Филипа Грегъри
Повелителка на реките (47)

Дворецът Уестминстър, Лондон

Зимата на 1458

В студените дни след Коледа ни викат да се явим заедно с останалите лордове, в Лондон, който е по-мрачен и настръхнал от подозрителност от когато и да било преди. Там установяваме, че — както винаги далеч от мисълта за обвинение и наказание — кралят е наложил волята си над кралицата и подготвя помирение. Той се е въздигнал, разпален от видение. Изведнъж отново е станал здрав и силен, възпламенен от представата да разреши спора между двете велики династии, да поиска лордовете — привърженици на Йорк да си платят за жестокостите, извършени при Сейнт Олбанс, като им бъде наложено парично наказание, да построят параклис, в който ще се отслужват литургии за душите на почитаните мъртъвци, а после да се закълнат да сложат край на кръвната вражда с наследниците на враговете си. Кралицата настоява граф Уорик да бъде осъден за държавна измяна, но кралят иска той да бъде помилван като разкаял се грешник. Цял Лондон прилича на буре с барут, край което дузина момчета си играят с огниво, а кралят тихо мълви молитви, вдъхновен от новата си идея. Жадните за мъст наследници на Съмърсет и Нортъмбърланд обикалят навсякъде, готови да извадят мечове, със закани за вражда, която ще продължи десет поколения; лордовете на Йорк не се разкайват — хората на граф Уорик носят пищни ливреи и се перчат, че вече държат Кале и Ламанша, и че никой не би дръзнал да им противоречи, Уорик се е превърнал в олицетворение на щедростта и обсипва с дарове жителите на Лондон. А кметът е въоръжил всички мъже в Лондон, които са годни да носят оръжие, и им е наредил да патрулират по улиците, за да опазват мира, с което само въвежда в града още една армия, от която всички да се страхуват.

Кралицата ме вика в здрача на един зимен следобед:

— Искам да излезеш с мен — казва тя. — Искам да се срещнеш с един човек.

Заедно намятаме пелерините си и спускаме качулките, за да закрият лицата ни.

— Кой е той?

— Искам да дойдеш с мен при един алхимик.

Замръзвам на място като елен, подушил опасност:

— Ваша светлост, Елинор Кобам се допитваше до алхимици, беше затворена в тъмница единайсет години, и умря в замъка Пийл.

Тя ме поглежда безизразно.

— И какво от това?

— Твърдо съм решила да не свърша живота си като Елинор Кобам.

Чакам. За миг настроението й се подобрява, лицето й грейва и тя избухва в смях:

— Ах, Жакета, да не искаш да ми кажеш, че не си някаква луда, грозна, лоша стара вещица?

— Ваша светлост, някъде в сърцето си всяка жена е луда, грозна, лоша стара вещица. Задачата на моя живот е да прикрия това. Задачата на всяка жена е да отрича това.

— Какво искаш да кажеш?

— Светът не дава свобода на жени като Елинор, на жени като мен. Светът не може да търпи жени, които си позволяват да мислят и чувстват. Жени като мен. Когато изнемощеем или остареем, светът се стоварва върху нас с тежестта на водопад. Ние не можем да показваме дарбите си пред света. Светът, в който живеем, не желае да търпи неща, които не могат да бъдат разбрани, неща, които не могат да бъдат лесно обяснени. В този свят една мъдра жена крие дарбите си. Елинор Кобам беше търсеща жена. Срещаше се с други хора, които търсеха истината като нея. Учеше и търсеше учители, с които да се отдаде на науките. Тя плати ужасна цена за това. Беше амбициозна жена. Плати си и за това. — Чакам да видя дали е разбрала, но кръглото й, хубаво лице е озадачено. — Ваша светлост, ще ме поставите в опасност, ако поискате от мен да използвам дарбите си.

Тя ме поглежда в лицето: знае какво прави.

— Жакета, трябва да те помоля да направиш това, дори ако то е опасно за теб.

— Това е сериозно искане, Ваша светлост.

— Твоят съпруг, херцогът на Бедфорд, не е искал от теб по-малко. Оженил се е за теб, за да служиш на Англия по този начин.

— Трябваше да му се подчиня, той беше мой съпруг. И можеше да ме предпази.

— Бил е прав да поиска от теб да използваш дарбите си, за да спасиш Англия. А сега аз също го искам, и аз ще те защитя.

Поклащам глава. Чувствам съвсем ясно, че ще дойде време, когато тя няма да е до мен, а аз ще трябва да се изправя пред съд като Жана д’Арк, като Елинор Кобам, съд, съставен от мъже, че ще има писмени улики срещу мен, че срещу мен ще бъдат представени доказателства; свидетели ще потвърждават вината ми, и никой няма да ме защити.

— Защо сега?

— Защото предполагам, че на краля е направено заклинание, и то още преди години. Йоркският херцог или херцогиня Сесили, или френският крал, или някой — как да зная кой? — но някой му е направил заклинание, което го превръща в спящо бебе, или го кара да се държи като доверчиво дете. Трябва да се погрижа той да не ни избяга отново. Само алхимия или магия могат да го предпазят.

— Сега е буден.

— Сега е като будно дете. Бленува за хармония и мир, а после заспива и се усмихва на прекрасния си сън.

Поколебавам се. Знам, че е права. Кралят се е изплъзнал, попаднал е в друг свят, а ние имаме нужда от него в този.

— Ще дойда с вас. Но ако сметна, че вашият алхимик е шарлатанин, няма да имам вземане-даване с него.

— Точно по тази причина искам да дойдеш — казва тя. — За да го прецениш. А сега да тръгваме.

Тръгваме пеш по затъмнените улици на Уестминстър, ръка за ръка. Не ни придружават придворни дами, нито дори стражи. Само за миг затварям очи, ужасена от онова, което би казал съпругът ми Ричард, ако знаеше, че се излагам на подобен риск, и то заедно със самата кралица. Но тя знае къде отива. Пристъпва уверено по калните улици, гледа властно метачите, които се изпречват на пътя ни; едно малко момче върви пред нас с пламтяща факла, тя върви пред мен по тесните улички, и накрая свръща в една от тях. В края й има стена с голяма врата в нея.

Хващам железния звънец, окачен до вратата, и го дръпвам. Отговаря ни силен звън, и кучешки лай някъде отзад. Вратарят отваря решетката.

— Кой е? — пита той.

Маргарет се приближава.

— Кажи на господаря си, че дамата от Анжу е дошла — казва тя.

Вратата веднага се люшва и се отваря. Тя ми прави знак и влизаме. Пристъпваме не в градина, а в гора. Озоваваме се в гъсталак от ели зад високите стени, в самото сърце на Лондон, тайна гора, маскирана като лондонска градина, омагьосана да избуи на воля. Хвърлям поглед към Маргарет, а тя ми се усмихва, сякаш знае как ще възприема това място: като свят, скрит в истинския; може би дори свят, в който се крие входът към друг.

Тръгваме надолу по лъкатушеща пътека, която ни води под зелената сянка на извисяващи се дървета, а после — до малка къща, притисната от тъмните дървета наоколо, с отпуснати ниско над покрива, сладко ухаещи клони, с комини, които се подават през тях и цапат със сажди игличките на боровете. Подушвам въздуха: долавя се мирис на ковачница, тънък дим от горещи въглени, и познатият, останал незабравен, дъх на сяра.

— Той живее тук — казвам.

Тя кимва.

— Ще го видиш. Ще можеш да прецениш сама.

Чакаме на една каменна пейка пред къщата, а после една вратичка се отваря и алхимикът излиза, загърнат в тъмен плащ, като бърше ръце в ръкавите си. Покланя се на кралицата и отправя към мен пронизващ поглед.

— Вие сте потомка на Мелузина? — пита ме той.

— Сега съм лейди Ривърс — казвам.

— Отдавна искам да се срещна с вас. Познавах мастър Форте, който работеше за вашия съпруг, херцога. Той ми каза, че имате дарба да гадаете по кристал и огледало.

— Никога не съм видяла нещо, което да ми се стори особено смислено — казвам.

Той кимва.

— Ще гадаете ли за мен?

Поколебавам се:

— А ако видя нещо, което е против закона?

Той поглежда кралицата.

— Аз казвам, че е позволено — заявява тя. — Каквото и да е.

Човекът се усмихва любезно.

— Само ние с вас ще видим огледалото, и аз ще запазя станалото в тайна. Ще бъде като при изповед. Аз съм ръкоположен свещеник: името ми е Джефрис, отец Джефрис. Никой освен нас двамата няма да узнае какво ще видите. Ще предам на нейна светлост само тълкуванието.

— Нали целта е да открием заклинание, което би излекувало краля? Нали правим това за негово добро?

— Такова е намерението ми. Вече приготвям някои отвари за него, мисля, че присъствието ви в момента на дестилирането ще има значение. Сега той е добре, сега успява да остане буден, но мисля, че душата му страда от някаква дълбока рана. Така и не се е откъснал от майка си, никога не е станал мъж. Нужно му е да се преобрази. Трябва да премине през тази промяна — от дете в мъж — това е алхимия на личността. — Той ме поглежда. — Живяла сте в кралския двор, познавате го от много години. Така ли мислите и вие?

Кимвам.

— Той е под влиянието на луната — отвръщам неохотно. — У него преобладават студът и водата. Милорд Бедфорд казваше, че той има нужда от огън. — Кимвам към Маргарет. — Смяташе, че нейна светлост ще му донесе огън и сила.

Лицето на кралицата се разкривява, сякаш се готви да заплаче.

— Не — казва тя тъжно. — Той почти угаси моя огън. Твърде много е за мен. Смразена съм, почти изгубих духа си. Вече си нямам никого, който да ме стопли.

— Ако у темперамента на краля преобладават студ и влага, кралството ще потъне в потоци от сълзи — казва алхимикът.

— Моля те, направи го, Жакета — прошепва кралицата. — И тримата ще се закълнем никога да не разказваме никому за това.

Въздъхвам.

— Ще го направя.

Отец Джефрис се покланя на кралицата:

— Ще изчакате ли тук, Ваша светлост?

Тя хвърля поглед към полуотворената врата на къщата му. Знам, че копнее да надникне вътре. Но се подчинява на неговите правила.

— Много добре.

Загръща се с пелерината си и сяда на каменната пейка.

Той ми прави знак да вляза вътре и аз прекрачвам прага. В стаята отдясно има голямо централно огнище с огън от дървени въглища, над който е окачен тумбест котел. В котела, в топлата вода, има голям съд със сребърна тръба, която минава през студена баня; в края на тръбата равномерно капе еликсирът, извлечен от парата. В стаята е задушаващо горещо и той ме повежда към помещението вляво, където има маса с поставена на нея голяма книга, а зад нея е огледалото за гадаене. Всичко — от сладкия мирис на еликсира до полъха от ковачницата отвън — е толкова познато, че за миг сякаш отново съм в Отел дьо Бурбон в Париж, девица и въпреки това — съпруга, новата съпруга на херцог Бедфорд.

— Виждате ли нещо? — пита той нетърпеливо.

— Само миналото.

Той слага пред мен един стол и смъква завесата от огледалото. Виждам отражението си — толкова по-стара съм от момичето, на което наредиха да погледне в огледалото в Париж.

— Имам някои соли, чиито изпарения може да вдъхнете — казва той. — Мисля, че това ще ви помогне да виждате по-ясно.

Изважда кесийка от чекмеджето на масата, и дръпва връвта, за да я развърже.

— Ето — казва той.

Вземам в ръка кесията: вътре има бял прах. Приближавам я до лицето си и предпазливо вдишвам. За миг главата ми сякаш се замайва, после вдигам очи. Пред мен е огледалото за гадаене, но не виждам в него собственото си отражение. Образът ми е изчезнал, на негово място се вижда снежна вихрушка, бели снежинки се сипят като листенца от бели рози. Това е битката, която видях веднъж преди, мъжете се сражават на някакъв склон, виждам люлеещ се мост, който рухва, запращайки тела във водата, снегът по земята, който почервенява от кръвта, и непрекъснато — кръжащите бели цветчета на снега. Виждам металносивите, ширнали се до безкрайност небеса; това е северна Англия, скована от лют студ, а от снега се задава млад мъж, силен като лъв.

— Погледнете отново. — Мога да чуя гласа му, но не мога да го видя. — Какво ще стане с краля? Какво ще излекува раната му?

Виждам малка стая, тъмна стая, скрита стая. В нея е горещо и задушно, а в топлата, безмълвна тъмнина витае усещане за ужасна заплаха. В дебелите каменни стени има само едно стреловидно прозорче. Единствената светлина идва от прозореца, единственото ярко нещо в мрака на стаята е тази едничка нишка светлина. Поглеждам към нея, привлечена от единствения признак на живот в черната тъмнина. После тя изчезва, сякаш скрита от фигурата на човек, застанал пред нея, и вече няма нищо освен тъмнина.

Чувам алхимикът да въздъхва зад мен, сякаш съм му описала шепнешком видението си, сякаш и той е видял всичко.

— Бог да го благослови — казва той тихо. — Бог да го благослови и да го пази. — После пита с малко по-висок глас: — Още нещо?

Виждам амулета, който хвърлих в дълбоката вода на Темза, завързан за панделките — различна панделка за всеки сезон; амулетът с форма на корона, който отплава, понесен от юдата, и ми подсказа, че кралят никога няма да се върне при нас. Виждам го дълбоко във водата, как се поклаща, окачен на връв, после виждам как някой го дърпа към повърхността, нагоре и нагоре, а после той изскача над водата като рибка, изскачаща на повърхността на летен поток, и дъщеря ми Елизабет е тази, която го измъква усмихнато от водата, смее се радостно и го слага на пръста си като пръстен.

— Елизабет? — изричам зачудено. — Моето момиче?

Той пристъпва напред и ми подава чаша слаб ейл:

— Коя е Елизабет? — пита.

— Дъщеря ми. Не знам защо мислех за нея.

— Тя има пръстен с форма на корона?

— В моето видение тя беше с пръстена, който олицетворяваше краля. Сложи го на собствения си пръст.

Той се усмихва кротко.

— Това са мистерии.

— В това видение няма нищо загадъчно: у нея беше пръстенът, който олицетворява короната на Англия, тя се усмихна и го сложи на пръста си.

Той спуска завесата, която закрива огледалото.

— Знаете ли какво означава това? — пита.

— Дъщеря ми ще бъде близо до короната — казвам. Опитвам се да разгадая видението, което ми се яви в огледалото. — Как е възможно да стане подобно нещо? Тя е омъжена за сър Джон Грей, имат син, и още едно бебе на път. Как може тя да сложи короната на Англия на пръста си?

— Не ми е ясно — казва той. — Ще помисля над това и може би ще ви повикам да дойдете отново.

— Как може Елизабет да има на пръста си пръстен като корона?

— Понякога нашите видения са неясни. Не знаем какво виждаме. Точно това е много неясно. Загадка е. Ще се помоля да ми се изясни.

Кимвам. Когато човек държи да има загадка, обикновено е по-добре да го оставиш озадачен. Никой не обича умните жени.

— Ще дойдете ли тук да излеете тази течност в съд? — моли ме той.

Следвам го в първата стая, където той взема плоска бутилка от стената, разтърсва я леко, а после ми я подава:

— Дръжте я.

Обгръщам съда с ръце и изведнъж усещам как се затопля под топлината на пръстите ми.

— Сега я налейте — казва той и посочва съдовете, подредени на масата му.

Внимателно пълня всеки от тях със сребристата течност, а после му подавам отново плоската бутилка.

— Някои процеси изискват женско докосване — казва той тихо. — Някои от най-големите постижения на алхимията са извършени от съпруг и съпруга, работещи заедно. — Посочва купата с топла вода, поставена върху печката на дървени въглища. — Този способ е изобретен от жена, и кръстен на нея.

— Не притежавам умения — казвам аз, като отричам собствените си възможности. — А когато имам видения, те са изпратени от Бог и са неясни за мен.

Той улавя дланта ми и я пъха в сгъвката на лакътя си, когато тръгва към вратата.

— Разбирам. Ще ви повикам само ако не мога да се справя с работата за кралицата без вас. И сте права да криете способностите си. Това е свят, който не разбира една веща жена, това е свят, който се бои от подобни умения. Всички трябва да вършим работата си тайно, дори сега, когато кралството се нуждае толкова много от напътствията ни.

— Състоянието на краля няма да се подобри — казвам внезапно, сякаш изтръгват насила истината от мен.

— Няма — съгласява се той печално. — Но трябва да направим каквото можем.

— А видението, в което го съзрях в Тауър…

— Да?

— Видях го, а после някой застана пред прозореца и всичко стана тъмно…

— Мислите, че ще намери смъртта си в Тауър?

— Не само той. — Внезапно се изпълвам с чувство на напрежение и тревога. — Не зная защо, имам чувството, че някое от собствените ми деца е там вътре. Мое момче, може би две от момчетата ми. Виждам, че е така, но не съм там, не мога да го предотвратя. Не мога да спася краля, а не мога да спася и тях. Те ще влязат в Тауър и няма да излязат.

Той нежно взема ръката ми.

— Можем сами да създаваме съдбата си — казва той. — Можете да предпазите децата си, навярно можем да помогнем и на краля. Идете на църква и се помолете да разберете виденията си, а аз също ще се надявам да разбера. Ще кажете ли на кралицата какво сте видели?

— Не — казвам. — Тя вече има достатъчно грижи за една млада жена. Освен това не съм сигурна в нищо.

* * *

— Какво видя? — пита ме настойчиво Маргарет, докато се прибираме, скрити под наметките си, през многолюдните, тъмни улици. Държим се под ръка, за да не ни блъснат, светлата коса на Маргарет е скрита от качулката. — Той не пожела да ми каже нищо.

— Имах три видения; нито едно от тях особено полезно — казвам.

— Какви бяха?

— Едно — за битка, нагоре по някакъв склон в сняг, и мост, който подаде и войниците паднаха в реката под него.

— Мислиш, че ще се стигне до битка? — пита тя.

— А нима вие мислите, че няма? — казвам сухо.

Тя кимва в знак на съгласие с трезвата ми преценка.

— Искам битка — заявява. — Не се страхувам от нея. Не се страхувам от нищо. А другото видение?

— Малка стая в Тауър, и угасваща светлина.

Тя се поколебава за миг.

— В Тауър има множество малки стаи, а светлината угасва за мнозина млади мъже.

Усещам на тила си студено докосване, сякаш допир на леден пръст. Питам се дали някое мое дете ще бъде затворено в Тауър и дали някоя утрин ще види как светлината се препречва от едър мъж, застанал пред тясното прозорче.

— Това е всичко, което видях — казвам.

— А последното ти видение — каза, че са били три?

— Пръстен с форма на корона, който олицетворяваше короната на Англия, той беше в дълбока вода и беше изваден от водата.

— От кого? — пита тя. — Аз ли бях?

Много рядко лъжа Маргарет Анжуйска. Обичам я, а освен това съм дала клетва да поддържам нея и нейната династия. Но не бих й посочила красивата си дъщеря като момичето, което ще държи символа на Англия в ръката си.

— Един лебед — казвам напосоки. — Един лебед извади с клюна си пръстена с короната на Англия.

— Лебед ли? — пита ме тя задъхано. — Сигурна ли си? — Спира насред улицата, един колар ни подвиква и ние се дръпваме встрани.

— Точно така.

— Какво може да значи това? Разбираш ли какво означава?

Поклащам глава. Измислила съм лебеда само защото не исках да споменавам в това видение името на дъщеря си. Сега, както толкова често, откривам, че тази лъжа се нуждае от друга.

— Лебедът е знак за наследник на рода Ланкастър — напомня ми тя. — Твоето видение означава, че синът ми Едуард ще заеме престола.

— Виденията никога не са сигурни…

Усмивката й е сияйна.

— Нима не виждаш? Това е решението за нас. Кралят може да се откаже от престола в полза на сина си — казва тя. — Това е моят път напред. Лебедът е моят син. Ще поставя принц Едуард на трона на Англия.

* * *

Макар да е свикал едно от най-противоречивите и опасни заседания, провеждани някога в парламента, макар да е призовал трима велики благородници, всеки от които пристига съпроводен от собствената си армия, кралят се намира в блажено състояние, в мир със себе си и със света. Той е напълно убеден, че по тези важни въпроси е най-добре да се постигне съгласие в любяща доброта, в негово отсъствие; има намерение да пристигне, след като всичко е било решено, за да даде благословията си на решенията. Оттегля се от Лондон, за да се моли за мир, докато те спорят и пресмятат цената на споразумението, заплашват се взаимно, почти стигат до размяна на удари, и накрая постигат споразумение.

Маргарет е извън себе си от гняв, когато вижда, че съпругът й се отдръпва от задачата си да ръководи своите лордове и се превръща в един крал, който е готов да поиска застъпничество само от небето за безопасността на страната си — а иначе оставя на други задачата да осигурят нейната безопасност.

— Как може да ги повика в Лондон, а нас просто да изостави? — пита ме настойчиво тя. — Как може да бъде такъв глупак, че да сключи само половинчат мир?

Мирът наистина е половинчат. Всички са съгласни, че лордовете на Йорк трябва да си платят, задето са вдигнали оръжие срещу личното знаме на краля, те обещават също да платят големи парични глоби на наследниците на Ланкастър, да ги обезщетят за смъртта на бащите им. Но плащат под формата на навосъчени пръчици, които са получили от ковчежника на краля — лишени от стойност обещания за изплащане от средствата на короната, които кралят никога няма да спази, но които Ланкастър никога няма да отхвърлят, защото да го сторят би било равносилно на признание, че кралството няма пукната пара. Това е блестяща шега и тежко оскърбление към краля. Обещават да построят възпоменателен параклис в Сейнт Олбанс, където да се отслужват литургии за душите на загиналите, и до един се заклеват да поддържат мир в бъдеще. Само кралят смята, че една кръвна вражда, обречена да продължи с поколения, може да бъде възпряна така — с благи думи, със сноп пръчки, и едно обещание. Ние, останалите, виждаме как се трупат лъжи върху смърт; безчестие върху убийство.

После кралят се връща в Лондон от усамотението си, и обявява ден на разбирателство и любов — ден, в който всички ще крачим заедно, ръка за ръка, и всички ще получим опрощение.

— Лъвът ще легне с агнето — казва ми той. — Виждате ли?

Наистина виждам — виждам град, разкъсван от разделение, и готов за война. Виждам как на сина на Едмънд Боуфорт, който изгуби баща си при Сейнт Олбанс, е наредено да крачи ръка за ръка с граф Солсбъри, и те стоят на една ръка разстояние, с едва докосващи се пръсти, сякаш усещат кървава влага по върховете на пръстите си. Зад тях идва убиецът на баща му, граф Уорик, върви ръка за ръка с херцога на Ексетър, който се е заклел тайно, че прошка няма да има. След това идва кралят, който изглежда добре и сияе от щастие при вида на тази процесия — според него тя показва на хората, че перовете отново са обединени под неговото господство, а зад него върви кралицата.

Трябваше да върви сама. Още щом я видях, разбрах, че трябваше да върви сама, като кралица. Вместо това кралят я е накарал да върви ръка за ръка с Йоркския херцог. Смята, че това показва приятелството между тях. Но не е така. Това показва на целия свят, че някога са били врагове, и че могат отново да бъдат такива. Този жест не говори за добра воля и прошка, а излага Маргарет на показ като участница в тази смъртоносна игра — не кралица, издигнала се над раздора и разделението, а войнстваща кралица, а Йорк — като неин враг. От всички лекомислени и безумни дела на деня, в който всички — сред другите също и ние с Ричард — вървяхме ръка за ръка, това е най-лошото.