Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (13)

11.
Дихание

1996 г.

18:41

Аризона

Откакто през 1997 г. в „Пегис Поркър Палас“ бяха махнали от менюто „Любимите печенки крехки ребърца“, Том винаги се ядосваше. Два пъти седмично години наред си ги хапваше, а после един прекрасен ден вече ги нямаше. Том се поинтересува от причината за изчезването на вкуснотията и му отговори самата Пеги:

— Не мога да ви насмогна с тия ребра. Кат’ ги свършим, се биете. Чупите масите. Само харчове зарад’ тия ребра. Затуй ги разкарах.

Том беше виждал сбивания заради липсата на ребърца, така че знаеше, че Пеги е права. Сега обаче разполагаше с възможност да се наслади на това ядене поне още веднъж.

С Дейвид си избраха вечер, в която знаеха, че миналите им версии няма да вечерят там, и разкъсаха времето и пространството за едно вкусно похапване. С нетърпение очакваха съвременните удобства, добре дошла промяна след живота от доста време.

Бяха изживели зашеметяващи случки: Исус нахрани пет хиляди мъже, плюс жените и децата им. Том прецени, че общо са били към осемнадесет хиляди. Много хора, време и суетня за групата тайни помагачи на Исус (това бе последната теория на Том), за да се справят с няколкото пътувания до съседните села, градчета и тържища и да се върнат с достатъчно риба и хляб, за да нахранят масите. Това си беше внимателно замислен спектакъл. Според Том Дейвид Копърфийлд щеше да се справи по-добре.

Бяха видели Исус да върви по вода — случка, за която Том смяташе, че е едно от най-добрите му изпълнения. Отначало бе удивително, но както обикновено Том успя да намери недостатъци. Забеляза, че Исус се издига и спуска с всяка вълна, така че всъщност явно беше стъпил върху нещо, но не и върху водата. Беше се спуснала плътна мъгла и видимостта беше слаба. На моменти можеха да се видят краката на Исус, но през повечето време мъглата препречваше погледа на Том. Той реши, че Исус се е възползвал от мъгливия въздух, за да извърши една доста зашеметяваща визуална илюзия, като застане на плаваща дъска. Вече твърдо вярваше… че Исус е изобретил сърфинга.

През следващите месеци видяха Исус да изцерява още мъже и жени от различни болести — за всички Том бе убеден, че са престорени, подобно на толкова много съвременни телевизионни евангелисти. Слушаха Исус да говори притчи, объркващи истории, които всъщност значеха нещо съвсем различно. Дейвид като че ли бе единственият, който схващаше скрития смисъл още при първото разказване, но Том забеляза, че и Дейвид се променя. Когато наблюдаваше Исус да прави чудеса, веждите му се сключваха, вместо да се вдигат, очите му се присвиваха, вместо да се разширяват, и той се опитваше да наблюдава случката от различни гледни точки. Том забеляза това поведение и разбра, че Дейвид си остава учен — не можеше да се сдържи да не подлага на щателен оглед всяко странно събитие, да наблюдава, измерва и да изгражда хипотези. Това обаче, което Том не можеше да види, бе резултатът от наблюденията на Дейвид.

Самият Том частично бе откъснат от целите си. Беше започнал да се чувства по-удобно в миналото и се бе сприятелил още повече с Юда, Матей, Петър и Исус. Често се държаха като компания състуденти, които се боричкат и си погаждат номера. Веднъж дори по идея на Том закрепиха едно пълно с вода ведро на вратата и когато Дейвид влезе в стаята, то го обля и всички изпопадаха от смях. За Том и Дейвид това си беше ретро дяволия, която бяха гледали по телевизията, но за техните приятели от древността беше безценен нов номер.

Покрай всичко случващо се, всичко, което преживяваха и вътрешно, и външно, Том и Дейвид изгубиха представа за времето. Преди да се усетят, бяха успели да прекарат в древността почти две години. Две години… имаха нужда от почивка. И тази нощ, докато всички спяха, те се измъкнаха в тъмнината, отдалечиха се в пустошта и се отправиха назад към бъдещето, за да се насладят на гореща порция „Любими печенки ребърца“ и чаша годна за пиене вода…

Том се протегна, за да направи място във вече натъпкания си корем. Беше излапал две порции — повече храна, отколкото изяждаше за цели три дни в миналото. Стомахът му отначало протестираше, но Том не му обръщаше внимание и го тъпчеше безмилостно. Дейвид не бе ял чак толкова много, но пък изпи далеч над обичайното количество „Чери Пепси“. Вече четири пъти беше ходил до тоалетната и Том предполагаше, че няма да може да спи спокойно още цял ден от кофеина, който циркулираше в кръвта му. Но и двамата бяха съгласни, че макар вкусната и превкусна съвременна храна да предизвиква хаос във вече пращящите им от здраве тела, си струва всеки изпитан дискомфорт.

Том най-накрая забеляза, че ги наблюдават. Всъщност всички присъстващи се бяха вторачили в тях и любопитно оглеждаха двамата лакомници. Том осъзна, че това, което озадачава редовните посетители на „Поркър Палас“, чиито глави бяха по-дебели и от телесата им, е, че заради вълнението да си хапнат нормална храна, с Дейвид бяха забравили да се облекат в подходящи дрехи. И двамата все още носеха древните роби — хем мръсни, хем с ярки цветове.

— Мислиш, че първо трябваше да се преоблечем, нали? — попита Дейвид.

— Сигурен съм, че са виждали и по-странни типове — отвърна Том, гаврътна чаша вода и я удари на масата, сякаш бе обърнал водка. — Ей, никога не съм мислил, че ще съм толкова благодарен да пия чиста вода.

— Сега, след като се върна в съвременния свят, сигурен ли си, че искаш да продължиш? — попита Дейвид.

— Малко е късно вече да се опитваш да ме разубеждаваш, не мислиш ли?

— Просто се чудех какво ще правиш, когато всичко това приключи. Исус ще умре и ще възкръсне, а ти ще станеш християнин. После ще се върнеш тук и сега, все едно нищо не се е променило ли?

— Вариант А. Няма никакъв начин да остана там и ден повече, отколкото е необходимо. Вариант Б. Исус няма да възкръсне, пък и съм доста убеден, че няма и да умре — каза Том.

— Тоест, че Библията е сто процента измишльотина?

— Това е моето предположение. Измислена книга, базирана върху живота на един даровит фокусник.

Том се облегна назад, доволен от коментара си, и забеляза двама доста внушителни мъжаги, които ги сочеха и им се подхилкваха. Положи всички усилия да не им обръща внимание и продължи:

— А ти? Твоят Спасител отговаря ли на представата, която си беше изградил за него?

— Какво? — Дейвид се размърда на стола.

— Исус май не е точно такъв, какъвто очакваше, нали? Не пасва точно на съвършената формичка за сладкиши, която му е отредил религиозният свят.

Очите на Дейвид се изпълниха с тъга и той втренчи празен поглед в масата. Том не очакваше такава реакция от обичайно инатливия си колега.

— Изпитваш съмнения, нали? Сега, когато се срещна с него и той се оказа по̀ човек, отколкото ти се иска да е… изпитваш съмнения.

Ухили се до уши и продължи:

— Искам да кажа, все пак всеки, който съумее да се сприятели с мен, няма как да се окаже спасител на света, не е ли така?

Дейвид вдигна очи и каза:

— Том… аз…

— Хей, образи, не сте ли малко позакъснели за педалското парти? — подвикна единият от двамата типове: бе дошъл до масата им.

Том и Дейвид се направиха, че не го забелязват, и продължиха разговора си.

— Том…

— Не го ли чу бе, педал? — прогърмя и вторият, пристъпи към Дейвид и направо надвисна над него.

Търпението на Том се изчерпи. Всичко, което искаха, бе да си поприказват на спокойствие и да си похапнат сладко за първи път от две години, а тези яки дебели досадни селяндури не можеха да преживеят обстоятелството, че с Дейвид са облечени в роби.

— Вижте какво, господине, тази вечер не съм изпил и една алкохолна напитка, така че не съм в настроение. Бихте ли били така любезен да вземете обемистото си приятелче и да се почерпите с по още една бира за моя сметка. А?

Това завъртяно изречение като че ли обърка типовете. Те се спогледаха, после се разкараха. Дейвид — мъчеше се да не се разхили — каза:

— Не мога да повярвам, че това свърши работа.

Беше избързал със заключението си обаче. Защото двамата яки мъжаги се върнаха с още двама здравеняци по потници. Сега превъзхождаха Том и Дейвид освен по размери и по численост. Единият от новодошлите пристъпи към Том и запита:

— Ти ли си нарекъл Били дебел?

— Не, нарекох го обемист — отговори Том.

— Че к’ва й таз дума? — каза мъжът и изпука кокалчетата на пръстите си.

Том не можа да се сдържи:

— В свинефермата вече не преподават ли английски?

В отговор се чу моментално и мощно:

— Дръж го!

Двама от побойниците се наведоха напред с протегнати ръце, сграбчиха Дейвид и го хвърлиха върху съседната маса. Той се изпързаля по нея и се катурна през другия й край, като помете по пътя си две чинии, една голяма кола, четири комплекта сребърни прибори и вазичка с изкуствени цветя.

Том се оказа малко по-бърз. Скочи на пейката и изрита с пета единия от нападателите в носа. Мъжът изкрещя от болка и падна назад върху Били. Двамата се срутиха заднешком като дебели плочки от домино и унищожиха един стол. Мъжът върху Били се държеше за носа и виеше:

— Тоя ми сцупи носа!

— Мани се от мене да го убия! — викаше Били, заклещен под едрия си авер.

— Фанах го! — изкрещя третият тип.

Беше мъжище с форма на луковица, гащеризонът едва му ставаше. Впусна се напред, заплашвайки да премаже Том направо на пейката. Той обаче пъргаво се шмугна под масата. Пейката се разцепи под тежестта на мъжа в гащеризона — ако Том бе останал на мястото си, със сигурност щеше да бъде смазан.

Том изскочи изпод масата. Двамата паднали още се мъчеха да се изправят, но мъжът със счупения окървавен нос се тръшкаше толкова много, че другият не можеше да се претърколи по корем, за да стане. Що се отнася до мъжа върху бившата пейка, той също не се бе разбързал за никъде. Беше приклещен здраво между стената, остатъците от пейката и масата. Том си помисли, че ще е необходим спасителен екип, който да прореже път до него, за да го измъкне.

Последният от четиримата нападатели се занимаваше с Дейвид. Обикаляха една маса, тромавото чудовище бе протегнало тлъстите си ръце към шията на Дейвид. И изведнъж хвана масата и я запрати настрани, сякаш беше от стиропор. Том разбра, че трябва да действа незабавно, грабна една голяма чиния, скочи напред и фрасна с нея четвъртия селяндур по главата.

Чинията се пръсна на парчета, а мъжът падна на колене, макар че не изгуби съзнание. Дейвид стоеше неподвижно и гледаше обезумяло.

— Дейвид — каза Том.

Дейвид не помръдна.

— Дейвид! — повтори с усмивка Том; помисли си, че Дейвид сигурно е видял целия си живот да преминава пред очите му като на филмова лента. — Да се омитаме, преди да са се окопитили.

Дейвид се отърси от унеса си и го погледна.

— Хайде де — каза Том и Дейвид тръгна.

Не бяха направили и две крачки, когато ги пресрещна стена от трима още по-мощни провинциални воини.

— Накъде сте тръгнали, госпожички! — ухили им се единият, дъвчеше клечка за зъби.

Том въздъхна и без да промълви и дума, му заби един юмрук в тумбака.

И се почна. Звуците на трошащи се чинии и чаши и крясъците можеха да се чуят чак на паркинга. А после вратата с трясък се отвори и от нея изскочиха Том и Дейвид. И двамата бяха изяли порядъчен пердах. Носът на Том кървеше, едното око на Дейвид вече се бе подуло.

— Бързо! Да заобиколим отзад! — извика Том.

Изтичаха зад заведението и щом се скриха от погледите на местните жители, активираха часовниците. Двете ярки проблясвания и двата силни гърмежа, чути и видени от всички, които седяха до прозорците в „Поркър Палас“, по-късно щяха да бъдат обяснени като блатни газове — макар че на стотици мили наоколо нямаше никакво блато, само пустиня.

Седмината разярени типове изскочиха от ресторанта и запретърсваха района за избягалата им плячка. Не всеки ден им се случваше да ги натупат двама женчовци!

Единият изпръхтя:

— Мамка му! Няма ги!

Друг отвърна:

— Пустите му педалчета… наистина… търчат бързо!

 

 

Дванадесетимата ученици, Исус и Дейвид вървяха по стръмен склон, който водеше към самотен дом точно отвъд стените на Витания. Не бяха изминали дълъг път, ала стръмният наклон наистина беше изтощаващ. Дейвид, Том и Исус водеха.

Исус гледаше Том и Дейвид и се опитваше да прикрие усмивката си. И двамата бяха насинени след сблъсъка с побойниците в „Поркър Палас“. Том бързо бе изфабрикувал подходяща история — че били ограбени, пребити и оставени в безсъзнание в някаква уличка.

— Мъжете, които са ви ограбили и пребили, слепци ли са били?

— Сега нали няма пак да почнеш с приказките за слепци, дето проглеждат? — попита Том.

— Не, говоря буквално. — Исус се усмихна.

— Че защо? — зачуди се Том.

— Твърдиш, че петима здрави мъже са ви пребили и ограбили — започна Исус.

— Да… — Том не беше сигурен накъде ще поеме разговорът.

— И при все това кесията с парите ти си виси на кръста ти. — Исус посочи.

Том погледна надолу — кесията наистина си висеше на колана му.

— Хм, сигурно съм паднал върху нея и не са я видели.

— А може би са били слепци? — отвърна усмихнато Исус.

— Едва ли — каза Том.

Искаше Исус да спре с това разпитване. Макар истината да нямаше да излезе наяве, той не искаше да го изкарат лъжец, във всеки случай не и приятелите му. И все пак не можа да устои на възможността да се заяде:

— Защо не ни оправиш с малко помощ свише?

Дейвид рязко извъртя глава към него, в погледа му се четеше гняв. Том току-що бе прекрачил границата с тази забележка. Дейвид се обърна към Исус, страхуваше се до какви последици може да доведат такива думи.

— Добре сме. Не обръщай внимание на приятеля ми. Самолюбието му е ожулено също като лицето му.

Но Исус — явно въобще не се бе засегнал от забележката — рече:

— Ако ви изцеля сега, още по-бързо ще забравите урока, който сте научили. Болката и страданието могат да са мъдри наставници, а някои уроци трябва да се учат с времето.

Том прехвърли наум цяла плеяда остроумни отговори, но така и не успя да отвори уста.

— Спрете — каза Исус на всички.

На върха на хълма имаше голям дом, изграден от глинени тухли и заобиколен от смокини и маслини. Исус се загледа в къщата, поглъщаше формата й, обкръжението, сякаш си спомняше нещо. А на върха на хълма се бе изправил мъж, целия сила и мощ.

 

 

Лазар цял ден бе работил, но коренищата на дънера все още се държаха за земята. Той сграбчи завързаното за дънера въже и го омота около ръцете и китките си. После с мощно дръпване изтръгна дънера заедно с цялото коренище.

Том се ококори, смаян от удивителната му сила.

— Кой е този? Може би не трябва да го закачаме?

— Спри да се тревожиш — отвърна Исус. — Не ти прилича.

И закрачи към мъжа. Том се зачуди сега пък какво желание за смърт го е обзело.

Мария, сестрата на Лазар, изтича от къщата, с развята дълга черна коса, и разтърси брат си за рамото.

— Какво има? — попита Лазар. Много добре познаваше този поглед в ясните кафяви очи на Мария — той означаваше неприятности.

Тя посочи пътя и четиринадесетимата на него и само каза:

— Виж.

От толкова далече можеха само да преброят идващите. Лазар вдигна лопатата и я размаха като гладиатор.

— Влизай вътре — каза той. — Намери Марта и се пригответе да бягате.

— Ами ти?

— Моят живот не е от значение. С желание ще го дам за сестрите си — отвърна Лазар. — Върви.

Мария се подчини. Изтича в къщата толкова бързо, колкото бе дошла. Лазар направи няколко широки крачки към приближаващата се групичка и извика с боботещ глас:

— Спрете и кажете по каква работа идвате.

Четиринадесетимата спряха. Лазар имаше внушителен глас и още по-внушително телосложение. Исус се обърна към Том и каза с усмивка:

— Може би всички се нуждаем от нов урок, а?

— Какво? Не! Какво си намислил?

Краткият му протест не срещна разбиране.

— Дойдохме да ядем от твоята храна и да ни прислужват сестрите ти! — извика Исус.

Том ахна. Исус се беше побъркал!

— Какви ги вършиш? Тоя е огромен!

Лазар вдигна лопатата, готов да удари първия мъж, който се опита да приближи.

— Върви си, откъдето идваш, страннико!

— Странник ли? — извика Исус. — Че толкова дълго ли ме нямаше?

Лазар присви очи и се вгледа в лицето му. Исус продължи:

— Май трябва да дойда и да ти понабия малко ум в главата!

Том гледаше Исус с ококорени очи. Цялата тази работа с Господа май наистина го беше побъркала.

Лазар килна глава на една страна.

— Исусе?

— От плът и кръв — отвърна Исус.

На лицето на Лазар разцъфна усмивка.

— Мария! Марта! Това е Исус! — развика се той, огромните му нозе вече го носеха към Исус.

Срещнаха се на средата на пътя и се прегърнаха — по-точно Исус се озова във въздуха, вдигнат от ръцете на Лазар.

— Много време мина, приятелю!

Том облекчено си пое дъх и погледна Дейвид.

— Мислех си, че сме свършени.

— Убеден съм, че същото си е мислел и той — отвърна Дейвид. Гледаше Лазар.

Лазар пусна Исус от мечешката си прегръдка. Той погледна ръцете му и рече:

— Здраво се трудиш.

— Исусе! — извика Мария, дотича и почти го събори с прегръдката си.

Том не можеше да не се усмихне на такава щастлива среща. Разбираше, че тези хора са стари приятели на Исус, а Мария… Мария беше зашеметяваща! Косата й бе мека и нежна, но не колкото лицето й, а пък усмивката… красива, бузите й приличаха на налети ябълки… Гласът на Исус го извади от сластните му мисли.

— Къде е сестра ти? — попита Исус.

— Щом чу, че си дошъл, Марта почна да приготвя ядене за теб и приятелите ти — отвърна Мария.

— Хайде — подкани ги Лазар. — Влизайте. Нашият дом е ваш дом. Нашата храна е ваша храна.

И ги поведе към къщата. Том моментално се почувства като у дома си.