Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на братовчедите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lady of the Rivers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Филипа Грегъри. Повелителката на реките

Английска. Първо издание

ИК „Еднорог“, София, 2011

Редактор: Боряна Джанабетска

ISBN: 978-954-365-102-3

История

  1. — Добавяне

Графтън, Нортхамптъншър

Зимата на 1460-1461

Живеем така, както по времето непосредствено след сватбата ни — сякаш нямаме други грижи, освен да поддържаме земите около Графтън, сякаш сме просто един провинциален земевладелец и неговата съпруга. Не искаме да привличаме вниманието на лордовете поддръжници на Йорк, докато те завладяват страната, налагат солидни глоби на другите лордове, които сега наричат предатели, изземват постове и васални имоти от хората, на които са нанесли поражение. Навсякъде цари алчност и жажда за мъст, и единственото, което ми се иска, е тези неща да ни подминат.

Живеем тихо и се надяваме да останем незабелязани. Чуваме откъслечни слухове от пътници, които се отбиват и молят за постеля през нощта, както и от случайни посетители, че кралят живее тихо и кротко в покоите на кралицата в двореца Уестминстър, докато братовчед му, завоевателят Ричард, херцогът на Йорк, се е настанил в личните покои на краля. Представям си моя крал в покоите, които познавах толкова добре, и се моля той да не потъне отново в сън, за да избяга от света, който е толкова суров към него, когато е буден.

Херцогът изготвя необичайно споразумение с кралския съвет и парламента: ще бъде регент и протектор на кралството до смъртта на краля, а после сам ще стане крал. Един амбулантен търговец, който се отбива и предлага бели панделки — цвета на Йорк — и бели копринени рози, които вади от торбата си, казва, че кралят се е съгласил да приеме това условие, ще положи свещени обети и ще стане монах.

— Нали не е в Тауър? — питам настойчиво. Изпитвам ужас при мисълта, че кралят може да бъде изпратен в Тауър.

— Не, живее съвсем свободно в двора — казва той. — А херцогът на Йорк ще бъде следващият крал.

— Кралицата никога няма да се съгласи на това — казвам непредпазливо.

— Говори се, че тя е в Шотландия — отвръща той, като подрежда стоката си пред мен. — Прав й път. Нека си остане там, тъй викам аз. Искате ли пипер? Имам пипер и индийско орехче, толкова прясно, че можете да го ядете, без да го стържете.

— В Шотландия?

— Говори се, че щяла да се срещне с шотландската кралица и щели да връхлетят върху нас армия от харпии — казва той весело. — Армия от жени — представете си какъв ужас! Тук има хубаво полирано огледалце. Или вижте, мрежички за коса от златна нишка. Това е истинско злато, няма измама.

Празнуваме Коледа в Графтън. Елизабет идва на гости със съпруга си, сър Джон, и двете им момчета: Томас е вече на пет години, а Ричард — само на две. Всичките ми деца си идват у дома за дванайсетте дни на празника, и къщата оживява от техните песни и танци, от постоянната гоненица нагоре-надолу по дървеното стълбище. За шестте по-малки деца — от Катрин, която на две години може само да щапука след по-големите си братя и сестри, като ги моли да не я изоставят, през Едуард, Маргарет, Лайънъл, Елинор и Марта, най-голямата в детската стая, на десет години, завръщането на по-големите им братя и сестри се изразява в експлозия от шум и вълнение. Ричард и Джон са неразделни — вече млади мъже на четиринайсет и петнайсет години, Жакета и Мери са благовъзпитани млади момичета, настанени в къщите на съседи в тези трудни времена. Антъни и Ан, разбира се, са най-възрастните. Ан би трябвало вече да е омъжена, но какво мога да направя, когато цялата страна е в безпорядък и дори няма кралски двор, в който би могла да постъпи като почетна дама? И как да намеря за Антъни съпругата, която би трябвало да има, след като не мога да знам кой ще е заможен и ползващ се с благоволението на краля другия месец — а камо ли пък след десет години? Той и дъщерята на лорд Скейлс са си дали дума, но лорд Скейлс е мъртъв, а семейството му — в немилост като нас. И накрая, което е особено затрудняващо за мен, която би трябвало да планирам бракове за децата си и да се оглеждам за изтъкнати семейства, в чиито домове да ги настаня, за да усвоят уменията, от които ще имат нужда: как мога да знам кои семейства ще останат верни на Ланкастър, когато династията Ланкастър е представяна от крал, който живее в покоите на кралицата, отсъстваща кралица, и едно седемгодишно момче? И въпреки това не мога да се заставя да обмислям съюз с някой, който служи на предателската фамилия Йорк.

Смятам да задържа всички деца при нас у дома в Графтън до пролетта, може би и по-дълго. За нас не може да има постове в новото кралско домакинство, в един двор, подчинен на Йорк — след като сега службите се дават на хора, верни на Йорк и парламентът се изпълва с привърженици на фамилията Йорк, предполагам, не скоро и дворът ще се напълни с верни на Йорк благородници и дами. Сесили Невил, херцогинята на Йорк, издигнала се високо на колелото на съдбата, спи в кралските апартаменти под балдахин от златен брокат, сякаш сама тя е кралица; сигурно си мисли, че всеки ден е Коледа. Очевидно ние никога няма да се появим в двора на Йорк: съмнявам се, че някой от нас някога ще прости или забрави унижението в голямата зала на замъка в Кале. Навярно ще се научим да бъдем изгнаници в собствените си земи. Навярно сега, на четирийсет и пет годишна възраст, когато последното ми дете се учи да говори, ще заживея в страна, която ще прилича на онази от детството ми: с един крал в северната част на кралството, и един — на юг, и всички ще са принудени да избират кой според тях е законният, и всички ще знаят кой е врагът им, и всички ще чакат отмъщение.

Наистина губя надежда да подсигуря бъдещето на нашето семейство в такъв свят, в такова време, и вместо това намирам утеха в бъдещето на нашите земи. Имам намерение да разширя овощната ни градина и се готвя да отида в една ферма близо до Нортхамптън, където мога да купя няколко фиданки. Ричард ми казва, че морето е безопасно за корабоплаване и че щял получи по-добри цени за вълната от овцете тази година на пазара в Кале. Пътищата от и към Лондон са безопасни, херцогът на Йорк възстановява правомощията на шерифите и им нарежда да се погрижат да се раздаде правосъдие във всички графства. Графствата бавно започват да се прочистват от бандитите и крайпътните разбойници. Никога не го признаваме, дори помежду си, но това са огромни подобрения. Започваме да мислим, без никога да го изричаме на глас, че може би ще можем да живеем така, като провинциални земевладелци в мирна страна. Може би ще можем да отглеждаме овощна градина, да развъждаме овце, да гледаме как децата ни достигат зряла възраст, без страх от предателство и война. Може би Йоркският херцог ни е прогонил от двора, но ни е дал мир в страната.

После, в края на януари, виждам по пътя да се задават трима ездачи, разплисквайки кал, копитата на конете им разтрошават с пукот леда в локвите. Виждам ги от прозореца на детската стая, където наглеждам Катрин, докато спи, и веднага разбирам, че ни носят лоши новини, и че тези студени зимни месеци, изпълнени със спокойствие, са приключили. Това изобщо не е бил мир, било е просто обичайното зимно прекъсване в една война, която продължава цяла вечност. Война, която ще продължава до безкрай, вечно, докато всички загинат. За един кратък миг дори ми минава през ума да затворя капаците на прозорците, да остана в детската стая и да се престоря, че не съм тук. Няма да се налага да отговоря на повик, който не съм чула. Но това е само миг. Знам, че ако ме повикат, трябва да се отзова. Служила съм на Ланкастър цял живот, не мога да ги изоставя сега.

Надвесвам се над малката люлка и целувам Катрин по топлото, гладко бебешко челце, а после излизам от детската стая и затварям тихо вратата зад себе си. Тръгвам бавно надолу по стълбите, като гледам през дървения парапет, докато долу Ричард намята раменете си с плащ, взема сабята си и излиза да види посетителите. Чакам в голямата зала и слушам.

— Сър Ричард Удвил, лорд Ривърс? — пита първият мъж.

— Кой пита за него?

Човекът снижава глас.

— Кралицата на Англия. Откликвате ли на нейния призив? Верен ли сте още?

— Да — казва Ричард кратко.

— Трябва да ви предам това — казва мъжът и подава едно писмо.

През пролуката във вратата виждам как Ричард го взема.

— Заобиколете отзад до конюшните — казва той. — Ще се погрижат да получите храна и ейл. Денят е студен. Влезте вътре и се стоплете. Този дом е предан на кралицата, но няма нужда да казвате на никого откъде идвате.

Мъжете отдават чест в знак на благодарност, и Ричард влиза във входната зала, като разчупва печата.

— „Поздрави, обичан мой…“ — започва да чете той, а после млъква рязко. Това е писмо по образец, вероятно е разпратила стотици. Това е призив.

— На оръжие? — Усещам вкуса на собствения си страх.

— За мен и Антъни. Трябва да отидем в Йорк, тя събира войска там.

— Ще отидеш ли?

Почти ми се иска да откаже.

— Трябва. Това може да е последният шанс за нея. — Той изчита писмото и изсвирва продължително и ниско. — Мили боже! Нейните войници са пленили Йоркския херцог и са го убили. — Вдига поглед към мен и стисва писмото в юмрук. — Боже мой! Кой би го помислил? Протекторът — мъртъв! Тя е спечелила!

— Как? — Не мога да повярвам в този внезапен скок към победата. — Какво искаш да кажеш?

— Само пише, че той напуснал замъка си; това трябва да е бил замъкът Сандал — защо изобщо би го сторил? Това място може да се удържи цял месец! И че са го убили. Мили боже, не мога да повярвам. Жакета, това е краят на войната с Йорк. Това е краят на фамилията Йорк. Ричард Йоркски — мъртъв! И синът му редом с него!

Ахвам, сякаш тази смърт е загуба и за мен.

— Не и младият Едуард! Не и Едуард Марч!

— Не, другият му син, Едмънд. Едуард Марч е някъде в Уелс, но не може да направи нищо сега, когато баща му е мъртъв. С тях е свършено. Династията Йорк е победена. — Той обръща писмото. — О, виж, написала е бележка в края на писмото. Пише: „Скъпи сър Ричард, елате веднага, приливът се обръща в моя полза. Коронясахме Ричард Йоркски с книжна корона и побихме главата му на кол на Микългейт, главната порта на крепостните стени. Скоро ще сложим там и главата на Уорик, и всичко отново ще бъде, както трябва“. — Слага писмото в ръката ми. — Това променя всичко. Би ли го повярвала? Нашата кралица победи, нашият крал е върнат на власт.

— Ричард Йоркски е мъртъв?

Прочитам писмото сама.

— Сега тя ще може да победи Уорик — казва той. — Без съюза с Йорк той е загубен. Изгуби съюзника си, който беше регент и лорд-протектора, за тях всичко свърши. Точно сега не разполагат с претендент за престола. Никой не би приел Уорик като лорд–протектор, той изобщо не е включен в линията на престолонаследничество. Отново кралят е единственият човек, който може да бъде владетел. С претенциите на династията Йорк е свършено, остава само династията Ланкастър. Те допуснаха грешка, която им струваше всичко. — Той подсвирва и взема отново писмото. — Ето как се завъртя отново колелото на съдбата: те са захвърлени надолу, към нищото.

Отивам до него и поглеждам над рамото му към познатия разкривен почерк на кралицата върху писмото, което е продиктувала на писаря. В един ъгъл е написала: „Жакета, ела при мен веднага“.

— Кога тръгваме? — питам. Срамувам се от собствената си неохота, с която чувам този призив на оръжие.

— Ще трябва да тръгнем сега — казва той.

* * *

Поемаме по големия северен път към Йорк, сигурни, че армията на кралицата ще е потеглила към Лондон, и че ще срещнем войниците по пътя. На всяко спиране през студените дни, през всяка нощ, прекарана в ханове или абатства, или в дома на някой заможен земевладелец, чуваме как хората говорят за армията на кралицата, сякаш е нахлуваща войска от чужденци, сякаш е източник на ужас. Казват, че тя водела войници от Шотландия и че те вървели боси по каменистите пътища, с голи гърди дори в най-лошото време. Не се страхували от нищо, ядели месото си сурово, нахвърляли се върху говедата в пасбищата и късали месо от хълбоците им с голи ръце. Тя няма пари да им плати и им е обещала, че могат да вземат всичко, което могат да носят, ако я отведат до Лондон и изтръгнат сърцето на граф Уорик.

Говори се, че е предала страната на краля на Франция като отплата за подкрепата му. Той ще потегли с флота си нагоре по Темза и ще опустоши Лондон, ще завладее всички пристанища на южното крайбрежие. Тя вече му е преотстъпила Кале, продала е Бърик и Карлайл на кралицата на шотландците. Нюкасъл ще бъде новата гранична линия, северът е изгубен за нас завинаги, и Сесили Невил, вдовицата на Йорк, ще бъде шотландска селянка.

Безсмислено е да се опитвам да оспорвам тази смесица от ужас и истина. Кралицата, жена в доспехи, начело на собствената си армия, със син, заченат от един спящ съпруг, жена, която си служи с алхимия, и може би — с черни изкуства, френска принцеса в съюз с нашите врагове, се е превърнала в напълно ужасяващо създание за народа на своята страна. С шотландците зад нея тя се е превърнала в зимна кралица, която излиза като вълк от тъмнината на севера.

Спираме за две нощи в Гроуби Хол, за да видим Елизабет и да се срещнем със съпруга й, сър Джон Грей, който е събрал хората си и ще потегли на север с нас. Елизабет е напрегната и нещастна.

— Непоносимо ми е да чакам новини — казва тя. — Прати ми вест веднага щом можеш. Не мога да понасям чакането. Иска ми се да не се налагаше да тръгваш пак.

— И на мен ми се иска — казвам й тихо. — Никога не съм потегляла с толкова натежало сърце. Уморих се от война.

— Не можеш ли да откажеш да тръгнеш?

Поклащам глава.

— Тя е моя кралица, и е моя приятелка. Ако не тръгвах от чувство за дълг, щях да тръгна от обич към нея. Но какво ще правиш ти, Елизабет? Искаш ли да заминеш и да останеш с децата в Графтън, докато ни няма?

Тя прави малка гримаса.

— Моето място е тук — казва. — А и на лейди Грей няма да й се понрави да отсъствам. Просто толкова се страхувам за Джон.

Слагам длан върху потръпващите й пръсти.

— Трябва да бъдеш спокойна. Знам, че е трудно, но трябва да бъдеш спокойна и да се надяваш на най-доброто. Баща ти е потеглял в битка дузина пъти, и всеки път е по-лошо от първия — но всеки път се е връщал вкъщи при мен.

Тя улавя ръката ми.

— Какво видя? — пита ме много тихо. — Какво видя за Джон? Именно за него се страхувам, дори много повече, отколкото за Антъни или за татко.

Поклащам глава.

— Не мога да предричам — казвам. — Имам чувството, че чакам знак, както чакаме всички. Кой би предположил, че доведохме в Англия това красиво момиче, Маргарет Анжуйска, за това?