Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (27)

25.
В година господня

Някъде

Някога

Дейвид водеше Сали нагоре по склона и гледаше притъмнялото небе, по което се вихреха черни облаци. Робата му заплющя по-силно, щом излязоха на върха. Очите на Сали бяха вързани и тя стъпваше внимателно. Дейвид я водеше за ръка, а в другата си ръка носеше голям чадър и половинлитрова бутилка „Чери Пепси“.

— Къде сме, Дейвид? Мирише ми, сякаш ще завали. Мисли му, ако се измокря. Не искам да се мокря!

— Търпение, скъпа. Ще ти хареса… дори и да се поизмокриш.

— Страхотно — отвърна тя.

Дейвид погледна долината под тях и възкликна:

— Невероятно!

— Какво? Дейвид, мога ли вече да сваля това?

Дейвид развърза превръзката и я дръпна от очите й.

— Какво е това?

— По-добре се скрий, ако не искаш да се намокриш — каза Дейвид, седна в тревата и отвори чадъра.

Сали се сгуши до него под чадъра.

— Какво е това?

— Не си ли чувала за Ноевия ковчег?

— Имаш предвид онзи от потопа?

Дейвид кимна.

— Това той ли е?

Дейвид отново кимна.

— Отне ми петнадесет пътувания през времето, докато разбера кога е започнал потопът, но съм сигурен, че ще е всеки момент.

Сали отново погледна надолу. Под тях се бе ширнала тучна долина, в чийто център се намираше неописуемо огромен дървен кораб — просто си стоеше сред тревата, подпрян със стотици греди. От едната страна имаше широка отворена врата и дълга дъсчена рампа. Един възрастен човек и трима по-млади издърпаха рампата в кораба и затвориха люка.

Дейвид разви капачката на пепсито, отпи, отмести малко чадъра и погледна към небето. Една капка падна на челото му и той се засмя. Сали нагласи чадъра. Капките зачестиха и дъждът заромоли песента си.

— Почва се — каза Дейвид.

Дъждът бързо се усили, засъска — приличаше на статичния шум на празен телевизионен канал, увеличен до максимум. Сали и Дейвид почти не можеха да се чуят как се смеят. Дейвид бръкна в робата си и извади четири плоски оранжеви неща.

— Какво е това? — извика Сали.

Дейвид долепи едно от нещата до устните си и задуха с всички сили. Нещото започна да се пълни с въздух. Дейвид продължаваше да го надува. Накрая го запуши с прозрачна пластмасова запушалка и го вдигна нагоре. Беше кръгло, с дупка по средата.

— Надувни ръкави… нали разбираш, спасителни маншони — каза Дейвид. — Като спасителни пояси. За всеки случай.

Сали се усмихна и взе следващия маншон. Надуха и четирите и си ги сложиха. Водата изпълваше долината. Дейвид погледна Сали. Беше толкова красива с тези яркооранжеви маншони! Дейвид разбра, моментът е сега. Може би това беше Божият план за тях двамата? А може би Бог им беше приготвил още изненади? Сали все още не му беше разказвала за разговора си с Исус. Дейвид разбираше, че приключенията им тепърва започват. Днес нямаше да е по-различно. Бръкна пак в робата си…

Сали улови проблясък на нещо — приличаше на дъждовна капка, но като се вгледа, видя, че е годежен пръстен. Дейвид го вдигна пред очите й. На лицето й се изписа смесица от радост и ужас.

— Е? — извика Дейвид в дъжда.

Сали гледаше пръстена и мълчеше.

— Купих го от един египетски търговец през петстотната година преди Христа. Нямам квитанция, обаче ако не го харесваш, съм сигурен, че мога…

— Дейвид, млъкни! — извика Сали с широка усмивка.

Дейвид млъкна и я погледна в очите.

Следващата й дума не се чу, но Дейвид можеше да разчете изражението й и отговора на меките й устни. Отговорът беше „да“!

Дейвид скочи и хвърли чадъра — вятърът го отнесе веднага. Сграбчи Сали и я целуна. Дъждът се лееше. Сали долепи устни до ухото му и попита:

— Имаш ли предвид дата?

Дейвид се усмихна.

— Когато кажеш. Времето е наше.