Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Произход (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Didymus Contingency, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джереми Робинсън. Ефектът на близнака

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2007

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-765-2

История

  1. — Добавяне

3.
Разтърсване

2005 г.

19:00

Аризона

Том и Дейвид прекараха следващите единадесет часа в щастливо подреждане на купищата документация, оборудване и инструменти, които бяха изпратени назад във времето от тях самите от бъдещето. Идеята, че това може да проработи, се бе родила в брилянтния мозък на Дейвид, а Том с жар я беше подкрепил. Щом обаче Дейвид научи за преждевременната и жестока кончина на Меган, стана до известна степен скептичен относно мотивацията му. Но Том непрекъснато го убеждаваше, че ако случайно успеят с това начинание, няма да опитва да променя трагичното минало. Защото бе наясно, че ако опита, двамата с Дейвид така и няма да се срещнат. А ако не се срещнеха, всякакъв успех в областта на пътуването във времето щеше да е невъзможен, което пък щеше да означава, че Том нямаше да може да се върне във времето. Това беше само един от теоретичните парадокси на пътуването във времето, с което сега се сблъскваха под формата на футуристични предмети, пръснати из цялото помещение.

Дейвид разтърка уморените си очи и продължи да мисли върху една схема, която показваше как да се навигира през времевия поток, без да се създава пространствена следа. Умът му беше потънал в изчисления и той попиваше информацията като някаква компютъризирана пиявица. И изведнъж извика, като че ли бе получил откровение:

— Виж! Виж! Ама разбира се! Как не се сетих по-рано?!

Том откъсна поглед от сребристия часовник, с който се занимаваше, и попита:

— Защо си сигурен, че сега си се сетил?

Дейвид се намръщи.

— Е, нали започнах работа по…

Но Том го отряза с въпрос:

— Защо сме си изпратили часовници?

На масата пред него бяха наредени десет часовника. Но преди да получи отговор на въпроса си, той зададе друг:

— Чий е почеркът?

Дейвид се обърка.

— Моля?

Том повтори, без да откъсва очи от часовника в ръцете си:

— Чий е почеркът върху схемата?

— Откъде да знам? — отговори нетърпеливо Дейвид.

— Ами погледни де — каза Том.

Дейвид неохотно вдигна схемата и се взря в почерка. Том продължи удивено да оглежда часовниците.

— Има десет. Еднакви.

Дейвид остави схемата на една маса и равнодушно я отмести. Том така и не вдигна поглед. Дейвид реши, че е успял умело да отклони вниманието му, така че се отпусна и опита да насочи разговора в посоката, по която вече бе тръгнал.

— Дай да хвърля едно око — каза и посегна към часовника в ръката на Том.

Том го дръпна настрани и попита пак:

— Чий е почеркът? Твоят или моят?

— Хм, просто ми дай часовника…

— Кажи.

Настъпи мъчителен момент. Мъчителен за Дейвид обаче. От страна на Том това си беше чисто удоволствие.

— Твоят — призна Дейвид.

Том се ухили доволно и подаде часовника на Дейвид.

Циферблатът беше сребърен, обрамчен, както реши Дейвид, със злато. Дали това бяха подаръци, които да ознаменуват успеха им? Едва ли, помисли си, като погледна редичките малки бутончета и прокара пръст по двете страни на часовника. Бутоните бяха осем. Кварцовото екранче показваше часа — не беше правилен — имаше много място за други данни — числа, кодировки, проценти. За какво служеха тези часовници?

Дейвид видя възможност да загърби провала със схемата и заяви:

— Цифров е. Нали познаваш цифричките.

Том се засмя насила, а Дейвид продължи:

— Нямам представа за какво служи, но не показва точния час.

— Ей сега ще го наглася — каза Том и дръпна часовника от ръцете му.

— Чакай! — викна Дейвид, но Том вече натискаше бутончетата.

— Дай сега да видим — заяви накрая и седна на един лъскав метален стол.

Наведоха се да видят какво се изписва на циферблата. Том пак занатиска бутоните. Екранът показа няколко поредици числа, чието значение не можеха напълно да схванат. Том загуби търпение и започна да натиска бутоните с все по-голяма скорост.

И изведнъж въздухът се изпълни с пукане. Тъй като нямаше видим източник, който да издава звуци, двамата се озърнаха объркано. Звукът се засили и те се спогледаха.

Между лицата им запулсира светлинка. Отново се започваше…

Бум… Бум… Бум… Бум. Бум. Бум. Бум!

Дейвид се свря зад едно високо кошче за боклук, а Том преобърна една маса — по пода се разпиляха схеми — и клекна зад нея.

— Какво става? — изкрещя Дейвид.

— Откъде да знам! — отвърна Том.

— Ами погледни де!

— Ти погледни!

Дейвид надникна над кошчето. Ярката мигаща светлина го накара веднага да приклекне.

— Задействали сме ново времево събитие — прошепна той.

Неочаквана мисъл го прониза и той надвика увеличаващата се шумотевица:

— Часовниците… Те са устройства на времето. Задействали сме събитието с часовника!

Беше почти сигурен, че Том не може да го чуе през пукота и бумтенето, и не си направи труда да повтаря. Нова идея изскочи в ума му и веждите му подскочиха. Не само че в бъдещето бяха изобретили уред за пътуване във времето — бяха направили няколко, при това преносими.

Бум. Бум. Бум. Тряс!

Проблесна ярка светлина — и времето и пространството отново се разтвориха.

Бум! Столът изчезна и светлината изгасна. Том и Дейвид бавно надникнаха иззад скривалищата си. Към пода се сипеха шепа искри — към мястото, където беше паднал часовникът.

Том изпълзя иззад масата. Дейвид също се надигна, държеше пред себе си кошчето за боклук като щит. Наведоха се над часовника. На лицата им се изписа удивление. Стояха над частица от вселената, която се бе разкъсала от уред, направен от тях. Уред, който сега кротуваше в краката им. Седнаха на пода, разтърсвани от дива радост.

 

 

Миришеше на пуканки, приготвени с много масло, както и на няколко вида печено. „Пегис Поркър Палас“ беше най-близкото подобие на ресторант до „ЛайтТек“ — и доста далече. Поне такова бе мнението на Том. Двамата с Дейвид бяха редовни клиенти на бюфета „колкото можеш да изядеш“ и сто и осемдесет килограмовите местни бабаити с бархетни ризи, които поглъщаха невероятни количества храна, отдавна не им правеха впечатление. Сервитьорките непрекъснато щъкаха между масите и кухнята с огромни подноси. Том и Дейвид седяха в едно сепаре встрани от целия този спектакъл, с натъпкани кореми.

Докато Дейвид се доналиваше с безалкохолно и драскаше записки върху една салфетка, Том довършваше осмата бутилка „Хайнекен“. Един от модифицираните часовници лежеше на масата между тях. Том присви натежалите си клепачи и закова поглед върху него. Чудеше се как ли работи, но умът му беше толкова замъглен, че не искаше дори да опитва да отгатне. Точно затова беше оставил Дейвид да се оправя — пък и освен това Дейвид беше по-добрият математик.

Дейвид се изкиска и Том попита малко завалено:

— Е? Къде е според теб?

— Да го кажем така: някой археолог ще е много объркан, когато изкопае неандерталец, разположен на стол — отвърна Дейвид и се ухили до ушите.

— Може да сме променили хода на човешката история! — изграчи саркастично Том. — Представи си, столовете се изобретяват по-рано, което води до идеята да се въведат тронове, върху които да се коронясват крале, и монархията се ражда векове по-рано, отколкото знаем сега! По мои сметки разместването в пластовете на времето трябва да ни удари след три… две… едно…

Привърши броенето с мощно оригване, на което не обърна внимание никой, освен шишкавия каубой от съседната маса, който вдигна едно пилешко бутче като за наздравица и кимна одобрително, сякаш искаше да каже: „Браво, пич!“.

Дейвид поклати глава. Като се напиеше, Том ставаше доста гаден, но пък не биваше да му се връзва човек.

— Макар да не мисля, че нашият стол ще има някакъв ефект върху времевия поток, за в бъдеще трябва да внимаваме повече.

— Значи, п-приятел… — Том се ухили пиянски. — Казвай как бачка наш’то изобретенийце.

— Утре сутрин няма да помниш и дума от това — отвърна Дейвид и се засмя.

— Добре, направи ми кефа… — каза Том и замига като бухал в опит да избистри погледа си.

Дейвид вдигна часовника пред лицето му. Том се постара да се съсредоточи върху него. Дейвид уверено натискаше бутончетата и обясняваше:

— Гледай тук. Това наглася датата, имай предвид, че не може днешната дата, а датата, към която искаш да пътуваш. Дори сме включили възможности „пр. Хр.“ и „сл. Хр.“. Тук е времето от деня, отново точното време, когато искаш да попаднеш, не нашето време. И виж тук! Може във всяка точка на земното кълбо. След като избереш година и час, можеш да вкараш координати, които след това се нагласяват автоматично. Само се натиска този бутон и — пуф! — човек, хм, изчезва… в друго време… и на друго място, в друг живот, за едно мигване на окото.

— Хубаво — каза Том. — Тогава истинският въпрос е… дали часовникът… дето беше на стола… е създал времево… завихряне? Черна дупка? Всъщност как ще го кръстим това? Добре де. Не е важно… Защо не изчезна и часовникът?

— Мислих по този въпрос. Елементарно е, но съм убеден, че часовникът трябва да е прикрепен към обекта, който изпраща назад във времето — обясни Дейвид.

— Хм, още не мога да повярвам, че това чудо действа.

— Повярвай — каза Дейвид. — Крайно време е най-сетне да повярваш в нещо.

Забележката му попи бавно в замъгления мозък на Том и в процеса на попиването той кимна.

— Стига с тая вяра!

— Не исках да… Просто…

— Просто какво? — викна Том. — Просто искаш да повярвам в твоя бог? В твоя Ииисс… — Стисна очи, тръсна глава да я проясни и продължи: — В твоя Исус? Имал съм бил късмет. Това каза оня — късмет! Ден с късмет…

И продължи през стиснати зъби:

— Меган умря, защото тръгна да „спасява хората“.

Ноздрите му се разшириха, устните му се извиха надолу.

— Да спасява хората… така го наричаше. Умря, защото беше християнка. Умря… умря, защото вярваше в оня задник — твоя Бог, дето не му пука за тези, които му служат.

Дейвид се огледа. Започваха да привличат публика.

— Чуй ме, Боже! И аз искам да ти служа, че и аз да пукна! — разкрещя се Том към тавана. Погледна Дейвид. — Исус, Исус е виновен за смъртта й! Тя е мъртва. Вината е негова. Как изобщо мога да повярвам в него? Ако той е този, който всички твърдят, че е, защо остави Меган да умре?

Дейвид заговори бавно и тихо:

— Понякога лоши неща се случват на добрите хора и не ни е дадено да разберем защо. Но висшето добро…

— Висшето добро ли? Дейвид, жена ми беше застреляна пред мен и умря в краката ми! Ей в тези крака. А кръвта… Какво добро изобщо може да произлезе от това?! — Том се разгорещи още повече. — Ти не беше там, Дейвид. Ако… ако вярваше в бога на Меган, човек умираше. Убиваха го. Бум — и край. А ако не вярваше, живееше. Толкова е просто… толкова лесно… Бъди доволен, че не си бил там. И ти щеше да си мъртъв.

— Тя е умряла за това, в което е вярвала, Том. — Това беше всичко, което Дейвид можеше да каже.

— Защо си мислиш, че… Какво?… Да, знаеш ли, че си много прав… Тя умря за това, в което вярваше — за нищо. Умря за едното нищо… Умря за нищо.

Скочи и тресна по масата с всичка сила, което привлече вниманието на всички в ресторанта. Гърдите му се издуваха от вълнение при всеки дъх. Мислеше си за Меган и как би искал да можеше да я спаси, да се върне и да я спаси, но беше наясно, че не е възможно. Времето щеше да бъде променено завинаги и уредът за пътуване във времето, който беше изобретил, щеше да престане да съществува, и така щеше да го затвори в неразрушим цикъл от поражения. Но имаше нещо, което беше в състояние да направи. Нещо, което нямаше да промени времето, но щеше да докаже веднъж и завинаги, че Меган е умряла напразно и че наивните вярвания на Дейвид се основават на измислици. Поне Дейвид можеше да бъде спасен от един живот на безсмислено отдаване на мъртво божество.

Оттласна се от масата и закрачи към вратата.

— Том, почакай! — Дейвид се стресна, не беше наясно какво става.

Трескаво зарови из портфейла си, за да плати за вечерята. Том вече бе излязъл.

Дейвид изскочи от ресторанта. Къде беше Том? Дали щеше да го открие разплакан заради загубата на Меган? Дали щеше да го посрещне бърз удар в челюстта? Дали Том щеше да се свлече в несвяст и да се събуди с главоболие?

Ланд роувърът закова пред него, като вдигна пушилка и почти му премаза краката. Том го изгледа през смъкнатия прозорец.

— Какво правиш? — възкликна Дейвид.

— Ако можеш да се върнеш назад във времето… и да станеш свидетел на което и да било събитие… от Ден първи до финала, къде щеше да отидеш?

Дейвид беше вбесен, не възнамеряваше да си губи времето с глупави гатанки.

— Том, не знам.

— Е, аз пък знам.

— Том…

— Ще ти го докажа веднъж завинаги. Ще го докажа на света. Жена ми е мъртва, а също и твоят бог, мъртъв и погребан — каза Том. — Не се притеснявай. Нищо няма да променям. Няма да се намесвам.

— Ти си пиян! — изкрещя Дейвид. — Не можеш да шофираш!

— Не можеш да ме спреш, Дейвид.

— Дай ми ключовете.

— Довиждане, Дейвид.

— Дай ми ключовете! Веднага!

— Чао.

— Какво си намислил?

За Том разговорът беше приключил и той настъпи газта до дупка. Автомобилът отпраши, като остави Дейвид да се души във вдигнатия облак прахоляк. Той се разкашля, затича след колата и завика:

— Чакай! Спри! Чакай…

Спря и си пое дъх. Умът му преценяваше всички възможности. Макар да беше пиян, Том говореше логично. Замисли се над думите му. Къде смяташе да отиде? Какво събитие възнамеряваше да наблюдава?

Отвори дланта си, погледна тежкия метален часовник и откри отговора. Бяха отворили вратата към миналото и Том щеше да я прекрачи, за да се изправи пред онзи, когото обвиняваше за болката си.

Обзет от истинска паника, Дейвид възкликна:

— Не… О, не, Том…

Влетя с трясък през вратата на „Пегис Поркър Палас“ и се развика:

— Помощ! Някой да ми помогне! Трябва някой да ме откара!

Помещението беше пълно с мръсни и подпийнали шофьори. Всички го изгледаха ядосано, раздразнени, че им развалят яденето. Дейвид видя погледите им и разбра, че скоро няма да отиде никъде.

 

 

Един тъмносин пикап „Шевролет“ със закрепени на предната броня бизонски рога спря сред облак прахоляк само на три метра от навеса сред пустошта. Дейвид отвори вратата и изскочи.

— Благодаря — каза на Бети, сервитьорката от „Пегис Поркър Палас“, която беше използвала почивката си, за да го докара бог знае къде и бог знае защо. Бети се наведе през прозореца и се изплю.

— Сигурен ли си, че искаш да те оставя тука? Наоколо няма нищо.

Дейвид се усмихна и кимна, искаше тя да си тръгне възможно по-бързо.

— Да, сигурен съм. Благодаря ти още веднъж.

— Ами хубаво тогава — каза Бети и вдигна вежда. — Ти ще се влачиш пеш обратно.

Даде газ, зави и изчезна в мрака, кънтри музиката гърмеше. Щом пикапът се скри от поглед, Дейвид се втурна в бараката, като момченце, на което ще му се пръсне пикочният мехур. Зеленият лазер се спусна от тавана.

В гаража го посрещна Фред.

— Привет, доктор Гудман. Какво правите двамата тук толкова късно?

— В смисъл? — попита Дейвид.

— Ами с доктор Гринбаум.

— Той тук ли е?

— Да де. Пристигна преди няма и двайсет минути. Не изглеждаше много на себе си обаче. Насмалко да ме прегази.

— Може пък и да не съм закъснял — каза на себе си Дейвид.

— За какво? — озадачено попита Фред.

Из комплекса проехтя аларма, толкова изненадващо силно, че Дейвид и Фред затиснаха уши. По стените засвяткаха червени лампи. Воят на алармата спря почти веднага, но лампите продължиха да светят. Дейвид разбра, че вече е твърде късно.

Влезе в контролния център. Там цареше същински хаос. Учените търчаха, чудеха се какво се е случило. Въоръжени служители от охраната се бяха наредили покрай стените и по пътеките, наблюдаваха за нещо нередно — а доколкото Дейвид можеше да види, всичко беше нередно. В центъра на суматохата се беше изправила Сали и раздаваше заповеди като генерал.

Обърна се към Дейвид и той видя как на лицето й се появи изражение, което след секунда се зарече никога да не забрави: облекчение. Сали забърза към него и каза:

— Някой го е използвал! Някой е отпътувал във времето! Как е възможно?! Само ти, Том и аз имахме… Къде е Том?

Дейвид бързо попита:

— Останалите часовници тук ли са?

— Да — отвърна Сали. — Само един липсва.

Спенсър, скромен учен с очила с дебели стъкла, леко прегърбен, се приближи с наведена глава и изчака Сали да го забележи.

— Какво има? — почти викна тя.

— Ами… по-подробният преглед на данните по времето на инцидента показва второ изкривяване на време-пространството — обясни Спенсър.

— Което значи? — запита Сали.

— Което значи двама души — рече Дейвид.

— Или предмети — добави Спенсър.

— Които са пътували през времето от това помещение приблизително по едно и също време — довърши Дейвид.

— Как е възможно такова нещо? — попита Сали. — Всички часовници, с изключение на два, са тук. Твоят все още е у теб, нали?

Дейвид извади часовника от джоба си и й го показа.

— Което означава, че някой или нещо се е прехвърлило в помещението и след това отново извън него, след като първият часовник е изчезнал.

— Липсва ли нещо друго? — обърна се Сали към Спенсър.

— Абсолютно нищо. Само единият часовник и столът — отвърна Спенсър с необичайна увереност.

— Добре — каза Сали.

Дейвид потупа Спенсър по рамото и каза:

— Добра работа, Спенс.

— Благодаря, Дейвид. До скоро виждане в миналото — отвърна Спенсър и бързо се отдалечи.

До скоро виждане в миналото ли?

— Дейвид, какво мислиш за всичко това? — запита Сали.

Дейвид пренебрегна коментара на Спенсър и се съсредоточи върху настоящите проблеми.

— Ако трябва да налучквам — каза той, — това е или страничен ефект от разкъсването във времето вчера, или нашите бъдещи версии прибавят или прибират нещо, което са ни изпратили. Ако не е било от вътрешен източник, така или иначе не можем да направим нищо. Предлагам да съсредоточим усилията си върху настоящия проблем.

— Съгласна съм.

Влязоха в Приемна зона Алфа, която гъмжеше от охрана.

Дейвид забърза към наредените на една маса часовници. Вдигна един и го разгледа.

— Добре, точно като другите… Може и да успея да го настигна…

— Кого да настигнеш — попита Сали. — И как, за бога, можем да открием къде е отишъл?

Дейвид я погледна.

— Знам къде е отишъл.

— Дейвид, за последен път — кой? — раздразнено запита Сали.

Дейвид млъкна. Дали да й каже? Дали щеше да му има доверие, след като научи истината? Честността му надделя.

— Том Гринбаум…

Сали го изгледа объркано.

— Какво? Защо?

— Дълга история — каза Дейвид. — Нямам време да обяснявам, а и ще имам нужда от някои неща.

Започна да се подготвя умствено за задачата, която знаеше, че трябва да реши сам. От години не беше водил разговор на родния си иврит, да не говорим за изучаваните в училище гръцки и арамейски. Слава богу, че му ги бяха набивали в главата в частните израелски училища. Опасяваше се, че Том може да е в по-неприятна ситуация. Започна да си отбелязва наум вещите, от които щеше да има нужда: тогавашни дрехи можеха да се направят. Пари… злато и сребро сигурно щяха да свършат работа. Също така сандали… и прикритие за часовника.

Щеше да отпътува в миналото. Най-добре щеше да е сам да е свидетел на събитието, подтикнало неговия партньор и най-добър приятел да рискува да промени света, за да докаже правотата си. Да, трябваше да види всичко със собствените си очи.

Заминаваше за Замбия.