Филипа Грегъри
Повелителка на реките (36)

Дворецът Уестминстър, Лондон

Пролетта на 1454

Коледа идва и отминава, Ричард взема кораб от Кале и прекарва само дванайсетте празнични дни с мен в притихналия кралски двор, а после казва, че трябва да се връща. В гарнизона всеки момент може да избухне метеж, крепостта може да бъде нападната всеки момент. Мъжете не знаят кой ги командва, и се боят от французите. Ричард трябва да удържи гарнизона за Едмънд Боуфорт и за Англия, срещу вътрешни и външни врагове. Отново сме на пристана, отново се вкопчвам в него.

— Ще дойда с теб — казвам отчаяно. — Говорихме, че ще дойда с теб. Трябва да дойда сега.

— Любима, знаеш, че никога не бих те отвел в обсаден град, а един господ знае какво ще се случи от тук нататък.

— Кога ще си дойдеш пак у дома?

Той свива леко, примирено рамене.

— Трябва да удържа крепостта, докато някой ме освободи от задълженията ми, а нито кралят, нито херцогът ще направят това. Ако Ричард, херцог Йорк, заграби властта, ще трябва да удържам Кале и срещу него, както и срещу французите. Ще трябва да го удържа за Едмънд Боуфорт. Той ми предаде командването, мога да го върна единствено на него. Трябва да потеглям, любима. Но знаеш, че ще се върна при теб.

— Иска ми се да си бяхме останали просто земевладелци в Графтън — казвам нещастно.

— И на мен ми се иска — казва той. — Целуни децата от мен и им кажи да бъдат добри. Кажи им да изпълняват дълга си, и им кажи, че аз изпълнявам своя.

— Иска ми се да не беше толкова предан на дълга си — казвам ядосано.

Той ме целува мълчаливо.

— Иска ми се да можех да имам още една нощ — прошепва в ухото ми, а после се откъсва от мен и изтичва нагоре по дъсченото мостче към кораба си.

Чакам на кея, докато го виждам на перилата, целувам студената си ръка и му изпращам въздушна целувка.

— Върни се скоро — провиквам се. — Пази се. Върни се скоро.

— Винаги се връщам при теб — извиква той в отговор. — Знаеш това. Ще се върна скоро.

Тъмните нощи стават по-къси, но кралят не се съвзема. Някои алхимици предричат, че слънчевата светлина ще го съживи, сякаш е семенце в тъмната пръст, всеки ден го избутват до един прозорец, който гледа на изток, и го карат да седи с лице към сивия диск на зимното слънце. Но нищо не го събужда.

Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, не е освободен от стаите си в Лондонския Тауър, но и не е обвинен. Херцогът на Йорк има достатъчно влияние над съвета на лордовете, за да ги накара да арестуват херцога, но не и да ги убеди да го съдят за държавна измяна.

— Ще отида да го видя — заявява кралицата.

— Ваша светлост, хората ще говорят — предупреждавам я. — Вече говорят за вас неща, които е непоносимо да бъдат повторени.

Тя повдига вежда.

— Затова няма да ги повторя — казвам.

— Знам какво говорят — заявява тя дръзко. — Казват, че той е мой любовник, и че принцът е негов син, и че затова съпругът ми, кралят, не го е признал.

— Достатъчно основание да не го посещавате — предупреждавам я.

— Трябва да го видя.

— Ваша светлост…

— Жакета, трябва.

* * *

Придружавам я, вземаме и две други придворни дами. Те чакат отвън, докато кралицата и аз влизаме в стаите му. Той има личен кабинет със спалня до него. Стаите, с каменни стени и тесни стреловидни прозорци, са приятни, намират се близо до кралските покои в Бялата кула на Тауър; той в никакъв случай не е в тъмница. Има маса и стол, и няколко книги, но е блед, защото не е излизал на открито, и изглежда по-слаб. Лицето му светва, когато я вижда, той пада на едно коляно. Тя забързва към него и той целува пламенно ръцете й. Комендантът на Тауър стои на вратата, тактично обърнат с гръб към стаята. Аз чакам край прозореца, загледана навън към сивото течение на студената река. Зад гърба си чувам как херцогът се изправя на крака, и усещам как се опитва да се овладее, за да не посегне да я докосне.

— Желаете ли да седнете, Ваша светлост? — пита той тихо и приближава за нея стола до малкия огън.

— Можете да седнете до мен — казва тя. Обръщам се и го виждам как придърпва едно столче, така че да бъдат достатъчно близо, за да шепнат.

Държат се здраво за ръце, той е доближил уста до ухото й, тя се обръща, за да му шепне, в продължение на половин час, но когато чувам часовникът да удря три часът, пристъпвам напред и правя реверанс пред нея.

— Ваша светлост, трябва да вървим — казвам.

За миг ме обземат опасения, че ще се вкопчи в него, но тя пъхва ръце в широките си ръкави, погалва хермелиновата подплата, сякаш за утеха, и се изправя.

— Ще дойда отново — казва му. — И ще направя онова, което предлагате. Нямаме избор.

Той кимва.

— Знаете имената на мъжете, които ще ви служат. Това трябва да се направи.

Тя кимва и го поглежда още веднъж, с копнеж, сякаш желае докосването му повече от всичко на света, сякаш й е непоносимо да си тръгне, после свежда глава и излиза бързо от стаята.

— Какво трябва да се направи? — питам веднага щом излизаме навън, слизайки по каменните стълби към шлюза. Дойдохме с баржа без украса и флагове; настоявах възможно най-малко хора да знаят, че тя ще се срещне с човека, обвинен в държавна измяна и назован като неин любовник.

Тя сияе от вълнение.

— Ще кажа на парламента да ме назначи за регент — казва тя. — Едмънд казва, че лордовете ще ме подкрепят.

— Регент? Може ли жена да бъде регент в Англия? Ваша светлост, това не е Анжу. Не мисля, че една жена може да бъде регент тук. Не мисля, че жена може да заеме престола на Англия.

Маргарет забързва пред мен, слиза по стъпалата и се качва на баржата.

— Няма закон срещу това — отвръща тя. — Едмънд казва така. Това не е нищо повече от традиция. Ако лордовете са съгласни да ме подкрепят, ще свикаме парламента, и ще съобщим, че аз ще изпълнявам ролята на регент, докато кралят оздравее, или — ако той никога не се събуди — докато синът ми стане достатъчно възрастен, за да бъде крал.

— Ако никога не се събуди? — повтарям ужасено. — Херцогът крои планове кралят да спи вечно?

— Как бихме могли да знаем? — пита тя. — Не можем да направим нищо! Можеш да си сигурна, че херцогът на Йорк не бездейства.

— Никога да не се събуди?

Тя сяда в задния край на баржата, нетърпеливо положила ръка на завесата.

— Хайде, Жакета. Искам да се върна и да пиша на лордовете, за да им изложа условията си.

Побързвам да седна до нея, гребците потеглят и насочват баржата по реката. По целия път обратно към двореца присвивам очи срещу слънцето и се опитвам да видя отново онези три слънца, и се питам какво може да означават три слънца.

* * *

Искането на кралицата да бъде регент на Англия и да управлява страната, поемайки в ръцете си всички права и богатства на краля по време на боледуването на съпруга си не решава целия проблем, както тя и Едмънд Боуфорт уверено предричаха. Вместо това настава смут. Сега хората вече знаят, че кралят е болен, страда от загадъчна болест и е напълно немощен. Носят се всякакви слухове за причината на болестта му — от черните изкуства, използвани от враговете му, до отрова, дадена му от неговата съпруга и любовника й. Всички велики лордове въоръжават хората си и когато идват в Лондон, ги държат в домовете си, за своя собствена защита, така че градът е пълен с войници, подчиняващи се на различни господари, а сам кметът налага вечерен час и се опитва да наложи оръжията да се оставят пред градските порти. Всяка гилдия, почти всяко домакинство започва да планира своята отбрана, в случай, че избухнат размирици. Цари атмосфера на постоянно напрежение и гняв, но не се чуват бойни призиви. Засега все още никой не може да определи страните в битката, никой не знае причините, но всички знаят, че кралицата иска да бъде владетел на Англия, че Йоркският херцог ще спаси народа от тази напаст, че херцог Съмърсет е затворен в Тауър в името на спасението на града, че кралят на Англия спи, спи като Артур под езерото, и може би ще се събуди едва когато разрухата обхване страната.

Хората ме питат къде е съпругът ми, питат ме на какво мнение е той. Казвам мрачно, че е отвъд морето, че изпълнява дълга си към своя крал в Кале. Не съобщавам мнението му, което не ми е известно, нито своето собствено — което е, че светът е обезумял и че преди всичко това да приключи, в небето ще се явят три слънца. Пиша му и изпращам съобщения по търговските кораби, които прекосяват морето между Англия и Кале, но мисля, че съобщенията невинаги пристигат. В началото на март му пиша кратко: „Отново чакам дете“, но той не отговаря, и тогава разбирам със сигурност, че или не доставят съобщенията ми, или той няма възможност да пише.

Той беше назначен като командир на гарнизона в Кале, под предводителството на херцог Съмърсет. Сега херцог Съмърсет е в Тауър, обвинен в държавна измяна. Как би трябвало да постъпи един предан на короната военачалник? Какво трябва да прави гарнизонът?

Лордовете и парламентът отново отиват в Уиндзор да се срещнат с краля.

— Защо продължават да ходят? — пита кралицата, когато вижда как баржите се връщат до стъпалата при двореца, а слугите в ливреи помагат на своите господари, увити в подплатени с кожа мантии, да слязат на брега. Те се тътрят нагоре по стъпалата като хора, чиито надежди са се провалили. — Със сигурност знаят, че той няма да се събуди. Лично аз отидох и му крещях, а той не се събуди. Защо би се събудил заради тях? Защо не разбират, че трябва да ме направят регент, че тогава ще мога да обуздая Йоркския херцог и неговите съюзници, и да възстановя мира в Англия?

— Не са престанали да се надяват — отвръщам. Стоя до нея на прозореца и гледаме как скръбната процесия на лордовете си проправя с криволичене път към голямата зала. — Сега ще трябва да посочат регент. Не могат да продължават така, без никакъв крал.

— Ще трябва да посочат мен — казва тя. Стисва зъби и се изправя така, че изглежда малко по-висока. Има царствена осанка, вярва, че е призвана от Бог да изпълнява още по-важна роля. — Готова съм да служа на тази страна — казва тя. — Ще я опазя и ще я предам на сина си, когато той стане мъж. Ще изпълня дълга си като кралица на Англия. Ако ме направят регент, ще донеса мир на Англия.

* * *

Избират за регент Йоркския херцог и му дават титлата „Лорд-протектор на кралството“.

— Какво? — Маргарет е извън себе си, крачи нагоре-надолу из личния си кабинет. Ритва едно столче за крака и то полита; една придворна дама надава задавен вик и се снишава в прозоречната ниша, останалите дами са застинали от ужас. — Каква титла са му дали?

Злощастният представител на едно от графствата в Парламента, донесъл съобщението от съвета на лордовете, трепери пред нея.

— Назоваха го защитник на кралството.

— А какво да правя аз? — пита го тя. Въпросът й е риторичен. — Какво предлагат да правя аз, докато този херцог, този обикновен кралски сродник, този мой нищожен братовчед, възнамерява да управлява моето кралство? Какво мислят, че ще правя аз, принцеса на Франция, кралица на Англия, докато някакъв си внезапно издигнат от нищото херцог възнамерява да прокарва закони в моята страна?

— Вие трябва да отидете в замъка Уиндзор и да се грижите за съпруга си — казва той. Бедният глупак си мисли, че отговаря на въпроса й. Бързо осъзнава, че би било по-добре да си беше държал устата затворена.

Тя се превръща от огън в лед. Замръзва и се обръща към него, с пламтящи от ярост очи.

— Не ви чух съвсем ясно. Какво казахте? Какво се осмелихте да ми кажете?

Той преглъща мъчително.

— Ваша светлост, опитвах се да ви кажа, че лорд-протекторът…

— Кой?

— Лорд-протекторът нарежда…

— Какво?

— Нарежда…

Тя прекосява стаята с две светкавични крачки и застава пред него: високата й диадема се извисява над него, очите й се забиват като остриета в лицето му.

— Нарежда на мен? — пита тя.

Той поклаща глава, пада на колене.

— Нарежда домакинството ви да отиде в замъка Уиндзор — казва на тръстиките под коленете си. — И да останете там, със съпруга и бебето си, да не играете никаква роля в управлението на страната, с което ще се заеме той като лорд-протектор, заедно с лордовете и парламента.