Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (20)

18.
Предателство

2005 г.

07:01

Аризона

С невъобразим шум Сали нахлу в съблекалнята — повлече цяла закачалка средновековни облекла, засъбаря на пода метални ризници и брони, дълги мечове и щитове с най-различни гербове и форми. Падна на четири крака и повърна в един кожен ботуш. Дейвид й беше разказал за страничните ефекти от пътуването във времето, но гаденето бе много по-лошо, отколкото го бе описал. А на нея все още й предстоеше действително да пътува във времето — сега просто беше използвала часовника, за да се прехвърли от въздуха в отделението за облекла, за което отговаряше. Знаеше, че ако ще спасява Том и Дейвид, трябва да се слее с обстановката възможно най-добре, а сегашният й прилепнал по тялото костюм на нинджа нямаше да свърши работа.

Отново й се догади, но тя преглътна и се вцепени, защото вратата с проскърцване се отвори. Някой беше чул шума! Сали се спотаи зад купчина униформи на британската армия и затаи дъх. Чу стъпки, шумоляха из мрака, влезлият търсеше нещо… ключа на лампата!

Крушките блеснаха и стаята се изпълни с флуоресцентна светлина.

— Директор Макфийлд, вие ли сте?

Беше Спенсър. Откъде можеше да знае, че е тя?

Той спря. Сали можеше да усети как очите му я търсят.

— Видях как взехте часовника. Дейвид ми каза, че ако нещо се обърка, мога да ви имам доверие. Той досега трябваше да се е върнал… което значи, че нещо се е объркало… но вие вече сте се сетили за това, нали? Затова и вие ще отидете в миналото.

— Откъде знаеш всичко това, по дяволите? — каза Сали и се изправи.

Спенсър оголи зъби в уверена усмивка.

— Вие ме назначихте, значи знаете, че съм доста съобразителен.

Сали се подсмихна. Спенсър беше прав. Беше съобразителен… ала беше научил прекалено много.

— Какво знаеш за Дейвид?

Спенсър намести очилата си и почти не направи усилие да скрие гордата си усмивка.

— Видях го.

— Кога? — попита Сали.

— Преди двамата с Том да се отправят назад във времето.

— И аз го видях. Всички го видяхме.

— Поправка. Този Дейвид, когото видях аз, се беше върнал от миналото, облечен в дрехи, подходящи за първите години от новата ера — обясни Спенсър. — Едно по-щателно оглеждане на наличността в приемната зона показа, че в действителност липсва един предмет, а втората времева сигнатура не е била смущение във време-пространството, тоест не е случаен ефект от пътуването във времето…

— Бил е Дейвид… — промълви Сали.

— Именно. Дейвид ми даде инструкции, които да следвам — с което се справих перфектно, бих добавил — и те включваха да ви намеря, ако двамата с Том не се върнат до час от времето им на тръгване. Прецених, че логичният вариант за действие ще е в миналото да се изпрати някой друг, но като видях как напомпаният капитан Робъртс поема през времевия поток, ми стана ясно, че е само въпрос на време, преди вие самата да предприемете действия.

На Сали започваше да й писва от пространните му разяснения.

— Всичко това е чудесно, Спенсър, но давай по същество.

Спенсър си спомни с кого разговаря и се стегна.

— Тук съм, за да ви помогна, директор Макфийлд.

С какво можеше да й бъде полезен някакъв дребен кльощав учен точно сега? Сега не беше време за напрягане на мозъци, правене на хипотези или обсъждане на съдбата на вселената. Тя имаше нужда от действие.

— Спенсър, можеш ли да ми осигуриш малко време?

— Времето е наша специалност, директор Макфийлд — гордо отвърна Спенсър. — Времето е нашият нов най-добър приятел.

Сали обясни подробно мисията на капитан Робъртс и как той възнамерява да я осъществи. Каза му за насекомоподобните роботи с отрова, която може да убие човек и да направи това да изглежда като алергична реакция. Разказа му всичко. Щом Дейвид имаше доверие на този човек, тя също можеше да му вярва.

— В кое време смятате да отидете? — попита Спенсър.

— Същото, в което и Робъртс, но достатъчно надалеч, за да не ме забележи.

Заметна се с една роба върху прилепналия си костюм. Знаеше, че маратонките ще се виждат, но най-вероятно щеше да й се наложи да тича, а те щяха да й дадат предимство. Омота часовника с върви, за да го прикрие доколкото може, и се забули с някаква забрадка.

— Можеш ли да позабавиш нещата тук за известно време? Да създадеш темпорална тревога или нещо такова? Да ми дадеш още малко време?

— Мога — кимна Спенсър. — Не се безпокойте за нищо тук. Държим всичко под контрол.

Сали реши, че Спенсър говори малко странно — в множествено число за себе си, все едно пише научна статия. Е, вероятно беше просто от нерви.

— Благодаря — каза тя. — Ти си добър човек.

И след като натисна няколко бутона на часовника, добави:

— По-добре се отмести.

 

 

Спенсър се дръпна до вратата, а Сали изчезна през времето сред ярка светлина и гърмеж. Оказваше се по-лесно, отколкото си го беше представял. Когато в съзнанието му като откровение от небесата се всели идеята да обърне най-последните случки в своя полза, не беше съвсем сигурен, че ще стане. Ала Сали бе реагирала точно според плановете му, а новите му съмишленици щяха да направят така, че бързо да се изкачи по стълбицата.

Извади от задния си джоб клетъчен телефон и го отвори.

— Директор Дуайт? Да, Спенсър се обажда. Директор Макфийлд току-що се отправи назад във времето… Да, сър… в същото време като капитан Робъртс… Да, сър. Благодаря ви, сър. Да, сър!

Затвори телефона. Беше се ухилил до уши. Просто ей така си бе осигурил поста на Дейвид като водещ учен в отдела за пътуване във времето. Издигаше се! Изкиска се доволно и тръгна към Приемна зона Алфа — нямаше търпение да започне да изучава своите безценни предмети от бъдещето.

Бе прекалено доволен, за да осъзнае, че ликуващите гласове в съзнанието му не са негови.

— Добра работа! Толкова си велик! Но имаме да свършим още неща. Да. Чака ни още много работа. Да! Да. Бъдещето ни очаква.

Спенсър хвърляше две сенки. Когато зави по коридора, едната се откъсна и продължи към приемното помещение на директор Дуайт.

 

 

Директор Джордж Дуайт и Джейк Париш седяха един срещу друг в кресла от мека кожа. Стаята беше малка, идеално помещение за такава среща. Стените бяха звукоизолирани. Нямаше прозорци. Нямаше вентилационни отвори. Нямаше врати.

— Нещата не се развиват съвсем по план, сър, но мисля, че вече сме ги овладели — каза Джейк.

— Как ти е гърлото? — попита Джордж.

Джейк потърка гърлото си. Болеше го адски.

— Тази жена знае да удря.

— Освен това е колкото силна, толкова и умна, така че недей още да приемаш, че е излязла от играта.

— Да, сър.

— Какъв е статусът на нашите малки приятелчета?

— Приготвени и готови да тръгнат. Знаем къде и кога се намират Сали и Робъртс, а с инсталирания софтуер за лицево разпознаване намирането на другите двама не би трябвало да е проблем.

— Променена ли е отровата?

— Разбира се, сър. Отровата действа по същия начин, но времето за поразяване е намалено на половин час. Сали почти няма да има време да ги открие и да им даде противоотровата. Разбира се, дотогава за всички тях ще е прекалено късно.

— Отлично. Колко тъжна е цялата тази бъркотия. Цял кошмар за отдела за връзки с обществеността.

— В момента Спенсър с екипа си се подготвя да прибере телата. Мисля, че една катастрофа с хеликоптер ще е подходящ начин да се отървем от тях.

Джордж с усмивка се облегна назад.

— Опитваш се да се направиш на директор.

Джейк отвърна на усмивката.

— Е, все пак имаме вакантно място.

— Свърши работата… и няма да е вакантно.

Джейк стана и тръгна към една от голите стени.

— Можете вече да сложите табелката на вратата ми. Няма да ми отнеме много време.

Стената със съскане се отвори. Джейк излезе и зави надясно. С всяка стъпка походката му се забързваше. Вратата зад него тихо се затвори и той спря. Беше сам в прохладния коридор. Джордж беше истински глупак. Джейк беше много повече от помощник. Той ръководеше тази компания. Той се разпореждаше. В момента, в който оправеше неразбориите на Джордж, щеше да седне на мястото на шефа си и да изведе компанията на неподозирани висоти.

— Мислиш ли, че е възможно? — запита се сам Джейк.

— Да, така мислим — отговори си Джейк.

— Ние също!

— Да!

— Толкова е забавно!

 

 

Том се разсмя от сърце на Матей, който имитираше фарисеите. Беше невероятно. Исус и учениците вечеряха в стаичка, която бяха наели за през нощта. Рядко им се беше случвало да се гощават с толкова добра храна, но пък тя не им беше дадена без пари. Това ядене беше по-различно, него си го купиха и го бяха платили, а мъжете и жените, които им прислужваха, не го правеха на добра воля. И на тях им се плащаше. Това не беше просто поредната вечеря. Беше официална, толкова официална, колкото може да бъде, когато всички са се излегнали около масата и си взимат храна с късчета хляб.

Беше започнала необичайно. Исус им бе измил краката. Том беше навикнал слуги да му мият краката — в миналото това беше нещо обикновено, тъй като всички носеха сандали и се хранеха полулегнали, като приближаваха прашните си нозе прекалено близо до яденето. Ала никога друг ученик не беше мил краката на Том, още по-малко самият Исус. Той се удиви колко смиряващо е това.

Но измиването на краката не бе нищо в сравнение с това, което Исус направи после. Взе хляб и вино, говори нещо за това как те били неговата плът и кръв, след което всички ядоха. На Том, а вероятно и на останалите, им трябваше известно време, за да се отърсят от усещането, че това е начин, по който Исус си взема сбогом с тях. На Том му се искаше Дейвид да е с тях, за да му обясни какво се случва.

Обстоятелството, че Дейвид липсва, отначало му причини известно безпокойство — Дейвид бе отвън и се хранеше сам: Исус бе казал, че тази вечеря е само за учениците. Том не желаеше да бъде изправян пред някакви изненади, а обикновено можеше да разбере по изражението на Дейвид дали ще се случи нещо добро или неприятно. Обаче Дейвид го нямаше, така че Том се постара доколкото може да се отпусне и да забрави за това, което можеше или не можеше да се случи. Досега вечерята се развиваше както обикновено. Матей разказваше смешки и всички се смееха.

Том седеше до Йоан — приятен човек, но досега Том не бе имал възможност да го опознае по отблизо. По време на вечерята двамата се заприказваха, така както се случва понякога с хора, които се хранят и забавляват заедно. В края на краищата имаше дванадесет ученици и всички почти през цялото време бяха заети. Сред учениците се бяха оформили приятелски групички и Том не бе изпитвал необходимост да опознава всички, но сега се зачуди дали не е пропускал нещо.

Йоан беше умен. Дяволски умен. Том с удоволствие слушаше теориите му за всичко, от това как летят птиците до това какво представляват кратерите върху луната. Това, което най-много го порази, бе, че Йоан често почти с точност уцелваше. Ако не се бе превърнал в ученик на Исус, Йоан вероятно можеше да стане първият Да Винчи в света.

Том вдигна поглед от храната и видя Юда да влиза в стаята. През цялата вечер дребничкият мъж не можеше да си намери място и беше изнервен. Том реши на сутринта да го разпита какво не е наред — сега Юда беше зает да поръчва храна и да се разплаща с прислугата.

— Приятели, братя, чуйте ме — каза Исус.

Стаята се смълча, всички очи се приковаха в него.

— Сега, щом всички сте се сбрали, има нещо, което трябва да ви кажа… нещо, което трябва да изрека сега, тъй че щом се случи, да повярвате в каквото съм ви учил. Може да не повярвате в това, което ще ви сторя знайно, ала бъдете сигурни, истина е… Един из вас… ще ме предаде.

Всички спряха да дишат. Заспоглеждаха се. Нима говореше сериозно?

През стомаха на Том премина тръпка на безпокойство. Той насмалко не бе предал Исус. Дали това се броеше? Нима Исус говореше за него?

Петър, който седеше до Йоан, го смушка с кокалестия си лакът.

— Питай го кой е.

Йоан се обърна към Исус.

— Кой ще те предаде? Кажи ни, кой от нас ще е?

На масата беше останало само едно парче хляб. Исус го вдигна и рече:

— Онзи, комуто натопя залък и подам.

И топна къшея в паничка, в която имаше зехтин, чесън и подправки. Точно тогава Юда, който почти не беше обърнал внимание на разговора, тъй като говореше с един слуга за парите, се наведе към ухото на Исус и прошепна:

— Свършил ни се е хлябът, дали да ида да купя още?

Исус му отвърна:

— Добре че предлагаш, ала самият ти не си сложил още залък в уста. Вземи този хляб и хапни.

Юда взе парчето хляб и тръгна към вратата, а Исус рече след него:

— Каквото ще вършиш, върши го по-скоро. Времето изтича.

Юда бързо излезе от стаята, а Исус се обърна към учениците, които изглеждаха разочаровани.

Петър се спогледа с Том, който погледна Йоан, който пък се обърна към Матей и така нататък. Всички бяха объркани и ядосани от очакването.

— Ъ-ъ, Исусе — рече Том. — Какво стана с хляба и предателството? Щеше да ни покажеш предателя, но просто даде хляба на Юда… да го изяде… и той излезе!

Исус огледа масата.

— Явно сме свършили хляба.

— Юда отиде да купи още хляб ли? — попита Йоан.

Исус кимна.

— Е, тогава не можем ли да използваме плод или мръвка, или нещо друго?

Исус се усмихна и отвърна:

— Ще се наложи да изчакаме Юда.

Никой не остана доволен от този отговор, но какъв избор имаха? Върнаха се към предишните си разговори, които сега започнаха да се въртят около предположения кой може да е предателят на Исус.

 

 

Останалата част от нощта премина бързо, утрото дойде още по-бързо, ала от Юда все още нямаше никаква вест. Том искаше да вземе няколко от учениците, за да го потърсят, но Исус каза, че на Юда нищо му няма, и в ранни зори се отправиха към Гетсиманската градина на Елеонския хълм, източно от Витания и Йерусалим.

Исус въведе учениците в градината — маслинова горичка, оградена от сладко ухаещи яркочервени анемонии. Каза, че трябвало да поговори с Отца си. Учениците продължиха с разговорите си, сякаш нищо не се бе променило и нищо не се бе случило, но Том усещаше промяна, сякаш невидима сила притискаше черепа му, и тръгна да се разхожда, за да прочисти ума си.

След няколко минути спря, седна на един голям камък и вдиша дълбоко. Непрекъснато се удивяваше колко чист е въздухът тук. В Аризона нямаше голямо замърсяване на въздуха, но в особено ветровитите дни ги достигаше смог от долината на Лос Анджелис. Тук въздухът винаги беше чист.

— На какво седиш? — попита го Дейвид.

Стреснат от внезапната му поява, Том почти се катурна от камъка, но бързо си възвърна самообладанието и отвърна:

— На камък, на какво.

— А какво виждаш пред себе си, надолу по хълма? Представи си хиляди хора, които се взират в теб. Върни се няколко години назад.

Том се огледа и умът му започна да си припомня случките от миналото. Той скочи от камъка и го огледа.

— Да ме вземат мътните! Че тук започна всичко.

Дръпна се няколко крачки настрани и отново загледа камъка.

— Бях застанал тук, ти беше на камъка… Сякаш е минал цял живот оттогава.

И пристъпи към камъка и го погали, като да бе стар приятел.

— Може и да не ти се вярва, обаче бъдещето не ми липсва особено. Тук имам неща, които там никога не съм имал. Приятели. Ходя из света, уча се. В бъдещето ние бяхме спрели да учим, мислил ли си за това? Просто ходехме всеки ден на работа и вкарвахме в употреба вече наученото. Тук всеки ден научавам по нещо ново.

— Забравяш нещо — добави Дейвид.

— Мария. Знам. Но аз ще трябва да се върна в бъдещето. Това, което започнахме, уредите за пътуване във времето — кой друг ще се справи с това? Кой ще се погрижи да не се злоупотребява с тях?

Дейвид развеселено вдигна вежди.

— Не мога да се сетя за никой по-подходящ от нас.

— Точно така — заяви Том. — Трябва да се върнем.

Дейвид направи няколко крачки, после се обърна към Том. Лицето му беше посърнало.

— Какво има? — попита Том, озадачен от внезапната промяна.

Дейвид бавно отиде до камъка и се облегна на него.

— Нали си спомняш как ти казах, че бъдещето не може да бъде променено, защото вече се е случило?

— Сега да не са те обзели съмнения? Това си е солидна теория — каза Том.

— Не, нямам съмнения. Просто ми се искаше да не съм прав — поясни Дейвид.

Том внезапно почувства тревога.

— Защо? Какво предстои?

— То вече става.

— Какво става?

— Видя ли Юда да тръгва снощи? — попита Дейвид и го погледна право в очите.

— Да не му се е случило нещо? Добре ли е?

— Видя ли какво държеше?

— Само парче хляб, което Исус му… — Том се стегна. Не можеше да бъде… но фактът беше неоспорим. — Юда… Той даде хляба на Юда!

В маслиновата горичка някой изкрещя от болка.

— Започна се — каза Дейвид.