Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (16)

14.
Начало

30 г.сл. Хр.

07:25

Йерусалим, Палестина

С пукването на зората Том вече беше на крака. Знаеше, че това е единственият начин да се срещне с фарисеите, без Дейвид да го забележи или да го разпитва до безкрай. Тръгна по улиците на Йерусалим — с гордост можеше да се похвали, че ги е запомнил наизуст, и да стигне до дома на Тарсий, който се намираше в горната част на града, не беше никакъв проблем.

Тази част беше поразителна и изобщо не приличаше на Долния град, изпълнен с просяци, слепци и зловоние. Тук всичко бе чисто. Домовете бяха приятно раздалечени, украсени със зеленина и статуи. Беше сякаш човек напуска средновековието и попада в блясъка на Рим. Том си помисли, че ако един ден се окаже заседнал в миналото, ще се засели точно тук. Матей, Петър, Юда и Исус бяха добри приятели, но не можеха да се мерят с всичко това.

Докато се приближаваше към къщата от полиран мрамор, през стомаха го преряза чувство на вина. Бе се убеждавал, че не извършва предателство спрямо приятелите си. Не заговорничеше срещу тях, просто събираше информация. Дейвид винаги се намираше една крачка пред него и беше време Том да се пообразова. Щеше да почерпи от собствени източници знание за това какво ще донесат идните дни. От начина, по който Дейвид гледаше фарисеите, когато се случеше пътищата им да се пресекат, Том разбираше, че те вероятно са някак свързани със съпротивата срещу твърдението на Исус, че е Бог. Вероятно знаеха нещо, което Дейвид не знаеше. Трябваше да знаят — и може би щяха да успеят да докажат, че Исус заблуждава хората. Том бе убеден в това.

Почука на дървената порта. Нямаше отговор. Заудря по-силно и му се стори, че чува някакво движение отвътре. Тряс! Нещо се прекатури и миг по-късно портата се отвори.

— Какво има? Кой си ти? — попита Тарсий. Очите му бяха подпухнали. — Всеки път, щом изпратя Силва на пазар рано…

— Извинявай, да не те събудих? — попита Том.

— Да, да. Какво искаш… Я чакай, аз те зная… Виждал съм те с…

— С Исус, да. Пътувам с него.

— Да. Един от непоносимите му ученици! Марш оттук или ще извикам римляните! — кипна Тарсий.

— Чакай, моля те, изслушай това, което имам да кажа — рече Том. — Мисля, че по някои въпроси сме на едно мнение.

Тарсий го измери с поглед.

— Тоест?

— Също като вас и аз не съм убеден в твърденията на Исус — добави Том.

Тарсий присви устни.

— Обясни по-подробно. Как ще разтълкуваш чудесата, които людете твърдят, че върши?

— Ловкост на пръстите, измама, някои могат да го нарекат магия — каза Том с тон, сякаш това бе нещо в реда на нещата.

Горната устна на Тарсий потръпна.

— Магия!? Черното изкуство! Нима искаш да ми кажеш, че един от учениците на този човек мисли, че той е обладан от зъл дух?

Том не беше съвсем сигурен как Тарсий успя да направи връзка между обикновената магия и обладаването от духове, но реши, че тези примитивни хора все още не са подлагани на изкуството на илюзионистите, което по същността си бе повече наука, отколкото магия. Но ако еквивалентът на съвременен фокусник, който твърди, че ползва магия, тук се обозначаваше като обладаване от демон, така да бъде.

— Да — каза просто Том.

Тарсий оголи зъби в усмивка.

— Наистина… Може би ще пожелаеш да поговориш също и с някои от моите другари?

— Да, бих искал — отвърна Том.

— Е, влез, влез. Само да се облека и ще те заведа при тях — подкани го Тарсий. Усмихваше се до уши.

Том пристъпи в дома. Портата зад него се захлопна.

 

 

Том успя да се върне скришом, без да събуди никого. Беше научил доста, но не достатъчно. Уреди си наново да се види с фарисеите, а те всички се съгласиха да запазят срещата им в тайна. Том се държеше така, сякаш всичко си е постарому, но се чувстваше някак по-различно. Струваше му се, че всички го наблюдават, като че ли всички знаеха. Може би Дейвид беше прав и той наистина се държеше параноично…

Седеше на твърдия каменен под на Соломоновата колонада — редица колони в източната част на Храма. Бе дошъл тук с Дейвид, Петър, Матей, Юда и Исус, но се държеше настрана. Беше се облегнал на една от високите колони и се възхищаваше на гледката, потънал в мисли. Всеки път, когато идваше в Храма, бе запленен от красотата му. Чувстваше, че ако има Бог и ако Той наистина се нуждае от дом, това ще е този дом.

От колонадата виждаше външните стени и колоните на Двора на езичниците, който бе препълнен с търговци, продаващи гълъби, овце и говеда за жертвоприношения, с еврейски поклонници от цяла Палестина и от Римската империя, с прекупвачи на пари, писачи и фарисеи. Беше пресметнал, че цялото място заема около тридесет и пет акра. Отвъд Двора на езичниците не се допускаше да влиза нито един неевреин.

Точно след Двора на езичниците се намираше Женският двор, който бе обграден от красиво изваяни колони. На източната част на този двор се намираха тринадесет съда с форма на фунии — Том бе научил, че служат за събиране на парични дарения. Плочите, които служеха за настилка, гладки и със страна шейсет сантиметра, водеха до пищно вито стълбище с петнадесет стъпала. На върха на стълбището се намираше последната преграда на Женския двор, Никаноровата порта, която водеше към Израилевия двор, където можеха да влизат само мъже евреи. Портата бе висока шест метра, с извити в горната си част бляскави бронзови крила — сиянието им можеше да се види отразено върху другите части на храма.

Колкото и да бе приятен за окото храмът, винаги до и над него се намираше и зловещият знак на тези времена — римската крепост Антония, постоянно охранявана от стражи с копия. Ризниците им от метални плочки и кървавочервените им наметала се виждаха отдалеч. Крепостта беше обикновена на вид, но изградена от здрави каменни блокове. От четирите й кули всеки враг лесно можеше да бъде държан на разстояние. През изминалите години Том бе научил, че именно там живее Пилат, местният римски управник. Често се чудеше как хората могат да почитат и дори да вярват в Бог, докато се намират под такава очевидна демонстрация на римската мощ. Къде се намираше сега техният Бог?

— Тома, ела при нас — рече Исус.

Том се изправи — не искаше да се държи по-виновно, отколкото вече се чувстваше — и се приближи до смеещите се приятели, които седяха на земята, облегнати на гладките бели колони.

— И това върши работа? — попита Юда Матей.

— Безотказно! — отвърна Матей. — Само един поглед върху препаската, дето я влача винаги, и повечето хора си мислят, че съм способен да го направя!

— Джобовете ти сигурно винаги са издути от богатства! — каза Юда с широко отворени очи.

— Тъй е, бяха. Но това беше животът, който водех преди — отвърна Матей малко засрамено. — Сега съм… — спря насред думите си, загледан в нещо зад Юда, — сигурен съм, че тълпата няма да ни създава неприятности.

— Какво? — обърка се Юда.

Матей бързо скочи и посочи към Двора на езичниците. Приближаваше се пъстро множество. Петър и Матей пъргаво скочиха пред Исус — и висока, и широка преграда. През годините бяха станали специалисти в това. Тълпата спря пред живата бариера.

— Обявете по каква работа сте тук и по-живо. Пречите ми да се припичам на слънцето — нареди Матей.

Един мъж от множеството извика:

— Идваме за Исус, обладания от демони!

Матей и Петър не можаха да не се подсмихнат.

— Не сте дошли където трябва — рече Петър. — Тук няма обладани от демони и бесове.

Друг мъж от тълпата, по-малко уверен от първия, каза:

— Видя ли! Казах ти, че демоните не могат да излекуват очите на слепец!

— Знаем, че вие сте му ученици — продължи първият. — Нека го видим със собствените си очи. Нека той да ни каже, че не е обладан.

— Истина ви казвам — произнесе Исус, заобиколи Петър и Матей и излезе пред насъбралите се. — Не съм обладан.

Един човек с честно лице пристъпи напред, но веднага бе спрян от огромната ръка на Матей, за да не се приближава прекалено. Човекът каза:

— Народът е раздвоен. Докога ще ни държиш в напрежение? Моля те, ако ти си Христос, кажи ни го ясно.

Том се обърна към Дейвид и му прошепна:

— Видя ли! Не съм единственият, който не разбира този човек.

Дейвид не каза нищо, но Том забеляза как изражението му се сменя от объркване в просветление. Можеше направо да види в очите му, че той схваща какво се случва, какво ще се случи. Преди обаче да го попита какво знае, нещо привлече вниманието му. Думите на тълпата му звучаха познато. Бяха нарекли Исус обладан от демони.

Думите, които чуваше, объркването на тези хора, това бяха семена, които беше посял самият той. Очевидно тайната среща с фарисеите бе протекла както трябва и те бяха последвали съвета му. Фактът, че толкова много хора не можеха да разберат Исус, можеше да е доказателството, че той е просто фокусник. Измамник. Щом бяха чули това от устата на Том, фарисеите бяха превърнали фокусника в обладан от демони. И макар че Том не вярваше в демоните, както не вярваше и в Бог, реши да ги остави да си мислят каквото си щат. Стига да можеха да подтикнат хората да докажат, че това е истината.

Исус се обърна към народа:

— Аз ви казах, но вие не повярвахте. Чудесата, които върша в името на Отца, говорят вместо мен, но вие не им вярвате, защото не сте от моите овце.

И закрачи из множеството, без да спира да говори:

— Моите овце слушат гласа ми, аз ги познавам и те ме следват.

Един от хората в тълпата потръпна, когато Исус го хвана за брадичката, погледна го в очите и рече:

— Аз им давам живот вечен, тъй че никога да не погинат; никой не ще ги изтръгне от ръката ми.

Пусна мъжа и тръгна обратно към Матей и Петър.

— Отец ми, който ги е дал на мен, е по-велик от всички. Никой не ще може да ги изтръгне от Неговата ръка.

Стигна до Матей, обърна се към тълпата и произнесе:

— Отец и аз… сме едно.

Тълпата се развика. Някой изкрещя:

— Той твърди, че е Бог! Говори с думите на демоните!

Човекът с честното лице се наведе и вдигна един камък.

— Да му покажем какво се случва с богохулниците! Убийте го с камъни!

Тълпата изрева в съгласие и всички се занавеждаха за камъни. Матей и Петър се стегнаха, готови за неизбежното. Юда бавно отстъпи назад, покрай Дейвид и Том, после се шмугна навътре в храма. Никой не забеляза оттеглянето му, тъй като вниманието на всички бе приковано в разярената орда. Тълпата, вече въоръжена с камъни, спря; всички очакваха някой да хвърли първи.

Дейвид се наведе към Том и прошепна:

— Може да стане доста напечено.

Исус стоеше срещу навалицата, не показваше и следа от страх.

— Аз ви показах много велики знамения от Отца. За кое от тях ще ме замеряте?

Мъжът с честното лице пристъпи напред.

— Не за знаменията ти, а за богохулството! Не бях сигурен, ала сега знам. Ти си най-обикновен мъж, който твърди, че е самият Бог!

— Не е ли написано във вашия закон, че ще дойда?

— Защо имам чувството, че знаеш какво ще последва? — прошепна Том на Дейвид.

— Чел съм Писанието, забрави ли?

— И какво следва?

— Не знам.

— Но нали току-що каза, че си чел Писанието.

— Всичко, което пише в Библията за този момент, е: „той се измъкна из ръцете им“.

— Че това може да означава всичко.

— Ами значи бъди готов за всичко.

— Страхотно.

Том погледна Исус, който довършваше словото си към тълпата:

— … за да разберете и повярвате, че Отец е в Мене и Аз съм в Него.

И се обърна към Том и Дейвид, очевидно сигурен, че е успял да убеди събралите се, които сега смилаха думите му.

— Можеше да е и по-зле — каза му Том.

— Колко бързо можеш да тичаш, Тома? — попита го Исус.

— Какво? Защо? — Том бе объркан от съвсем директния въпрос.

— Бягай… — каза Исус, без да помръдва устни.

— Какво? — Веждите на Том трепнаха от подозрение.

Исус се наведе напред.

— Още не ми е дошло времето. Бягай!

— Убийте го с камъни! — извика някой в тълпата.

Всички едновременно вдигнаха ръце, за да пребият богохулника с камъни. Подобно на олимпийски бегач на стартовата линия, Исус хукна и набра скорост за секунди, следван от Том и Дейвид.

 

 

С всяка стъпка Дейвид тичаше все по-бързо и по-бързо; осъзнаваше, че е в най-добрата форма, в която е бил някога. Преди не можеше да пробяга и три метра с такава скорост, без да получи сърдечен удар. Чувството за пращящо здраве го подтикваше да се носи още по-бързо и той изпревари Том и Исус.

Тълпата бързо заобиколи Петър и Матей, но те се отърваха само с по няколко удара и последваха Исус, Том и Дейвид към храма, към препълнения и оживен Двор на езичниците.

Дейвид, Том и Исус профучаха през Двора на езичниците. Във въздуха се разхвърча гълъбова перушина — затворените птици запърполиха с криле в паника, увеличена от шумотевицата, която Том създаде, когато се блъсна в масата на един сарафин: монетите се пръснаха и предизвикаха истински грабителски хаос. Последвалата безредица осигури известна дистанция между тях и носещата камъни тълпа, ала предимството им не трая дълго.

Исус ги въведе в Женския двор, под един надпис на гръцки, който гласеше: „Никой чужденец не се допуска отвъд преградите и укрепленията около светилището. Който бъде хванат, сам си е виновен за смъртта си“.

Том преглътна сухо, докато тичаше под надписа. Никога досега не му бе обръщал внимание. Можеше ли всъщност да мине за древен израилтянин? Не беше сигурен. Не вярваше в Бог. Не познаваше древните еврейски традиции. Та той дори не беше от това време! Ама че работа! Чувстваше, че сами се обричат.

Няколкото жени в Женския двор почти не им обърнаха внимание. Исус, Дейвид и Том забавиха ход, минаха по плочника, качиха се по петнадесетте стъпала на стълбището и спряха пред Никаноровата порта.

— Задънена улица — каза Том.

— Отвъд тези врати е домът на Отца ми, който не може да умре.

— Това е само израз — рече Том.

— Пък ти ми казваш, че аз съм този, който говори с гатанки — отговори му Исус.

Дейвид с размах отвори огромната бронзова порта и блъсна двамата вътре. Озоваха се в тясно преддверие, празно по това време на деня — водеше към Израилевия двор. От другата страна имаше по-ниска стена, около три метра на височина. Том изтича до нея и се опита да подскочи до ръба й, но не успя. Дейвид и Исус дотичаха да му помогнат да се качи. Иззад затворените крила на Никаноровата порта вече долитаха гласовете на приближаващата се разярена тълпа.

— Няма да успеем — каза Дейвид. Чудеше се как точно Исус ще избяга от тълпата. Нима Библията грешеше? Никой от евангелистите не присъстваше — може би някой впоследствие им бе разказал историята по различен начин?

— Дай ръка — дочу се гласът на Юда.

Всички погледнаха нагоре. Юда се бе надвесил от стената и протягаше ръка надолу. В цялата суматоха съвсем бяха забравили за него! Без да губи време, Том хвана ръцете на Юда и той бързо го изтегли на стената. После двамата издърпаха Исус и Дейвид точно в момента, в който Никаноровата порта се отвори с трясък.

Четиримата наблюдаваха отгоре как преследвачите им нахлуха в преддверието и изпълниха Израилевия двор като вода, изливаща се от спукана тръба. Шумът привлече вниманието на левитите, стоящи на стража в съседния двор, Двора на свещениците. Четирима левити — с островърхи шапки и одежди с достатъчно големи джобове, че да поберат книгите със Закона — влязоха в Израилевия двор. Не бяха исполини, но разполагаха с цялата мощ на Бог, щом станеше въпрос за защитата на храма. Можеха и щяха да убият всеки, извършил престъпление тук. И тълпата знаеше това. Да продължават напред граничеше със самоубийство. Наистина, можеха да надвият левитите, но това щеше да означава смъртна присъда съгласно юдейския закон и щеше да е непростим грях срещу самия Бог.

Тълпата спря. Левитите не трябваше да казват нищо — всеки евреин знаеше, че те ще убиват в защита на Храма, ако се наложи. Римският закон забраняваше убийството дори и в защита на светини, ала за подобни престъпления лесно можеха да си затворят очите. Един по един хората почнаха да пускат камъните и смълчано да се изнизват от Израилевия двор.

Исус, Дейвид, Юда и Том наблюдаваха как тълпата се разпръсква. Вече в безопасност, четиримата се успокоиха.

— Опасявам се, че Йерусалим вече ще е твърде опасен за нас — каза Исус.

— Не и докато Юда е с нас, за да ни измъква от белята — каза Том и плесна Юда по гърба. — Добра работа.

Юда се усмихна. Бе преодолял ужасния страх, който го беше накарал да побегне, и бе спасил живота на приятелите си. Променяше се към по-добро. Усещаше го. Страхът повече нямаше да контролира живота му. Смел. Надежден. Горд. С тези думи Юда щеше да се описва от тук насетне. Беше сигурен, че хората ще гледат на него по различен начин, ще се отнасят към него другояче.

За Юда нещата най-накрая започваха да изглеждат по-добре.