Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (11)

9.
Първи стъпки

28 г.сл. Хр.

12:32

Магдала, на Галилейското море, Палестина

Петте месеца живот в миналото се оказаха най-предизвикателните, най-напрегнатите и най-удивителните в живота на Том и Дейвид. Прекараха лятото, като обикаляха селцата и градовете на древна Палестина. Том понаучи арамейски, а Дейвид спокойно минаваше за местен жител. Речта, облеклото и познанията му за древните обичаи бяха безупречни. Но това, което дразнеше Том най-много, беше шестото чувство, което Дейвид сякаш имаше, понеже знаеше какво предстои да се случва, кои притчи ще бъдат казани и какво означават те.

Дейвид пътуваше с Том и с другите единадесет ученици, но както се бяха разбрали с Исус, не участваше във всичките им разговори и не присъстваше на всички събития. В същото време Том имаше удоволствието да заема място на първия ред и подобно на недоверчив малчуган на някое фокусническо представление, внимателно наблюдаваше и търсеше и най-малката следа от измама, заблуда и илюзия. През изминалите месеци беше наблюдавал изцелението на прокажени и сакати, беше слушал поученията на Исус и беше станал пръв приятел с дундестия Матей, с високия дръглив Петър, с дребничкия свит Юда и с вечно брадясалия Исус. Шестимата, включително Дейвид, бяха неразделни.

Том бе удивен от познанията на Матей по математика. Този човек от древността би могъл да схване квантовата наука, ако имаше възможността… а освен това беше побъркващо забавен. Също така Том установи, че здравият разум на Петър относно действителността е отрезвяващ. Що се отнасяше пък до Юда, скромния Юда, Том бе възхитен от дерзанието му. Юда толкова много се стремеше да направи нещо важно в живота си, че Том беше уверен, че ще успее. И освен всички тях и самият Исус…

Към Исус изпитваше едновременно обич и омраза. Когато ставаше въпрос за светски теми, двамата бяха на едно мнение, но станеше ли въпрос за религия, Том открито и безочливо подлагаше на съмнение ученията и чудесата му. Беше се отдал на задачата да го разобличи, ала неизменно губеше. Никога не бе срещал човек, който да може да го надмине в аргументите, но на Исус това се удаваше с лекота. Хората в групата им не споделяха едни и същи вярвания, нямаха еднакво минало и образование, ала се бяха обвързали по онзи начин, по който го правят пътешествениците из опасни земи, като си имат доверие на живот и смърт.

А земите наистина бяха опасни. В момента пък опасността да бъдат смазани от превъзбудената тълпа бе съвсем реална. Четиринайсетимата бяха изтласкани до нежно плискащия се прибой на Галилейското море от прииждащото бутащо се множество — струпалите се хора приличаха на полудели запалянковци на някой мач от Световната купа по футбол. Матей и Петър с всички сили се стараеха да дават отпор на напиращата тълпа, ала нямаше да устоят дълго, тъй като онези, които отчаяно желаеха изцеление от всякакъв вид болести, от алергии чак до рак на кожата, се стремяха да се домогнат до предните места в навалицата.

Дори Исус бе обезпокоен от това положение и каза:

— Мисля, че е време да отпътуваме.

Една жена в тълпата го чу и извика:

— Не можеш да си тръгнеш! Аз съм още болна!

Тълпата се люшна напред. Матей, като стена, разпери мощните си ръце и викна на Исус:

— Стой зад мен!

Том не можеше да повярва на това, което виждаше. Тези хора бяха полудели. Той беше сигурен, че Исус „изцерява“ хора, като им плаща да се преструват на болни, а после по негов знак, било то жест, докосване или дума, да се изцеляват по чудодеен начин. И сега всеки глупак с охлузено коляно в радиус от трийсет мили беше дошъл, за да получи доза фалшива надежда. Том реши, че някой трябва да измисли план, и тъй като той беше човекът с най-високия коефициент на интелигентност, реши да действа. Огледа се и видя във водата лодка, само на няколко метра от брега. Изглеждаше достатъчно голяма, за да ги побере.

— Да вземем лодката — каза на Исус.

— Но тя не е наша — възрази Дейвид.

Исус го потупа по рамото и отвърна с усмивка:

— Нищо, след това ще я върнем.

Учениците се впуснаха в действие, без да е необходимо някой да им каже. Втурнаха се във водата и се качиха на лодката — Матей остана на брега и продължи да се мъчи да удържа множеството. Исус спокойно нагази във водата и Петър го издърпа в лодката. Тълпата натисна напред, Матей заотстъпва.

Дейвид спря пред лодката и каза:

— Не бива да правим това. Лодката не е наша. Не може просто да я вземем.

— Давиде, сигурен съм, че собственикът на тази лодка би предпочел да избягаме от тълпата, а не да ни види как умираме, преди да ни е дошло времето, не мислиш ли? — отвърна му Исус и му протегна ръка.

Дейвид я хвана и Исус го издърпа на борда.

— Всички се качихме! — изкрещя Петър на Матей, който още беше на брега.

Хората започнаха да дърпат дрехите на Матей, молеха го да не оставя Исус да си тръгва, умоляваха го да го накара да промени решението си. Матей с мощен тласък отблъсна най-близките, после скочи във водата и затича колкото можеше по-бързо към лодката, която вече отплуваше.

Водата му стигна до гърдите и той зарита и запляска като огромен санбернар.

Гледката бе комична, но Том не се осмели да се засмее — Матей, който очевидно не можеше да плува, се мъчеше както може, за да спаси живота си.

Накрая успя да стигне до лодката и Том, Дейвид и Петър го уловиха и задърпаха с всичка сила. Но не можеха да го измъкнат: тежеше сто и тридесет килограма, а сега и дрехите му бяха мокри.

Исус се приближи и четиримата заедно го издърпаха в лодката — останалите ученици седяха на другата й страна, за да не се обърнат.

Матей се просна на дъното и жадно загълта въздух.

— Ако знаех… че ще трябва да плувам… щях да си купя… още един кат дрехи! — извика на пресекулки, а после избухна в боботещ смях, който прерасна в мощна кашлица.

От физиономията на Матей напрежението се стопи и всички се разсмяха. Дейвид обаче не се смееше. Мислите му бяха другаде. Днешните събития не се развиха така, както си представяше, че ще стане. Да вземат тази лодка кражба ли беше, или Исус беше прав? Можеше ли да са сигурни, че собственикът на лодката няма да се сърди, макар да му я върнат? Пък и Дейвид бе станал свидетел как Том повлия на Исус. Да вземат лодката беше идея на Том! Дейвид реши да следи по-отблизо поведението му и да се увери, че той не се стреми да открие недостатъци в Исус, като ги създаде сам. Що се отнася до вземането на лодката, реши, че Исус е прав. Ала не можеше да се отърси от едно ужасно чувство след събитията на брега. Когато Исус одобри да вземат лодката, всичките му вярвания моментално бяха изправени пред съмнение и той все още не можеше да повярва на мисълта, която бе преминала през съзнанието му. Опитваше се да изтрие въпроса от главата си, но не можеше. Мисълта се връщаше отново и отново, мъчеше го и го изкушаваше. „Нима Исус съгреши?“

 

 

След вълненията на брега тишината на езерото се оказа добре дошла за всички. Мнозина се унесоха в сън. Матей гребеше, Дейвид и Том се наслаждаваха на гледката от носа. За първи път, откакто беше започнало пътуването им във времето, Том се намери в Рая. Бе изкарвал летата си като дете на яхтата на чичо си. Ароматният езерен въздух изпълваше дробовете му и пробуждаше спомени за неща и събития, които нямаше да се случат още две хиляди години. Ветрецът рошеше пораслата му черна коса.

Том бе видял какво може да прави Исус — не че му беше повярвал, но трябваше да признае, че Исус е впечатляващ. Бе талантлив оратор и можеше да развълнува множеството само с няколко думи. Дори Том от време на време усещаше трепет в сърцето си. Страстта на този мъж не можеше да бъде отречена и ако Том бе по-слабо образован и не познаваше бъдещето, лесно щеше да се поддаде на учението му.

Загледа облаците над главата си, бели валма водна пара, подобни на коси… като косите на Меган. Нежни и прекрасни. Затвори очи и я видя как приготвя закуска. Пшеничен крем, любимият й. Правеше го на бучки и после ги овалваше в кафява захар и ги заливаше с мляко с два процента масленост. Том не понасяше пшеничен крем, но точно сега би продал душата си за купа от крема на Меган.

— За какво си се замислил? — запита Дейвид.

— За нищо — отвърна Том.

— Наистина за нищо ли, или за нищо, за което да ти се говори?

— Гледам облаците.

Дейвид наблюдаваше Том от няколко минути и видя как погледът му се зарейва, а челото му се смръщва. Знаеше, че си мисли за Меган. Това беше вездесъщата сила, която го тласкаше напред.

— Притъмнява. Може да ни застигне буря — рече Дейвид, загледан в далечината.

Том пое дълбоко въздух и бавно издиша. Това пътуване ги беше изправяло толкова много пъти пред трудни ситуации, ала Дейвид винаги беше до него, винаги щеше да е до него. Можеше да му довери всичко.

— Тя ми липсва — каза той.

— Знаеш ли… — започна Дейвид. — И ме остави да довърша, преди да си ми казал, че съм глупак…

Том скръсти ръце, облегна се назад и повдигна вежди, сякаш му отвръщаше: „Ще се опитам, но недей да насилваш нещата“.

— Меган е била християнка… Вярвала е във вечния живот след смъртта. Вярвала е в този мъж — каза Дейвид и посочи към Исус, който спеше в другия край на лодката. — Вярвала е, че той е Бог и че е умрял заради греховете на човечеството. Представи си само за миг, че е била права, а ти не си. Ще е срамота аз да я видя отново… а ти не. Рискът да повярваш на цялото това налудничаво учение на Исус може пък да си заслужава. Може и да не сме в състояние да променим миналото, но бъдещето все още си е наше, за да го сътворим.

Том гледаше небето, като че ли замислен над това, което беше казал Дейвид. После проговори:

— Мисля, че ще се окажеш прав… задава се буря.

Дейвид също погледна към небето и видя тъмни тежки облаци, движеха се към тях и засенчваха яркото слънце. Спомни си онова, което му беше известно от Библията, хвана се здраво за борда и каза:

— Това ще е интересно.

— Кое? Какво ще стане? Ти знаеш, нали? — попита Том.

— Не се тревожи, ще оцелеем.

— Лесно ти е да го кажеш.

Облаците започнаха да се завихрят и да кипят от енергия, готови да избухнат. Една дъждовна капка плесна Дейвид по бузата и той се усмихна.

— Защо се усмихваш? — попита Том.

Пльок! Една голяма капка се разби на челото на Том и той я избърса. Дейвид се приведе, погледна Том и се ухили.

— Съветвам те да се хванеш за нещо. Скоро доста ще ни раздруса.

— Дейвид, какво…

Тряааас! Синята лента на една светкавица разцепи небето и едно дърво на далечния бряг пламна. Гръмотевицата даде началото на истински порой. Вълните, осветявани от ярките блясъци на светкавиците, се надигаха и спускаха все по-високи и по-големи, заплашваха да преобърнат лодката.

Всички бяха обзети от паника. Юда се свлече на дъното и се вкопчи в една пейка.

— Ще се удавим! — извика някой.

Една вълна се стовари върху лодката и събори повечето на колене. Последваха крясъци, стонове и въпроси, заглушавани от дъжда и гръмотевиците. Том и Дейвид не можеха да разберат кой какво говори, но мислите им бяха ясни: всички щяха да умрат! Щяха да се преобърнат и вълните щяха да изтощят силите им, водата щеше да напълни дробовете им и щяха да потънат в студените бездни, без някой повече да ги види и чуе!

Том не можеше да издържа повече. Като че ли пак той трябваше да се намеси, за да спаси живота им. Надяваше се само това да не му се превръща в навик. Изправи се и тръгна към центъра на лодката. Точно тогава мощна вълна се стовари върху нея, Том залитна и силно си удари главата.

Дейвид видя, че Том пада, и запълзя към него. От главата на приятеля му течеше кръв. Том беше в безсъзнание.

Петър коленичи до Дейвид и извика:

— Жив ли е?

— Да — също с вик отвърна Дейвид.

— Давиде, знае се добре, че си мъдър в светските неща. Кажи ни, какво трябва да сторим? — попита го Петър, като се опитваше да овладее ужаса си.

— Къде е Исус? — попита Дейвид; беше наясно докъде ще да доведат тези въпроси.

Петър погледна към задната част на лодката.

— Той още спи!

— Ами — каза Дейвид — събуди го!

Петър отиде на кърмата и падна на колене до Исус. Хвана го за ръката и го разтърси:

— Учителю! Учителю! Ще се издавим! — изкрещя.

Исус примигна и се събуди. Огледа спокойно бурята, дъжда и светкавиците, хвърли поглед на изпадналите в паника мъже, които очакваха спасение от него.

— Помогни ми да стана — каза на Петър.

Петър му подаде ръка да се изправи, после бързо клекна на дъното. Исус остана прав, сам в центъра на лодката. Вятърът и дъждът биеха през косата му. Дейвид забеляза, че силата на бурята като че ли го зарежда с енергия. Исус протегна ръце към дъжда и се усмихна.

Дейвид знаеше какво ще последва и прокле Том, задето бе изпаднал в безсъзнание. Ако видеше това, нямаше повече да има никакви съмнения.

Исус затвори очи и каза меко, сякаш на приятел:

— Спри.

Спокойствие. Облаците се отдръпнаха и изчезнаха, като че ли някой ги нави назад. Вихърът утихна до кротък ветрец. Вълните се смениха с гладка повърхност. И всичко това в един миг. Сякаш някой включи осветлението и пусна слънцето да свети. Никой не пророни звук. Лодката вече се успокояваше в тихата вода.

Том се свести с рязък спазъм.

— Какво стана? — И се хвана за главата от болка.

— Исус укроти бурята — обясни Дейвид.

Том погледна Исус, който още стоеше насред лодката.

— Моля? Я стига!

Исус се обърна към Том, очевидно разочарован.

— Той не може да… — почна Том.

— Где е вярата ти? — попита го Исус, а после се обърна към останалите: — На всички вас…

Прекрачи покрай изплашените мъже и зае мястото си в задната част на лодката. Остана обърнат към брега, смълчан.

Всички, с изключение на Том бяха видели какво бе направил Исус. Започнаха да си шепнат развълнувано.

— Кой е той? — попита един.

— Не знам — отвърна друг.

— Той укроти бурята! Как можа да го направи?

— Невероятно.

— Заповядва на вятъра и водата и те го слушат!

Веждите на Том се свъсиха и той погледна Дейвид.

— Сериозно ли приказват? — И пак се намръщи от болка.

Дейвид кимна и отвърна:

— Дай да се погрижим за раната ти. И без хленчене. Сигурно ще боли.

Докато Дейвид чистеше раната му с морска вода, Том се загледа през лодката към Юда, който не се бе помръднал от мястото си, вкопчен в пейката, с треперещи ръце и потръпваща челюст. На няколко пъти се бе притеснявал за Юда, тъй като той като че ли се предаваше и при най-слабия намек за опасност. Може би просто имаше нужда от приятел? Някой, който да се грижи за него? Да го вдъхновява? Реши да опознае Юда по-добре — може пък и да успееха да си помогнат взаимно.