Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (25)

23.
Изход

2005 г.

07:45

Аризона

Том се държеше за гърдите, пъшкаше и се мъчеше да се изправи.

Дейвид влетя в помещението, видя, че Том е ранен, но просто не можеше да повярва, че Спенсър е виновникът. Какъвто и да бе случаят, нещата щяха да се оправят, щом Лазар бе тук, застанал между Спенсър и Том със здраво стиснати юмруци.

Дейвид бързо отиде при Том, хвана го за рамото и го дръпна назад.

— Том, аз съм.

— Дейвид, слава богу!

— Какво става? Защо Спенсър ви е нападнал?

— Блокирал е часовниците с някакъв уред, с който се е сдобил от бъдещето.

— От бъдещето ли? — И неговият часовник не работеше, така че в това, което казваше Том, имаше смисъл, но защо Спенсър го беше направил?

— Трябва да го унищожим.

— Къде е? — попита Дейвид; вече изобщо не се съмняваше в думите на Том.

— Сали…

Дейвид се изправи и се огледа. Сали лежеше на пода, стиснала някакъв объл апарат. Дейвид хукна към нея.

— Сали!

— Трябва да унищожим това нещо! — изпъшка тя. — Блъсках го в пода, но няма и драскотина.

— Дай да видя.

Сали му подаде сферичния уред. Дейвид внимателно го огледа, търсеше отвор или пукнатина в защитната обвивка. Не успя да открие нищо.

— Щом всичко останало не върши работа… — Той се подсмихна, вдигна уреда над главата си и го запрати в пода. Уредът се удари в плочките, търкулна се и спря до един компютърен терминал. По него нямаше и драскотина. Дейвид го загледа с присвити очи, сякаш го бе обидил с нещо. Наведе се и вдигна сферата.

Тряс! Дейвид отскочи, понеже Лазар рухна върху един терминал пред него и потроши техника за сума ти пари с масивното си тяло.

— Лазаре!

Лазар го погледна. Очите му бяха кървясали.

— Ще оживея.

— Какво ти е?

Лазар извъртя глава и погледна към Спенсър, който спокойно вървеше към тях.

— Тоя е по-силен от всички, които съм срещал.

Дейвид погледна хилавия дребен учен.

— Спенсър това?

— Това не е Спенсър — каза Сали. — Това е нещо друго.

— Какво искаш да кажеш? — бързо попита Дейвид.

Спенсър вече се приближаваше.

— Нямам представа. Говори за себе си в множествено число. Том… Том го нарече Легион.

Сърцето на Дейвид потръпна в гръдния му кош, сякаш някой го бе стиснал. Легион. Дланите му се изпотиха. Легион?

— Легион!

Спенсър спря и се обърна към него.

— А-а! Цялата пасмина се събра! Дейвид, колко мило, че дойде! Тъкмо разказвахме на Том колко ни е приятно да го видим след толкова време… Измина прекалено много време от Замбия… Доколкото си спомняме, и ти беше там… Той беше там! Ние също го видяхме! Винаги сме се чудили как се появи и изчезна толкова бързо! Обаче сега сме наясно! Нарушавал си правилата! Всички правила! Пътуване през времето!

Дейвид стисна юмруци.

— Замълчи, демоне!

— Нима не искаш да чуеш останалата част? Не мисля, че иска. Кажи му. Ти му кажи. Нека да попита! За това как убихме жената на Том? И колко мила изненада е да те срещнем тук. Почти те бяхме убили. Толкова много искахме.

— Ти си убил жената на Том?

Спенсър се закиска.

— Да! Ние бяхме! Всички ние!

Том се втурна към Спенсър.

— Мръсник!

Дейвид протегна ръка.

— Том, недей!

Том нападна Спенсър отстрани с невероятна скорост и сила. Двамата се затъркаляха по пода. След по-малко от секунда Том излетя във въздуха, изритан от Спенсър. Лазар протегна дългите си силни ръце и го хвана само на сантиметри, преди главата му да се разбие в ръба на едно бюро.

Дейвид знаеше, че това трябва да свърши сега, преди Легион да убие някого. Знаеше, че има само един, който може да спре случващото се. Заобиколи компютърния терминал и тръгна към Спенсър, който скочи като на пружини.

— Дейвид, недей! — извика Сали.

— Не може да ми причини зло — отвърна Дейвид.

— Сега ще видим. Да, ще видим. Да! — изсъска Спенсър.

И закрачи към Дейвид със сгърчени пръсти и уста, от която се процеждаше пяна при всяка крачка. Вдигна ръка във въздуха, готов да разпори гърлото на Дейвид с острите си нокти.

Дейвид не помръдна от мястото си, вдигна отворена длан към Спенсър и изрече:

— Спри, демоне, в името на Исуса Христа.

Спенсър се задави, сякаш някой го ритна в корема.

— Мълчи, човеко! Ние сме по-могъщи дори и от Него. По-могъщи! Ще те убием!

Дейвид се отпусна. Сега той командваше.

— Говоря в името и с властта на Христа.

— Не! Не! Спри! — примоли се Спенсър и падна на колене.

И като пиян, чието тяло е обхванато в невидим водовъртеж, започна да се върти на пода на колене. Очите му бяха изцъклени, целият започна да се тресе, зъбите му затракаха. От краката му рукна кръв, щом се хвана за тях и здраво ги стисна.

— Няма да го пуснем! Наш е! Ще те убием!

— Напусни това тяло, в името на Исус Христос! — извика Дейвид. — Напусни това помещение, в името на Исус Христос!

Спенсър се загърчи на пода, от устата му запръска пяна.

— Нищо не е свършило! Не е свършило! Отново ще те открием! Всички ние! Ще…

— Напусни! Веднага!

Петдесет виещи гласа се изтръгнаха от гърлото на Спенсър, гръбнакът му се изви, сякаш щеше да се прекърши.

А после всичко свърши. Спенсър падна на пода и остана да лежи неподвижно. Дейвид затвори очи и ги потърка с ръка. Да, свършило беше. Отвори очи и погледна Том, Сали и Лазар. Тримата го гледаха така, сякаш е извънземен.

Сали отвори уста, за да каже нещо.

— По-късно ще ви обясня — рече Дейвид. — Сега трябва да измислим как да унищожим този уред.

Том взе уреда от пода и го огледа. Подаде го на Лазар и го попита на арамейски:

— Можеш ли да строшиш това?

— Ще опитам.

Уредът беше колкото топка за софтбол, но в ръцете на Лазар приличаше на топче за тенис. Лазар здраво хвана сферата, засили се и я запрати в бетонната стена. Тя профуча във въздуха, удари се в стената с неимоверна скорост и се пръсна на дребни късчета, които се посипаха в стаята.

Секунди след като уредът беше унищожен, приемната зала се изпълни с бляскава синя пулсираща светлина. Бум! Помещението експлодира в проблясък, щом цялото му съдържание бе изстреляно от настоящето към бъдещето. Накрая остана само мекото сияние на трепкащите искрици.

Дейвид се усмихна… но после забеляза, че Спенсър не е помръднал. Легион си беше заминал, но Спенсър не се бе върнал. Дейвид клекна до него и постави ръка на врата му. След секунда поклати тъжно глава.

— Мъртъв ли е? — попита Том.

Дейвид кимна. Очите му бяха пълни със сълзи.

— По дяволите! Защо? Прекалено много хора умират заради това! Това трябва да спре! Кога ще спре, Дейвид?

Дейвид погледна към пода: печелеше време, за да намери отговор, който Том да приеме. Не успя да открие такъв.

— Не мисля, че би искал да чуеш отговора ми.

— Ако ми кажеш, че има нещо общо с Исус или Божията воля…

— Всичко е свързано с Исус и с волята Божия.

— Дейвид, Исус е мъртъв! Видяхме го как умира, също както и Спенсър, и също както и Спенсър, Исус няма да възкръсне!

— Може би трябва да се върнем и да проверим?

— Не, Дейвид, аз приключих. Не искам повече да гледам как убиват хора.

— Том, не можеш просто…

— Мога и ще го направя, Дейвид. Връщам се да взема Мария и после…

Тряс! Входът на контролната зала с гръм се разтвори и подобно на войска от мравки вътре нахлу охраната, въоръжена с автомати.

— Нагласете часовниците! — бързо прошепна Дейвид, хвана китката на Лазар и започна да натиска бутоните.

Помещението се изпълни с метални прещраквания — охранителите зареждаха оръжията си и се прицелваха.

— Време е да тръгваме… — прошепна Дейвид.

Четиримата натиснаха бутоните на часовниците.

— Не! — извика Джейк от вратата; беше видял четирите светлинни проблясъка, които се разшириха и засияха ярко зад Дейвид и останалите.

— Стреляйте! Убийте ги! — закрещя Джейк, от отчаяние гласът му прегракна.

Дейвид клекна зад един компютърен терминал и викна:

— Залегни!

Том, Сали и Лазар се хвърлиха на пода и покриха главите си с ръце. Фонтан стъкларии, метални парчета и трески се пръсна във въздуха под дъжда от куршуми.

Дейвид погледна часовника си и се усмихна — той вече сияеше ярко. Бяха успели.

 

 

Четирите гръмки бумтежа не се чуха в канонадата на изстрелите, но ярката светлина и сияйният облак сипещи се частици показаха на Джейк, че вече е прекалено късно.

— Спрете огъня! Спрете огъня! — извика Джейк.

Искриците вече се стопяваха.

Той изтича до мястото, където се бяха прикрили Том, Дейвид и останалите. Нямаше никого.

— По дяволите! — извика Джейк. — Кой ви е учил да стреляте, идиоти такива!

Но не ги изчака да му отвърнат — умът му вече бе зает с други мисли. Дейвид, Сали и Том му се бяха изплъзнали. Но поне се бяха разкарали. Вече не му стояха на пътя и той можеше да продължи по план. Все още имаше часовник. Погледна Спенсър и видя, че на китката му има друг часовник. Два часовника! При условие, че тъпите учени и Сали Макфийлд си останеха в миналото, какво му пукаше? Той се усмихна на победата си.

Обърна се към охранителите, които очакваха заповеди, но някакво странно парещо усещане в долната част на тила му го накара да спре. Милиони иглички бързо плъзнаха по гръбнака му и влязоха в мозъка му. Почувства нещо… чу нещо… някой… Гласове, много гласове, нахлуха в мозъка му… тълпяха се… обхващаха.

Джейк завъртя глава към най-близкия служител от охраната.

— Дай ми оръжието си.

Служителят го погледна неразбиращо.

— Но, сър, те…

— Веднага!

Служителят му подаде автомата си.

— Какво ще правите, сър?

Джейк натисна няколко бутона на часовника си и се обърна към пазача. Очите му бяха станали плътно черни, от устата му прокапа пяна.

— Ще ги избием! Да, ще ги избием! Да! Да! Ще ги избием всичките!

 

 

Том пропадаше в безкрайна бездна. Ръцете му се мятаха, за да се хванат за нещо. Краката му ритаха, за да достигнат земята — но не знаеше кога ще се появи тя и колко силно ще се удари. Не си спомняше пътуването във времето да е било така предишните пъти. Преди всъщност изобщо не си го бе спомнял.

Изведнъж всичко спря и Том усети, че краката му докосват твърда земя, макар че нямаше нищо, върху което да стъпи, само тъмнина. Ала не беше сам. Можеше да почувства полъха, създаван от движещи се около него тела, да усети вонята на дъха им и да чуе тихия им шепот. Завъртя се на всички посоки. Навсякъде едно и също. Горе беше долу, ляво беше дясно. Нищо нямаше смисъл.

После светлина привлече погледа му. Две светлини всъщност — като фарове в мрака на пуста улица. После още две, и още… превърнаха се в стотици искрящи очи.

А после стоеше сам в сноп светлина, който струеше надолу, излъчван от незнаен източник. Беше обграден от тъмнина. Отвсякъде. Погледна надолу и видя гол под, а в ръцете си държеше… меч.

Гневните очи се завихриха около него, предизвикваха го, но той стоеше неподвижен и здраво стискаше меча. Щом чернотата, изпълнена с жълти очи, започна да се приближава, вдигна меча, готов да удря. И когато първата черна сянка му посегна и мечът изсвистя, той се събуди.

Всъщност падна от леглото и се удари лошо в каменния под.

— Ох! — Разтърка превързаните си ребра. Вече от няколко дни бяха в древна Палестина и макар раните му да заздравяваха, ребрата все още го прерязваха от време на време.

— Удари ли се? — Мария се втурна от съседната стая и се наведе над него.

Той се взря в бездънните й очи. Усмихна се.

— Нищо ми няма. Просто сънувах кошмар.

— Какъв? Кажи ми!

— Много е страшен.

— Е, нали е само кошмар. — Мария се засмя.

— Освен това вече го забравих — каза Том, докато Мария му помагаше да стане.

Мария сви рамене.

— Скоро ще закусваме, а теб те чака дълъг път. — Целуна го по челото.

— Ей сега идвам — каза той.

Мария излезе, а Том разтърка очи, сякаш да изтрие образите от съня си. Чернотата, светещите очи, всичко това се бе впило здраво в съзнанието му. Тръсна глава да го прогони.

Сънят изглеждаше толкова реален, колкото всяка случка от живота му. Напомни си, че сцени като тази от кошмара не могат да се случат в действителност. Просто не бяха истински. Демоните… не съществуваха. Легион бе просто някакъв вид психоза, някаква заблуда, която засягаше хората от миналото, довлечена в бъдещето от разходките във времето. Точно така се бе заразил Спенсър… Но те не можеха…

Стресът, причинен от размисли за свръхестествени явления, беше прекалено голям. Том принуди съзнанието си да се насочи към други неща. Представи си Мария в другата стая — как приготвя закуската заедно с Марта. Представи си Лазар, как се труди навън в смокиновата градина. Помисли си за Дейвид и Сали, които се бяха събрали след толкова време и най-накрая бяха открили любовта. Това си бе щастлив край, дори и Исус да бе мъртъв.

Мислите му се понесоха към учениците. Петър и Матей — как се смееха над пълните чаши. Почувства се като гимназист през последния ден преди лятната ваканция. Щеше да си вземе довиждане с приятели, които никога повече нямаше да види. Това късаше сърцето му. Но нямаше причина да остава повече. Исус беше мъртъв — и беше така от цяла седмица. Нямаше никакво съобщение, че е жив, че е възкръснал от мъртвите. Исус се бе оказал измамник — и точно затова Том го бе възненавидял.

Дълбоко в себе си все пак искаше Исус да се надигне от мъртвите, да докаже, че е въплътеният Бог, да докаже, че има някаква надежда за вечност, да осмисли смъртта на Меган, поне да покаже, че не е умряла заради една измама. Но не беше така. „Спасителят“ на Меган лежеше и гниеше в пещерата си. Така както всеки в края на краищата щеше да изгние.

Краят беше дошъл и Дейвид не се бе оказал прав. Исус бе измамник, поне в това Том бе сигурен. Ала се бе оказал невероятен човек и на Том горчиво му липсваше. Очите му се напълниха със сълзи, когато си спомни как Исус висеше на кръста. Как тялото му се отпусна в мига на смъртта. Как звучеше гласът му, когато въззова към Бог. Осъзна, че през седмицата след кончината на приятеля си не се бе замислял много за това. Очите му се напълниха със сълзи.

— Том? — каза Дейвид от прага. — Време е да…

Видя сълзите на Том и млъкна.

Това, че ще го видят да плаче, бе последното нещо, което занимаваше съзнанието на Том.

— Какво добро донесе смъртта на Исус, Дейвид?

Дейвид издърпа един дървен стол и седна.

— Само недей да ми пробутваш идиотщините за спасителя на света.

— Когато ти тръгна, когато започна всичко това, говорих със Сали. Тя искаше да знае каква е опасността от това да се върнеш в миналото, за да опровергаеш историята на Исус. Беше още преди да разбера, че времето не може да бъде променено.

Том го гледаше и мълчеше.

— Опитай се да си представиш света без Исус — продължи Дейвид.

— Лесно е. Меган щеше да е жива.

— Опитай се да си представиш свят без християнството.

— Същият отговор.

— Помисли отвъд себе си, Том. Помисли за световните въздействия.

Том се замисли. Сети се за няколко стари световни култури, които нямаше да съществуват — но какво го интересуваше това? Не бяха чак толкова важни. Помисли си за всички бракове и бебета, родени от християни и християнски семейства — хора, които ходят на черква и се молят на Бог. Без Исус бебетата, заченати от християни, никога нямаше да бъдат родени и милиарди животи щяха да бъдат променени… това май нямаше да е хубаво.

— Схващам идеята.

— Сериозно?

— Ако по някакъв начин се бях намесил в историята на Исус, милиарди хора нямаше да се срещнат и да имат деца, които да формират бъдещето на нашия свят.

— Вярно е, но това е само малка част от голямата картина. Честно казано, изненадан съм, Том. Да не би цялото това време в патриархалното минало да е притъпило интелекта ти?

— Я стига! — Том се засегна от намека, че не може да обхване цялата картина, и вкара в действие пълния капацитет на мозъчната си кора. Образи, цветове, звуци проблясваха през съзнанието му, сглобяваха картината на един свят без Исус, монтаж от възможни истории и бъдещето, пуснати на бързи обороти.

Дейвид гледаше как очите му трепкат в синхрон с умствените му процеси. Знаеше, че Том ще се сети.

Том го погледна и каза:

— Америка.

Дейвид кимна.

— Не се бях сетил за това… Америка нямаше да я има.

— Единна нация пред Бога.

— Пред Исус…

— И двамата не сме родени американци, но Америка стана наш дом. Америка е християнска нация, Том, основана на система от вярвания, която не би могла да съществува без Исус.

— Но не всички вярват в Исус.

— Вярно е. Но никой не може да отрече, че най-великата държава на лицето на тази планета е основана от хора, които са вярвали. Дори и днес повечето американци вярват в Исус. Изтрий Буда, Вишну и Мохамед от историята — и пак ще имаш Америка. Премахни Исус — и Америка ще престане да съществува.

— Прав си.

— Знам.

— Светът като цяло е по-добър заради Исус, бил той Бог или не. Но хората продължават да страдат. Ако наистина беше Бог, нямаше ли да направи така, че да помогне на всеки поотделно, а не само на общата маса? Какво ще кажеш за хората, които живеят и умират в неговото име?

— Тях той обича най-много, поне така мисля.

Том се усмихна.

— Би ги обичал, искаш да кажеш? Липсва ми.

— И на мен.

— Дай да приключваме с това. Искам просто да си взема довиждане с Петър и Матей и да се прибера вкъщи — каза Том и тръгна към вратата. Бе доказал, че Исус е измамник, но също така бе осъзнал, че учението и животът му са оставили върху света отпечатък, по-голям отколкото на всеки друг човек в историята. Исус не беше Бог, но бе спечелил уважението му.

 

 

Отне им три дни да стигнат от дома на Лазар до къщата, където учениците се бяха установили след смъртта на Исус. Обикновено пътуването отнемаше ден, но поради все още наболяващите рани на Том и изтощената Сали, се удължи.

Беше им останала само четвърт миля и бяха навлезли в лозе с червени гроздове, зад което се виждаше бяла къща. Сали погледна към нея и възкликна:

— Моля ти се, кажи ми, че тук е мястото, където ще спрем. Краката ми са целите на мазоли.

— Радвай се, че си с маратонки — рече Том. — На мен ми отне цяла година, преди да свикна с тези сандали. Не мисля, че стъпалата ми някога отново ще се изгладят, дори и след като се върнем в нашето време.

— Том, смятах да те питам за това — каза Дейвид.

— За кое?

— За връщането ти у дома.

— Какво имаш предвид?

— Сигурен ли си, че искаш да се върнеш?

— Естествено. Защо питаш?

— Ами… заради Мария.

— Тя ще дойде с мен.

— А Лазар, Марта, семейството й? Тя има повече причини да остане, отколкото ти да заминеш… — Дейвид вдигна часовника си към Том. — Пък и винаги мога да ти идвам на гости.

— Аз… аз просто не съм за тук… Не пасвам. Какво добро може да направи един квантов физик в трийсетата година от новата ера?

— Може би си в състояние да предложиш повече от науката…

— Например?

— Близнако! Давиде! — прокънтя във въздуха гласът на Матей.

— Матее! — извика с усмивка Том.

Матей прегърна Том със смазващо стискане и чак го вдигна във въздуха.

— Къде се изгуби? Имам да ти разправям толкова много неща! Няма да повярваш!

— Добре, добре — изпъшка Том. — Само ме пусни на земята, мечко такава.

Матей го пусна, видя, че Том се хваща за гърдите, и извика:

— Ранен ли си? Римляните ли? Или онези престъпници в Йерусалим?

— Дълга история, приятелю — успя да каже Том, докато опипваше ребрата си.

— Те ли са? — извика Петър от прага на дома.

— Те са, те са! — викна Матей.

— Каза ли им вече? — попита Петър.

— Не!

— Какво да си ни казал? — попита Том.

Матей се обърна към него, гледаше го право в очите и се усмихваше широко.

— Исус… се е върнал.

Дейвид плесна с ръце и се разсмя. Сали го погледна объркано и попита на английски:

— Дейвид, какво става? Какво каза той?

Дейвид я хвана за раменете.

— Преди да дойдеш, двамата с Том пътувахме с Исус. Всъщност Том е един от учениците му. — Усети, че се кани да навлезе в подробности, които сега не бяха от значение, и поясни: — Преди да дойдеш, ние станахме свидетели как Исус умира на кръста.

Сали присви едното си око.

— Исус? Искаш да кажеш Исус Христос?!

— Да — отвърна с усмивка Дейвид. — Исус Христос. Матей току-що каза на Том, че Исус е жив, че е възкръснал.

Сали присви и другото си око.

— Това не е възможно.

— Знам! Именно това го прави толкова чудесно! — Дейвид не можеше да си намери място от вълнение. Моментът, който вярваше, че ще настъпи, сцената, за която учеше всяко дете в неделното училище, ставаше тук.

— Не е смешно, Матее — ядосано каза Том.

— Но аз не се шегувам — каза Матей и усмивката му посърна.

Том почваше да губи търпение.

— Матее…

— Влез вътре. Покани и другите!

Том се взря в очите на Матей. Знаеше, че Матей е шегаджия, но блясъкът в очите му обикновено го издаваше. Сега не можеше да види този блясък, тази искра на хумор, готовността да даде завършека на шегата. Виждаше, че Матей говори сериозно… а това означаваше, че се е побъркал.

Том заобиколи Матей и се насочи към къщата. Матей се обърна към Дейвид.

— Давиде! — Той го огледа. — Ти не си ранен, нали?

— Не, само съм уморен от пътя.

— Хубаво! — каза Матей и го стисна в мечешка прегръдка.

Дейвид изпъшка и се закашля. Матей го вдигна във въздуха, завъртя го като дете, после го пусна да стъпи на земята и попита:

— А коя е странната ти приятелка?

— Ще ви запозная по-късно — рече Дейвид. — Не искам да пропусна това, което ще се случи.

И тръгна към къщата със Сали.

— Какво ще се случи? — попита Матей и се заклатушка след тях.