Филипа Грегъри
Повелителка на реките (14)

Графтън, Нортхамптъншър

Есента на 1436-1439

Наистина мисля, че сделката е добра. Събираме парите за глобата, като вземаме заем срещу земите от вдовишкото ми наследство, а после заемаме още, за да купим имението в Графтън от граф Съфолк. Въпреки всичките си лукави усмивки, той не отказва да продава на изпадналата в немилост херцогиня и нейния оръженосец. Иска приятелството ни, така че да можем да бъдем негови съюзници в провинцията, докато се сдобие с влияние в двора. Ричард заминава за Кале и подготвя гарнизона за обсада, тъй като моят сродник, вероломният Бургундски херцог, потегля на война срещу бившите си съюзници. Великите лордове на Англия, граф Мортмейн и Йоркският херцог, се вдигат да защитят страната си, а Ричард удържа Кале заради тях. Най-сетне Хъмфри, херцог Глостър, потегля за Кале и печели голямо признание за спасяването на града, макар че, както изтъква съпругът ми, обсадата вече била разкъсана, преди чичото на краля да пристигне с развято знаме.

Не ме е грижа. Ричард е доказал храбростта си пред цяла Англия и никой не може да се съмнява в честта му. Той преживя обсада и няколко нападения без драскотина и се връща в Англия като герой. Първото ми дете, дъщерята, която предрекох, се ражда без затруднения, когато живият плет се свежда, натежал от бели майски цветчета, а косовете пеят в здрача, през тази първа пролет в провинцията. На следващата година на бял свят идва нашият син и наследник.

Кръщаваме го Луис, и аз откривам, че съм очарована от това момче, което сме създали. Той има много светла коса, почти сребриста, но очите му са тъмни като нощното небе. Акушерката, която ми помага за това второ раждане, ми казва, че очите на всички бебета са сини и че както цветът на косата, така и очите му може да се променят, но с тези ангелски цветове той ми се струва като момче, което е наполовина от народа на феите. Сестричката му още спи във фамилната люлка от черешово дърво на рода Удвил, и затова нощем ги слагам вътре заедно, един до друг върху дъските им за повиване като красиви малки кукли.

Ричард казва със задоволство, че съм жена, напълно забравила да бъде съпруга и любовница, и че той е ужасно пренебрегнат съпруг. Той обаче се шегува, и също се наслаждава на красотата на нашата дъщеричка и на растежа и силата на нашия син. На следващата година раждам сестра им, моята Ан, и докато съм в усамотение за раждането й, свекър ми се разболява от треска и умира. За негова утеха той доживява да научи, че кралят ни е простил и ни е повикал да се върнем в двора. Само че с едва двегодишна дъщеря, момче на година, и ново бебе в резбованата люлка, аз не изгарям от желание да отида.

— Никога няма да спечелим достатъчно, за да изплатим дълговете си, докато живеем в провинцията — увещава ме моят съпруг. — Имам най-охранените крави в Нортхамптъншър, и най-хубавите овце, но наистина ти го казвам сериозно, Жакета: ще живеем и ще умрем, затънали в дългове. Омъжила си се за беден човек и би трябвало да се радваш, че не те принуждавам да просиш по долна фуста.

Размахвам към него писмото с кралския печат.

— Но виж, нареждат ни да отидем в двора за Великденското празненство, а тук имам друго писмо от управителя на кралското домакинство, който пита дали имаме достатъчно стаи, така че кралят да отседне при нас по време на лятното си пътуване.

Ричард почти побелява като платно.

— Мили боже, не, не можем да подслоним двора. И със сигурност не можем да го изхраним. Управителят на кралското домакинство да не е полудял? Каква къща си мислят, че имаме?

— Ще пиша и ще им съобщя, че имаме само скромна къща, а когато на Великден отидем в двора, трябва да се постараем да го забележат.

— Но няма ли да се радваш да отидеш в Лондон? — пита ме той. — Можеш да си купиш нови дрехи, обувки и всякакви красиви неща. Не ти ли липсваше дворът и целият онзи свят?

Заобикалям масата, за да застана зад стола му, надвесвам се и облягам буза на неговата.

— Ще се радвам да бъда отново в двора, защото кралят е източник на богатство и покровителство, а аз имам две хубави дъщери, които един ден ще трябва да сключат добри бракове. Ти също си твърде добър рицар, за да прекарваш времето си в отглеждане на добитък: кралят не би могъл да има по-предан съветник, и знам, че ще искат да заминеш отново за Кале. Но не, щастлива съм тук с теб, и ще отидем само за малко и ще се върнем пак у дома, нали? Няма да бъдем придворни, прекарващи там цялото си време?

— Ние сме скуайърът^[1] от Графтън и неговата съпруга — заявява съпругът ми. — Станали жертва на похотта, затънали до ушите в дългове, заселили се в провинцията. Тук ни е мястото, сред разгонени животни, без пари. Те са тварите, равни нам. Това е мястото, където е редно да бъдем.