Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (4)

2.
Пропаст

2005 г.

07:00

Аризона

Дейвид Гудман знаеше кой ден е. Том му беше разказал историята преди десет години и оттогава той се беше научил как да се държи с партньора си през този ден — точно както през всички останали. Докато изхвърляше блудкавите забъркани с мляко ядки — така и не се бе научил да ги яде — си мислеше за Том и се чудеше как човек, който не питае никакви надежди за бъдещето, може да носи тежестта, налагана му от ден като днешния.

След смъртта на Меган Том се беше заровил в работата си, но пък това се отнасяше и за двамата. Дейвид никога не се бе женил, вероятно никога нямаше и да го направи. Често казваше уж на шега:

— Петнайсетчасов работен ден под ключ в таен обект, шест дни в седмицата — това не предоставя най-благоприятните условия за интимни срещи.

Каквито и да бяха причините, всеки от тях имаше само другия. Единствената разлика в разписанието на тандема бе, че всяка неделя сутрин Дейвид шофираше четиридесет мили, за да присъства на службата в най-близката църква. Не и Том. Бог често беше източник на разпалени спорове.

Това беше тема, която Дейвид днес щеше да се опита да избегне. Бързо оправи вратовръзката си с индийски мотиви, обу идеално лъснатите си черни обувки, закачи на якето си идентификационната си табелка на служител от „ЛайтТек Индъстрис“ и грабна от хладилника половинлитрова бутилка „Уайлд Чери Пепси“. С изключение на газираната напитка, която отскоро беше част от менюто му, през последните петнадесет години това бе сутрешната му рутина, толкова скучна и безинтересна, колкото на всеки средностатистически гражданин. Но Дейвид никога не се бе притеснявал от това. Ускорителите на частици, ядрените реактори, генераторите на черни дупки, въоръжената охрана и тайните тунели правеха останалата част от деня му значително по-интересна.

В момента, в който прекрачи прага на спретнатата си тухлена къща, жегата го удари в главата. Той измърмори сърдито. След секунди щеше да плувне в пот. Бе му отнело десет години в аризонския топлик, преди да открие дезодорант, който да го поддържа сух. Миналата година го спряха от продажба. Дейвид никога не бе харесвал топлото и дори се беше опитал да прокара идеята да пренесат цялата операция в планините — в Уайт Маунтинс в Ню Хампшир. Официалният отговор на „ЛайтТек“ беше сърдечен смях и потупване по рамото.

Отне му десет секунди да прекоси разстоянието от климатизирания си дом до виолетовия ланд роувър, паркиран възможно най-близо до входната врата, без да смаже любимите си кактуси. Преди време го вкарваше в долепения гараж, но сега той беше толкова натъпкан със стари компютри и резервни части, че едва имаше място да се мине. Дейвид беше замислял на няколко пъти да го прочисти, но все не можеше да се насили да го направи. Компютрите в гаража бяха части от миналото му, от миналото на „ЛайтТек“, а ако с Том успееха, щяха да станат част от историята.

Скочи в ланд роувъра, затръшна вратата и се погледна в огледалото за обратно виждане. Лицето му — с леки бръчици и добре оформена брадичка — изглеждаше така, сякаш току-що е пробягал състезание през австралийската пустош, при това в дъждовния сезон. Изтри потта от пепелявобледото си чело и почувства задоволство, че тези десет секунди са цялото време от деня, което прекарва на слънце. Запали двигателя и наду климатика на пълна мощ — той развя посивяващата му коса и изсуши кожата му.

Бяха му нужни пет минути да мине през жилищния район, притежаван и управляван от „ЛайтТек“, който също така представляваше и единствената видима група сгради в област от двадесет квадратни мили, като подслоняваше две хиляди служители, от физиците до чистачите. Както обикновено, Том чакаше на тротоара.

Носеше всекидневно облекло, какъвто бе обичаят му — сини джинси, бяла тениска и разкопчана карирана риза. Естествено, в „ЛайтТек“ си имаха правила за облеклото, но Том никога не се бе тревожил за правила, разпоредби или външно ръководство. Освен това знаеше, че не могат да го уволнят. Беше прекалено важен. Очите му се бяха свили с годините, лицето му бе станало по-изсечено, а бузите бяха с набола четина. Дейвид беше убеден, че Том си докарва външен вид тип Клинт Истууд, само без сивата коса — неговата все още беше черна и къдрава.

Секунди след като Том се качи, Дейвид с прещракване отвори пепсито, като така даде начало на сутрешното им задяване.

Том го изгледа с весело неодобрение.

— Ще си развалиш всичките зъби.

— Ти пък какво разбираш? — отвърна Дейвид с подчертано еврейски акцент.

— Разбирам, че ще си запазя зъбите по-дълго от теб — отвърна Том със сияйна усмивка.

— Приятели сме, откакто и двамата пристигнахме в тази страна преди — колко? — петнадесет години? Не си мисли, че можеш да застанеш между мен и моята истинска любов — заяви Дейвид и отпи още една голяма глътка.

И двамата бяха родени и израсли в Израел. Живееха на две мили един от друг, но никога не се бяха срещали, преди „ЛайтТек“ да наеме и двамата и да ги доведе в Америка, която бързо бяха възприели като родина. Дейвид бе учил в престижно частно училище и бе първенец на класа, а Том бе обучаван вкъщи от баща си, бивш равин, който се беше отказал от еврейската вяра. Дейвид помнеше възбудата им в онези ранни дни, когато свободата да се правят фундаментални научни изследвания в частно управлявано дружество бе все още новост.

Том се усмихна и се облегна на луксозната кожена тапицерия, наслаждаваше се на разговора.

— И какво ще стане, ако го направя, старче? Ще ме напердашиш с бастуна ли?

Дейвид се разпали:

— Да те напердаша с бастуна? Аз не нося ба… Ха, старче! По-голям съм само с три години, а си позволяваш да ме наричаш „старче“?

— Май си позволявам прекалено много, а?

Дейвид кимна и загълта още течна захар с черешов вкус.

— Горе-долу толкова, колкото ти използваш тази дума — прибави Том.

— Коя дума?

— „Позволяваш.“

Дейвид се размърда нервно.

— Не си позволявай да ми казваш как да… Хм, май ще излезеш прав.

Том се подсмихна.

— Ами обикновено съм прав.

— Пфу — изсумтя Дейвид. — Единственото, за което имаш мозък, е квантовата механика и нападките срещу Хри…

Успя да спре, но гримасата на Том показа, че е наясно какво щеше да каже. Последва късаща нервите тишина. Как можа да се изпусне! От всички възможни дни… Накрая Том проговори:

— По-добре дай газ. Трябва да се срещнем с оная кучка след половин час.

Дейвид изпита огромно облекчение, че прегрешението му не е нанесло трайни щети, и с удоволствие се включи:

— Внимавай какви ги плещиш.

— Стига, Дейвид. Знаеш, че тя…

— Тя просто си върши работата. Признавам, че на моменти се изхвърля. Само ти казвам да внимаваш какви ги дрънкаш — заяви Дейвид с най-патриархалния си глас и пак отпи от безалкохолната си напитка. — Ако ти носеше цялата отговорност, с която се справя тя, сигурно също нямаше да си много мил.

Том го погледна.

— Ти сериозно ли?

Дейвид кимна и Том се разсмя, отпусна се и се намести в седалката.

— Какво?

— Нищо.

Бученето на мотора и хрущенето на пръстта под гумите сякаш продължи десет минути, макар всъщност да бяха десет секунди.

— И ти щеше да си кисел, ако работеше за себе си — поде Дейвид.

Том вдигна вежда и по лицето му плъзна усмивка.

— Много добре знаеш какво имам предвид!

— И какво имаш предвид?

— Понякога е много трудно човек да се разбере с теб. Това искам да кажа. — Дейвид пак отпи от шишето.

Том се подсмихна.

— Е, поне няма скоро да си смуча храната през сламка.

Дейвид се намуси и насочи цялото си внимание към пътя.

Том се усмихна на сключените вежди на приятеля си, наясно беше, че Дейвид никога няма да се откаже от любовта си към пепсито, та дори това да му коства зъбите. Всички убеждения на Дейвид бяха дълбоки. Това бе едно от нещата, които Том най-много харесваше у него, но никога не би му го казал. То му напомняше за човек, когото бе познавал. Отдавна.

На мили във всички посоки не се виждаше нищо, освен червеникав прахоляк, канари и дълбок син небосвод. Зад ланд роувъра се вдигаше пушилка — застигна го, щом спря пред единствената постройка в околността — порутен дървен навес без една стена. Изглеждаше така, сякаш всеки по-лек порив на вятъра би го съборил, но си стоеше тук цели двадесет години, без да натрупа прах, без да загуби гвоздей… и без да привлича внимание.

Дейвид вкара колата под навеса и угаси двигателя. Двамата с Том разкопчаха коланите, наведоха се напред и продължиха разговора си, без да обръщат внимание на шумните прещраквания и бръмченето, които се разнесоха наоколо.

— Просто искам да кажа, че не съм сигурен — обясни Том.

— Ще проработи. Това е наша разработка — отвърна Дейвид.

— Точно това ме тревожи.

От тавана на навеса над покрива на автомобила се спусна малко устройство, маскирано да изглежда като чвор на една дъска. Проблясващ зелен лазер проучи превозното средство отвсякъде, после надникна вътре. Том и Дейвид гледаха право напред с широко отворени очи, за да позволят на лазера да сканира лицата и очите им.

— Знаеш ли какво ти трябва на теб? — попита риторично Дейвид. — Вяра. Съвсем малко ще ти свърши отлична работа. Ти все трябва да видиш, да пипнеш, да подушиш, преди да повярваш в нещо.

— На това му се казва наука, Дейвид. Това е, за което на нас, учените, ни плащат.

— Ти си попаднал тук чрез науката. Аз чрез вярата — каза Дейвид, намигна и се усмихна.

— Ами хайде тогава да видим какво може да каже твоята вяра относно податливостта на пространство-времето.

— С удоволствие.

Лазерът изчезна и чворът се върна в дъската на тавана. След това подът под колата започна да пропада. Изпод земята заструи светлина в съвършен, сякаш очертан с пергел кръг, после се усили, докато платформата, върху която се намираха, потъваше.

Автомобилът се спускаше в искрящо бяла широка шахта. Извитите стени бяха гладки, приличаха на яйце, гледано отвътре. Кръглата платформа се поддържаше във въздуха от висок бял хидравличен стълб, който се прибираше в пода, както и от четири осигурителни въжета, обтегнати от дупки в тавана към краищата й. Шестдесет метра по-долу всякакви марки и модели коли, принадлежащи на служителите, запълваха паркинг с размерите на футболно игрище.

Когато стигнаха нивото на първия етаж, обозначено просто „Паркинг ниво 1“, слязоха от роувъра и го оставиха на Фред, момчето от службата за паркиране.

— Някакви вести от бъдещето? — попита той.

— Още не — отвърна Том. — Може би се движим по квантовия поток в погрешната посока.

Фред се ухили. Дори служителите по паркирането в „ЛайтТек“ бяха достатъчно умни, за да схванат квантовия хумор.

— Хитро, доктор Гринбаум.

— Не се притеснявай, Фред — добави Дейвид. — Днес ще е големият ден.

— Наистина ли?

— Не се навивай напразно — рече Том. — Доктор Гудман си мисли, че ще успеем, защото имал вяра, а всички знаем, че вярата е по-важна от науката.

Фред отново се разсмя и видя шанс да се подмаже.

— Да бе, доктор Гринбаум. Вярата да е по-важна от науката! Моля ви се!

Дейвид се намръщи. Фред им пожела приятен ден и двамата влязоха в комплекса през стъклените врати, украсени с логото на „ЛайтТек“ — три светлинни лъча, които се сливаха в една точка и образуваха конус. Зад вратите тръгнаха по яркобял тунел, който продължаваше сякаш в безкрайността. След петнадесетина метра спряха като че без причина и Дейвид попита:

— Мислиш ли, че вече е дошла?

— Змията обикновено можеш да я откриеш в дупката й.

— Особено щом въпросната змия е похарчила два милиарда долара, за да си построи дупката — добави с усмивка Дейвид.

— Ще ни убие, ако днес не направим пробив — рече Том и поклати глава. — Два милиарда долара за проекта ни… Трябваше да станем продавачи.

Дейвид се насили да се усмихне.

— Може пък да ни се отвори парашутът. Илюзията за безкраен коридор се стопи, образът стана млечен и се избистри, и се видя врата, която автоматично се отвори. Том и Дейвид влязоха. Зад тях вратата с прещракване се затвори и коридорът възобнови безкрайния си изглед.

Двамата се озоваха в контролния център и махнаха за поздрав на колегите си, които сновяха из помещението или работеха на компютърни терминали. Денят едва бе започнал, а вече бе лудница. Контролният център бе чудо на модерното инженерство и електроника, научните постижения, които му служеха за основа, нямаше да бъдат на разположение на външния свят поне още двадесет години. Стените и таванът се извиваха подобно на черен амфитеатър. Ниво подир ниво бяха разположени компютри и работни станции, чийто фокус бе насочен към дебело повече от метър плътно стъкло, разделящо контролния център от Приемна зона Алфа. От решетъчния под струеше светлина — квадратите приличаха на светещи гофрети. Лицата на хората бяха осветени изотдолу, също като във филми за призраци.

Дейвид и Том слязоха по централната пътека и тръгнаха към стъклената стена, където Сали Макфийлд се беше надвесила над рамото на един явно изнервен учен. Дейвид си помисли, че излъчва красотата на притежаваща сила жена. Често се изкушаваше да й направи комплимент за вдигнатата на кок коса или за цвета на устните й, но си държеше езика зад зъбите от страх, че ще го отреже. Само един човек се осмеляваше да роши перушината й.

Том бързо вървеше към Сали, Дейвид нервно го следваше.

— Само гледай — прошепна Том. — Има очи и на тила.

— Шт! — скастри го Дейвид; не държеше още от сутринта да го мъмрят. — Ще те чуе!

Том му отвърна, като посочи очите си с два пръста, а после се тупна по тила и кимна към Сали. Дейвид се намръщи като последно предупреждение.

— Доктор Гринбаум. Доктор Гудман. Закъснявате — каза Сали, без да се обръща.

Том успя да произнесе с най-сценичния си шепот:

— Нали ти казах.

Сали рязко се завъртя на високите си токчета и Том и Дейвид моментално трансформираха израженията си в благи усмивки.

— Госпожице Макфийлд — поздрави я Дейвид любезно и протегна ръка да се здрависа.

— О, Сали — каза Том с кисела усмивка, — винаги е приятно да те види човек.

Сали не обърна внимание на протегнатата ръка на Дейвид, а мина веднага на въпроса.

— Няма да ти е чак толкова приятно, ако до края на деня не видя някакъв напредък. Да го кажа по-ясно, давайте резултатите или дърпам щепсела.

Том се стегна, но преди да успее да отприщи гнева си, Дейвид се намеси по възможно най-дипломатичния начин, който успя да измисли.

— Госпожице Макфийлд… днес ще станете свидетел на нещо, което все още не можем да обясним. То за секунди ще промени хода на човешката история или по-точно бъдещето на човечеството. Уверявам ви…

— Том може и да харесва речите ти, Дейвид, но мен те изобщо не ме впечатляват — отряза го Сали. — Интересуват ме само резултатите. От години ви държим тук. Крайно време е да видим, че си е заслужавало.

Кръвното налягане на Дейвид се покачи до критична стойност, но той успя да овладее собствения си срив.

— Ще видите, госпожице Макфийлд. Съвсем скоро.

— Дано — каза Сали и използва същия номер с високите токчета, за да се врътне и да се отдалечи.

Дейвид се взираше в гърба й и хвърляше наум по нея ръчни гранати. И в слепия си гняв произнесе една дума, която незабавно смени настроението на Том от гняв в задоволство и той се ухили.

— Кучка!

 

 

На Дейвид му трябваше цял час се успокои. Том знаеше, че Сали може да го ядосва както никой друг, но пък се чудеше защо Дейвид я гледа по толкова особен начин. Наблюдаваше го как от половин час се мъчи да запише някакви изчисления. Но всеки път, щом Сали минеше наблизо, тя сякаш се бе превърнала в магнит, а лицето на Дейвид бе станало от метал. Главата му я следваше през помещението и се отпускаше, щом тя се скриеше от поглед. Да не би да беше хлътнал по тая ледена кучка? Дали не виждаше в нея нещо, което Том не можеше да види? Реши, че ще разкрие отговорите на тези въпроси, но в момента имаше по-належащи дела, които изискваха вниманието му.

Десетки учени седяха зад конзолите, които изпълваха контролния център. Носеше се мирис на загрели компютри. Вълнението в помещението можеше почти да се пипне. Всеки член на научния екип, ръководен от Том и Дейвид, мечтаеше за този момент от години. Някои тук бяха прекарали цялата си кариера в „ЛайтТек“ заради нищожния шанс, че може и да успеят.

 

 

Дейвид, Том и Сали стояха пред стъклената стена и се взираха в Приемна зона Алфа. От тавана до пода помещението беше гладко, никъде не можеше да се види ъгъл. Стените бяха боядисани в сиво, подобно на гигантски тиган. Дебелото стъкло, което разделяше контролния център от приемната зона, правеше цялата сцена да наподобява огромен аквариум. Очите на Том жадно търсеха нещо, каквато и да било аномалия, която да подскаже, че е настанал прорез във времевия поток.

Сали си погледна часовника.

— Би трябвало да видим нещо след четирийсет и пет секунди. Не че наистина очаквам да видя нещо, нали разбирате.

— Ако имаме късмет, все ще видим нещо. Дори да е само флуктуация — отвърна Том.

— Млъкнете! — извика Дейвид. — И двамата! Това заяждане е безсмислено! След секунди светът ще се промени завинаги, а вие дрънкате глупости. Моля ви… в името на Моисей ви моля, просто млъкнете!

Том затвори уста, защото знаеше, че Дейвид е прав, но реакцията на Сали изненада и двамата: на лицето й разцъфна усмивка, макар и само за миг, преди тя да я скрие и да зачака търпеливо, както беше наредил Дейвид.

— Благодаря — каза Дейвид.

Том го погледна и забеляза как наблюдава Сали, как следи меките й устни за знак, че усмивката се е върнала. Дейвид май беше още по-смаян от усмивката на Сали, особено в напрегнат момент като този. Но това сега не беше важно — Том нямаше да му позволи да пропусне и секунда от нещото, което се надяваха да се случи.

— Дейвид — прошепна той и когато приятелят му го погледна, му кимна да гледа приемната зона.

— Добре де. — Дейвид се обърна към стъклената стена.

Том поклати глава. Какво му ставаше?

Помещението бе потънало в тишина. Том си погледна часовника. Пет секунди в повече. Затвори очи и разочаровано пое дъх. Бяха се провалили.

Пръстите на Дейвид потупваха изнервено по дебелото стъкло. Сали скръсти ръце и започуква с токче по пода. Десет секунди закъснение… Това не беше на добро.

Звук, подобен на пукане на пуканки, изпълни въздуха. Нещо ставаше. Всички започнаха да проверяват уредите си, да записват звука и да се подготвят за… какво? Звукът се усили, заблъска дебелото стъкло и заразтърсва контролния център. Едно метално шкафче в дъното на помещението се отвори и съдържанието му се изсипа на пода. В приемната зона проблесна светлина… а после всичко изгасна.

Миг тишина, след което всички избухнаха в овации. Том се обърна към Дейвид, очите му бяха широко отворени.

— Не е точно каквото очаквах, но добър резултат все пак — каза Дейвид като че ли малко разочаровано.

— И аз очаквах повече — отвърна Том.

Стиснаха си ръцете. Сали пристъпи към тях в мрака.

— Браво. Средствата ви се удвояват.

В същия миг зад нея се появи синкаво сияние, заискри и Дейвид и Том се вторачиха в него.

— По-добре да се сдобием с нещо повече от светлинно шоу следващия път — каза Сали, забелязала, че гледат покрай нея.

А после се обърна към приемната зона, която сияеше с глуха синя светлина, излъчвана от нищото.

Всички отново се смълчаха и загледаха приемната зона с блеснали очи.

Том опря длани на стъклената стена и загледа невярващо през нея. Челюстта му увисна.

— Успяхме! — Само това можа да каже.

Миниатюрен бял блясък се зароди в средата на приемната зона. Отначало светлината сияеше с еднаква сила, а после започна да примигва. Пулсираше бавно и с всеки нов светлинен тласък се придружаваше от силно басово „бум“.

Бум… Бум… Бум…

Все по-бързо и по-бързо. Светлината пулсираше и примигваше като в рейв клуб. Бум. Бум. Бум. Бум. Тряс!

Няколко сияещи вертикални стълба синьо-бяла светлина разцепиха въздуха в приемната зона. Един след друг светлинните прорези разкъсваха реалността, а сетне изчезваха. В дирята на всяко светлинно копие се появяваше предмет. Маса, покрита с чертежи, схеми и графики, шкаф, пълен с части и инструменти, които все още не бяха изобретени, както и няколко бюра, по които имаше различни уреди. Появиха се и няколко големи електронни машини. Мирис на озон изпълни помещението, засилваше се с всяка експлозия.

Суровата сила, отприщена от събитието, беше удивителна… и ужасяваща. Всички, с изключение на Том и Дейвид отстъпиха назад. Компютрите започнаха да примигват и да изключват. Във въздуха се разхвърчаха искри. Никой не обърна внимание. Всички погледи бяха приковани в разкъсванията на време-пространството в съседното помещение.

Спектакълът свърши със силен трясък, който накара всички да подскочат. А после и последната светлинна нишка се стопи и центърът потъна в мрак. Приемната зала още сияеше в светлина, подобно на искряща снежна буря, хиляди блещукащи синкави частици се сипеха по пода. Никой не помръдваше. Когато и последните частици се стопиха, се включи аварийното осветление. Дейвид изкрещя от възторг. Винаги сдържаните професионалисти в контролния център избухнаха в ръкопляскания и гръмогласен смях.

— Успяхме… успяхме! — развика се Том, вдигна Дейвид от земята и го стисна в смазваща прегръдка.

— Нали ти казвах! — надвикваше го Дейвид. — Нали ти казвах!

Заподскачаха като деца в утрото на Коледа.

Сали стоеше неподвижна и се взираше през стъклото.

— Не мога… Просто не…

Том пусна Дейвид, изправи се пред нея и викна с всичка сила в лицето й:

— Видя ли ма?!

Щом Том тръгна да се здрависва с развълнуваните им колеги, Дейвид пристъпи към Сали и каза с усмивка:

— Благодаря. Дължим ви всичко.

— О… няма защо — отвърна тя.

Дейвид й подаде ръка и този път Сали я пое. Вместо да я стисне обаче, Дейвид я задържа и се взря в очите й. И тя го направи отново. Усмихна се.