Линдзи Келк
Аз обичам Париж (9)

Осма глава

На служителите на рецепцията очевидно им бе доставило огромно удоволствие да започнат да ми звънят десет минути преди часа, за който бях поръчала събуждане. А на мен ми бяха необходими цели три минути, за да си спомня защо въобще ме будят. Алекс вече беше станал и заминал за някакво ранно радиоинтервю с групата си, но този факт ни най-малко не улесни надигането ми от леглото.

Застанала под шуртящия душ, аз зачаках отново да се почувствам човешки. И междувременно започнах да отмятам наум всичко, което трябваше да свърша днес. Първо и най-важно, трябваше да говоря с Джени. Щом тук бе едва девет и половина, значи там е дванайсет и половина вечерта. Е, надали най-добрият момент за искрен, приятелски разговор. От вторник вечерта тя не се бе опитвала да се свърже с мен нито по телефона, нито чрез електронната поща, а с всички онези глупости за Солен, които се въртяха вчера в главата ми, изобщо не бях обърнала внимание на този факт. Което, ако трябва да бъда честна, бе адски гадно от моя страна. Но както вече добре знаете, аз не съм в състояние да се справям с няколко проблема едновременно — оправям ги един по един.

След като говоря с Джени, трябва да се заема със статията, заради която ме пратиха тук. Бях успяла толкова силно да си повярвам, че съм напълно способна да се справя с тази задача, че мисълта за обратното ми дойде като шок. Вчера беше забавно и си записах имената на сума ти готини магазинчета. Но това, че аз ги мислех за готини, не ги превръщаше автоматично в безценна информация за битници и хипари. И колкото и да не ми изглеждаше нормално, вече нямах търпение Сиси по-скоро да ми изпрати онзи неин списък. Виржини беше безспорно един крехък парижки ангел, но редакцията на „Belle“ не ми помагаше особено, като ме свързваше с най-малко интересуващата се от мода своя служителка. Звъннах на рецепцията, за да проверя дали нямам някакви обаждания, факсове или имейли от Сиси, обаче нямах нищо. Тя не вдигаше и телефона си. Почувствах се тотално прецакана.

А след като приключа с всички задачи около статията си (не съм чувала позитивното мислене да е навредило на някого), трябва да оправя и нещата с Алекс. Предвид изпълненията ни от предишната нощ беше почти сигурно, че нещата са повече от наред, обаче аз бях забравила да му спомена, че обещах на Солен да отидем на купона й. Сега обаче, незнайно защо, имах неясното усещане, че той няма да бъде във възторг от тази идея.

И което е най-лошо от всичко (давам си сметка, че е срамота да го признавам дори пред себе си), все още ме понаболяваше за всичките ми хубави неща, които бяха хвръкнали във въздуха. За момент забравях, обаче после, внезапно, пред очите ми на бавен кадър минаваха моите златисти лубутенки и усещах спомена като плесница. След което избухваха. В най-буквалния смисъл на думата. Във фантазиите ми хората от летищната охрана бяха извадили всеки от предметите, за да ги взривят един по един. О, мъка! Беше ми необходима година, докато свикна със себе си, с новия си живот, а сега имах чувството, че някой ме е подложил на изпитание, отнемайки ми частица по частица всичко постигнато досега. Започвайки от аксесоарите ми. Кажете ми сега, този някой не е ли истинска кучка? Ами, да!

 

 

Изчаках Виржини във фоайето на хотела петнайсет минути и едва тогава започнах да се притеснявам. Бях се паркирала в най-тъмния възможен ъгъл, който бях успяла да открия, стъкмена с черни дънки, черна тениска, черни очила, с коса, вдигната на опашка, и започнах да се чудя дали не се бях дегизирала твърде успешно, че тя да не ме е познала. Всъщност хората, от които исках да се скрия, бяха служителите на хотела, а не Виржини. След още десет минути телефонът ми зазвъня тихо от моята единствена и неповторима чанта на Марк Джейкъбс.

— Анджела, много съжалявам! — изстреля Виржини, без дори да ми каже здрасти. — Вече идвам към тебе. Трябваше да отида първо до офиса на „Belle“, за да взема факса от Сиси.

— Тя е пратила факс до офиса? — възкликнах едновременно объркано и с огромно облекчение. Кой би повярвал, че Сиси ще си изпълни обещанието? Разбира се, тя никога не се предава докрай. Но пък откъде бих могла да знам, че ще изпрати факса до офиса на редакцията?

— Уи, но вече е в мен. Ще пийнем кафе и ще четем него, да? — попита Виржини.

— Кафето е страхотна идея. След колко време ще си тук? — Вече умирах за глътка кафе. И като че ли в най-буквалния смисъл на думата. Главата ми пулсираше, а в устата си имах вкус на пясък. Не че някога съм яла пясък, разбира се, но допусках, че има такъв вкус.

— Може би ще можеш да дойдеш до метростанция „Алма Марсо“? Вчера прекарахме достатъчно време в хотел „Маре“ и квартал „Сен Жермен“ — предложи тя. — Стига се много лесно. Вземаш метрото от станция „Сен Себастиен“, сменяш на Бастилията, а след това стигаш до „Рузвелт“. Или просто вървиш пеша до Бастилията, не е далече. Имаш карта, да?

— Да, имам — потвърдих, обаче веднага погледнах в чантата си. Да, имах. Слава богу! — Но истината е, че не ме бива много с картите. Какво ще кажеш да се срещнем тук, а?

Виржини се разсмя. Смехът й беше звънък и успокояващ. Не като граченето на Сиси.

— Анджела, ще се оправиш. Ще се видим след половин час. Ако не можеш да ме намериш, обади ми се!

Обаче аз си знаех, че особено днес не съм в състояние да се справя с парижкото метро. И като огледах картата на метрото, която беше от задната страна на картата на града, се уверих, че изобщо няма да бъде толкова лесно, колкото си мислеше Виржини. Това момиче ми имаше твърде голямо доверие. Затворих очи, отпуснах глава назад във фотьойла и въздъхнах дълбоко.

— Всичко наред ли е, мадам! — обади се нечий загрижен глас до мен. — Зле ли се чувствате? Пак?

Отваряйки едното си око изпод слънчевите очила, зърнах същия рецепционист от снощи, застанал на безопасно разстояние вляво от мен. Очевидно бе убеден, че всеки момент ще повърна в кристалночистото му фоайе. Пак.

— Добре съм, благодаря — промърморих и се постарах да се изправя като истинска дама (само дето много не ми се получи) и да се овладея.

Той кимна намръщено и отстъпи няколко крачки, без въобще да ми повярва. Свих нацупено устни. Няма да позволя на някакъв си рецепционист да ме мисли за уличница!

— Най-добрата ми приятелка някога беше рецепционистка — изстрелях. — В хотел.

— Пардон! — изгледа ме надменно той, вече в безопасност зад щанда на рецепцията. — Вашата приятелка работи в нашия хотел?

Абе кога най-сетне ще се науча да си затварям устата?!

— О, не, вече живее в Лос Анджелис — продължих аз въпреки тъничкия гласец в главата ми, който упорито ми повтаряше да млъкна. — Но иначе е работила години наред в хотел. Вие отдавна ли работите тук?

— От три години? — отговори той с доста объркана и като че ли вече леко уплашена физиономия. — Казвам се Ален. За нас е огромно удоволствие, че вие сте наш гост, мадам!

Нямаше никакво съмнение, че това е един изключително любезен начин да кажеш: „Моля ви, махнете се от очите ми и ме оставете на мира“. Но аз можех ли да го направя? Разбира се, че не. Защото това би било твърде лесно.

— Брей, три години, а! Че това си е много време на една работа! — отбелязах, вече подпряна на щанда на рецепцията. А тъничкият гласец в главата ми вече се бе превърнал в истински вой, който буквално ме тикаше навън, преди моят нов приятел Ален да ме е изхвърлил собственоръчно. — Е, харесва ли ви?

Той сви рамене и отстъпи две крачки назад. Това вече ми дойде в повече. Много мразя, когато хората не ме харесват или си мислят неприятни неща за мен. Не знам защо, обаче имах усещането, че снощното ми повръщане на улицата, точно срещу хотела на този човек, ще стигне скоро до майка ми.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мадам!

„Откажи се! Веднага! Махай се!“ — виеше онзи познат глас в мен.

— Казвам се Анджела — изрекох и протегнах ръка, за да стисна неговата. — И на въпроса ви, не, благодаря, няма нужда.

Дарявайки го с една последна, извънредна усмивка, най-накрая благоволих да се предам и закрачих бодро към вратата. Забележка за моя консумация: „Постарай се да не се унижаваш пред хотелския персонал, когато все още не си изтрезняла от предишната нощ!“ И на всичко отгоре надутият французин все още продължаваше да ме нарича мадам, когато съм напълно сигурна, че поне два пъти го предупредих, че съм мадмоазел.

Е, оказа се, че днес съм права поне за едно — оправянето в системата на парижкото метро не бе никак лесна работа. Първата станция намерих относително бързо, обаче бях изминала три спирки в противоположната посока, преди да си дам сметка, че Бастилията е точно в обратната. И с всяка следваща секунда, докато седях в проклетите влакове, изражението на Дона Грегъри, което се бе очертало в съзнанието ми, ставаше все по-мрачно, докато четеше засега ненаписаната ми статия, веждите й се повдигаха все повече и повече, докато накрая напълно изскочиха от главата й поради липса на място. С мен беше свършено. Абсолютно и безвъзвратно. Тунелите тук бяха доста по-големи и светли, отколкото тези в Лондон и Ню Йорк, обаче след като изпълзях по десетина къси стълбички, минах през стотици различни изхода и изтърпях една ужасно объркана система за регистрация на билетите, измина повече от час и половина, откакто се бяхме чули за последно с Виржини. Накрая, разгорещена, плувнала в пот и напълно обезводнена, аз се измъкнах от станция „Алма Марсо“. Отне ми няколко секунди, докато осъзная къде се намирам. И накрая зърнах Айфеловата кула и реката от едната си страна и огромно кръгово кръстовище — от другата. И къде, за бога, би трябвало да бъде Виржини? Преди обаче да съм успяла да се хвърля в Сена, телефонът ми започна да звъни.

— Анджела? Добре ли си? — изкрещя не на себе си от страх Виржини. — От един час ти звъня, никаква не се обаждаш! — Очевидно бе страшно загрижена за мен.

— Съжалявам. Добре съм. Така мисля. — Обаче май не бях много добре. Бях невероятно уморена. И сякаш първото ми самостоятелно запознаване с парижкото метро не бе достатъчно и само по себе си, та трябваше да се случи на полупияна глава. — Извинявай. Мозъкът ми нещо отказва да се включи. Къде си, между другото?

— Намирам се в едно бистро точно срещу теб. Махам ти, виждаш ли ме?

Завъртях се много бавно. Знаех си, че е абсолютно невъзможно да открия една миниатюрна, красива брюнетка сред морето от милиони. Но не щеш ли, веднага я зърнах — наистина беше от другата страна на булеварда и ми махаше като обезумяла. Е, най-накрая нещо се получаваше както трябва.

— Престани да махаш така напористо! Току-виж си получила удар! — усмихнах се аз, помахах й в отговор и затворих телефона.

За щастие последната част от това приключение — пресичането на булеварда — мина по мед и масло и аз се стоварих като чувал картофи в стола, който Виржини побърза да ми поднесе. Тя вече ми беше поръчала кафе, което глътнах на един дъх.

— Анджела, много съжалявам! — завайка се тя. — За мен метрото е много лесно, точно като нюйоркското, обаче забравих, че ти не го познаваш.

— Грешката не е твоя — рекох и направих знак на сервитьора за ново кафе. Махмурлукът ми все така отказваше да ме напусне. — Просто трябваше да си хвана такси.

— Аз дори не се сетих да ти го предложа! — продължи да се възмущава на себе си тя и напъха един непокорен кичур коса в кокчето на главата си. — Сигурно много се сърдиш на мен!

— Ни най-малко. — И това изобщо не беше лъжа. Наистина бях твърде изтощена, за да й се сърдя. — Освен това си мисля, че мога да използвам преживяването и за статията си — нещо като сравнение с метрото на Ню Йорк или нещо подобно.

— Изключително интересна идея! — закима ентусиазирано Виржини.

— Не особено — поправих я аз, отпивайки от второто си кафе значително по-бавно, отколкото изгълтах първото. — Но ще успее да балансира почти пълната липса на нещо съществено до момента.

— Не се притеснявай! Вече имаме и списък от Сиси! — възкликна тя и тръсна на масичката пред мен солидна купчина листи. После бръкна в платнената си чанта и извади от нея още, като добави: — За човек, който не е твой приятел, мисля, че тя пращала много бележки!

Оставих чашката си с кафе и се опитах да фокусирам погледа си върху миниатюрния шрифт и мъничките карти на града, изпълващи страница след страница. Доколкото виждах, в чантата на Виржини като че ли има половин топ хартия. За нищо на света няма да успея да обходя всички тези места! Погледнах часовника си и видях, че вече минава дванайсет на обяд. Че аз не бих могла дори да ги изчета за това време! Мамка му и хиляди дяволи!

— Ти прочете ли бележките? — простенах, изпълнена с надежда, че тя би могла да ми помогне, подбирайки най-главното.

— О, не. Решила да чакам теб — примигна момичето. — Съжалявам, май наистина трябваше прочета ги по-рано!

— Не, не се притеснявай! — побързах да я успокоя, разлиствайки страниците. — Но да ме вземат мътните, ако знам как ще обходя всичко това до Коледа, а какво остава — до осем довечера.

— Какво става в осем? — попита Виржини, междувременно поръчвайки ми трето кафе. Което идваше тъкмо навреме, защото и без това нямаше да ми остане много време за сън.

— Ами… ъхъм… казах на Солен, че ще отидем на купона, който организира довечера — отбелязах, като се престорих на силно заинтригувана от любимото интернет кафене на Сиси. Боже! — Та ще бъде някъде към осем. И някъде близо до реката.

— Момичето от концерта снощи? — извика Виржини, измъкна листите от ръцете ми и ги трясна на масичката.

— Да, момичето от концерта — отговорих, прилежно оглеждайки чашката си с кафе.

— Но тя влюбена в твой приятел?

— Не, не е.

— Да, е!

За какво ми е Джени, когато вече си имам нейна френска версия? При това в напълно преносим вариант. Виржини беше точно толкова хаплива, колкото бе и Джени, и при това се събираше в средно голямо сакче.

— Обаче не е, защото е негова бивша приятелка! — промърморих накрая директно в чашата си с кафе. Ама защо тук не предлагат нормални, големи чаши за кафе? Защо не потърсихме някой „Старбъкс“?

— Какво?

— Някога Солен и Алекс са били гаджета — измънках, опитвайки се да го приема нормално. Макар че, след като го изрекох на глас и след като видях отражението на думите си в ироничното изражение на Виржини, започнах да се съмнявам в преценката си. — Обаче е било преди цяла вечност. И сега няма нищо. Пък и обещах, че ще отидем.

— Алекс иска да отиде на това парти? — възкликна изумено Виржини. — С красивата му бивша приятелка, която танцува пред него като курва?

— Олеле! — Най-сетне ми просветна. — Ами, аз май все още не съм му казала!

— Той няма да отиде! — отсече тя, скръсти ръце пред гърди и ме изгледа смръщено. — Не вярвам, че той ще отиде!

— Ясно — казах. Че какво друго да кажа? — Е, с този въпрос ще се оправям, когато стигна до него. А сега най-важното е да решим откъде да започнем с всички тези места, които Сиси ни е изпратила. Освен това трябва да изпратя имейл на приятелката ми за… разни неща.

Разстлах листите на масата пред мен и се опитах да схвана адресите. Но колкото и невероятно да звучи, нищо не успях да схвана. Все едно гледах пред себе си китайски.

— Извинявай. Не познавам твоя Алекс — промърмори Виржини и постави ръка върху моята. — Аз ще прегледам бележките на Сиси, а ти изпрати онзи имейл на приятелката си и може би се обади на Алекс? Аз мога по-лесно да се ориентирам кои от местата са ни наблизо и откъде да започнем.

— Би било страхотно! — кимнах с благодарност.

Чувствах се малко като измамница дето Виржини вършеше цялата мръсна работа вместо мен, но същевременно си давах сметка, че по някакъв начин трябва да се реванширам на Джени. В момента в Лос Анджелис бе прекалено рано, за да й се обаждам, но пък един добре обмислен имейл би могъл да се превърне в добро начало за моето извинение.

— И ти наистина отиваш на това парти? — не се отказваше Виржини, докато събираше всички листи пред себе си. После извади от чантата си голям бележник с черни кожени корици.

— Да, отивам — отвърнах, макар да не бях напълно сигурна защо.

— Ясно. — Виржини ме изгледа с присвити очи, но повече нищо не каза. Само въздъхна.

* * *

Писането на имейл до Джени се оказа доста по-трудна работа, отколкото си въобразявах. Бях свикнала с резките смени в настроенията й, обаче двете никога не се бяхме карали, когато бяхме на двата бряга на един и същ континент, а какво остава — когато сме на два различни континента. Поради което ситуацията никак не ми харесваше. Освен това в случая грешката бе изцяло моя, докато при всички досегашни случаи на конфликти между нас винаги можех да разчитам на Джени да е виновна поне петдесет процента. Какво се очакваше от мен да сторя сега? Защото, макар и да нямах никаква пряка вина, заради мен бяха хвръкнали във въздуха дрехи на стойност поне десет хиляди долара, при това взети назаем! Освен това кой там ще й повярва за тази контролирана детонация? Джени беше все още нова в бизнеса на стилист и както самата тя често ми повтаряше на две чашки към пет следобед, репутацията й бе всичко за нея. Но доколкото бях успяла да схвана, двете чашки, за които споменах, са по-скоро подпомагащи процеса на разгръщането на талантите й, отколкото вредни за него. Нещо ми подсказваше обаче, че загубата на толкова много и толкова красиви, скъпи неща, надали щеше да се отрази добре на репутацията й. Не бе като вече да бе обличала с тях някоя жена, която вече ги е носила в телевизията, след което съвсем случайно ги е унищожила, нали така?

Накрая, след като изтрих четири различни версии на едно и също съобщение, аз се спрях на краткото:

„Много съжалявам! Дай ми знак, когато се събудиш и ще ти се обадя. Непременно трябва да поговорим и да ти обясня! Ще ти ги върна по някакъв начин. С обич: А.“

Макар да нямах никаква представа какъв точно би могъл да бъде въпросният начин. А след като изчаках да видя съобщението, че писмото ми е изпратено успешно, аз си поех дълбоко дъх и набрах Алекс.

— Здрасти! — отговори автоматично той, което бе твърде необичайно, но и радостно. „Дръпни новината като лейкопласт, Анджела! Веднага!“ — казах си наум. — Какво има?

— Здрасти — започнах и захапах нокътя на кутрето си. — Как мина онази работа в радиото?

Ако има на този свят нещо, в което съм особено добра, то това е отлагането на нещата.

— Мина добре. Свирихме, говорихме. — Връзката не беше много добра, обаче той ми звучеше в доста добро настроение. Значи е време да хвана бика за рогата. — Такива неща.

— Исках само да проверя — нямаме планове за довечера, нали? — Извърнах се настрани в стола си, за да избегна смръщеното изражение на Виржини. — Защото бяхме поканени на един купон и аз май обещах да отидем.

— Вече си ни уредила обща покана за парти? — разсмя се той. — Случайно да е станало снощи?

— Може би — промърморих и се обърнах още мъничко в стола си. — Нали знаеш, че много обичам да се сприятелявам с разни хора, когато съм си пийнала?

— Когато си пийнала, обичаш да правиш много неща, които определено не одобрявам. Както и такива, които много одобрявам! — Последното изречение го изрече с доста по-басов тон от предишното и мен автоматично ме побиха тръпки. — Няма проблем. Само ми кажи къде трябва да бъда и кога.

— Ами… проблемът е… че купонът е на Солен — изрекох много тихо. — В нейния апартамент.

От другия край на линията ме блъсна грозна тишина.

— Алекс?

— Няма да ходим на купон в дома на Солен.

Не звучеше ядосано — само абсолютно безапелационно.

— Само дето аз казах, че ще отидем, а тя каза, че искала да навакса с теб, а и ние да се запознаем с гаджето й, а освен това няма нужда да оставаме много, обаче наистина смятам, че трябва да отидем, защото обещах, че ще отидем, и само за мъничко, иначе тя ще си помисли…

— Какво? — прекъсна пледоарията ми Алекс. Което сигурно беше добре. — Какво ще си помисли?

— Че сме невъзпитани?

— Аз съм абсолютно сигурен, че изобщо не ми пука какво ще си помисли тя за теб! — отговори той. — И още по-сигурен, че още по-малко ми пука какво ще си помисли за мен! Затова аз няма да ходя и ти няма да ходиш!

— Не ти ще ми казваш какво да правя! — троснах се аз. Беше адски странно да чуя Алекс да се държи така с мен и определено не ми харесваше. Освен това се стараех да говоря колкото ми е възможно по-тихо, защото бях убедена, че Виржини вече няма търпение да ми сервира френската версия на: „Нали ти казах?!“ — Не мога да разбера какво толкова е станало и защо го превръщаш в такъв проблем! Трябва само да се покажем, да кажем по едно здрасти и толкова. А и ти можеш да се почувстваш по-добре за случилото се някога, след като я видиш. Не е хубаво да се ядосваш заради нещо, което се е случило толкова отдавна!

— Много ти благодаря, Опра! — изрече с равен тон Алекс. — Надявах се, че след като Джени си тръгна, ще забравиш всички онези глупости с психологическите анализи на ситуациите! И аз наистина не мога да ти казвам какво да правиш, но ти заявявам, че що се отнася до мен, аз няма да отида на този купон! Ако искаш да вечеряш с мен, обади ми се!

Аз автоматично се нацупих и затворих телефона. После го върнах, в чантата си.

— Той не иска да ходи на партито?

Вдигнах очи и се вторачих за момент към брега на реката. Айфеловата кула, Сена, изобилие от красиви хора на велосипеди — да, това категорично бе Париж. Накрая се обърнах към новата си приятелка и отговорих:

— Да, той не иска да ходи на партито. Разбирам го, става въпрос за бившата му. Аз също не бих искала да отида на партито на бившия си.

Ала най-шантавото от всичко бе, че исках да отида. Исках да видя апартамента на Солен, исках да видя гаджето й и, по някаква необяснима причина, много ми се искаше тя да ме хареса. Или ако не да ме хареса, то поне да види колко страхотно изглеждам и да разбере, че съм достатъчно добра за Алекс. Толкова добра, колкото някога е била и тя. Хммм, май е крайно време да престана да се оплаквам, че не разбирам мъжете. Защото вече не разбирах и себе си.

— Мислех си… — докосна ме леко Виржини по рамото. — Ти трябва отидеш на партито!

— Какво? — извъртях се рязко в стола си. — Аха, значи сега мислиш, че трябва да отида, така ли?

— Не съм казвала, че ти не трябва да ходиш — сви рамене тя. — Само казах, че Алекс няма да иска да отиде. За един мъж е изключително трудно да седи в присъствието на бившата си приятелка. И става още по-трудно, ако новата му приятелка е с него. Обаче ти трябва да отидеш! И трябва да изглеждаш приказно!

— Това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи — изломотих аз. — Как човек изглежда приказно без преса за коса?

* * *

Докато пресичахме по посока на Авеню Монтен, Виржини ми излагаше своя план. Полагах огромни усилия да следвам мислите й. Имаше нещо за купуване на някаква страхотна рокля, че тя щяла да ми даде назаем някакви убийствени обувки и за някаква шантава прическа, която щяла да направи излишна пресата за коса. Лично аз бих подходила доста по-цинично към ситуацията, но благодарение на новата си френска Кръстница-вълшебница се чувствах доста отнесено. На теория вървяхме към метростанция „Рузвелт“, за да продължим проучванията си, обаче Виржини някак си бе пропуснала да ми спомене, че Авеню Монтен е дом на повечето дизайнерски магазини на Париж, на салоните за висша мода и въобще — на модните чудеса. Притиснах нос о витрината на представителния магазин на „Пол и Джо“, въздишайки по една разкошна сива копринена рокля и стараейки се да не се разрева за роклята на „Пол и Джо“, която бе загинала по време на аферата „Куфаргейт“.

— Тази рокля би била перфектна за довечера! — прошепна в ухото ми Виржини. Кимнах. Беше напълно права. Беше къса, в сребристосиво, с бяло сиамско котенце, нарисувано ръчно в предната й част. Малко странна, обаче много готина. Най-малкото — колкото Солен. — Трябва да я пробваш.

— Не мога да си я позволя — отговорих, тръсвайки глава, за да пропъдя видението как се появявам с тази рокля, с изобилие от очна линия, рошава коса и черен чорапогащник. Нищо. И без това бе твърде горещо за черен чорапогащник. Не че роклята не би стояла жестоко и без чорапогащник. — Освен това тази котка отпред е направо гигантска.

— Значи е само за стилни момичета — съгласи се Виржини. — Може би за някоя като Солен?

— Не си мисли, че не съм наясно каква ти е целта! — усмихнах се накриво аз и бутнах вратата на магазина. — Имаш късмет, че съм от хората, които много лесно могат да бъдат водени за носа.

* * *

За щастие — или най-малкото, поне докато не дойде ред на традиционните угризения на разсипника — кредитната ми карта съдържаше точно толкова пари, колкото струваше и роклята. Или иначе казано, хората от кредитната компания бяха готови да ми позволят да надскоча лимита си на същата стойност, на която беше и роклята. Искаше ми се да мисля, че имам някаква телепатична връзка с „Барклис“ и че те отлично разбират болката ми. Открай време бях в състояние да се самоубедя в каквото и да е, когато ставаше въпрос за рокля. Обаче сега, въоръжена с тази рокля, вече спокойно можех да играя в категорията на Солен. Роклята беше разкошна и ми пасваше перфектно. Пък и Виржини бе напълно права — аз наистина трябваше да отида на този купон. Нямаше да й позволя на нея, неговата бивша, да ме помисли за невъзпитана. Или още по-лошо — да реши, че съм се уплашила. Нищо, че е една от най-красивите жени, които някога съм имала неудоволствието да срещна. При това от суперготина рокгрупа. И много секси, и французойка. Но сега всичко беше наред — разполагах с котешката рокля. Значи нямаше никакъв проблем. Само дето Алекс все още беше бесен.

От съблекалнята в „Пол и Джо“ му изпратих закачливо (добре де, мръснишко) текстово съобщение относно плановете ни за вечерта, в което му обясних, че само ще се отбия на партито, ще поздравя присъстващите и че той няма нужда да идва. А след това му предложих да се срещнем в хотела, да излезем на вечеря на някое тихо и романтично местенце, след което да повторим изпълнението си от миналата нощ. От само себе си се разбираше, че последното трябваше да се състои пак в хотела. Може и да се намирахме в столицата на любовта и романтиката, но нещо ми подсказваше, че и тук имат известни закони за спазване на приличие по обществените места.

След „Пол и Джо“ стана още по-зле. „Прада“, „Макс Мара“, „Диор“, „Валентино“ и — о, господи! — „Шанел“! За човек, който не си пада по висшата мода, Виржини определено имаше око за нея. Успях да задържа кредитната си карта в портфейла си, обаче нищо на света не можеше да ме накара да откъсна очи от витрините и да не влизам за разглеждане. Освен насладата от наличието на климатици не можех да не се изпълня с приятно, гъделичкащо усещане при вида на толкова красиви неща. Чанти „Шанел 2.55“, вечерни рокли „Диор“, чантички „Прада“. С тях светът ставаше едно по-прекрасно място. Докато не погледнах часовника си и не видях, че наближава три следобед.

— По дяволите, Виржини, трябва да ме отведеш далече оттук! — възкликнах и мислено си зашлевих хубава плесница. — Трябва да направим и някои проучвания, иначе с мен е свършено!

— Но ти си прекарваш толкова хубаво! — стисна ръката ми тя. — Пък и ни очакват още много магазини! Имай предвид, че това дори не е главният търговски район. Трябва да отидем в Колет и…

— Хванах те! — насочих драматично пръст към сладката невинна брюнетка. — Ти си манипулатор! Няма съмнение, че си прекарвам много добре, но все пак трябва да свършим и малко работа. Това тук е точно обратното на нещата, които искат в статията ми от „Belle“. Съжалявам, че толкова се разсеях, но все пак трябва да продължим!

— Съжалявам, права си — кимна момичето, извади бележника си и прегледа бележките, които си беше водила, докато аз се опитвах да измисля какво да кажа на Джени. Време, което можеше да се брои за пропиляно от мен предвид безличния имейл, който накрая бях изпратила. — Окей. Сиси казва, че трябва да пробваме магазин на име „Мим“. Не е много далече, близо до „Лезал“.

— Страхотно! — хванах я пак под ръка, простила й всичко. — В Ню Йорк има ресторант, наречен „Лезал“. Много е шик.

— Едно време Лезал е бил главният пазар на цял Париж — обясни Виржини. — Но сега вече не е. Изненадана съм, че отиваме там, но тя е изброила и други добри места, които са наблизо. Освен това Сиси казва, че това е любимият й магазин в целия град, нейното тайно модно оръжие.

— А не мога да не й призная, че знае как да се облича — отбелязах аз и едва не хукнах, когато забелязах знак за метрото. — Хайде тогава да видим това тайно оръжие!

* * *

— Шибана кучка! — стоях и беснеех аз. — Извинявай за френския ми.

— Не мисля, че това е на френски.

Направо не можех да повярвам!

— Тя ме е прецакала, нали?

Тайното оръжие на Сиси не се оказа някой страхотен, таен магазин за антикварни дрехи. Оказа се отвратителна дупка за конфекция. На неговия фон „Праймарк“ изглеждаше като висша мода. За мен това беше невероятна обида. Бих облякла по-скоро „Праймарк“ дори за сватбата си, отколкото да сложа който и да било от тези боклуци. Всъщност аз и без това съм носила „Праймарк“, само че за друга сватба, но в случая това няма значение. Единственото, което имаше значение, бе, че Сиси ми бе изиграла страхотно гаден номер.

— Не обичам да използвам мръсни думи, но мисля, че в случая си напълно права — съгласи се Виржини, докато трескаво преглеждаше останалите предложения на Сиси. — Да, мястото е това, проверих няколко пъти.

— Всичките й предложения ли са такива? Пълен боклук? — запитах, макар да не исках да чувам отговора. Започваше да ми прилошава, макар че това нямаше нищо общо нито с мохито, нито със сангрия, нито с цигари.

— Не знам дали са точно боклук, но да, не са сред най-добрите места — отговори Виржини, изваждайки оригиналния факс. — Не познавам нито един от тези магазини. Кафенетата и хотелите ми звучат като истински. Това са места, които разпознавам. Обаче магазините… съжалявам, но не съм чувала за нито един от тях.

Огледах се за място за сядане и накрая се свлякох на бетонната стена зад мен. Лезал трудно можеше да се нарече най-красивото място в Париж. Въпреки че тук бих могла да си щамповам върху тениска всяка картинка, която си исках — само за четирийсет евро. Но откъде накъде някой ще иска да сложи на гърдите си гола снимка на Кейт Мос като онази на тениската, сложена на витрината? Столица на модата, как пък не!

— О, ето един, за който си спомням! — изчурулика внезапно Виржини.

— Добър ли е? — попитах. Надявах се. Молех се.

— Амиии, не — прехапа устни тя и вдигна очи от листа в ръката й. — Това е магазин, наречен „Гаги“, в Монмартр. Не ти препоръчвам да ходиш там.

— „Гаги“ ли? Сериозно? Това нещо майтапчийско ли е?

— Не мисля. „Гаги“ е по-голям от „Мим“. Има си отделни магазини за бижута и за сватбено облекло, но и двата магазина не са онова, което търсиш — каза Виржини и приклекна до мен. — Съжалявам, трябваше да прегледам бележките по-рано. Какво ще кажеш да направим проучванията си онлайн?

Огледах се, отчаяно търсеща да се заловя за нещо, което бих могла да опиша. Нещо ми подсказваше, че заведението за бързо хранене „Флънч“ не е сред подходящите обекти. Ама какво е това? Хората наистина ли се хранят там? Боже господи! Имах чувството, че съм напуснала Париж и съм се озовала в седмия кръг на ада.

— Страхотна идея, обаче първо трябва да заредя лаптопа си — промърморих. Не можех да повярвам, че напълно забравих да се оглеждам за подобен магазин. Така буквално подлагах глава под гилотината на Сиси. — И сега е колко — наближава пет? Значи с мен почти е свършено.

— Разполагаме и с утре — отбеляза Виржини, полагайки усилия да ми вдъхне кураж. — А може би и малко от съботата?

— Утре е рожденият ден на Алекс — поклатих глава аз. — Обещах му да прекарам деня с него. Но може би в събота. Имам среща с една моя приятелка за обяд, но въпреки това ще имам малко време. Освен това нямам право да те моля да работиш и в събота.

— Но аз искам да помогна! — възкликна весело момичето. — И се притеснявам, че няма да можеш да се оправиш в Париж без мен!

— За това вероятно си права — признах с известно облекчение. — Стига да си сигурна, че нямаш нищо против.

— О, не! — извика, скочи на крака и ми подаде ръка, за да се изправя. — Аз искам да помогна!

— Никакви велики планове за уикенда? Никакви срещи със страстни гаджета? — попитах за всеки случай. Не че се притеснявах особено, разбира се. Щом иска да помага, да помага — не възнамерявах да я спирам. Защото аз бях само на косъм от отлагане и на рождения ден на Алекс, и на обяда с Луиза, и на фестивала, та дори и на Коледа, само и само да завърша тази статия.

— Изцяло съм на твое разположение — обеща Виржини. — Обаче смятам, че за днес няма да можем да намерим нищо друго. Затова предлагам да отидем у дома и да те направим неотразима за партито. Магазините вече започват да затварят, а аз имам страхотни идеи за косата ти!

— Добре, да вървим.

Знаех кога да призная поражението си. А и наистина държах да изглеждам неотразимо на партито.