Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (6)

4.
Пропадане

1985 г.

14:02

Замбия, Африка

Непознат пукащ шум изпълни джунглата, подплаши птиците и те се стрелнаха към сигурността на небето. Сред гъстата зеленина запроблясва светлина, сякаш някой бясно правеше снимка след снимка. Ниско над земята се появи светлинен процеп и изхвърли Дейвид. Той направи няколко несигурни крачки и се облегна на едно покрито с мъх дърво. Бум! С подобен на гръмотевица трясък светлината изчезна. Сияйни синкави искрици се посипаха по влажната пръст — като фойерверк за завършека на събитието.

Дейвид се опита да направи още една крачка, но падна на земята и повърна в някакви папрати. Може би идеята не беше чак толкова добра? Доколкото знаеше, пътешествието във времето беше безпроблемно само за неживи предмети. Изправи се и огледа гъстата джунгла. Това трябваше да е Замбия, но дали координатите бяха правилни? През ума му проблесна мисъл и върху измъченото му лице се появи усмивка — беше проработило! Беше успял да направи пътуване през времето и пространството! Той… Тряс! Далече проехтя изстрел и Дейвид си спомни какво е дошъл да види.

Внимателно си запроправя път през гъстата растителност в посоката, от която бе долетял изстрелът. Движеше се приведен и се мъчеше да избягва множеството змии, паяци и хищници, които нямаше как да забележи, но за които беше сигурен, че дебнат наблизо. Металическо прещракване го накара да замръзне.

— Обръща се — последва плътен глас. — Бавно!

Дейвид се подчини и се озова лице в лице с четирима мъже. Прецени, че са от някое местно племе. Облеклото им беше смесица от съвременно и примитивно. Един носеше бейзболна шапка на отбора „Янки“… Дейвид си спомни вечерта, как Том му бе разказал цялата история. Четирима мъже с тъпи дрехи, с пушки… и единият от тях — Том го наричаше Запалянкото на „Янки“, защото носел тяхна шапка. Това бяха убийците на Меган! Това бяха мъжете, които Том щеше да убие само след минути! Съзнанието на Дейвид гъмжеше от мисли и теории за това как неговото присъствие ще се отрази на това минало, а и на бъдещето му.

Помисли си да се прехвърли обратно в бъдещето пред очите им и така да спаси живота си, но вероятно щеше да обърка или уплаши тези мъже дотолкова, че събитията от миналото никога нямаше да се случат. Потръпна при мисълта, че вероятно вече променя миналото точно както се страхуваше, че ще го направи Том.

Намръщи се, когато усети стоманата да притиска челото му.

— Кой си ти? — попита запалянкото на „Янки“. — Ти с мисионери?

— Не — отговори Дейвид. Чудеше се дали това щеше да е билетът, с който да се измъкне оттук. — Нямам нищо общо с никакви мисионери.

Запалянкото на „Янки“ се наведе и внимателно огледа лицето му.

— Познаваме те? Мислим, познаваме те.

— Не — отвърна Дейвид. — Аз съм учен.

Отговорът му като че ли ги обърка. Не беше отговор, който бяха очаквали. Запалянкото на „Янки“ видя табелката на „ЛайтТек“ на ризата му, хвана я, погледна снимката, после погледна Дейвид. Огледа го целия, спираше погледа си на шарената вратовръзка, запасаната риза и излъсканите обувки. Те като че ли разпръснаха всички подозрения, че Дейвид лъже. Четиримата проведоха бърз разговор на родния си език, а после Запалянкото каза:

— Ти късметлия, господин Учен. Ти не вярва каквото те вярва, така че ти живее. Но ние мислим ние видим теб пак. Да, видим пак.

Дейвид усети пристъп на вина, докато потискаше порива да застане редом до своите братя вярващи и да каже на тези мъже, че и той вярва в същия Бог. Но почувства, не, знаеше, че съдбата на пространството и времето зависят от това да си държи устата затворена.

Запалянкото не беше свършил с изказването си.

— Обаче — каза той бавно — ти нарушил земя на племе и трябва накаже.

На Дейвид това не му хареса и той с изненадваща бързина се втурна в джунглата. Трябваше да се отърве от тези мъже, преди да е станало прекалено късно да убият Меган. Изтръпна от ужас пред факта, че е тук и може да предотврати убийството на Меган, а всъщност помагаше на нейните убийци.

Четиримата се втурнаха след него като лъвове, преследващи плячка. Тръни и клони деряха дрехите и кожата му. Дейвид се спъна и падна. Отдясно чу изстрел, вдигна глава… и видя отляво поле. Да! Том му беше разказал за полето с високата жълта трева. Това беше точно то! Тук се бе случило всичко.

Дейвид бързо скочи, но четиримата вече го бяха настигнали. И започнаха да го бият. Удар с приклад насмалко да му счупи ребрата. По гърба му се посипаха ритници. Наказваха го заради нарушаването на територията им, но той разбираше, че само още минута и това ще подпише смъртната му присъда. Трябваше да има начин да се отърве, нещо, което да може да им предложи. Мислите му бяха грубо прекъснати от силно изхрущяване — бяха измъкнали едната му ръка от раменната става.

Дейвид изкрещя, а рамото му изпрати порой електрически импулси към мозъка му, казваше му, че тялото му няма да издържи още много. Вече беше сигурен, че животът му скоро ще приключи. Причерня му. Болката от всеки удар вече беше просто глухо тупкане. Естествените болкоуспокоителни, произведени от тялото му, бяха нахлули в кръвта. Изпадаше в шок.

Един от мъжете дърпаше часовника от китката му, но не успяваше да го смъкне. На Дейвид му се стори, че някой извика: „Жена избягала!“ — и погледна с едното си око, другото вече беше подуто. На пътеката, само на три метра от тях, стоеше жена, взираше се в него объркано. Четиримата явно също бяха изненадани, защото за момент не предприеха нищо. Това забавяне беше достатъчно, та Дейвид да може да събере всички парчета на мозайката.

Позна Меган от снимките, които беше виждал в дома на Том. Но защо не бягаше? Защо не помръдваше?

— Меган! Бягай! — От устата на Дейвид пръсна кръв.

Меган сбърчи чело. Дейвид реши, че вероятно се чуди откъде знае името й. Но като че ли успя да осмисли думите му — и побягна. Четиримата хукнаха след нея и докато тичаха, на Дейвид му се стори, че забелязва нещо необичайно. Запалянкото на „Янки“ бе следван от две сенки, сякаш имаше два източника на светлина. Едната сянка обаче беше по-различна — не следваше точно всяко негово движение, а на моменти като че ли имаше свое съзнание… Не, сигурно му се привиждаше… От друга страна, вече беше видял достатъчно, а и със сигурност щеше да умре, ако останеше тук.

Погледна часовника. Слава богу, онзи не беше успял да го свали от китката му. Въведе няколко числа и натисна последния бутон. Над главата му запулсира ярка светлина. Молеше се силният шум от разкъсването на времето да не отклони вниманието на убийците на Меган, за да могат да извършат зловещото си дело.

Светлината се разшири, усили се. Главата му се замая, ушите му пищяха. В следващия миг загуби съзнание и светлината го погълна.

И Дейвид изчезна. Бум! Времето отново се успокои.

 

 

Дейвид се появи само секунди, след като беше изчезнал, и Сали ахна. Целият беше в кръв. Сали си помисли, че нещо се е объркало със скока във времето. Представи си как вътрешните му органи са усукани и обезобразени от пътуването във времето — страничните му ефекти, ако имаше такива, все още не бяха документирани. Тя коленичи до него и изхлипа:

— Дейвид! Дейвид, моля те, не умирай! Моля те, Дейвид…

Здравото око на Дейвид се отвори.

— Сали, слава богу… работи… работи… — Само това успя да каже, преди да припадне.

 

 

Дейвид се събуди в болнична стая. В единия ъгъл под тавана имаше телевизор на поставка, във въздуха се носеше миризма на лекарства, а отдясно… отдясно беше Сали! Дълбоко заспала на един стол до леглото му.

Дейвид не можеше да повярва на това, което виждаше — а вече виждаше и с двете си очи. Откога стоеше при него? Колко време бе лежал в безсъзнание? Измъкна се от леглото и взе медицинския картон, на който бяха отбелязани данните на здравословното му състояние. Отиде до прозореца и погледна навън. Видя шосе и до шосето табела с надпис: „Баптистки болничен и медицински център Финикс“. Вероятно го бяха докарали с хеликоптер.

Погледна картона си. Три натъртени ребра, изкълчено рамо — вече наместено, както и няколко драскотини и охлузвания. Нищо, което да застрашава живота, но Дейвид знаеше, че нямаше да е така, ако не беше Меган. Спомни си блясъка на очите й, дългата й коса… жената, която Том обичаше. Макар никога да не беше изпитвал дълбока любов към жена, Дейвид вече разбираше по-добре Том — и какво е преживял, и как то се е отразило на живота и вярванията му.

— Хм — обади се Сали. — Доста апетитен задник.

Дейвид подскочи — чак сега се сети, че е с престилка от изкуствена тъкан и че задникът му е гол. Обърна се изчервен, опита да се покрие и каза:

— Сали. Аз, ъъъ… аз…

— Спокойно де — каза тя. — Можеше да е и по-лошо.

Дейвид замръзна. Това комплимент ли беше? За задника му? Вероятно Сали също се усети, защото бързо се поправи:

— Искам да кажа, можеше да пострадаш по-лошо. Как си?

— Ами… радвам се, че съм жив.

— Какво стана?

Дейвид седна на леглото, намръщи се от болката в ребрата и каза:

— Видях я. Жената на Том.

За миг се замисли, загледан през прозореца.

— Единственият отрицателен ефект от пътуването във времето е краткотрайно, но много силно прилошаване. Веднага щом пристигнах, ме нападнаха четирима мъже. Щяха да ме убият, ако не беше Меган. Тя… познах я. Толкова красива… толкова изплашена! Викнах й да бяга и тя побягна. Останалото… останалото го знаеш. — Той се навъси.

— Извадих късмет — продължи Дейвид. — Присъствието ми там можеше да промени всичко. Ако я бяха оставили да избяга и ме бяха довършили, ако тя не се беше спряла, ако не я бяха забелязали… нямаше да седим тук и да водим този разговор.

— Обаче работи, нали? Те функционират? Часовниците.

— Без грешка. — Дейвид успя да докара усмивка.

— Това е чудесно. Страхотно! Помисли за всички неща, които можем да научим. Всички неща, които можем да направим. Ние ще…

— Сали — каза Дейвид твърдо. — Не забравяй, че Том все още е някъде там и ако не го върнем, ти и аз, и целият ни свят може да престанем да съществуваме така, както съществуваме в момента.

— Е, колко от нашия свят може да промени Том, като посети Израел отпреди две хиляди години? Мислиш, че натам се е запътил, нали?

— Да. Сто на сто — рече Дейвид. — Колко ли? Представи си например един свят без Исус Христос.

Сали като че ли се развесели.

— Искаш да кажеш свят без християнство? Край на телевизионните евангелисти? Край на Свидетелите на Йехова, които да ме тормозят на входната врата? О, съгласна съм!

На Дейвид обаче не му беше забавно.

— Това не е шега. Макар да не споделяш моите вярвания за Исус, не можеш да отречеш влиянието, което животът му е имал върху целия свят през последните две хиляди години.

Сали го погледна заинтригувано.

— Християнството — продължи той. — Византия. Кръстоносните походи. Безброй раждания, погребения, бракосъчетания — всичко.

Взе чантичката на Сали и я отвори.

— Какво правиш!? — възмути се тя, но без да й обръща внимание, Дейвид извади една банкнота и я вдигна пред лицето й.

— Какво пише тук?

Тя погледна банкнотата. Беше разбрала какво й показва Дейвид и прочете на глас:

— „В Бога вярваме“.

— Именно — заключи Дейвид. — В Бога вярваме. Богът на Америка не е някакво неясно същество или богиня от горските духове. Той е мъж. Той е Исус. Тази държава е била основана върху система от вярвания, създадена от един мъж, който сега Том иска да опозори.

Сали го изгледа невярващо.

— Ако Том докаже на света, че Исус е бил мошеник, ще унищожи всичко, което знаем, и всеки, на когото държим. Не просто християнството е заплашено. Заплашено е всяко човешко същество от последните две хилядолетия.

Сали пребледня, но все пак успя да попита:

— Кога можеш да тръгнеш?

Дейвид се изправи.

— Всичко готово ли е?

— Да.

— Значи днес.

— Не можеш. Ти…

— Стига! — заяви властно Дейвид. — Том трябва да бъде спрян и аз съм единственият, който може да го направи… дай ми панталоните и се обърни.

Сали се подсмихна, взе панталоните и му ги подхвърли.

— Ще те чакам отвън.

Дейвид я гледаше как излиза и в съзнанието му се зароди някакво усещане. Всред всички хаотични сценарии, които се оформяха в ума му, там пускаше корени нещо непознато и също така плашещо. Да не би да беше любов?

 

 

Дейвид се разглеждаше в голямото стенно огледало и не можеше да познае мъжа, когото виждаше. Не само че приличаше на древен юдей — направо си беше такъв. На „ЛайтТек“ им трябваха два дни да набавят всичко необходимо. На него не му се чакаше, но раните се нуждаеха от време, за да заздравеят, а и с пътуванията през времето той можеше да тръгне дори след десет години и пак да стигне когато трябва.

Беше облечен в кафява роба, поръбена с червен кант, обут беше със сандали, а часовникът беше умно прикрит като усукана гривна, не съвсем стандартна вещ за древен Израел, но не би трябвало да привлича ненужно внимание. Дейвид беше наясно, че да върне Том ще е също толкова рисковано, колкото и скока на Том назад във времето, така че не искаше да оставя нищо на случайността.

— Не е зле — каза Сали и му подаде малка кесия.

Дейвид я отвори. Беше пълна с древни златни монети, скъпоценни камъни и бижута. Очите му блеснаха.

— Не мислиш ли, че е малко прекалено?

— Искам да си подготвен за всякакви обстоятелства. Все пак това, че притежаваш тези пари, не значи, че трябва да ги похарчиш.

— Какви обстоятелства ще изискват да съм червив от пари? — попита Дейвид.

— А ти знаеш ли как да пасеш овце, да работиш на нивата, да отглеждаш маслини?

— Не, но там ще прекарам най-много само няколко дни, вероятно даже и по-малко. Щом открия Том, ще се върнем. Не мога да похарча толкова и за целия си живот — заяви Дейвид… и изведнъж се стресна и възкликна: — О!…

— Ако заседнеш там, ако часовникът ти се счупи или се повреди, или…

Дейвид завърза кесията за плетения колан.

— Ясно, загрях.

— Просто си намираш някоя дупчица в градската стена и си траеш… до края на живота си.

Дейвид не беше предвидил възможността да остане завинаги в миналото. Прокле се, че не се беше сетил за това след предишното си приключение във времето. Дори тогава насмалко да изгуби единия от часовниците, а реално беше прекарал там само няколко минути! Реши, че ще направи всичко необходимо, за да не се разделя с часовника.

— Ще се върна — заяви уверено. Погледна Сали в очите и й се усмихна. — Обещавам.

Сали също му се усмихна и каза:

— По-добре тръгвай към подготвителната площадка. Момчетата почват да нервничат.

— Ти ще дойдеш ли да наблюдаваш? — Стараеше се тонът му да не издава прекалени надежди.

— Не бих го пропуснала за нищо на света.

В момента, в който той се обърна да тръгне, Сали внезапно го спря:

— Дейвид, чакай.

Той спря. Какво пък беше това? Обърна се към Сали. Лицето й бе по-меко, очите й бяха сведени.

— Исках да ти се извиня — каза тя.

Дейвид без малко щеше да припадне.

— Знам, че се държа като задник — каза Сали бавно, — но се опитай да разбереш, че това не съм истинската аз. Работата ми е… сложна и понякога се налага да казвам и да правя неща, които не ми се нравят, за да съм сигурна, че всичко ще бъде свършено както трябва. Просто искам да знаеш… ако се случи нещо.

— Разбирам. Благодаря ти за извинението — отвърна Дейвид.

И реши, че трябва да тръгне, преди да бъде казано или направено нещо друго, за да не се разколебае да рискува живота си, та да върне Том.

— Ще се видим долу — каза и тръгна към вратата.

— Дейвид, нека си остане между нас, нали? Не мога да си позволя някой друг да узнае, че не съм чак такава кучка.

Дейвид спря на вратата.

— Тайната ти ще бъде опазена.

И излезе.

 

 

Сали остана сама, загледана във вратата. Почувства как я облива тъга. Затвори очи, но бързо си възвърна самообладанието, когато вратата зад нея се отвори. Влязоха трима мъже и тя се обърна да ги посрещне с хладния поглед, който бе усъвършенствала от години.

Мъжът в син костюм беше Джордж Дуайт, главният изпълнителен директор на „ЛайтТек“ и един от единствените трима, чиято дума се чуваше по-силно от нейната. Приличаше на политик, който завинаги е останал на предизборното поле. Косата му беше зализана назад, ноктите — с безупречен маникюр. Джордж разполагаше с повече власт от Сали, но тя знаеше, че въпреки това го дразни.

Джейк Париш, висок проницателен мъж с присвити очи, беше помощникът на Джордж. Той беше неговият глас, момчето за всичко, а също и постоянен трън в петата на Сали. Всички заповеди на Джордж идваха чрез устата на Джейк и от предаването им той явно извличаше неимоверна наслада. Сали знаеше, че Джейк ламти за власт: забелязваше го в моментите, когато съобщаваше заповеди и се усмихваше злорадо. Винаги го наблюдаваше зорко, щом цъфнеше в нейния отдел. Днес не бе по-различно. На лицето му беше изписано изражение от типа „знам повече от теб“. Можеше да се закълне, че очите му й се присмиват.

Третият мъж беше непознат — висок, подстригана по войнишки коса, спретнат. По тялото му сто на сто нямаше и гънка тлъстина. По гладката му брадичка с трапчинка нямаше и следа от косъмчета, а в очите му се съзираше още по-малко интелигентност. Сали не го хареса от пръв поглед.

Като се усмихваше с блестящо белозъбата си фалшива усмивка, Джордж каза:

— Добре се справи. Дори мисля, че е малко прекалено подличко даже за теб, Сали — да го пързаляш по такъв начин.

Сали преглътна и отвърна:

— Правя каквото е нужно.

— Радвам се да чуя, че това все още е твоето мото — заяви Джордж.

— Защо? — Сали вдигна вежди. — Замислил ли си нещо?

Джордж хвърли кос поглед към Джейк и той чинно пристъпи напред.

— Директор Макфийлд, както ви е известно, един от нашите водещи учени, Том Гринбаум, е извършил пътуване назад във времето, като е използвал уреди, собственост на „ЛайтТек“. Това не само е престъпление срещу „ЛайтТек“, но като се вземат предвид намеренията на доктор Гринбаум, е престъпление срещу цялото човечество. С оглед възникналата опасност вярваме, че е необходимо да се приложат някои предпазни мерки, някои… действия в случай на неуспех.

— А по-точно? — попита Сали. Не беше изненадана от подобно поставяне на въпроса.

— По-точно, директор Макфийлд — проговори непознатият отсечено като военен, — това означава, че ако ситуацията не може да бъде овладяна, трябва да бъде елиминирана.

— А вие сте? — поинтересува се Сали.

— Капитан Джон Робъртс.

Джордж се намеси:

— Капитан Робъртс е ръководителят на нашето Темпорално охранително подразделение.

— Темпорално какво? Защо никой не ме е информирал? — Сали скръсти ръце пред гърдите си.

— Вие ръководите разработването на технологията. Не е необходимо да бъдете уведомявана. Капитан Робъртс от години се обучава, в случай че вашият отдел успее — обясни Джордж и се подсмихна. — А в момента, в който успяхте, изгубихте контрол.

— Какво сте намислили? — попита Сали, макар вече да беше наясно с отговора.

— Чухте капитан Робъртс. Ако ситуацията не може да бъде овладяна, трябва да бъде елиминирана. Робъртс е обучен за всяка възможна ситуация. Говори петнадесет езика, майстор е във внедряването в различни култури, а също е усъвършенствал няколко вида ръкопашен и въоръжен бой.

— Точно от това имахме нужда — от поредния анимационен супермен, който да избива хора в миналото — изсмя се Сали.

— Госпожице Макфийлд — рече Робъртс, — уверявам ви, че аз съм най-добре обученият жив мъж, който може да се справи с положението. Ако доктор Гудман се провали, аз ще успея.

— В кой исторически момент възнамерявате да се върнете? — попита Сали.

— Изчислили сме датата, на която най-вероятно е бил разпнат Исус. Ако доктор Гринбаум иска да опровергае историята на Исус, ще трябва да започне оттам — обясни Джейк.

— Потеглям три минути след доктор Гудман — добави Робъртс. — Ако той не върне доктор Гринбаум, когато ги открия, ще се справя със ситуацията по възможно най-ефикасния начин.

— Ще жертваме бъдещето им, за да спасим миналото си — каза Сали, схванала какъв е планът.

— Именно — каза с усмивка Джордж.

— Предполагам, че ще ме държите в течение, нали? — подхвърли тя иронично.

— Естествено — отвърна Джордж. — О, и на никого нито дума, нали?

— Естествено.

И Сали излезе. Чудеше се как беше допуснала да се случи такова нещо. Том и Дейвид бяха получили смъртни присъди, а тя беше единствената, която можеше да спаси живота им.