Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (19)

17.
Приемане

30 г.сл. Хр.

18:07

Витания, Палестина

Сянката на една стара смокиня осигури на Дейвид така нужната почивка. Той се облегна на дървото и загледа потъналата в зеленина местност. Беше напуснал Йерусалим и се бе оттеглил на един хълм северно от Витания — с Том често идваха тук, за да говорят и понякога да се отправят в бъдещето за „Чери Пепси“, порция ребърца или каквото друго им липсваше от собственото им време. Но сега ширналата се природа не можеше да успокои нервите му. Истинска буря от мрачни мисли бушуваше в съзнанието му. Том ги бе предал. Том се бе превърнал във враг. Искаше му се това да не е вярно, но беше видял Том с фарисеите, как им казва точно това, което искаха да чуят. Бе минал на другата страна и по този начин бе направил Библията неточна. Мътните го взели!

Обзе го желание да се помоли. Не бе от хората, които се молят ежедневно, молитвата бе нещото, което обикновено отправяше, когато животът ставаше труден, отчаян или безмилостен. Ала сега… сега не беше сигурен, че има смисъл. От друга страна, беше упорит и не искаше да се отрече от вярата си. Само той и Том знаеха за предателството му. Как би могло то да бъде записано в Библията, ако никой друг не го бе видял?

— Господи Исусе — каза високо Дейвид, — знам, че си тук, на земята, с мен сега и мога лесно да говоря с теб лице в лице, но също знам, че можеш да чуваш молитвите ми… Ако Том работи срещу теб, моля те покажи ми какво искаш да сторя. Така ли са се развили нещата? Това ли е твоята воля? И освен това… Моля те, върни Том при мен. Моля те, отвърни го от мъжете, които искат да те убият. Моля те, запази го…

— Дейвид — прекъсна го гласът на Том.

Дейвид подскочи. Не бе чул Том да се приближава.

— Сам ли си приказваш? — попита Том.

Дейвид бързо се обърна, видя Том в тъмната сянка на дървото и каза сухо:

— Върви си.

— Трябва да ми помогнеш — рече Том.

— И аз ли искаш да предам Исус? — кипна Дейвид, скочи, хвана Том и го блъсна в дървото.

Том изкрещя от болка.

Дейвид се взря в лицето му. Около отворената рана, причинена от бича на Каиафа, се бе спекла съсирена кръв.

Дейвид пусна Том и отстъпи крачка назад. Чак сега видя от стойката на Том, от това как се държеше за корема и дишаше на пресекулки, че е пребит почти до смърт.

— Какво ти е?

— Трябва да видиш другия, по-точно другите — засмя се насила Том и веднага се смръщи от болка. — Не беше съвсем честен бой.

Опря се на дървото и седна бавно, внимаваше да не засегне раната на гърба си. Дейвид се наведе над него.

— Видях те, Том. Те искат да го убият, а ти им помагаш.

Том го погледна и изпъшка:

— Не… им помагам.

— Недей да ме лъжеш — каза Дейвид. Започваше да се вбесява, независимо от раните на Том. — Видях те с тях. Последвах те в Йерусалим.

— Казвам ти истината. Казах им, че няма да им помогна да убият Исус. Казах им, че само искам да докажа, че е измамник, че ми е приятел и че не искам да имам нищо общо с убийството му.

Това бе нещо ново за Дейвид.

— Сериозно ли?

— Следващия път, когато шпионираш, опитай да чуеш целия разговор. — Том се подсмихна. — А, освен това им казах, че религиозните им закони са глупави.

Дейвид сложи ръка пред устата си.

— Не го приеха твърде добре — добави Том.

— Казал си такова нещо на фарисеите? — възкликна Дейвид.

Том кимна.

— Радвай се, че са те оставили жив — нервно се изсмя Дейвид.

— Те всъщност не искаха — отвърна Том. — Дейвид, трябва да ги спрем.

Дейвид коленичи пред него.

— Не можем.

— Защо пък не?

— Спомняш ли си, когато Исус те призова да станеш ученик? И как аз се върнах в бъдещето?

— Да, и какво от това?

— Така и не ти казах какво открих.

Том се поизправи в очакване на следващите думи.

— Том… миналото не може да бъде променено.

— Не приказвай глупости. — Том щеше да се засмее, но се сдържа поради страх от болката, която щеше да предизвика това.

— Замислял ли си се как е възможно ученикът Тома да го има в Библията, преди ние да се върнем във времето? Времето не може да бъде променено. Всичко, което вършим в момента, вече е история.

— Нещо не те разбирам.

— Ти винаги си загрявал бавно, а сега си и пребит, така че ти прощавам тъпотията.

— Ти си тъпак! — изсумтя Том. — Хайде казвай.

— Виж сега. Никой не се връща назад във времето, за да убие Хитлер. Знаем това със сигурност, защото ако беше станало, това щеше вече да е история и нямаше да има холокост. Убийството на Кенеди не е осуетено, Световният търговски център си е унищожен… а Исус ще умре на кръста. Тези неща не могат да се променят. Миналото си е минало, Том. Промените, които правим, вече са записани в историята.

— Искаш да ми кажеш, че Исус ще бъде убит и ние не можем да направим нищо?

— Това вече е история.

— Ще я видим тази работа.

— Предупреди го, ако това ще те успокои, но аз съм сигурен, че той вече е наясно. — Дейвид се изправи и му подаде ръка. — Ела сега да отидем да видим Мария и да се поизмиеш.

Щом тръгнаха към дома на Мария, Марта и Лазар, Дейвид се усмихна. Том не бе предал приятелите си. Библията беше точна. Осъзна, че въобще не е трябвало да се съмнява. Но усмивката му помръкна, когато осъзна изцяло какво значи това. Следващите няколко седмици щяха да са най-прекрасните и най-ужасните в живота и на двамата. Те щяха да изживеят чудото на Бог и чистото зло на човеците. Беше почти сигурен какво ще стане с Том, но нямаше представа каква ще е собствената му съдба. А това го плашеше най-много.

 

 

Пет дни изминаха, преди Том да се почувства достатъчно добре, че да стане от леглото. Раните му зарастваха бързо под нежните грижи на Мария. Той щеше да остане и по-дълго, отдаден на това внимание, но Дейвид настоя отново да се присъединят към Исус и учениците. Идваше Пасха и Исус щеше да влезе в Йерусалим, града, който го обичаше и го мразеше.

Том си спомни как бяха празнували Пасха със семейството му, когато бе дете — историята на празника го очароваше. Бог освободил своя народ и погубил египетските господари, като убил всеки първороден син в египетската земя, но пощадил евреите, които белязали домовете си с кръвта на пасхалния агнец. Историята продължаваше с огнени стълбове, египетски армии и разделянето на Тръстиковото море. Той много добре си спомняше как баща му се оплакваше от евреите, които твърдяха, че се разделило Червено море.

— Нима не знаят собственото си наследство? — викаше той. — Всеки добър евреин е наясно, че е било Тръстиковото море!

Но това, което помнеше най-добре, бе как тормозеше по-големия си брат — всяка година му казваше, че къщата им е останала небелязана на Пасха и че Бог може да се върне за първородните. Месец след десетия рожден ден на Том родителите му се разделиха, празнуването на Пасха бе забравено, а интересът на Том към библейските теми бе изместен от математиката и по-късно от момичетата.

Това бе сякаш в някой отминал живот, а и две хиляди години напред във времето. Сега Том гледаше надолу към Йерусалим, искрящ на яркото следобедно слънце. Не можеше да повярва на това, което ставаше. Йерусалим беше пълен с хора, събрали се за Пасха, и мнозина от тях искаха да убият Исус. И въпреки това те бяха тук, на този хълм, и се канеха да влязат през градската порта. Том бе предупредил Исус и бе установил, че Дейвид е прав. Исус знаеше за заплахата. И не само това — знаеше, че със сигурност ще умре.

Разговорът им бе приключил внезапно, тъй като Том не искаше да изплаши Мария с някой гневен изблик, след като тя така нежно се бе грижила за раните му. А що се отнасяше до Мария… не знаеше какво да прави. Не бе изпитвал такива чувства към жена след Меган… но след като Исус умреше… и не възкръснеше… Том знаеше, че с Дейвид ще се върнат в бъдещето, без Мария. Беше решил, че е най-добре да забави нещата, така че когато с Дейвид изчезнат, да не я боли толкова. Когато тя затвори очи, за да я целуне за лека нощ, всичко, което почувства, бе движението на въздуха — Том се обърна и си тръгна, без да обели и дума.

Това бе едно от най-трудните неща, които му се бе налагало да прави, ала това, което се канеха да направят сега, беше дори още по-лошо. Том, Дейвид и учениците стояха зад Исус и гледаха надолу към Йерусалим. Гледката беше свръхестествена. Вестта за идването на Исус беше плъзнала из града и тълпи вярващи се бяха подготвили да го посрещнат. Хиляди хора се трупаха пред градските порти, вееха палмови клонки и викаха:

— Осанна! Осанна!

Звукът можеше да се чуе от Витания още преди да бяха тръгнали на път сутринта.

Том се изправи до Исус и попита:

— Сигурен ли си?

Исус кимна.

— Тогава да почваме — заяви Том.

— Почакай — каза Исус много сериозно. — Не съм готов.

Том въздъхна облекчено. Може би в края на краищата Исус нямаше желание да умира. Нима започваше да се освестява? Може би просто щяха да си тръгнат и Исус нямаше да бъде убит, и…

Исус се скри зад едно дърво. Том погледна питащо другите ученици, но повечето само свиха рамене. И те нямаха представа какво се случва.

А после дойде отговорът — под формата на шуртене.

— Дори самият Син Божи трябва от време на време да се облекчава! — каза с мощен смях Матей.

Исус излезе иззад дървото, оправяше дрехата си и се усмихваше.

— Е, вече съм готов.

— Не забравяй дорестия си жребец — рече Матей.

— Че бих ли могъл? — учуди се Исус. — Доведете ми го.

Петър докара едно магаре и Исус се качи на гърба му. Том се усмихна на абсурдната картинка, която представляваха. Хората в подножието на хълма очакваха цар, някой избавител от мрачните времена, в които живееха, някой могъщ воин, който да посече враговете им и да освободи народа им от римляните. Вместо това щяха да получат Исус, дърводелеца, възседнал магаре. „Нищо чудно, че са го убили“, помисли Том.

Запътиха се към града. Том забеляза, че всички са изнервени и несигурни — с изключение на Дейвид и Исус. На Том му се искаше да знае това, което знаеха те. Стомахът му се бе свил почти непоносимо.

 

 

Тарсий и Каиафа стояха на градската стена и гледаха хората, които размахваха палмови клонки към Исус, ненавистния Исус, който яздеше магарето така, сякаш бе цар. Самата дързост на този човек ги разяряваше. Устната на Тарсий потръпна.

— Ако скоро не направим нещо, хората няма да се настроят срещу него.

Каиафа присви замислено очи. Видя Том да върви заедно с другите ученици и се озъби. Беше се надявал Том да умре от раните си. Огледа лицата на останалите ученици и щом очите му се спряха върху Юда, погледите им се срещнаха. През ума на Каиафа проблесна мисъл, сякаш не негова, а чужда, като че ли някой ясно прошепна в ухото му.

— Ако го хванем сега, ще ни убият с камъни. Но може би ще се намери и друг начин — каза той.

— Наумил ли си нещо? — попита Тарсий.

— Погледни — каза Каиафа и посочи Том, който вървеше зад Исус, Дейвид и останалите ученици.

— Да, оня, който избяга — каза Тарсий. — Не мисля, че вече ще ни е от полза.

— Тъй е. Ала щом един ученик се усъмни в Исус дотам, че да поиска да го изобличи като измамник, може би друг ще повярва, че Исус е толкова грешен, толкова зъл, че може както нас да поиска той да умре.

— Де да беше истина — рече Тарсий.

— А може вече да е… Виж ей там — каза Каиафа и посочи с пръст. — Онзи дребният. Юда, май че беше Юда. Да, ние знаем, че е така.

Тарсий се вгледа и видя Юда, който сега бе забил поглед в земята.

— Изглежда някак посърнал, нали? Ще може лесно да бъде уговорен.

— Ще хванем Юда и ще го накараме да изпълни волята ни — каза Каиафа, стисна ръце и си заговори сам: — Да. Да! Не. Волята на нашия господар. Да, на нашия господар. Ще идем и ще я изпълним. Да.

Извърна се от гледката на това, което вече възприемаше като последен успех на Исус. От този момент вече той щеше да контролира умовете и душите на хората си. Щеше да използва властта си, за да изпрати Исус на смърт. Щеше да върне Израил на евреите, на законите Мойсееви, на фарисеите… на Господаря.

Тарсий и Каиафа си тръгнаха от стената, като оживено обсъждаха плановете си за бъдещето. Докато вървяха, сенките им ги следваха… а заедно с тях и една трета сянка.

 

 

Юда вървеше през пазара в долната част на града. Винаги с голяма гордост вършеше задължения си, дори когато покупките бяха тежки. Ала днешната поръчка беше лесна: само хляб, и Юда бързо купи пет самуна. Сега имаше време да огледа сергиите и да си купи някой вкусен плод. Никой не бе по-умен от него!

Изведнъж погледът му се спря на една сергия със сребърни и златни украшения, обсипани с най-различни блещукащи камъчета.

— Заповядай, заповядай! — подкани го продавачът. — За стопанката ти или за теб самия?

Чудните накити плениха Юда, очите му заблестяха от любопитство. Продавачът съзря шанса си и го използва.

— Това много ще ти отива, господарю.

— Аз… не съм сигурен — каза Юда. Очите му бяха широко отворени.

Продавачът му подаде една гривна — златна, с два зелени скъпоценни камъка и червен рубин — и заяви:

— Тази гривна е от съкровищата на самия Соломон.

— Тъй ли? — Веждите на Юда подскочиха.

— Пробвай я. Виж как ти приляга.

Юда вдигна ръка и продавачът ловко наниза гривната на китката му.

— Сякаш си самия цар Соломон, господарю!

— Купи я — зазвуча глас в главата на Юда.

— Да, купи я! Ти си царят — добави друг.

Юда реши, че гласовете са негови собствени, и се ухили широко. Гледаше гривната. Наистина беше много хубава.

— Колко струва? Взимам я.

Никога не бе купувал нещо, което да не му е поръчано, а сега, когато го направи, се чувстваше прекрасно. Вярно, скъпо беше, ала той отговаряше за парите и не беше нужно никой да узнае. Ако някой попиташе, щеше да каже, че е подарък.

Излезе от пазара и тръгна по една широка уличка. Изведнъж чу тънко гласче:

— Помощ!

Гласът идваше от някаква тясна уличка.

— Какво има, детенце? Не мога да те видя — каза Юда.

— Тук съм. Ела да ми помогнеш!

Юда внимателно се приближи и надзърна в сенките на уличката. Стори му се, че вижда на земята дребна фигура.

— Помогни ми, моля те! — Момиченцето беше изплашено, може би се беше ударило.

Юда погледна гривната си — тежка, изящна, царствена. Мъж с такава гривна не можеше да откаже помощ. Той остави хляба на земята и пристъпи в уличката.

Момиченцето седеше на земята с гръб към него.

— Изгуби ли се? — попита Юда и спря до него.

— Помогни ми — отвърна то.

Внезапно едно забравено чувство обзе Юда. Откакто бе спасил приятелите си да не ги убият с камъни в храма, не се бе плашил от нищо. Беше станал нов човек, смелчага. Не можеше да разбере защо изведнъж пак го обзема страх. Пръстите му изстинаха и се разтрепериха. Помисли си да се върне назад, но не можеше да изостави момиченцето на опасността, която го грозеше.

— Кажи ми, детенце, как да ти помогна?

— Следваш ли мъжа, който се нарича Исус? — попита детето.

Юда се изпоти, очите му се стрелкаха из уличката. Какво го караше да се чувства така? Сетивата му се блъскаха в черепа, крещяха за опасност, караха го да избяга. Ала детето!

— Да, да, следвам го. Хайде, ела. Да те изведем от тази уличка. Бързо, детенце.

— Дай ми ръка — каза детето.

И вдигна пухкава ръчичка във въздуха и Юда я хвана. Отначало тя бе като перце… а после стисна пръстите му като преса за вино. Момиченцето рязко извърна глава към него — и Юда видя нацепено разкривено лице, сякаш кожата бе окапващата кора на гнил дънер.

— Юда, Юда — проговори момиченцето с глас на гневен старец. — Колко си доверчив. Дори и хищният лъв може да изглежда чист и невинен като малко дете. Нима твоят учител не те е научил на това?

Гърдите му се издигаха и спускаха, сърцето му биеше лудо, в гърлото му заседна буца от ужас. Какво беше това? Юда отвори уста, за да извика, но не излезе никакъв звук. Мракът в уличката се раздвижи, загърчи се по стените и земята като жива сянка. Запечата входа на уличката и Юда се почувства сам, съвсем сам.

Изтръгна ръката си от ужасното момиченце и падна назад, удари се в една стена. Момиченцето се наведе над него, лицето му — излъчваше мирис на гнилоч — бе само на сантиметри от неговото.

— Знаеш ли кой съм, Юда?

Юда целият трепереше. Не можеше да отвори уста.

— Да, знаеш… Виждам го в погледа ти — с усмивка каза момиченцето.

— Какво искаш от мене? — извика Юда.

— Казах ти истината — отвърна момиченцето и се изправи. — Виждаш ли. Не съм съвсем лош. — Ухили се широко. — Искам да ми помогнеш.

Вихрещият се мрак се сгъсти още повече, сви уличката в триметрова черна кутия и продължи да се стяга. От тъмнината зазвучаха гласове.

— Ти ще ни помогнеш. Да, помогни ни. Купи гривната. Толкова ти отива! Като цар си! Като глупак! Като предател! Да, да, да!

— Ще ми помогнеш ли, Юда? — попита момиченцето.

Тъмнината се сгъстяваше все повече и повече, заплашваше да ги смаже и двамата. Юда усети как нещо изсмуква живота му. Сърцето му блъскаше. Пожела си да умре, но знаеше, че смъртта няма да дойде. Стисна очи и извика ужасено:

— Да! Ще ти помогна! Само спри! Моля те, спри!

Непоносима болка обгори гърба му, плъзна през раменете в главата му. След това изчезна. Юда изчака няколко мига. Не чуваше нищо, не усещаше нищо. Отвори очи. Момиченцето го нямаше. Беше сам в уличката. Юда стисна главата си с ръце, разхълца се и заплака като пребито дете.

— Ставай, Юда! — долетя мощен глас.

Юда изкрещя и скочи. Завъртя бясно глава да види кой вика. Но нямаше никого. Нямаше момиченце. Нямаше тъмнина. А гласът… гласът. Той бе навсякъде около него… Не, беше вътре в него.

— Знаеш къде трябва да отидеш. Каиафа те очаква. Знаеш какво трябва да се направи. Юда, имам вяра в теб — каза гласът.

Юда изхлипа, изтича до началото на уличката, взе хляба и се завтече към горната част на града.