огнен мъж — промълвява тя. — Той потегля начело на армии, командва войници, виждал е битки, той е пламенен и страстен човек. Мрази враговете си, обича приятелите си, а за жените… — тя потръпва леко. — За жените е неустоим, всички го казват.

Вдигам ръце към устата си. Бих предпочела да затуля с тях ушите си.

— Няма да бъда първата жена на света, която има красив обожател — казва тя. — Аз съм кралица, половината двор е влюбен в мен, такъв е светът. Мога да си позволя да имам красив рицар.

— Не, не можете — възразявам й. — Не можете да му се усмихвате. Не можете да му оказвате никакво благоволение, абсолютно нищо, не бива да му давате дори позволение да ви обожава от разстояние, не и преди да родите син и наследник на краля.

— А кога ще стане това? — пита тя. — И как ще се случи? Омъжена съм от седем години, Жакета. Кога ще ми направи дете? Знам дълга си не по-зле от всяка друга жена. Всяка нощ отивам в леглото и лягам под студените завивки, чакайки го да дойде. През някои нощи той не идва изобщо, в други нощи идва и прекарва нощта, молейки се на колене в долния край на леглото. Цялата нощ, Жакета! Какво очакваш да направя?

— Не знаех, че е толкова лошо — казвам. — Съжалявам. Нямах представа.

— Сигурно знаеш — казва горчиво тя. — Лъжеш. Знаеш, всичките ми дами знаят. Идваш да ни събудиш сутрин, а ние лежим един до друг, сякаш сме мъртви каменни изваяния върху собствените си гробници. Заварвала ли си ни някога да лежим в прегръдките си? Чувала ли си ни някога да викаме през вратата: „Не сега! Ела по-късно!“ Трябва само да го погледнеш, и ще разбереш. Нима можеш да си представиш, че е пламенен и страстен мъж, който ще ме дари със силен син? Ние дори не успяваме да измачкаме чаршафите.

— О, Маргарет, толкова съжалявам — казвам нежно. — Разбира се, не мислех, че е особено пламенен. Но все пак предполагах, че идва в леглото ви и изпълнява дълга си.

Тя свива рамене и казва с горчивина:

— Понякога — да. Понякога се надига от молитвите си, прекръства се, и прави немощно усилие. Можеш ли да си представиш какво е чувството? Той не влага в това сърцето си, то е почти по-ужасно от нищо — акт по задължение. Това смразява кожата ми, извиква тръпки по кожата ми. Гледам те, Жакета, и те виждам с бебе в утробата всяка година, виждам как те гледа Ричард, и как крадешком се измъквате рано от вечеря, за да бъдете заедно, дори сега, и знам, че за мен не е същото. За мен никога няма да е същото.

— Съжалявам — казвам аз.

Тя извръща лице и разтрива очи.

— За мен не е същото. За мен никога няма да бъде същото. Никога няма да бъда обичана, както си обичана ти. И ми се струва, че у мен нещо умира, Жакета.