Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (7)

5.
Спускане

28 г.сл. Хр.

15:33

Витания, Палестина

Том се събуди. Всичко го болеше. Главата му пулсираше, очите му пареха, сякаш бе плувал твърде дълго в прекомерно хлориран басейн. Гърлото го изгаряше, като че бе погълнал цяло шише киселина. Бавно се надигна на колене и разтърка очи.

Местоположението му беше странно и объркващо. Намираше се в някакъв храст. Това не беше добър знак. Хвана се за няколко клонки… и си спомни за успеха им предишния ден. Спомни си как с Дейвид ядяха в „Пегис“. И че беше пил… доста. Реши, че сигурно се е държал като глупак, но след четвъртата бира вечерта беше изпразнена от съдържание. От главоболието, сухотата в устата и странното обкръжение заключи, че се е натряскал яко. Колко време беше лежал в безсъзнание? Защо Дейвид не го беше завлякъл у дома?

Измъкна се от храста и се подпря на едно дърво. И чак сега осмисли какво прави — опираше се на дърво… посред аризонската пустиня? Огледа се. Навсякъде дървета, храсталаци и смайващо многообразие от пъстри цветя: оранжеви, жълти, червени. Вдиша дълбоко и усети силния им аромат. Упойващият мирис на цветята не приличаше на нищо, което бе вдъхвал. Нямаше представа, че в Аризона съществуват подобни оазиси. Където и да се намираше, беше красиво и той реши да се опита да запомни как да се върне тук — веднага щом откриеше как да се махне оттук, разбира се.

Тръгна и вървя почти час, както му се струваше, макар че вероятно бяха само десетина минути. Седна да си почине за минутка — и пак заспа. Не беше сигурен колко време е спал, но осъзна, че не се е събудил от само себе си. През главата му премина гъделичкащо усещане, от което настръхна. Не беше сам, а ако се съдеше по пущинака наоколо, едва ли си беше намерил човешка компания.

Ококори се и задиша задъхано, щом чу пукот на клони някъде наблизо. Не беше във форма нито да избяга, нито да пребори или надхитри раздразнено животно. Надигна се и обгърна едно дърво, притисна тялото си до него в усилие самият той да се направи на дърво. Каквото и да се намираше наблизо, каквото и животно да го дебнеше… се приближаваше.

Все така прегърнал дървото, Том наведе глава да погледне. Не видя нищо. Наведе се на другата страна и бавно подаде глава иззад дървото. И я видя.

Коза. С клепнали уши. Ядеше нещо, може би опадали плодове. Том си пое облекчено дъх. Козата го чу, погледна го, после продължи да си търси храна. Том я гледаше и объркването му нарастваше с всеки дъх. Коза? В Аризона?!

Затвори очи, обърна се, подпря се на дървото и се опита да се съсредоточи. Къде се намираше? Как се беше озовал тук? Сбърчи нос. Подуши нещо особено във ветреца, който бе сменил посоката си. Отвори очи… и сърцето му прескочи един удар.

На три-четири метра беше приклекнал звяр, който поразително приличаше на лъв. Но беше малко по-различен. Главата му беше по-голяма, а тялото — по-масивно. Том се смрази, умът му изключи. Лъвът бавно пълзеше напред, с напрегнати мускули, готов да скочи. И в следващия миг скочи.

Скоростта му беше зашеметяваща. Том изпищя, когато лъвът прониза въздуха и прелетя покрай главата му.

Чу как звярът сграбчи жертвата си, чу врясъка на козата, преди лъвът да й прехапе врата. Призля му. Погледна. Тежко дишащият лъв лежеше на земята, здраво стиснал в челюстите си врата на козата.

И Том разбра със сигурност, че не се намира в Аризона. Но реши, че ще е по-разумно да установява къде е, след като предотврати непосредствената физическа опасност — да се превърне в десерт за лъва. Бавно запълзя настрани, като гледаше дървото да е между него и хранещия се лъв. В момента, в който беше сигурен, че лъвът не може да го види, чуе или подуши, побягна.

Дърветата и храстите се мяркаха като сенки покрай замъгления му поглед. Том знаеше, че този спринт ще го довърши, но да умре от изтощение или обезводняване изглеждаше много по-привлекателно, отколкото да бъде изяден жив. Положи всички усилия да се оглежда, докато тичаше. Навсякъде около него имаше неща, които не трябваше да ги има. Дървета като тези не беше виждал никога, някои дори имаха плодове — фурми, смокини и шамфъстък.

Все повече и повече се раздразняваше от ситуацията, в която се бе озовал — и все по-бавно тичаше. Плюс това през всичките години в Аризона нито веднъж не беше видял комар. А сега цял разярен облак от тази напаст го изпиваше, сякаш беше ходеща кръвна банка. Том — вече бе спрял да тича — откърши клон, за да пропъжда гадните кръвопийци. Над главата му кръжеше голяма хищна птица, която сякаш му се надсмиваше, и това правеше ситуацията да изглежда още по-страшна.

Краката му горяха, усещаше пронизваща болка в прасците, но продължаваше напред. С алкохола, който бе изпил предната вечер, и при тази изгаряща жега нямаше да издържи още дълго. Провря се през някакъв храсталак и излезе на открито. Не просто на открито… а на път! Обля го вълна на облекчение. Огледа се. Пътят беше пуст. Той бръкна в джоба си, извади една монета, подхвърли я и се падна тура. Тръгна наляво.

Само след десетина минути видя трима души, вървяха към него. Закрачи по-бързо, изпълнен с отчаяние и с надежда за човешки контакт. След всичко, което беше извършил през живота си и което вярваше, че му предстои да извърши, щеше да е срамота, ако умреше сега, насред пътя.

След малко видя, че единият от тримата всъщност е животно. Кон, помисли си, но после осъзна, че е магаре. След това забеляза колко странно са облечени хората. Единият, мъж, носеше червена роба, вързана през кръста с кафяв колан. Другата, жена, носеше мръсножълта роба и бяла забрадка. Том се спря — изтощението най-накрая го победи. Докато се свличаше на колене, двамата непознати се втурнаха към него…

Отвори очи и видя небето. Лежеше по гръб. Жената и мъжът се бяха навели над него и си говореха на език, който му беше смътно познат. Очевидно бяха озадачени от облеклото му и обсъждаха какво да правят с него. Умът на Том най-после включи и той успя да сглоби частите на картината. Околността, растителността, хората, магарето, езикът и дрехите на тези хора… Извъртя глава наляво и си погледна китката. Носеше часовник, но не беше неговият. Този беше различен. Беше… часовникът… уредът за пътуване във времето!

Сърцето му почти спря. Случките от предишната нощ избухнаха в съзнанието му, връхлетяха го като засилил се влак. Беше се озовал в миналото!

— Господи… — въздъхна високо.

Мъжът и жената спряха да говорят и се втренчиха в него, очевидно в опит да разберат какво казва, и той разбра, че трябва да направи опит да комуникира.

— Вода — каза на родния си иврит. Надяваше се, че две хиляди години не са го изменили кой знае колко. От друга страна, не беше говорил на иврит от петнадесет години.

Извади късмет. Жената бързо вдигна до пресъхналата му уста пълен с вода мях и когато Том се напи, мъжът попита:

— Кажи ми, страннико, ти евреин ли си?

Том поразмисли, преди да отговори. Беше американски гражданин и не се придържаше към еврейската вяра от толкова отдавна, че вече не се смяташе за истински евреин. Но при дадените обстоятелства реши, че ще е разумно да се върне към нея.

— Да — каза на иврит. — Евреин съм.

Не очакваше реакцията, която предизвика отговорът му. И мъжът, и жената отстъпиха назад.

— В такъв случай не ще ти помагаме повече.

Обзе го паника.

— Чакайте! Защо?

Мъжът и жената го гледаха с присвити очи.

— Ние сме самаряни, тъй че със сигурност не ще искаш помощта ни.

— Ще приема помощ от всеки, който ми я предложи — рече Том.

Мъжът и жената се спогледаха и това им беше достатъчно, за да се решат.

— Ще те отведем до Витания и ще ти намерим подслон. Сетне ще те оставим.

— Благодаря ви — отвърна Том.

— Но първо… кажи ни, защо си облечен тъй странно? — попита мъжът.

Том се погледна. Сини джинси, маратонки и разкопчана риза с къс ръкав в червено и синьо. Напрегна ума си за някакъв отговор и каза:

— Бях роб… В… Азия… и избягах. Там така се обличат.

Мъжът и жената го гледаха изумено.

— Роб? — попита мъжът. — Чувал съм за тази Азия. Пътувал си дълго, за да избягаш от робството си. Подобно на Моисей из Египет, сега си свободен. Ела, следвай ни и ние ще се постараем да получиш необходимите грижи. Познавам един човек от Витания, който може да ти помогне.

Помогнаха му да се качи на магарето. То вонеше отвратително, но изтощението надви вонята и той се вкопчи в животното и заспа, а двамата самаряни поведоха магарето обратно по пътя, по който бяха дошли.

 

 

Дейвид бе толкова готов, колкото можеше да е при такъв кратък срок. Беше облечен както трябва, говореше езика както трябва, най-малкото по-добре от Том, а освен това познаваше вярванията и културата на древните евреи. За разлика от Том, Дейвид никога не се беше отказвал от еврейското си наследство. Вярно, беше християнин, което днешните евреи смятаха за богохулство, но пък християнската вяра все пак се основаваше на един евреин, който бе живял в еврейска култура. Дейвид знаеше много за библейските времена, но знаеше и че исторически книги отпреди две хиляди години не могат да са в състояние да уловят истинската същност на нещата, ежедневието на древна Палестина, неговата родина.

Готов или не, Дейвид потегляше. Знаеше къде и кога е отишъл Том. Вече беше прегледал откритото в приемната зона книжле с инструкции — реши, че може би неговото бъдещо аз е предвидило тази случайност. От него узна, че във всеки часовник има вградено засичащо устройство. Всеки часовник можеше да се използва, за да засече друг, независимо от времето или мястото на планетата. Запази в тайна наръчника — дори и от Сали. Моралните аспекти, свързани с пътуванията във времето, бяха сложни и той не искаше друг да узнае как да използва часовниците в пълния им потенциал. Изчете наръчника с инструкции, запомни го и го унищожи.

Сали влезе в приемната зона и каза развълнувано:

— Дейвид. Щом откриеш Том, хващай го и се връщай възможно най-бързо. Без разни туристически разходки.

— Естествено — отвърна Дейвид.

— Чудех се… къде и кога мислиш, е отишъл Том? — попита тя.

— Най-логичният избор за човек, който би искал да дискредитира историята за Исус, ще е неговата смърт и възкресение, точно до Йерусалим — каза Дейвид; знаеше, че планът е такъв, но не искаше да разкрива, че има повече информация.

Сали изглеждаше разочарована.

— Само недей да се застояваш прекалено, чу ли?

Дейвид се обърка. Какво се опитваше да му каже Сали?

— Чух — отвърна. — Отивам и се връщам с Том, преди да е изминала и минута от тукашното време.

Сали се усмихна и като че ли се поотпусна. После попита:

— Имаш ли всичко необходимо?

— Чакам само дрехите на Том.

В същия момент влезе един мъж — носеше дрехите за Том, почти същите като тези, с които беше облечен Дейвид. През отворената врата Дейвид видя трима души. Единият беше Джордж Дуайт, а вторият — помощникът му — Джейк. Но кой беше третият нямаше никаква представа. Постара се да го запомни. Мъжът беше с дрипави старинни дрехи и по всичко личеше, че е нащрек и готов за действие. Размърда ръка и Дейвид зърна отблясък на светлина, отразена в нещо, което приличаше на пистолет. Това не беше добре.

Сали също видя тримата и се опита да застане пред Дейвид, но беше прекалено късно.

— Кой е този? — попита Дейвид. — Какво прави тук?

Сали се поколеба.

— Кажи ми или сам ще го питам — настоя Дейвид.

— Това е капитан Джон Робъртс. Ръководи Темпоралното охранително подразделение на „ЛайтТек“.

— Какво?!

— Той е нашият… резервен план.

— Резервен план ли?

— Ако по някаква причина не успееш да се върнеш.

— Искаш да кажеш, ако решим да не се връщаме.

— Това не зависи от мен — каза Сали. — Джордж пое нещата. Имаш късмет, че изобщо те пуска да отидеш. Това е било задействано преди години, не са ме уведомявали. Просто стой настрана от него. Ако те открие, връщай се без Том.

— Защо?

— Просто го направи — каза Сали. — А сега тръгвай. Колкото по-скоро тръгнеш, толкова повече време ще имаш да откриеш Том, преди Робъртс да ви последва.

— Струва ми се, че Робъртс ще има по-големи затруднения да ни открие, отколкото си мисли. — Дейвид се ухили.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто времето е на моя страна.

Видя как Джордж, Джейк и Робъртс влизат в задната част на контролния център и каза:

— Е, време е да тръгвам. Ти по-добре излез оттук.

Между тях вече сияеше ярка светлина.

— Пази се — каза тя и бързо излезе.

Бум. Бум. Бум. Бум. Тряс!

Дейвид изчезна сред ярко проблясване и остави след себе си само сияйни частици.

 

 

През стъклената стена Сали гледаше как малките синкави искрици се сипят по пода. Чудеше се дали ще види Дейвид пак.

— Ще му оставя една минута, преди да отида да довърша работата — каза капитан Робъртс зад гърба й.

Тя се обърна.

— Опитайте се да ги върнете живи, капитан Робъртс. Прекалено много средства сме инвестирали в двамата, а никой не е по-наясно с тази технология от тях.

— Ще се постарая — рече Робъртс. — Но ако вашите момчета ми създадат някакви неприятности, ще имам само две възможности…

Измъкна изпод дългата си роба дълъг военен нож.

— Рядка…

А после измъкна пистолет, със заглушител.

— Или нормална.

Сали се втренчи в него, а той се изхили. Само човек, обучен като този тип, можеше да реши, че това е смешно.

 

 

Стаята беше странна. Стените бяха голи — измазани с глина кирпичени тухли. Том седна на сламеника. Все още му се гадеше, но главоболието се бе поуталожило. Стана и залитна. Беше по-замаян, отколкото си мислеше. Ала нямаше да допусне това да го спре. Трябваше да се стегне. Трябваше да разбере къде се намира и как да открие Исус.

Спомни си защо се е върнал във времето и макар да бе истина, че в трезво състояние никога не би го направил, все пак бе тук. Най-малкото, което трябваше да направи, бе да докаже на Дейвид, че това не е пълна глупост от негова страна. Гордостта му го изискваше. Можеше да си представи сега Дейвид, как ръмжи от яд някъде в бъдещето и се опасява, че краят на света наближава. Това го накара да се усмихне.

Навлече раздърпаната роба, която беше закачена на стената, и излезе на улицата в малкия, но оживен град. Улиците бяха мръсни, всички сгради бяха направени от същите белезникави тухли, ала това, което най-много го порази, беше архитектурата. Градът беше красив. Том тръгна по оживената улица, с възхита разглеждаше всичко, слушаше древните езици, долавяше острите миризми на готвено агнешко и на цветя. Цветовете бяха по-ярки, отколкото си бе представял като дете. Хората бяха облечени в пъстри дрехи, сградите бяха украсени с веещи се платнища, а цветята… цветята бяха навсякъде.

Отново го обхвана замайване и Том вдигна ръка към главата си. Това сигурно беше последица от пътуването във времето. Олюля се и се блъсна в някакъв човек, който му се развика на арамейски:

— Гледай къде вървиш, свиньо!

Но той не можеше да го разбере.

Удариха го, той падна и се стовари върху една старица, която носеше храна, може би я продаваше. Хлябът и плодовете изпопадаха по земята. Том се наведе да й помогне да ги събере, но тя му се развика като на пакостливо куче:

— Марш! Пусти просяци, няма да ми пипате храната!

Езикът й бе странен, но значението на думите беше пределно ясно. Той се опита да обясни на иврит:

— Просто се опитвам да ви помогна.

От сбръчканото лице на жената в него се втренчиха широки ядни очи и тя изкрещя:

— Говориш като луд! Я да се махаш!

И пак се нахвърли върху него. Той бързо се дръпна и се натъкна на лакътя на някакъв огромен мъж. Хрущялът в носа му изпращя. Той падна на земята, а мъжът само го изгледа и отмина, очевидно безразличен и без да го е грижа за сблъсъка. Дланите на Том остъргаха камъчетата по прашната улица.

Той се сгърчи от болка. Първото му пътешествие във времето не се развиваше добре. Успя да се надигне на колене и погледна дланите си. Бяха покрити с окаляна кръв. Махна камъчетата — болеше — и избърса мръсотията. Потрепери от мисълта колко много бактерии нахлуват в кръвоносната му система.

Все още на колене, простена от болка и стисна ръцете си.

— Това не е най-доброто място за отправяне на молитва — чу дълбок глас зад себе си. Мъж, говореше на иврит.

Том се обърна и го погледна. Беше чорлав, брадат и приличаше на човек, който си изкарва прехраната с тежък труд. Изсечените му черти му придаваха вид на човек, с когото не би искал да влизаш в двубой при пиянско сбиване, ала очите му бяха топли.

— Аз… не се моля — каза Том.

— Естествено, че не — отвърна с усмивка мъжът, наведе се и хвана Том за ръцете. — Хайде, стани, преди да те стъпчат.

И го вдигна, и любопитно го огледа.

— Ти роб ли си, или господар?

— Какво искаш да кажеш?

Мъжът посочи дрехите му:

— Облечен си като просяк или роб…

После хвана китката му, изви я така, че да се види часовникът за пътуване във времето, и добави:

— Същевременно носиш за украса предмет, който несъмнено идва от далечен край и струва поне петдесет овце.

Том се усмихна. Часовникът струваше доста повече от петдесет овце. И вероятно бе най-ценният предмет в човешката история — или поне един от десетте най-ценни. Опита се да обясни:

— Аз съм… от много далеч. Там не е необичайно хората с обикновено положение да носят такива неща.

Брадатият като че ли схвана.

— Това обяснява защо говориш толкова лошо. Не знаеш ли арамейски?

— Не — отвърна Том.

Мъжът не изглеждаше учуден.

— Ако смяташ да останеш тук, ще трябва да го научиш.

Том се усмихна.

— Ще се постарая.

— Изглеждаш уморен, приятелю. Ела да те почерпя едно питие — предложи мъжът.

— Това ще е чудесно — каза Том малко виновно: разбираше, че не бива да разговаря с този мъж, но едно питие с някоя личност без историческо значение не би трябвало да промени бъдещето. Пък и умираше от жажда.

Брадатият го поведе. Том тръгна до него и избърса дланите си в мръсната роба. Няколко изтръсквания и прахта се разпиля във въздуха — и се видяха гладките му длани. По тях вече нямаше ранички. Всичко, което беше останало, бяха петна засъхнала кръв. Раните му бяха напълно излекувани, сякаш никога не ги бе имало. Може би заради липсата на болка или от замайването поради изпълнената с преживелици първа разходка из миналото, но Том така и не обърна внимание на това.