Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (17)

15.
Изграждане

2005 г.

05:32

Аризона

Сали стреснато се събуди и едва не падна от стола на мокета. Очите й пареха, в устата имаше лош вкус и лепкава като тесто слюнка. С изопнати нерви от събитията през последните дни, тя бе спала само по час-два на денонощие. Сънят сега беше добре дошъл, ала това, че се бе събудила сама, не беше добре. Бе наредила да я събудят, щом Том, Дейвид или Робъртс се върнат. Но беше сама в стаята и никой не бе дошъл да й съобщи добра вест — а това беше възможно най-лошата новина. Нещо в миналото се бе объркало. Капитан Робъртс беше заминал от настоящето преди часове. Ако беше успял, щеше да се завърне до час от отпътуването си. Тя знаеше, че или е мъртъв, или се е отклонил от плана. А разбираше какво значи това за Том и Дейвид.

Стана и се протегна. Гърбът я болеше — твърдото кресло в офиса й не беше проектирано да осигурява удобни дремки. Кабинетът в пастелни цветове беше просторен, оскъдно украсен и с много свободно пространство, но за една нощ сякаш беше отеснял. Сали беше прекарала по-голямата част от предишната вечер да се рови из схеми, да проучва бележки и да запаметява функциите на часовника — вече знаеше, че е много по-сложен, отколкото си бяха мислили. Ех, ако Дейвид знаеше това, което бе научила! От друга страна, може пък и да знаеше.

Сали бързо свали вечния си делови костюм и обувките на висок ток и се преоблече. Завърза връзките на черните спортни обувки, стегна колана на прилепналите черни панталони и изпъна черното поло с висока яка, което очертаваше тялото й така, както никой в „ЛайтТек“ не го беше виждал. Почувства се глупаво облечена по такъв начин, сякаш е някакъв шпионин или нинджа, цялата в черно, но знаеше, че основното осветление още час няма да е включено, а трябваше да се промъкне незабелязано, ако искаше да влезе и излезе цяла от кабинета на Джордж.

Уви черно шалче около устата, носа и челото си. Погледна се в огледалото. Отвърна й отражение, подобно на обсидианова статуя, с очи, боядисани в кафяво. Абсурдно. Сали метна на раменете си черна раница, надникна от вратата на офиса и се шмугна в тъмния коридор.

От кабинета й на ниското ниво до този на Джордж пет етажа по-горе се стигаше за няколко минути. Не можеше да използва асансьора — там имаше въоръжен пазач дори и по това време на нощта. Лесно можеше да мине покрай него и да му нареди да напусне поста си, но се надяваше, че анонимността ще й помогне да си запази работата, пък и живота, когато всичко това приключеше.

Докато стигне до петия етаж, плувна в пот. Тичаше всеки ден и бе в отлична форма, но нервното напрежение я изтощаваше. Промъкна се до вратата на стълбището. Офисът на Джордж се намираше в дъното на коридора и Сали беше наясно, че това ще е най-трудната част от тайната й операция. Вечно параноичният Джордж държеше по двама служители от охраната пред офиса си по всяко време на денонощието. Ала Сали знаеше, че е не само параноичен, а и предпазлив. Никой не поставя въоръжена охрана пред стая, освен ако не държи вътре нещо, което иска да опази. Ето защо вярваше, че в офиса са роботите насекоми, които Джейк беше описал с такава гордост. Тя щеше да ги отмъкне и да го направи да изглежда като корпоративен шпионаж. Имаха си достатъчно съперници, така че това нямаше да е голяма изненада. По дяволите, дори „ЛайтТек“ си служеше със същия прийом.

Охраната беше непробиваема. Да се влезе на територията на „ЛайтТек“ бе почти невъзможна работа. Но вътре охраната ставаше много хлабава. Макар че от гледна точка на Сали си бе достатъчно непреодолима. Тя надникна в коридора. По дяволите. Охранителите си бяха съвсем будни и готови за действие. Беше сигурна, че може да надвие Чък, по-пълничкия от двамата, но другият, Шон, бе истински Херкулес. И вероятно вземаше работата си доста на сериозно. Така че сигурно щеше да представлява проблем. Единственото оръжие на Сали беше един петгодишен зашеметяващ пистолет, носеше си го, когато тичаше в парка, а и той можеше да произведе само един изстрел.

Звукът на приближаващи се стъпки отдясно привлече вниманието й и Сали бързо и тихо затвори вратата на коридора, така че да остане само тесен процеп, през който да може да наднича. Погледна си часовника. По дяволите! След тридесет минути сградата щеше да гъмжи от служители. Сали се дръпна назад — някой идваше. Една сянка мина покрай вратата и се отправи към кабинета на Джордж и охранителите.

Сали погледна през тесния процеп. Беше Джейк… и махаше на хората от охраната да си тръгват.

— Чък, Шон, може да вземете почивка. Пийте кафе. Ще ми трябват само няколко минути — каза Джейк.

Чък изглеждаше объркан.

— Но директор Дуайт е наредил да стоим, докато той не…

— Да, да, но кой ви сведе заповедта? — попита Джейк с вдигнати вежди.

— Е, технически, вие, сър.

Шон скръсти мощните си ръце, за да си придаде авторитет, и каза:

— Сър, може ли да ви припомня, че е в разрез с разпорежданията…

— А сега пак аз ви нареждам да си тръгвате. Смятайте го за заповед на директора.

— Но…

— Веднага — заповяда Джейк. Погледът му беше леден.

— Да, сър — отвърна Чък.

Двамата с Шон се обърнаха и тръгнаха по коридора, отдалечаваха се от Сали. Тя беше удивена от поведението на Джейк, но не й беше приятно колко лесно бе успял да разкара охранителите — все едно бе самият директор. Какво ли друго вършеше без знанието на „ЛайтТек“? Джейк влезе в кабинета и вратата бавно започна да се затваря. Това беше шансът на Сали! Двамата охранители още не бяха стигнали до края на коридора, който завиваше наляво, но ако тя изчакаше, вратата щеше да се захлопне и да се заключи. Трябваше да поеме риска.

Сали отвори вратата и се шмугна в коридора, сля се със сенките, приплъзна се като котка. Двамата охранители — не чуха и не разбраха нищо — завиха зад ъгъла и изчезнаха в съседния коридор.

Вратата вече се затваряше. Сали скочи и се хвърли в плонж по покрития с хлъзгав линолеум под. Удари се силно и изпъшка, но успя — стигна до вратата точно когато последната светлинка от вътрешността на кабинета започна да се стопява. Вратата меко отскочи и без да издава звук, се отвори наново. Сали се претърколи по гръб и пое дъх.

Изправи се и тихо влезе в помещението, с изваден пистолет, готова за битка. Но кабинетът беше празен! Джейк не се виждаше никакъв. Стаята беше чиста и почти без обзавеждане. В центъра й се намираше голямо бюро, зад него имаше кресло, отпред два стола. И това бе всичко. Сали не знаеше къде е отишъл Джейк, но нямаше време да се чуди. Втурна се към чекмеджетата на бюрото. Празно. Празно. Празно! Къде, по дяволите, си криеше тайните Джордж? Вероятно би искал да са му подръка… Зад бюрото? За да са скрити, но леснодостъпни. Сали издърпа креслото от мека кожа и седна. Огледа се. Нищо. Само три празни стени и вратата!

И тъкмо да се откаже, когато просто по навик дръпна малкото лостче, което накланяше облегалката назад… и се взря в хромирания окачен таван — осветлението в стаята се променяше. Ставаше по-ярко. Сали се наклони напред и изви глава вдясно. Стената се отместваше, без да издаде и звук!

Тя зяпна. За момент дори изпита завист: тя си нямаше тайна стаичка! Но това не бе обикновена стая — съвсем не. Сали стана, тръгна натам и като осъзна какво вижда, стигна до плашещ извод: Джордж разполагаше с тайна лаборатория!

Беше дълга поне десет метра и съоръжена с роботизирани уреди, внимателно надписани съдове с течности и още по-внимателно подредени компютърни компоненти. Джейк беше в дъното, с гръб към Сали. Не бе чул нищо. Тя се приближи на пръсти със зашеметителя в ръка.

Спря на метър зад Джейк. Не биваше да пропусне. Усети как лицето й се налива с кръв — сдържаше дишането си, страх я бе да не издаде и най-слабия шум. Ако Джейк помръднеше, можеше и да не уцели. А тогава с нея щеше да е свършено. Щрак. Нищо. Щрак, щрак, щрак. Нищо! По дяволите!

Джейк се извъртя и уплашено пое дъх. Очевидно дрехите на Сали не само бяха маскировъчни, но и плашеха.

— Кой… кой си ти? — заекна Джейк.

Тя не произнесе и дума, отчасти защото не искаше да познае гласа й, но и защото нямаше представа как да отговори.

— Какво искаш? — запита Джейк с треперлив глас.

Очите му шареха нервно, търсеха нещо, което да разпознае в тази тъмна фигура. Откри го в очите й. Стоманеният поглед. Пронизващите очи.

— Сали?

Сали замръзна. Беше я познал въпреки маскировката. Знаеше, че Джейк няма добро мнение за нея. Знаеше, че е по-силен от нея. И знаеше, че трябва да действа първа, преди той да осъзнае случващото се изцяло. Тя се бе втурнала по нов път — и единствено Джейк й го препречваше. Бам! Сали инстинктивно го удари в гърлото. Беше карала курс по самозащита преди доста години и сама се удиви колко бързо се върнаха познанията й и колко добре техниките, предназначени за защита, действат при нападение.

Краката на Джейк се подгънаха и той се свлече на пода, стискаше се за гърлото. Сали бе ужасена от това, което беше направила, но бързо насочи вниманието си към настоящата задача. Обърна се и погледна плота, където беше работил Джейк. Видя две кутии и ги отвори. В първата имаше четири пълни спринцовки — вероятно противосредството на отровата на роботите. Отвори втората кутия. Четирите вдлъбнатини бяха празни. А това означаваше, че е закъсняла. Трябваше да промени плановете си.

Сграбчи две спринцовки, натика ги в джоба си и прекрачи над Джейк, който още се гърчеше на пода. Усмихна се. Щеше да успее. Да се измъкне нямаше да представлява никаква трудност, нали охранителите ги нямаше на вратата.

— Охрана! — Дробовете на Джейк успяха да изкарат достатъчно въздух за един силен вик.

Сали се втренчи в него и той се сви назад, надалеч от гнева й, от очите й. Лицето му бе мораво — бореше се да си поеме нов дъх.

Вратата на офиса с трясък се отвори и Шон и Чък влетяха вътре с извадени оръжия.

— Не мърдай! — изкрещя Шон.

— Само да мръднеш и умираш! — извика Чък, показалецът му нервно трепкаше на спусъка на пистолета.

Какво да направи? Сали знаеше, че е въпрос само на секунди, преди да я убият.

 

 

Исус бе извел учениците извън Юдея, район, където вярваше, че животът му, както и техният, е в опасност. Обясни, че това не било времето му да умре, и цялата група, включително Том и Дейвид, се оттеглиха в района на Самария, северно от Юдея. Вместо да отседне в града, групата се разположи на лагер под звездите. Бяха тук вече седмица.

Том и Юда лежаха в тревата, достатъчно далеч от огъня, за да наблюдават ярките звезди. Разговорът около огъня тази вечер не бе толкова забавен, колкото Том би искал — всъщност откакто напуснаха Юдея, всичко изглеждаше по-мрачно, по-сериозно.

Дейвид скоро се присъедини към тях — Том заподозря, че е изчакал достатъчно дълго, за да не показва, че ги държи под око. Дейвид седна в тревата и също загледа небето.

— Красиви са, нали? Като искрящи бисери, носещи се в небесата — каза с усмивка Юда.

Том се изкиска — не можа да се стърпи.

— Какво толкова смешно казах? — попита Юда. — Какво са според теб?

Дейвид се изкашля и отправи на Том поглед, който казваше да не си посмял.

— Мисля — започна Том малко ехидно, — мисля, че са дар от Бога, да осветяват пътя ни в нощта.

— Най-верните думи, които са излезли из устата ти досега — каза Исус зад тях. — Не ви ли е студено тук, далеч от огъня?

— Добре сме — отвърна Дейвид.

Юда се надигна и се подпря на лакът.

— Край огъня стана твърде горещо.

— А и разговорът стана отегчителен — подсмихна се Том.

Исус се разсмя.

— Страхувам се, че това ще е последното отегчително нещо за доста време.

— Тръгваме ли? — попита Том.

— Все още не — отговори Исус.

— Исусе! — извика от мрака един глас.

През тъмнината се приближаваше самотна факла — носеше я останал без дъх от търчане човек.

— Търся оня, дето го викат Исус. Някой от вас виждал ли го е?

Исус пристъпи към мъжа.

— Аз съм.

— Господарю, изпратен съм при теб от Витания, от дома на твоя приятел Лазар — каза човекът.

Лицето на Исус помръкна.

— Да не се е разболял?

Човекът го изгледа изненадано.

— Да. Сестрите му ме изпратиха при теб, та да дойдеш във Витания и да го изцериш.

— Тогава отивай — рече Исус. — Кажи им, че ида.

— Да, господарю — отвърна мъжът и изчезна в тъмнината, откъдето беше дошъл.

Том — бе чул целия разговор — отиде до Исус. Видя изражението му и осъзна, че нещо не е както трябва.

— Няма да отидем във Витания, нали?

— Още не.

— Но ти току-що му каза…

— Мария е силна жена. Не се бой за нея.

— Не съм казал, че…

— Очите ти говорят достатъчно.

— Не можем да ги оставим да чакат — заяви Том, мъчеше се да не показва гнева си.

— Тома, болестта му не ще приключи със смърт. Славата ще бъде Богу, когато Неговият син се прослави чрез нея — отвърна Исус. И тръгна към огъня.

— Що за глупости! — изсъска Том на английски.

Дейвид го сръга в ребрата и Том продължи на арамейски.

— Можеш ли да го повярваш?

— Вярвам на доста неща.

— Не си ли притеснен за Лазар?

— Не.

Том го гледаше втренчено. После челюстта му увисна.

— Знаеш какво ще се случи, нали? Знаеш всичко, което ще се случи. Но не просто предполагаш, а действително си наясно. Нали?

— Да.

— Откъде? — Том не питаше. Настояваше.

— Всичко е написано в Библията.

— Тази вечер я има в Библията?

— Да.

— И какво ще стане с Лазар? Знаеш какво, нали?

— Да.

— Страхотно. Следващото, което ще ми кажеш, че според Библията един от учениците се е наричал Том — Тома сиреч.

— Всъщност да…

— Хич не е смешно.

— Не се шегувам, Тома — каза Дейвид.

— И ти ли? Стига вече с това име! Аз съм си Том!

— В Библията си известен като Тома.

Том стисна зъби.

— Дейвид, наистина. Изобщо не е забавно.

— Ти наистина си рядък екземпляр, Том. Да не знаеш нищичко за Светото писание. Сигурно не знаеш, че и прякора ти го има в Библията.

Том го гледаше невярващо.

— Знаеш ли как се превежда името ти на гръцки?

Том не отговори. Знаеше, че Дейвид ще му каже. Дейвид се усмихна.

— Дидимус. Забележително съвпадение. Не си ли съгласен?

Том седна на земята.

— Има ме в Библията?

Дейвид кимна щастливо.

— И всяко християнско дете е израсло с историите за теб.

В това нямаше никакъв смисъл, но Том знаеше, че Дейвид няма да тръгне да лъже за такова нещо.

— Това не ги прави верни — каза Том.

— Но прави Библията достоверна.

— Какво друго знаеш за мен? За това, което ще се случи?

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Може да повлияя на решенията, които ще вземеш.

— Знаеш ли какво ще се случи следващата седмица?

— Да.

— А след месец?

— Да.

— Как живея? Как умирам?

— Том…

— Знаеш ли какво се случва с Мария?

Дейвид се обърка.

— Аз… Не, не знам.

Том погледна настрани, за да скрие загрижения си поглед, който можеше да издаде чувствата му. Но беше твърде късно.

— Том, наистина ли?

Том поклати глава.

— Не ме питай как, но — да.

Дейвид не можеше да не се усмихне. Сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Това е чудесно.

— Нима? — Том се извърна и погледна звездите, не искаше да среща погледа на Дейвид.

Дейвид се изправи до него и вдигна глава към сияещото нощно небе.

— Заклевам се: няма друг човек, живеещ днес или утре, с който Меган би била по-щастлива да те види.

Том се усмихна и се обърна към него.

— Ами ти?

— Какво имаш предвид? — попита Дейвид.

— Жената, която по необясним начин държи сърцето ти две хиляди години в бъдещето.

Дейвид се засмя.

— За Сали няма да мине и минута. Може да ме е нямало години, но за нея ще е само минута.

— Трудно е да си далеч от човека, когото обичаш, толкова дълго. Знам това.

Дейвид кимна.

— Липсва ми усмивката й. Признавам, видях я само няколко пъти за всичките години, през които я познаваме, но когато я видях… няма нищо по-хубаво на света…

— Е, може би скоро пак ще я видиш.

— Не достатъчно скоро — каза Дейвид. — Не достатъчно скоро.

 

 

Сали се намръщи зад черното шалче. Нещата не се развиваха добре. Даже вървяха на зле.

— Горе ръцете — настоя Шон, а Чък смъкна раницата й.

Сали се подчини. Не искаше да ги предизвика да я застрелят. Джейк все още се бореше за въздух. Шон му помогна да се изправи. Джейк се мъчеше да проговори.

— Какво има, сър? — попита Шон.

Сали знаеше, че щом Джейк възвърне способността си да говори, ще им заповяда да я застрелят. Трябваше да действа бързо. Леко премести дясната си ръка към часовника и бавно започна да натиска бутоните.

— Това… това… — Джейк вече се оправяше.

Чък изсипа съдържанието на раницата — но все така държеше пистолета си насочен към главата на Сали. Деловият костюм, обувките на високи токчета, чорапогащите и личната й идентификационна карта паднаха на пода. Планът на Сали бе да се преоблече веднага щом излезе навън. А после без проблеми да се прибере в офиса си. Но това вече не беше възможно.

Джейк я посочи и каза:

— Това е…

— Директор Макфийлд? — попита Чък. Гледаше идентификационната й карта.

Джейк се отпусна. Най-сетне!

— Тоя е влизал и в офиса на директор Макфийлд — каза охранителят.

Очите на Джейк се ококориха и той викна:

— Не! Тя… Тя…

И двамата охранители се вторачиха в него. Какво се опитваше да им каже? Очите на Джейк се изцъклиха, когато видя какво се кани да направи Сали, и той изпищя:

— Застреляй я!

Сали сграбчи пистолета на Чък — и заби коляно в слабините му. Проехтя изстрел и тя усети повея, когато куршумът мина покрай лицето й и пръсна няколко стъкленици. Хукна още преди парчетата стъкло да паднат на пода, изскочи през вратата, прелетя през офиса и побягна по коридора.

Вратите на асансьора се отвориха със звън — охранителят в него вече вадеше оръжието си. Сали се втурна по коридора към стълбището. Два изстрела проехтяха зад нея.

Тя с трясък мина през вратата на стълбището. Трети куршум пропусна целта си на милиметри. Сали се затича нагоре, вземаше по две стъпала наведнъж. Вече имаше план. Вярно, беше глупав, но все пак си беше план. Тримата пазачи затичаха след нея, готови да убиват.

Джейк вдигна телефона в офиса и набра три цифри.

— Сър, Джейк е… Най-добре подгответе… и четирите. Спенсър беше прав — Сали се е побъркала… Мисля, че ще се върне в миналото… Да… Има часовник…

Сали тичаше нагоре. Мъжете зад нея я настигаха и ако я хванеха, най-вероятно щяха да я убият. Не можеше да допусне това. Стигна изхода и натисна. Двете крила бяха тежки, покрити с пясък, и бяха предназначени единствено за извънредни случаи. Малцина знаеха, че изобщо съществуват — отвън бяха замаскирани. В момента, в който на стълбището нахлу слънчева светлина, писнаха аларми.

Бам! Един куршум рикошира от стената до Сали. Размина й се на косъм. Тя изръмжа, натисна с всички сили и изскочи навън. Жегата и заслепяващите отблясъци на златистите пясъци далече долу за момент я объркаха.

Тя присви очи и отстъпи назад. Бе на ръба на двестаметрова пропаст. Олюля се.

— Не мърдай! — извика пазачът от асансьора.

— Обърни се, бавно — каза Шон, приближаваше се внимателно към нея.

Сали бавно се извърна, но не отстъпи от ръба на скалата. Трябваше да си разпредели времето до секундата и да направи така, че междувременно да не я застрелят.

— Свали си маската — настоя пазачът от асансьора. — Веднага.

Докато вдигаше ръце, за да развърже шалчето, Сали натисна последния бутон на часовника. Охранителите се стреснаха. Бяха стреляли по собствената си шефка!

— Няма нищо, момчета — с усмивка каза Сали.

И хвърли шалчето към гардовете, и скочи в бездната.

— Директор Макфийлд! — извика Шон.

Тримата пазачи притичаха до ръба на скалата и погледнаха надолу. Сали летеше към земята. Изведнъж започна да пулсира светлина. А после сиянието избухна и тримата отскочиха. След секунда отново погледнаха през ръба. И не можаха да повярват на очите си. Сали беше изчезнала. Нямаше потрошено тяло. Нямаше петно от кръв. Сали се бе изпарила. Останал беше само облак искрящи светлинки, вятърът ги разнасяше.

— Господи!… Тя… Тя изчезна!

— Сигурно е нещо свързано със секретните работи, с които се занимават.

— Да, ама къде отиде?

— Не къде — каза Джейк зад тях. — А кога.

Докато довършваше думите си, в гръбнака и в черепа му проникна боцкащ заряд енергия. Изведнъж той бе изпълнен със знание какво да направи… и това беше чудесно.

Охранителите се обърнаха. Джейк стоеше на входа на шахтата. Държеше пистолет.

— Съжалявам, момчета, но видяхте твърде много, така че се налага малко да поразчистим.

И преди някой от тях да успее да реагира, стреля три пъти.