Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (23)

21.
Откровения

2005 г.

07:05

Аризона

Том бавно отстъпваше. Виждаше, че Джейк вече свива пръста си на спусъка, но не искаше да го застреля, не и ако това можеше да се избегне. Гърбът му опря в отсрещната стена на кабинета на Джордж. Нямаше накъде да отстъпва повече, но вероятно и това разстояние беше достатъчно. „Само още две крачки, Джейк“, помисли си.

Ръката на Джейк се разтрепери. Пръстът му започна да натиска спусъка. Очите му бяха втренчени в Том.

Том трябваше да го подмами да влезе още малко навътре.

— Какво ще кажеш да си тръгнем и никога повече да не се върнем? И тогава сме квит, Джейк. Не е нужно никой да умира.

— Вече говорихме за това. Ако ви пусна, може да промените нещата. Откъде да знам, може да решите да ме убиете в миналото, за да предотвратите всичко това сега.

— Времето не може да бъде променено — обясни Том. — Ако се бяхме върнали в миналото, за да те убием, това вече щеше да се е случило и ти нямаше да съществуваш. Можеш да ни пуснеш да си вървим — нищо няма да се промени.

— Нищо няма да се промени, защото никой няма да си тръгне — озъби се Джейк. — А пък ако времето не може да се промени, какво сте правили вие двамата с Дейвид през цялото това време, разглеждали сте забележителности ли?

— Не можем да променим миналото, защото вече сме част от него. Всичко, което сме направили с Дейвид в миналото, е записано в Библията още преди да тръгнем натам, защото вече е минало — каза Том.

— Да не би да очакваш да ти повярвам, че те има описан в Библията! — Джейк се изсмя почти истерично.

— Описан е — каза Дейвид зад него.

Джейк превключи за част от секундата от смях към ярост.

— Млъквайте! И двамата!

И влезе в полупразния офис на Джордж през вратата на тайната лаборатория, държеше пистолета си насочен към Том. А Том погледна наляво и смигна.

Една огромна ръка се стрелна и сграбчи Джейк за гърлото. Втора ръка изви ръката, която стискаше оръжието.

Том беше обяснил на Лазар опасностите от огнестрелните оръжия и Лазар знаеше какво да направи. Стисна ръката на Джейк така, че тя изпука. Джейк щеше да изкрещи, ако можеше да диша, но чудовищната ръка на Лазар го бе стиснала за гърлото.

Оръжието падна на мокета. Лазар хвана Джейк за ризата, вдигна го от пода и го метна във въздуха. Джейк прелетя през офиса, плъзна се по бюрото на Джордж и се свлече право в черното кожено кресло, което се затъркаля по пода и се блъсна в стената. Джейк се свлече на земята.

На лицето на Том цъфтеше сияйна усмивка. Лазар беше невероятен. Том бързо провери дали Джейк има пулс и каза на арамейски:

— Жив е.

— Хубаво — отвърна Лазар. — Уплаших се да не съм го претрепал тоя дребосък.

Том влезе в лабораторията, следван от Лазар, чиито очи попиваха странните неща, които го заобикаляха.

— На косъм беше — каза Дейвид и погледна Лазар. — Добре ли си?

— Да… нищо ми няма… Що е всичко това? — попита удивено гигантът.

— Ще ти обясним по-късно — отговори му Том. — Сега трябва да решим какво да правим.

— Ще ви кажа какво — обади се Сали, вече се изправяше. — Ще направим така, че никой от „ЛайтТек“ да не може повече да пътува във времето.

Дейвид се усмихна. Сали отново бе с тях.

 

 

Почувства се отново като дете — да се промъква, да се старае да не го хванат. Само че сега, ако го пипнеха, можеше да си докара куршум в гърдите, вместо да го докоснат при гоненицата, а нямаше безопасно място, където да се скрие. Потеше се, беше уплашен, развълнуван — а освен това наистина му се налагаше да отиде до тоалетната! Като дете, винаги когато играеха на криеница, нервите му изпращаха позивни към отделителната му система и се налагаше да изтичва вкъщи, за да се облекчи. Да е в тоалетната за няколко минути му осигуряваше нечестно предимство — но и репутацията на майстор на криеницата. На кого му идва наум да претърсва тоалетни, докато си играе на криеница навън?

— Хъм, разбирам, че едва ли е най-подходящото време, но трябва да отида до тоалетната — прошепна Дейвид, докато се изнизваха по сумрачния коридор.

— Сериозно? — попита Сали и го изгледа, вдигнала вежда.

— Да — каза Дейвид и пристъпи от крак на крак като малко момченце, което всеки момент ще се подмокри. — Няма да се бавя.

Сали ги поведе по един коридор вляво. Спряха пред една синя врата. Дейвид я погледна и видя белия символ на жена. Отвори уста, но така и не каза нищо.

— Марш веднага вътре — каза Сали.

Дейвид отвори вратата и влезе в тоалетната. Том се усмихна. Ако забравеха за момент опасностите, всичко това беше доста забавно.

— Трябва да подсилим часовниците, за да прехвърлим цялото съдържание на приемната зона. С Дейвид наясно ли сте как да го направим? — попита Сали.

— Ако предположим, че поначало именно така нашите бъдещи версии са изпратили материалите, всеки часовник, който още не е бил препрограмиран, би трябвало да е настроен да прехвърля голям обем вещи. Би трябвало да е лесно.

— Чувам ви — извика Дейвид от вътрешността на тоалетната.

Сали погледна въпросително Том.

— Не може да си свърши работата, ако си мисли, че го чуват — поясни Том.

Сали извъртя очи към тавана, после се усмихна и тръгна по коридора. Том открехна вратата на тоалетната и подвикна:

— Чакаме те в другия край на коридора. — И се изкиска. — Само че побързай. Скоро в „ЛайтТек“ ще е пълно с народ и ще изпъкваме като езичници в храма.

— Знам, знам — каза Дейвид от една от кабинките. — Хайде къш!

Том и Лазар настигнаха Сали. Лазар се дивеше на огледалата, на поставените в рамки снимки и абстрактните картини.

— Трябва да върнем приятеля ти във времето му.

— Лазар ли? Може да имаме нужда от мускулите му — отвърна Том.

— Погледни го. Да попаднеш две хиляди години в бъдещето си е преживяване, което би дошло множко на всекиго.

Том погледна Лазар, който се взираше напрегнато в отражението си в едно огледало, и каза на арамейски:

— Лазаре. Добре ли си?

Лазар го погледна с широко отворени очи.

— Това място… това ли е мястото, откъдето идвате?

— Да, тук работехме. Точно както Матей е бил митар, ние с Давид работехме тук… Но добре ли си? Прекалено много ли ти идва да се справиш?

Лазар го изгледа така, сякаш му казваше да не го поднася.

Том се обърна към Сали и каза:

— Добре е.

— Но той…

— Добре е, само как…

— Хей! — извика глас от другия край на коридора. — Кои сте вие? Какво правите тук?

Един млад служител от охраната с яркосини очи и късо подстригана руса коса бързо се приближаваше към тях, едната му ръка вече лежеше на препасания пистолет. Сега нямаше да има изненадващи спасителни атаки. Имаха само един шанс.

— Бягай! — извика Том на английски, а после повтори за Лазар на арамейски: — Бягай!

Побягнаха от охранителя, който вече говореше по радиостанцията си и вадеше оръжието си.

— Тук Даниълс. Намирам се в Сектор Делта. Преследвам трима нарушители.

Том осъзнаваше, че до минути коридорите ще се напълнят с охранители с пистолети. Трябваше да се разкарат от този сектор, при това бързо. Приближиха едно Т-образно разклонение в края на коридора. Вдясно се намираха асансьорите, вляво — стълбището.

— Асансьорите ги охраняват, да хванем стълбите — каза Том, докато приближаваха разклонението.

— Не — извика Сали. — Асансьорът е чист.

Том я погледна.

— Откъде знаеш?

— Охранителят при асансьора беше един от тримата, които Джейк застреля. Те ме преследваха по стълбите само преди петнадесет минути. — Сали зави надясно и Том я последва.

Бам! Един куршум проби и пръсна голяма картина в рамка в дъното на коридора и това накара Лазар да завие наляво. Даниълс търчеше с всички сили, готов да стреля пак. Лазар се опита да пресече коридора към асансьорите, но втори куршум се разби в стената, като го пропусна само на сантиметри, и той спря, после се обърна и се завтече към стълбището. Том се провикна след него:

— Лазаре, отвори вратата и слизай по стълбите. Пет нива надолу!

— Какво?! — извика Лазар.

— Десет завоя! — извика Том и посочи с пръст надолу. Вратите на асансьора вече се затваряха.

Лазар хукна към вратата и я бутна, но тя не се отвори. Той се засили и се блъсна в нея, но тя пак не помръдна. Лазар погледна надолу, видя топката на дръжката и я дръпна. Нищо. Вече чуваше стъпките на бързо приближаващия се пазач — викаше нещо неразбираемо. Лазар случайно завъртя топката, докато поглеждаше към вратите на асансьора с надежда, че те ще се отворят, и усети как вратата поддава. Дръпна я и почти я откачи от пантите, и затича надолу по стълбите.

 

 

На разклонението Даниълс спря и погледна в двете посоки. Видя светлините на асансьора — показваха, че слиза. Погледна наляво и видя как вратата към стълбището се връща на мястото си. Вдигна радиостанцията до устата си.

— Двама заподозрени в асансьор 4D, един по стълбите. Поемам стълбите. Асансьорът е спрял на… — погледна индикатора на асансьора — ниво 2, край.

— Прието, Даниълс, движим се към Сектор Делта, ниво 2, край.

Това беше първото нарушаване на сигурността, откакто Даниълс бе на служба, и той изпитваше удоволствие от всяка секунда. Когато беше получил обаждането, се беше отнасяло само за един човек и той си мислеше, че действието ще приключи, докато се появи на сцената. Но сега имаше трима нарушители, а той имаше възможността да стреля… цели два пъти! Втурна се надолу по стълбите.

Коридорът потъна в тишина. След малко Дейвид надникна навън и отвори вратата на тоалетната. Явно склонността му да търчи до тоалетната отново му бе помогнала. Никой никога не проверява тоалетните, особено женските. Бе чул виковете, изстрелите. Знаеше, че Лазар е останал сам и накъде са се запътили Сали и Том. Трябваше да действа бързо.

На лицето му разцъфна усмивка, когато осъзна, че може да се придвижва по-бързо от всеки друг на планетата.

Натисна бутоните на часовника и зачака ярката светлина и високото пищене. Но нищо не се случи. Погледна часовника и отново внимателно натисна последния бутон. Пак нищо. Реши да не губи време да се чуди защо часовникът е спрял да функционира. Приятелите му бяха изпаднали в беда и беше време да действа. Затича по коридора и зави наляво към стълбите.

 

 

Килерът беше малък, но пък се оказа идеалното скривалище, а и се намираше на стратегическо място в края на коридора от входа към контролния център. Няколко учени вече бяха дошли на работа, но бяха отпратени да се връщат от двама въоръжени служители от охраната, които стояха на стража пред вратите на контролния център.

Том и Сали клечаха сред метли, кофи, кутии с почистващи препарати и освежители за въздух. Общата воня на белина и мръсотия, но беше за предпочитане пред това да ги застрелят.

— И какво те накара да цъфнеш при нас? — попита Том шепнешком.

Сали го погледна.

— Какво имаш предвид?

— Нещо си станала много мила.

— Странно, нали?

— И аз така мисля.

Сали се умълча за миг, но после го погледна и каза:

— Хората се променят.

— За една нощ ли?

— Струва ми се, че да се промени човек за една нощ е по-лесно, отколкото да не се промени цели три години.

— Какво искаш да кажеш?

— Че си все така арогантен. И все още не си се научил да си държиш езика зад зъбите. И че все още те уважавам.

Погледът на Том омекна, челото му се изглади.

Сали продължи:

— Гледах ви с Дейвид да правите неща, за които само можех да мечтая. Най-доброто, което можех да правя, за да се чувствам полезна, бе да се заяждам. В противен случай нямах причина да стоя тук.

Том се усмихна. Сали наистина се бе променила и май беше време да последва примера й, за да не се върне старата Сали. Протегна й ръка и тя я стисна.

— Значи сме приятели?

— Да. Само не насилвай нещата.

— Дадено — каза Том с усмивка.

Висок звук отвън привлече вниманието им. От радиостанциите на двамата пазачи се носеха гласове. Том и Сали не можеха да чуят какво се говори, но осъзнаваха, че е спешно и че вероятно има връзка с Дейвид или Лазар. Двамата охранители минаха тичешком покрай килера, ключовете им дрънкаха. Контролната зала остана неохранявана.

Том погледна Сали. Лицето й бе изкривено от тревога.

— Дейвид ще се оправи. Повярвай ми, в миналото сме оцелявали в доста по-лоши ситуации.

Внимателно отвориха вратата на килера и надникнаха в коридора. Беше чисто. От друга страна, Том знаеше, че има още много охрана. Нямаше да пуснат никой нито да влезе, нито да излезе. Усмихна се и погледна часовника си. Със Сали разполагаха с изход, който никой не можеше да блокира.

Осветлението в контролния център вече бе включено, компютрите проблясваха, обработваха уравнения, търсеха информация и решаваха задачи.

— Какво става? — попита Том.

Сали бе озадачена.

— Нямам представа. Нищо не работеше, когато тръгнах.

Том продължи напред.

— Цялата информация на света няма да е от значение, ако не разполагат с това. — И посочи приемната зона, която бе осветена отвътре.

Том и Сали засъбираха всичко нужно. Внезапно Том замръзна над масата с оригиналните часовници.

— Колко часовници имаме в момента в действие?

— Твоят, моят, на Дейвид… Приятелят ти Лазар носи часовника на капитан Робъртс. Само четири. Защо?

— По дяволите! Два липсват.

— Не можем ли да се оправим само с четири?

— Не би трябвало да е проблем. Макар че наистина ми се иска да знам къде са другите — каза Том, докато слагаше часовниците в четирите краища на стаята. — Къде и кога искаме да отиде всичко това?

— Върни го на подателя — каза Сали. — Не се сещам за никой по-добре подготвен да се справи с всичко това от теб и Дейвид. Щом сте го пратили бъдещите вие, връщай го там.

Том нагласи бутоните на часовниците.

— Добра идея. Бъдещите ни версии вече ще са преживели всичко това, така че ще го очакват.

Свърши с подготовката и на последния часовник и каза:

— Добре, сложих ги на таймер. Имаме тридесет секунди.

Бързо излязоха от приемната зона и се настаниха да наблюдават на сигурно място в контролния център.

— Петнадесет секунди — каза Том. Очите му се присвиха. — Току-що осъзнах нещо. Ако цялото това оборудване е изпратено тук от бъдещите ни версии, значи двамата с Дейвид сме успели да преживеем всичко.

Сали вдигна вежда и се подсмихна.

— Много успокояващо… за вас.

Том погледна в приемната зона.

— Пет секунди…

Пет секунди изминаха в мълчание, а на шестата веждите на Том се сключиха.

— Нищо не се случва.

— Да не си забравил да натиснеш бутоните.

— На всичките четири? Едва ли.

И тъкмо да влезе в приемната зона, когато един глас го закова на място.

— Чудна работа, не мислите ли, доктор Гринбаум?

Том погледна нагоре. Спенсър седеше в другия край на помещението, вдигнал крака на едно бюро.

— Спенсър?

— Помните името ми? След толкова години, прекарани в миналото? Поласкан съм.

— Откъде знаеш, че…

— Спокойно, Том — каза Сали. — Спенсър работи с нас. Знаеше, че с Дейвид ще се върнете в миналото, още преди да го бяхте направили.

— Но как е възможно?

— Знаех го от много, много отдавна, Том — каза Спенсър с усмивка и свали краката си на пода.

— Защо не работят часовниците? — попита Сали.

Спенсър сви рамене и се усмихна.

— Защото ги блокирах. Всъщност успях да блокирам всякакъв опит за пътуване в миналото в разстояние на една квадратна миля благодарение на брилянтния ми ум. — Спенсър се почука по главата. — Наистина трябваше да повишите Спенсър. Ако само бяхме открили съзнанието ни по-рано.

— Спенсър, добре ли си? — попита Сали.

— Защо, какво има?

— Говориш за себе си в множествено число.

— Така ли сме направили? Съжаляваме, навик.

— Как и защо си блокирал часовниците? — попита Том и пристъпи към дребничкия мъж.

— Страхуваме се, че не можем да ви кажем.

— Защо не?

— Защото така казваме.

Том разбра, че нещо със Спенсър наистина сериозно не е наред. Бе работил рамо до рамо с него в продължение на години. Спенсър не бе от разговорливите. Не проявяваше сарказъм. Не приличаше по никакъв начин на човека, който сега се намираше в другия край на помещението.

Спенсър се изправи. С всяка дума в гласа му се примесваше друг, и друг, и друг, докато той не заговори с гласовете на петдесет отделни души, всички в унисон:

— Знаеш ли какво? Какво? Ти заслужаваш да знаеш. Така ли? Така! Кажи му! Ще му кажем! Ние отидохме в бъдещето. То е наистина чудесно местенце. Прекрасно. Прекрасно! Война. Глад. Технологии. Използвахме този невероятен мозък, за да създадем устройство, което свързва времето и пространството в една солидна, непреодолима сила. Която ще ви направи… залепнали. Като с лепило! Като мухи в мед! Залепнали.

Умът на Том започна да търси обяснение… започна да обработва задачата… започна… да си спомня.

Спенсър го гледаше уверено. Държеше малък уред.

— Такава невероятна мощ от толкова малка машинка. Мъничка. Много подобна на тези ваши часовници, които намираме, че са чудесни нови играчки. Толкова много забавление! Чудесна нова играчка за нас!

Умът на Том се върна за миг две години назад. Две ли? Две хиляди! Същият поглед в очите. Същият глас. Том знаеше, че е невъзможно, но какво друго обяснение можеше да има?

— Знам кой си ти.

— Ама разбира се. Ние сме Спенсър! Приятелски настроеният, услужлив, кротичък Спенсър!

— Тялото може да е различно… белезите по ръцете ти ги няма…

Очите на Спенсър се разшириха и той разтегна уста в озъбена усмивка.

— Браво на теб. Той е толкова умен. Не го харесваме. Ние също — говореше Спенсър, докато поставяше уреда до един компютър.

Том погледна апарата — вече знаеше, че той е ключът за спасението им.

— Заповядай да опиташ, ученико, но вече два пъти си се срещал с нашата сила. Знаеш какво ще ти направим. Ще те смачкаме. Ще те строшим. Ще те убием. Да! Да…

Том бе смаян. Знаеше кой е, кой е бил преди Спенсър. Но два пъти вече? Спомняше си само единия път, със стадото свине, които се издавиха в езерото.

Спенсър се разсмя.

— За теб са минали две години. За нас две хиляди. Но Легион си те спомня.

— Невъзможно.

— Още ли не вярваш, че сме истински? Удивително. Зашеметяващо. Той е толкова невеж! Знаем!

Сали се беше вцепенила.

— Том…

Том не искаше да я лъже, но какъв избор имаше?

— Не му обръщай внимание. Бълнува. Може да е страничен ефект от пътуване в бъдещето. Сега трябва да се доберем до този уред. Аз ще го спра, а ти вземи уреда и го унищожи.

Сали кимна и двамата започнаха бавно да се придвижват към Спенсър. Той не помръдваше от мястото си.

— Исус беше глупак да ни пусне. Глупак! Знаеше, че ще се върнем. И ние го направихме. Отново, и отново. Знаеше, че ще крадем. Ще лъжем. Ще изнасилваме. Ще убиваме. Любимото ни! Точно както направихме с жена ти.

Том се превърна в статуя, вцепенен и неподвижен.

— Помниш ли златистото поле? Ние те видяхме там. Не бяхме сигурни как е възможно тогава, но разбрахме кой си. Тома, ученикът Исусов. Том. Близнакът. Нашият враг. Тук, в бъдещето! Беше удоволствие да те измъчваме. „Ти вярва каквото жена вярвала? Отговаря мене сега.“ Харесва ли ти акцентът? Можем да го включим като лампа! Толкова е забавно. Спомняме си онзи ден. Ние също!

Главата на Том се замая. Какво му говореше Спенсър, какво му говореше Легион? Значи Легион се бе намирал в Замбия? Легион го бе разпознал като ученик на Исус отпреди хилядолетия, още преди той самият да бе направил пътуването в миналото? Нима Легион бе разбрал коя е Меган? Кой е той? Ужаси се от мисълта, че Меган е била убита, защото той е пътувал във времето… но той бе отишъл в миналото само защото Меган бе убита! Порочният кръг се затвори в мислите му.

— Спомняш ли си мириса на кръвта на жена ти по тялото ти? Ние си спомняме. Прекрасно! Погледът ти си заслужаваше да се запомни. Ние ти причинихме това, а Исус ни позволи. Той ни позволи. Той ни пусна на свобода! Защо, мислиш, е така, Том? Защо Исус ни пусна, за да те измъчваме? Да убием жена ти? Да убием твоята мила Меган?

Том изкрещя и се спусна към Спенсър с гнева на двадесет души, събран в юмруците му. Във вените му бушуваше кипналата кръв, изпълнена с подпалващия я адреналин. Искаше да убие Спенсър — или да умре, докато се опитва да го убие.