Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (26)

24.
Вяра

30 г.сл. Хр.

16:02

Палестина

Том влезе при учениците. Най-развълнуван беше Петър.

— Тома, видя ли го?

— И ти ли участваш в това, Петре?

— В кое?

— В шегата на Матей, че Исус бил жив.

— Шега ли? Че защо Матей ще се шегува за нещо такова? Защо ще се шегувам аз? Нима не мислиш, че ако Исус още лежеше в гроба, нямаше да продължаваме да го оплакваме, точно като тебе?

— Петре, хората… човешките същества не се съживяват.

— Това е най-великата част — каза Матей, докато влизаше заедно с Давид и Сали. — Като оживя, Исус ни доказа, че не е просто плът и кръв.

— Хайде сега да отгатна. Той е Бог, така ли?

— Именно — усмихнато отвърна Матей.

— Ако Исус беше Бог, защо позволи да бъде убит от човеците? Не можеше ли просто да го предотврати? Нямаше нужда да умира, за да доказва, че е Бог, просто трябваше…

— Да кара слепите да проглеждат, да изцерява хромите, глухите, немите и прокажените — намеси се Дейвид. — Да връща мъртвите към живот?

Том не отвърна нищо.

Дейвид продължи:

— Ти вече си го видял да върши всичко това, но намери начин да го отхвърлиш. А сега е умрял и ти го видя да умира. Със собствените си очи видя как последният му дъх излезе от него на кръста.

— Да, Давиде, той е мъртъв. И няма да повярвам, че един умрял отново живее.

Раменете на Петър се отпуснаха.

— Защо да те лъжем, Тома?

— Какво ще те накара да повярваш? — попита Матей.

Том потри зачервеното си лице.

— Докато не видя следите от пироните по ръцете му и не сложа пръсти там, където са били забити, докато не допра ръка до ребрата му, няма да повярвам!

Усети една длан на рамото си и чу познат глас:

— Мир тебе.

Вцепени се. Познаваше този глас. Познаваше тези думи, беше ги чувал произнасяни към стотици хора през изминалите години. Погледна Петър, който се бе усмихнал широко и бе отстъпил крачка назад. Погледна Матей, който държеше ръка пред устата си, като се мъчеше да не се засмее на висок глас. Не можеше да е…

Обърна се и замря. Исус стоеше на крачка от него. Том зяпна, заля го порой от чувства.

Исус пак протегна ръка към него, но Том се отдръпна.

— Сложи пръста си тук. Виж ръцете ми. Протегни ръка и пипни ребрата ми. Престани да се съмняваш и повярвай.

Том премигна, очите му бяха пълни със сълзи. Не откъсваше поглед от протегнатата към него ръка. На нея имаше дълбок червен белег, точно над дланта. Погледна Исус в очите… Това беше Исус! Жив! Краката му се разтрепериха, щом до съзнанието му достигна цялостното осъзнаване на случващото се. Исус… беше Бог!

Том падна на колене.

— Господ мой и Бог мой!

Исус се наведе и го вдигна на крака.

Том все още се тресеше.

— Прости ми… Прости ми…

Исус се усмихна.

— Защото ме видя и докосна белезите ми, ти повярва… — Погледна Дейвид и продължи: — Блажени, които не са видели, и са повярвали.

Дейвид се усмихна, не само защото Исус му отправи най-великия комплимент, а и защото сега Том повярва. Цялото това време, прекарано в миналото, не бе напразно. Почувства се възнаграден. Почувства се по-добре от всякога. Том бе повярвал.

Погледна към Сали и видя, че очите й са пълни със сълзи.

— Защо плачеш? — попита я. — Можеш ли да разбереш какво се случва?

— Не мога да разбера какво се каза, но мисля, че разбирам какво се случва… — Сали кимна към Исус. — Този човек… това е Исус, нали?

Дейвид кимна.

— И вие с Том сте го видели да умира?

Дейвид отново кимна.

— И той отново е жив… и сега Том вярва в него…

Дейвид кимна за трети път, после се разсмя.

— Но как… това няма смисъл. Не е възможно.

Исус се обърна към Сали, сложи ръце на раменете й и се усмихна:

— Сали, преди да имаше време, аз бях. В мен всички неща са възможни.

После се обърна към Том.

— Хайде, Близнако, имаме да поговорим за много неща.

Сали ги гледаше как излизат, после погледна Дейвид. Челюстта й беше увиснала.

— Дейвид… Той ми проговори на перфектен английски…

— Знам — каза Дейвид и се усмихна.

 

 

Том пое дълбоко дъх, отчасти защото въздухът беше прохладен и ароматен, но също и защото изгаряше от напрежение. Пред него бе човекът, когото в продължение на години беше осмивал. Човекът, за когото сега вярваше, че е Бог, срещу когото беше заговорничил, за когото беше кроил планове да го изкара измамник. Том се отпусна назад и опря длани на хладната земя. Погледна Исус, който седеше до него на обраслия с трева хълм.

— Направих толкова много неща срещу теб през изминалите години… и знам, че си наясно за тях… — Том поклати глава, не искаше да продължи, но се насили. — Това не… много е сложно. Не съм свикнал да греша… просто аз… Можеш ли да ми простиш онова, което ти причиних?

Исус го погледна, очевидно развеселен от затрудненията му.

— Ако се беше вслушал в половината неща, които проповядвах през последните три години, щеше да си наясно, че вече съм ти простил.

Раменете на Том се отпуснаха. Исус не само беше жив, но и си беше все същият.

— Благодаря ти.

— Мисля, че има един твой въпрос, на който трябва да отговоря — каза Исус.

— Така ли?

— Точно така… а ти заслужаваш да научиш отговора.

Том зачака неловко. Какво имаше предвид Исус?

— Тя не умря напразно.

— Моля?

— Тя не умря напразно, Том. Тя умря заради мен.

Том се ококори.

— Ти знаеше.

Исус се усмихна.

— Аз знам всичко.

— Но…

— Спомняш ли си Тимотей, слепеца, чиито очи излекувах с кал и го накарах да се измие в къпалнята Силоам?

Том кимна.

— Спомняш ли си моя отговор тогава? Можеш ли да използваш този ум, който съм ти дал, за да сглобиш парчетата от една мозайка, която се простира през времената?

Том се усмихна. Харесваше предизвикателствата, а фактът, че това тук идваше от устата на Бог, го превръщаше в нещо много по-вълнуващо.

— Тогава ти каза… че лошите неща, както при слепия човек, се случват, така че да може да бъде разкрита славата ти. Така че Тимотей… той е бил роден сляп, така че да можеш да го излекуваш пред мен… за да мога да повярвам и този разговор да се състои?

Исус кимна.

— А сега разшири тази теория спрямо Меган.

— Тя е умряла, за да мога аз да пътувам във времето?

Исус се усмихна.

— Така че да мога да ти стана ученик… И тази история да бъде разказана в Библията, за да може хора като мен да намерят съответствие… и да повярват?

Усмивката на Исус стана още по-широка.

— И за това си оставил Легион да живее! — Умът на Том се затваряше около парадокса. — Знаел си, че Легион ще убие Меган в бъдещето. Знаел си, че ще пропътувам назад. Знаел си…

— Да.

— Невероятно…

— Нима?

Том се усмихна.

— Ами Легион… той е демон, нали? Той още вилнее някъде в бъдещето. Имаш ли още планове за него?

— Легион са много души, не е нито „той“, нито „тя“, а множество демони, свързани и даващи си сили един на друг. Плановете ми за Легион са почти изчерпани, но не съвсем.

— Какво имаш предвид?

Бум! Шум, подобен на експлозия, отекна от другата страна на хълма.

Том погледна Исус.

— Това беше… Тук ли е?

Исус кимна и погледна към подножието на хълма. Дейвид и Сали тичаха към тях. Той отново се обърна към Том.

— Има едно последно нещо, което ще искам от Легион.

Какво ли значеше това?

 

 

Дейвид бързаше нагоре по склона към Том и Исус. Сали беше точно зад него.

— Чу ли? Някой използва часовник — каза Дейвид.

— Мисля, че знаем кой — рече Том.

— Кой?

Щрак. Щрак. Джейк вече бе на билото на хълма и дърпаше затвора на оръжието.

Том преглътна — знаеше, че Легион е бил използван, за да убива. Дали и тук щеше да направи същото?

— Джейк! — възкликна Дейвид и отстъпи крачка назад.

Том го хвана за ръката и го погледна в очите.

— Не е Джейк. Легион е.

Джейк скочи на три метра във въздуха и се приземи по-близо до групичката.

— Да, ние сме Легион! Да! Да! И ние ще… Иии!

Видя Исус и се отдръпна.

— Синът Божи! Тук! Не! Не може да бъде! Чия идея беше това? Не моя! И моя не! Тихо! Чакайте! Имаме идея… Да! Да!

Насочи автомата към Том.

— Не… — промълви Дейвид.

Джейк бързо обърна оръжието към Исус и сложи пръст на спусъка.

— Веднъж вече те убихме, Исусе, можем да го направим отново!

— Не! — извика Том, блъсна Исус и зае мястото му.

Бум! Един куршум процепи въздуха и прониза Том право в гърдите. Той се отпусна и се свлече в тревата.

— Том! — Дейвид падна на колене до приятеля си.

Сали изпищя и изтича да се прикрие, което само привлече вниманието на Джейк. Бам! Бам! Джейк стреля още два пъти, смееше се весело с гласовете на петдесет души. Сали падна.

— Спри, по дяволите! Спри! — извика Дейвид. — В името на Исус Христос ти заповядвам да спреш!

Джейк вдигна оръжието към него.

— Мълчи, човеко! Няма да спираме!

Дейвид погледна отчаяно Исус.

— Не се тревожи, Давиде. Всичко е наред. — Погледна Джейк и каза кратко: — Спри.

Джейк замря, сякаш някой го изключи. Исус стана и тръгна към него.

— Не! Не! — запищя Джейк. — Милост! Имай милост към нас, както някога! Да! Милост! Това е твоят начин! Така е!

— Замълчи, демоне! — прогърмя гласът на Исус.

Джейк затвори уста.

— Ти изпълни службата си на тази земя. Достатъчно дълго си бил напаст, адско създание. Ти остави мястото си в Небесните селения и времето ти в света на моите деца стигна своя край.

Очите на Джейк бяха ококорени от ужас.

— Махни се! Върви в горящата бездна за вечни времена!

Джейк падна на земята, обхванат от гърчове. Накрая те спряха и той отвори очи и се огледа. Видя Исус. Видя Том и Сали, които лежаха мъртви, и Дейвид, който го гледаше втренчено. Погледна настрани и видя автомата… и часовника на китката си.

— Какво съм направил?

Исус хвана китката му.

— Не ти си извършил тези престъпления, но звярът на когото позволи да получи достъп до тялото ти, като отхвърли словото ми. Върни се в твоето време и недей повече съгрешава.

И след като натисна последния бутон на часовника, се отдръпна.

Бум, бум, бум, тряс! Преди Джейк да има шанс да осъзнае какво се е случило или къде и кога се намира, беше изчезнал, върнат в бъдещето.

Исус се обърна към Дейвид. Сияещите сини частици се сипеха по земята около тях.

— Свърши се.

— Но Том и Сали? Той ги застреля! Те са мъртви! — възкликна Дейвид и се наведе над тялото на Сали. — Защо допусна това?

— Застреляни ли? С какво?

Дейвид се ядоса.

— С куршуми, с какво!

— Тези куршуми ли? — попита Исус и протегна ръка.

Дейвид погледна. В шепата на Исус имаше три куршума. А Сали… Сали се размърда. Зад тях Том вече сядаше. Дейвид погледна Исус и каза:

— Благодаря ти.

— За нищо.

Дейвид се усмихна.

— Нищо за теб може би.

Исус се разсмя.

— Какво стана? — попита Том и се изправи. — Къде е Джейк?

— Замина си — отвърна Дейвид и помогна на зашеметената Сали да стане. — Исус го върна в бъдещето.

— А Легион? — попита Том.

— Легион няма повече да измъчва хора от този свят. Него вече го няма — каза Исус.

— Ние не сме мъртви? — каза Сали. — Но Джейк ни простреля!

Дейвид се усмихна.

— Пропуснал е.

— Но…

Исус хвана едната ръка на Сали.

— Отвори очите си, дете, и повярвай. — И пусна куршумите в шепата й.

 

 

Том и Дейвид седяха на билото на хълма и говореха за събитията от последните седмици. Исус разговаряше със Сали в подножието на хълма. Тя сигурно бе смаяна, помисли Дейвид, но пък всичко, което ставаше, бе смайващо.

Ала мислите му не се задържаха дълго върху Сали. Това, което възнамеряваше да направи, беше едно от най-трудните неща, които бе правил. След няколко минути щеше да се върне в бъдещето със Сали и да каже сбогом на Том. С Том бяха най-добри приятели и колеги от почти осемнадесет години. Сега трябваше да се върне в бъдещето без Том, без да има работата си в „ЛайтТек“ и без никакви по-нататъшни планове.

— И сега какво? — попита Том.

— Ще взема Сали в бъдещето и после… нямам представа какво ще правя. Ала сега… ще си кажем сбогом.

— Казваш го, сякаш вече знаеш, че ще остана.

— Знам.

Том се усмихна.

— Наясно ли си, че познанията ти за Библията те лишават от изненадите на живота?

Дейвид се разсмя.

— Съжалявам.

— А какво ще стане с мен? Записано ли е в Библията?

— Малко. Но другото е отразено в историята.

Том сви устни и кимна, очевидно впечатлен от себе си.

— Така ли? Значи знаеш как умирам?

— Да — каза Дейвид и погледна към тревата, за да избегне очите на Том.

— Как?

— Не искам да те лишавам от изненадите на живота — каза с усмивка Дейвид.

— Стига да те надживея, старче.

Дейвид се изправи.

— Старче… Май си прав. Сега и двамата сме старци, но старци, които започват нов живот.

Том застана до него и погледна към Исус и Сали, които разговаряха в подножието на хълма.

— Нов и за двамата… Ще ми липсваш, приятелю.

— Може пак да се видим.

— Гледай да е така.

Дейвид вдигна китката си и разтърси часовника.

— Може пък и да наминавам да ти погостувам от време на време.

— Ще те чакам — каза Том и му подаде ръка.

Дейвид я стисна, а после го прегърна силно и Том се сгърчи от болка.

— Ох, ребрата ми!

Дейвид го пусна и се засмя.

— Извинявай! Пък казваш, че аз съм бил старец. — Усмивката на Дейвид бавно се стопи и той добави: — Трябва да тръгваме. Иначе ще го проточим цял ден.

Двамата тръгнаха към Исус и Сали.

Сали явно бе смаяна. Гледаше невярващо, лицето й беше пребледняло. Дори не погледна Том и Дейвид.

— Готова ли си да тръгваме? — попита Дейвид.

— А? Какво? — Тя сякаш не го чуваше.

— Тъкмо разказвах на Сали за бъдещето, за миналото, за неща, които предстоят, и други, които вече са се случили — обясни Исус.

Том се подсмихна.

— Знаеш ли, за първи път мисля, че май успях да схвана какво точно каза.

— Няма да ти е за последен — отвърна Исус, после погледна Дейвид. — Тръгваш ли?

— Знаеш, че тръгвам — отвърна Дейвид.

Исус кимна.

— Ще си поговорим отново. Скоро.

— Така ли?

— Питай Сали. Вече й разказах всичко — отвърна Исус, след това го прегърна за сбогом.

Дейвид искаше всичко това да приключи бързо. Не беше от хората, които се сбогуват дълго, това просто увеличаваше болката.

— По-добре се отдръпнете — каза, докато двамата със Сали нагласяваха часовниците си.

Том и Исус се отдръпнаха и загледаха как Дейвид и Сали си тръгват. Двамата натиснаха бутоните на часовниците си и около тях започна да проблясва ярка светлина. Бум, бум, бум, тряс! С проблясък Дейвид и Сали изчезнаха.

Том погледна Исус и каза:

— Знаеш ли, ако беше направил нещо такова, сигурно щеше да си по-убедителен.

Исус се усмихна.

— Още нищо не си видял.

Сложи ръка на рамото на Том и двамата се запътиха към къщата. На прага ги очакваха Матей и Петър.

— Искаш да кажеш, че ходенето по вода не е било достатъчно? Нахранването на пет хиляди души не е било убедително? И укротяването на бурята не е отворило очите ти? — запита Исус.

Том се усмихна.

— Е… просто съм бил сляп.

Трима души идваха към тях по пътеката — Лазар, Марта и Мария.

Том виждаше само Мария — черната й коса се полюшваше при всяка стъпка. Обърна се към Исус.

— Кажи ми, че тя ще има добър живот.

— Защо да няма, Близнако? Нали ще е с теб.

— Животът ми досега не е бил точно идеален.

— Всичко е в миналото — рече Исус. — Бъдещето си е твое, да го чертаеш.

„Достатъчно е“, помисли Том. Втурна се напред с протегнати ръце, хвана Мария през кръста и я завъртя. Това беше любящата прегръдка, за която беше копнял още от онзи ден в Замбия, деня, когато започна всичко.

Сега вече разбираше за какво е дала живота си Меган. Знаеше и че Мария би направила същото, и затова я обичаше още повече. Но онова, което стоеше в съзнанието му по-отчетливо от всичко, бе, че и той, като Меган и Мария, също би отдал доброволно живота си, ако бъде призван да го направи…

Знаеше, че такъв ден може и да настъпи… ала не днес.