Линдзи Келк
Аз обичам Париж (4)

Трета глава

Три часа по-късно, след набързо уреден час при фризьора и няколко кофи чай с лед, аз успях да открия последната останала сенчеста кръпка от Сентръл Парк и вече бях погълнала два традиционни пътеводителя за Париж, като в момента бях в средата на третия. Страниците на бележника ми се пълнеха с адрес след адрес, но не знам защо пред очите ми непрекъснато изникваха картини как двамата с Алекс се разхождаме по бреговете на Сена — той в черно поло и цигара в ръка, а аз — в адски готина памучна рокличка с презрамки и баретка. Понякога държах в ръце багета. Друг път ни виждах на върха на Айфеловата кула. Все едно бяхме Том Круз и Кейти Холмс. Само че не толкова призрачни.

От мечтанието ми ме измъкна някакво досадно бръмчене. Огледах се, но незнайно по каква причина всички останали гледаха мен. Трябваха ми няколко секунди, докато осъзная, че моят телефон е този, който звъни, и още толкова изчервени секунди, докато го открия на дъното на чантата си.

— Ало? — изрекох накрая.

— Анджела Кларк ли е? Аз съм Есме от списание „Belle“. Имате среща с Дона Грегъри утре в девет. Моля, бъдете на рецепцията на „Belle“ в осем и четирийсет и пет.

— Ами… окей? — бе единственото, което успях да изрека. — Емилия ще бъде ли на срещата?

— Моля? — Суперделовата Есме от списание „Belle“ бе порядъчно объркана.

— Емилия. Боб, тоест господин Спенсър, ми каза, че нямала търпение да се запознае с мен — обясних, чувствайки се почти като пълен идиот.

— О, не! — На практика Есме от списание „Belle“ потвърди, че съм идиот. — Имате ли нужда от указания за местоположението на офиса?

— Не. Аз всъщност работя за „Look“, така че…

— Страхотно! В такъв случай ще ви видим утре в осем и четирийсет и пет — потвърди Есме от списание „Belle“. И затвори.

Отпуснах се по гръб на тревата и се загледах в ясното слънчево небе над мен. Това определено ще изисква известно мислене. Писането за блога беше велика работа, но да пиша за „Belle“? От друга страна, може пък да се окаже страхотно. В крайна сметка всички четяха „Belle“. Това бе списание с глобално влияние, буквално колосално. Нищо чудно, че Мери е толкова вкисната — сигурно е бясна, че Боб е решил това, без да се консултира с нея. Което напълно се връзваше, защото тя не желаеше нейните автори да бъдат отмъквани от по-големи издания. Все пак тя беше само главен редактор на някакво си интернет издание на „Look“. При „Belle“ обаче вече ставаше въпрос за печатните страници на най-голямото месечно модно списание в света. Значи в момента си имах други, по-важни грижи, вместо да се притеснявам дали не съм обидила егото на Мери — на карта бе заложена кариерата ми и бъдещото ми издигане. А с притеснения за Мери нямаше да стигна особено далече. Да не говорим пък, че когато бях предала толкова добро интервю с Джеймс Джейкъбс, тя ми бе предложила луната на тепсия, но, честно казано, засега не съм виждала нищо друго освен отделни части от тепсията. Къде е месечната ми рубрика в печатното издание на „Look“? Все още „се обсъжда“. А, не! Сега имам нова възможност, която не смятам да изпускам!

Телефонът бе все още топъл в ръката ми след краткото ми бъбрене с Есме, когато го усетих, че отново вибрира.

„Подстрига ли се най-сетне? Миналата седмица косата ти беше ужасна!“

Разбира се. Джени. Погледнах часовника си, за да изчисля часовата разлика между Ню Йорк и Лос Анджелис. Така, щом тук е пет следобед, значи там е два. Като си я знам каква е, сигурно току-що е станала от сън. Моята най-добра приятелка и първа съквартирантка в Ню Йорк Джени Лопес вече от пет месеца живее в Лос Анджелис и от постоянния поток снимки, с който ме залива, разбирам, че си прекарва доста приятно. Стига да смятате постоянните купони с поп звезди, мотаенето с прочути актьори и денонощното пазаруване с нечия чужда кредитна карта, наречено „работа“, за приятно. Което за нея със сигурност е така. И въпреки че сега успявах да свърша далеч повече работа в квартирата си без Урагана Джени наоколо, тя ужасно ми липсваше. Дори и с непрестанния порой текстови съобщения, имейли, телефонни обаждания, а откакто си купи лаптоп — и с видеовръзка, Ню Йорк пак се усещаше празен без нея. А маратоните със „Следващият топмодел на Америка“ изобщо не бяха същите без подвикванията й в стил: „Лъжеш, кучко!“ Иначе за мен бе добре да знам, че винаги мога да разчитам на нея да се притеснява за големите въпроси на деня. Претърколих се по корем и набързо написах отговора си:

„Да. И знаеш ли какво? Другата седмица отивам в Париж, с Алекс!“

Докато чаках отговора й, се извърнах, за да се уверя, че полата ми все още покрива бикините ми. Поддържането на приличието не е никак лесна работа, когато полата ти дори по принцип едва покрива бельото ти.

„Браво. В Париж? Наистина? Да не би да е пътешествие преди окончателното събиране?“

Задържах за малко отговора си, за да си вдигна току-що подстриганата коса. Загубата на нацъфтелите крайчета бе страхотна работа, но днес просто беше твърде горещо, за да търпя косата си да подскача по врата ми.

„Просто пътешествие. Ще говорим после.“

След като успях да се настаня в сравнително неудобна, сравнително скриваща бикините ми поза, при това — слава на бога — скрита от слънцето, плъзнах курсора на телефона си през указателя, за да проверя дали не мога да си побъбря с някого, без да помръдвам.

„Здрасти, Лу! Будна ли си?“

И преди да успея да изпратя друго съобщение, телефонът ми пак започна да бръмчи и на дисплея се показа името на Луиза.

— Здрасти! — извиках щастливо. — Как си? Какво става с теб?

— Здрасти и на теб — отговори Луиза. — Просто бях влязла в интернет. Опитвам се да намеря добра фирма за кетъринг за годишнината ни.

Луиза е най-добрата ми приятелка от детството, но не съм я виждала на живо, откакто съвсем случайно провалих сватбения й прием. Не че исках да чупя ръката на съпруга й, обаче бях малко разстроена, защото заварих годеника си да вири задник над някаква мръсница на задната седалка на общия ни рейндж роувър. Аз, разбира се, веднага си обрах крушите и още на следващия ден побягнах за Ню Йорк. Че кой на мое място не би сторил същото?!

— Божичко, нима мина цяла година?! — Направо не можех да повярвам. Толкова много се бе случило оттогава насам. — Времето буквално лети!

— Да, мина една година — отговори Луиза. — Готова ли си да повториш великия си номер от тогава?

— Може би не точно сега. Значи организираш прием, така ли?

— Ами… да. Тим е на мнение — започна приятелката ми и дори оттук ми ставаше ясно, че се старае да подбира думите си много внимателно, — че може би няма да е зле да направим нещо по-голямо като компенсация за миналогодишните… фойерверки.

— Ясно — стиснах здраво устни аз. — Е, кажи му, че няма нужда да се тревожи от моята поява. Защото по това време ще бъда в Париж.

— Ще ходиш в Париж? — изпищя Лу. — Ама това е толкова близо! Непременно трябва да дойдеш на приема!

Наложи се да отдалеча телефона от ухото си.

— С удоволствие бих дошла — рекох. Днес ми се налагаше да ръся лъжа след лъжа. — Обаче Алекс ще свири на някакъв фестивал, а аз трябва да пиша обзорна статия за „Belle“, така че надали ще успея да се измъкна от всичките си задължения.

— Сериозно? За „Belle“? Ауууу! — Тук вече Луиза издаде някакъв леко квичащ звук, който предпочетох да игнорирам. — Но не може да си толкова наблизо и да не минеш да ни видиш! Какво казва майка ти по въпроса?

— Майка ми все още не е казала нищо, защото не съм й съобщила — побързах да поясня. — И не съм убедена дали изобщо ще го направя, така че, моля те, мълчи си, когато я видиш!

— О, Анджела! — Усетих, че се задава лекция. — Знам, че понякога майка ти може да бъде непоносима, но все пак ти е майка и ти й липсваш!

— Този номер с майка ми и чувството за вина е най-неправилният начин, по който можеш да ме убедиш да си дойда вкъщи. И мисля, че никой не го знае по-добре от теб! — предупредих я аз. — Освен това, откакто двамата с татко изкараха онзи интернет курс, вече не мога да се отърва от тях! Знаеш ли, че имат „Скайп“?

— Да, чух за това — отвърна Луиза. — Непрекъснато говори за това с майка ми в супермаркета. Значи Алекс ще свири на фестивал, а? Направо не мога да повярвам, че излизаш с рокзвезда! Жестоко е! Той написа ли вече някакви песни за теб?

— Той не е рокзвезда — изрекох механично добре отработената скромна фраза. — Той си е просто Алекс.

И усетих, че се изчервявам от глава до пети. Това не бе напълно вярно. Аз бях на седмото небе, че Алекс е в роксъстав. Бях на седмото небе, че мога да го гледам как се поти на сцената, изливайки душата си в песни, които е написал за мен. Обичах да гледам залата, пълна със закоравели рокаджии и ококорени момичета с иронични татуировки и роклички от седемдесетте, всичките прехласнати по него, докато той правеше нещо, което обича, нещо, в което е неповторим. Но иначе, в ежедневието, той не беше бог на рока. Беше мъж, който ми купуваше чай, без да съм го молила, въпреки че мразеше чай. Беше мъж, който записваше сериите на „Клюкарката“ заради мен, дори и повторенията, въпреки че не можеше да понася този сериал. Беше мъж, който седеше с кръстосани крака на пода в дневната и пишеше нови песни, прегърнал акустичната си китара — с бретон, паднал над очите, с връхче на езика, стърчащо в ъгълчето на устните му, с неизменната диетична кутийка „Доктор Пепър“. Да, ежедневието ни не беше само рокендрол, но пък беше прекрасно.

— Да бе — отбеляза иронично Луиза. — Обаче на теб ти е гот, че е рокзвезда.

— Е, сигурно. — Няма смисъл да лъжа точно нея. — Всъщност той вече ме покани да се преместя при него.

— Аууу, сериозно? Вече?

— Не е чак толкова скоро. Все пак се познаваме вече цяла година! — изтъкнах доста шашната най-сетне да се сблъскам с човек, който не подскача от радост при тази вест и не търчи да ми стъква багажа за преместването.

— Но не може да се каже, че всичко е било по мед и масло през тази година, нали така? — изтъкна дипломатично приятелката ми от детството. — Никак не ми се иска да прибързваш с решението си. Все пак знаеш, че не си сама. Знаеш, че винаги можеш да се върнеш при нас. Само кажи и веднага ще приготвя стаята ти!

— Луиза, успокой се! Всичко е наред! — Горката ми приятелка. — Аз съм добре и ти гарантирам, че не прибързвам с нищо. Всъщност още не съм решила дали да се преместя при него.

— Просто се тревожа за теб, това е — отговори Лу. — Както и да е. Та щом ти не можеш да дойдеш при мен, какво ще кажеш аз да дойда при теб? Дали ще можеш да си освободиш някой обед за обяд? В съботата там ли си?

— Това звучи прекрасно! — отбелязах внезапно зарадвана, че ще мога да видя Луиза извън ситуации като сватби, сватбени приеми, годишнини от сватби и въобще всичко, свързано със сватби. — Много ще се радвам!

— Фантастично! — изквича отново Лу. — Какво ще кажеш да подходим мелодраматично и да се срещнем под Айфеловата кула или нещо подобно?

— Окей, става — усмихнах се аз. Това е точно едно от онези неща, които би направила и Джени. Да не дава господ двете да се съберат някъде! Току-виж вселената избухнала или нещо подобно. — Наистина не мога да повярвам, че измина цяла година!

— Да, така е — съгласи се Луиза. — Преди това най-дългият период, през който не сме се виждали, беше около четири дена.

— Не повече от три — поправих я аз и с изненада установих, че се изпълвам с носталгия. За първи път, откакто побягнах към Ню Йорк, изпитвах носталгия по дома. — Окей. Когато пристигна в Париж, ще ти пратя есемес. Обичам те, Лу!

— Аз теб също, скъпа. Нямам търпение да се видим! А защо не вземеш да доведеш и тази твоя рокзвезда за одобрение, а?

— Може — свих устни аз. — Стига да не е на репетиция или нещо подобно. Ако е свободен, ще го взема. — Не е ли странно, че леко ми се зави свят дори само от мисълта изведнъж да смеся двата си живота? — Добре, до скоро!

Затворих и се усмихнах. Би било страхотно да се видя с Луиза. Би било страхотно да отида в Париж. Би било страхотно да пиша за „Belle“. Би било страхотно да замина на пътешествие с Алекс. Всъщност тази сряда май се очертава доста приятна, не мислите ли?

* * *

След още един час излежаване в парка слънцето най-сетне завоюва и моето скрито местенце и ме накара да се завлека у дома. Ванеса — временната ми съквартирантка, беше на работа в хотел „Юниън“, така че апартаментът ни беше призрачно тих и непоносимо горещ. Натиснах докрай копчето на климатика, висящ на прозореца в дневната, извадих една ледена близалка от фризера и се настаних пред лаптопа си. Какво ще разкрият днес „Приключенията на Анджела“? Влязох в сайта TheLook.com, минах през всички линкове и накрая се озовах на страницата на моя блог.

Когато преди близо година започнах да списвам този блог, ми беше изключително трудно както да излагам мислите си на хартия (е, не съвсем), така и да разказвам за случващото се в живота ми пред очите на целия свят. Но постепенно започнах да приемам това занимание като катарзис. Воденето на този блог ми помагаше да си прочистя ума и да си подредя нещата. Отдавна се научих какво мога да пиша и какво — не, как да споделям случващото се с мен, без да издавам тайните на другите, така че отзивите и имейлите, които получавах, бяха по принцип приятелски. Не знам колко ме обича публиката, но поне не ме преследва по улиците с вили и пламтящи факли. Освен това на майка ми най-сетне й писна да следи блога ми, а по-хубаво от това — здраве му кажи!

Сега поставих курсора в началото на празната бяла кутийка и започнах:

„Приключенията на Анджела: О-ла-ла!

Днес е един от онези дни, в които всичко се случва наведнъж. Гаджето ми ме покани да замина с него за Париж следващата седмица. Имах ужасно важна делова среща, която доведе до невероятно вълнуващ нов проект. Уредих си среща с най-добрата ми приятелка от Лондон. И се подстригах. Наистина голям ден!

Но като изключим драматичното събитие по отнемане на един сантиметър от великолепната ми прическа, какво ще кажете за Париж? Знам, че е истинско престъпление, задето досега не съм стъпвала там, особено като се има предвид, че пет години живях в Лондон, обаче ето че най-сетне и аз ще видя този град! И — въздиш! — с приятеля ми! А това е единственият начин, по който се ходи в Париж, нали така? Предстоят ни романтични разходки по левия бряг на Сена, ще си държим ръцете пред Нотрдам, ще съзерцаваме залеза от върха на Айфеловата кула. Е, тревожи ме въпросът с гардероба ми, тъй като опитът ми с Париж се ограничава до «Смешно лице», «Мъжете предпочитат блондинки» и последната трета от «Дяволът носи Прада». Поради това мога да си представям само двете крайности — черно поло плюс ластици за панталони и висша мода. Хммм. Мътните го взели!

И така, докато се опитвам да разреша тази внезапна криза с гардероба ми, ще ви бъда изключително благодарна за всеки парижки съвет, който бихте могли да ми дадете! Бих искала да знам точно къде се пие най-добрия горещ шоколад и къде се купуват най-вкусните багети. Идеите за подходящи местенца за пазаруване също са добре дошли. Сърцето ми казва «Шанел», обаче главата и джобът ми подсказват по-скоро битаците. Защо не ми изпратите предложенията си и в двете посоки, пък видим какво ще стане?!“

Но преди да започна да мисля сериозно за пътуването си до Париж, първо трябва да оцелея по време на срещата си в „Belle“. Вероятно няма да бъде зле да съставя някакъв предварителен проект за този „Пътеводител отвътре“. Вероятно няма да бъде зле да намеря някои вътрешни хора в Париж. Вероятно няма да бъде зле да прекарам три часа, сгърчена над лаптопа си в разходки из интернет. Проверих обичайните сайтове: „Таим аут Париж“, „Гридскипър“, „Ситисърч“ и постепенно планът ми започна да придобива вид на изглед. Няколко часа по-късно вече разполагах с… нещо. Поради липса на по-нататъшно вдъхновение, смених намачканата си рокля с удобно потниче на „Сплендид“ и бикини „Хелоу, Кити“. И без това бе твърде горещо за каквото и да било. Извадих си от хладилника една леденостудена диетична кола и се строполих на дивана, оглеждайки се за дистанционното. Може пък да отделя петнайсетина минути за „Е!“, а след това да продължа с проучванията. А защо не и половин час. А после за един епизод от „Следващият топмодел на Америка“. Два часа по-късно, изпълнена с дразнещо чувство за вина, извърнах поглед към лаптопа си, който си стоеше със заспал екран на масичката. И се постарах да се самоубедя, че има такова нещо и като прекаляване с подготовката. След което върнах вниманието си към телевизора. Направо не е истина как понякога започвам сама да си вярвам за някои неща!

На следващата сутрин обаче вече не ми беше толкова лесно да си повярвам, че прекаляването с подготовката е огромна грешка. Твърдо решена да не се поддавам на обичайния си навик да се успя и после да изрисувам лицето си като клоун, аз се надигнах с първи петли, измих си косата, направих си истински грим като голямо момиче и си избрах най-подходящия тоалет като за пред редакцията на списание „Belle“ — семпла небесносиня ефирна рокличка, която Джени ми бе подсказала да си взема от един антикварен бутик в Уилямсбърг. По мое мнение дори и най-заклетите кучки на модата биха се озорили да намерят някакъв недостатък в този тоалет. И не можеше да се окаже от неподходящия дизайнер, тъй като въобще не беше дизайнерска. Както ще да е. И без това въобще не ми пукаше какво ще си помислят онези жени за моя вкус. Това нямаше никакво значение. Нали не се очакваше от мен да пиша статия за най-новите модни тенденции от дефилетата в Милано? Ами да! Но въпреки това, докато пъхах проекта си в най-новата си яркосиня чанта на Марк Джейкъбс (добре де, очевидно бях малко притеснена), си казах, че съм гледала и „Грозната Бети“, и „Дяволът носи Прада“ (дори съм го чела), така че няма начин онези момичета да бъдат такива, нали така? Да, Мери действително се бе изказала доста цинично по техен адрес, но, от друга страна, никога не бях виждала Мери облечена в нещо друго освен дънки и ризи. Сигурно просто не може да понася феновете на модата. Да, значи всичко ще си бъде идеално. Всичко ще бъде наред. Пък и разполагам с подкрепата на Боб. На добрата ми стара дружка Боб. Боб Бобеното зърно. Би-боп, би-боп, би-боп. Божичко, откачам!

Един последен поглед в огледалото. Приглаждане на косата, изтриване на невидимата линийка размазана спирала. Ще се справя! Разбира се, че ще се справя! Все пак пиша за „Look“ вече цяла година! И си имам рубрика в британското му издание. И съм вземала интервю от филмова звезда, за бога! Пък и единственото, което искат от мен, е туристически справочник за Париж. Град, в който надали някоя от читателките, поглъщащи това списание, някога ще отиде. Значи всичко ще бъде брилянтно. Даже лесно.

* * *

— Това няма да бъде никак лесно! — излая срещу мен Дона Грегъри, докато мачкаше проекта ми. — Читателките на „Belle“ не се интересуват от някакво си трагично очевидно туристическо излияние за изкачване на Айфеловата кула или за разходка с лодка по Сена! Нашите читателки искат да научат най-ексклузивните, най-стилните, най-скритите тайни на Париж! А не откъде могат да си купят най-добрите пердета според „Гридскипър“ или къде са най-добрите паркове според „Таим аут“!

Свих се в стола си като ударена от плесница. Доколкото можех да преценя, през десетте минути, откакто бях в кабинета й, Дона дори не бе погледнала проекта ми, а ето че вече съвсем точно го разнищва, дума по дума!

— Анджела, защо, според теб, трябва да пишеш за „Belle“?

— Ами аз…

— Питам съвсем сериозно: какво те кара да мислиш, че ти… — Тук направи пауза и плъзна ръка към мен от горе до долу, показвайки ми, че критиката й включва цялата ми визия. — … че точно на теб трябва да бъде позволено да пишеш за „Belle“?

Мълчание. Позволено ли? И защо пък трябва да ми бъде позволено?

— Чакам отговора ти — обади се Дона.

Бях сащисана.

Дона не беше никак мила дама.

— Ами, може и досега да не съм писала някакъв конкретен пътеводител, но в блога си съм писала за много и различни неща, а и преди няколко месеца взех интервю от Джеймс Джейкъбс за „Icon“ така че съм убедена, че ще мога да се справя с тази задача — изстрелях накрая. Почти светкавично. Цялата ми трудно събирана самоувереност се бе изпарила и сега единственото, за което си мечтаех, бе да се измъкна оттук колкото е възможно по-скоро, да заровя лицето си в плато с шоколадови кексчета и да се нарева — като същинско прасе и човешко недоносче, за каквото безсъмнено ме мислеше Дона.

Не би било справедливо да не отбележа обаче, че Дона Грегъри не бе от онези бляскави амазонки, които можеш да очакваш да видиш зад бюрото на отговорния редактор на едно модно списание. Първо, не беше особено висока, бляскавата й (дори прекалено бляскава) кестенява коса бе вдигната на конска опашка и дори бе облечена с дънки. Вярно, изключително впити и безсъмнено адски скъпарски дънки, но все пак дънки. И макар да не бе облечена в „Прада“, успешно се въплъщаваше в ролята на дявола. Още от мига, в който прекрачих прага й, тя не бе сторила почти нищо друго, освен да ме засипва с обида след обида.

Първо, не ми беше позволено да приема кафе, защото съм изглеждала така, сякаш имам спешна нужда от продължителен сън и кофеинът нямало да ми се отрази добре. После ми бе отказана и вода, защото можело да се наложи да използвам тоалетната, която, видите ли, била само за персонала. С което ми се показваше, че аз не съм от персонала и никога не мога да се надявам да стана такава. Но все пак не пропусна да ме посъветва извън нейния офис да започна да пия поне по два литра вода на ден, защото съм изглеждала доста по-стара от трийсетгодишна. А когато й напомних, че съм само на двайсет и седем, тя буквално ахна и сложи ръка на устата си.

Кучка.

— Хммм. Чувала съм за онова интервю в „Icon“ — изрече сега тя, като разлистваше няколко принтирани имейла. — Ти си момичето, което направи Джеймс Джейкъбс гей, нали?

— По дя… искам да кажа — не точно. — Питах се защо изобщо продължавам да стоя в този кабинет. Очевидно нямаше никаква вероятност да получа работата. — Напълно сигурна съм, че си беше гей много преди да налетя на него и приятеля му в обществената тоалетна. Но, от друга страна, човек никога не знае. Възможно е моите непоносими нива на дехидратация да са го накарали да обърне резбата.

Дона застина и вдигна очи към мен.

После рече:

— Тази рокля — не разпознавам дизайнера. Откъде е?

— Взех я от „Бийкънс Клозит“, антикварна е — изрекох аз не без известна гордост. Антикварно означава готино, нали така?

— Естествено — въздъхна тя и се облегна назад в стола си, като опъна тясната си, намачкана тениска на Александър Уонг, разкривайки няколко сантиметра добре поддържан във фитнеса корем. Знаех, че тениската е на Александър Уонг, защото тя се бе постарала надълго и нашироко да ме уведоми за това още в мига, в който се появих в кабинета й. — Разбира се, че е антикварна. И гаджето ти е в някакъв роксъстав, така ли?

— Алекс ли? Да — отвърнах леко объркана. Което, предвид гадното отношение на кучката към мен, не беше никак трудно да се постигне. Имах чувството, че й доставя удоволствие да ме наблюдава как се гърча. — Обаче не виждам какво общо има това с някакъв пътепис.

— Напротив, има, при това много, Анджела! — натърти Дона и се приведе към мен през бюрото си. — Ще се постарая да ти го кажа колкото е възможно по-мило, но колкото и да ми се иска, няма как да го избегна. Ти просто не си от типа хора, които бих наела да пишат за „Belle“!

— Сериозно?

Това вече започваше да става непоносимо. Аз мазохист ли съм, какво ли? Защо продължавам да седя тук?

— Сериозно — кимна Дона, изобщо не успяла да схване сарказма ми. — Обаче господин Спенсър много настоява да те използваме за нещо. И не ме разбирай погрешно, не че хората, които носят антикварни рокли, нямат място в „Belle“, но… обикновено не пишат за мен. Веднъж едно момиче от художествения отдел беше облякло удивителна рокля на Даян фон Фюрстенберг — за партито по случай Хелоуин. Виж чантата ти е много красива.

— Благодаря, подарък ми е — изрекох и влюбено погалих синята кожа, автоматично забравяйки за пороя от обиди, който допреди малко се сипеше върху мен.

— Разбира се, какво друго да е — отбеляза Дона с облекчение. Сякаш дори самата мисъл, че аз сама мога да си купя чанта на Марк Джейкъбс, би довела до свършека на света. — Та в основни линии единственият начин, по който, според мен, това може да стане, е ако го направим като пътепис от две части. Ще възложа на някой друг да напише изисканата статия за Париж на висшата мода и важните забележителности, а ти, странното момиче с антикварните рокли и гаджето рокаджия, можеш да ни осигуриш другата гледна точка — онази… как да се изразя… готината, битническата страна на Париж?

— О, но аз въобще не съм готина! И не съм битник! — изрекох като че ли малко прибързано. — Дори нямам татуировки. И не живея в Бруклин. Аз съм си типична, традиционна англичанка!

— Е, в такъв случай имаме проблем — отбеляза Дона и пак се облегна назад в стола си. — Защото или ще ми дадеш списък на най-добрите битаци на Париж, на най-готините антикварни бутици и среднощни квартални кафенета, или няма да видиш нищо от нас!

Олеле!

* * *

След като издържах още един час указания на Дона как точно иска да изглежда материалът ми — странен, но не много странен, хаплив, но не много хаплив, подземен, но не мрачен, просто в стила на „Belle“, — най-сетне бях пусната да си вървя от офиса й. Може би не поумняла, но далеч по-наперена. Може и да не бях получила комплименти, но поне получих работата. А това е добре, нали?

Имаше само един човек на този свят, с когото можех да говоря по този въпрос. И дано този човек не си е настроил телефона на изборно допускане на обажданията.

— Вдигни телефона, Джени! — промърморих тихичко, като се шмугнах под сянката на първия изпречил се на пътя ми небостъргач и тръгнах по нея по посока на 42-ра улица.

— Анджи, скъпа, но сега е едва седем и половина! — изгъгна приятелката ми от другия край на континента. — Да не би да умираш?

— Не, слушай! Имах среща в редакцията на „Belle“ и…

— Ти не умираш, аз си легнах само преди два часа, така че ще ти звънна по-късно — прекъсна ме Джени.

— Не, Джени! Чуй ме, имам страхотни новини! Чу ли ме изобщо какво казах? Получих поръчка да напиша материал за списание „Belle“! — Надявах се, че като натъртя името на една от нейните модни библии, ще успея да я задържа на телефона поне още пет минути. — „Belle“! — повторих пак. — Любимото ти списание! „Б-Е-Л“!

— Не се обиждай, Анджи — върна се към живот с прозявка Джени, — но какво можеш да напишеш пък ти за „Belle“?

— Много благодаря — нацупих се аз. Ама какво толкова ми има, та да изглеждам толкова неподходяща за „Belle“?! Все пак през изминалата година бях подобрила значително външния си вид! Вече можех сама да си слагам очната линия и всичко останало. Можех да издържа цяла вечер в истински високи обувки, стига да си носех в чантата ниските пантофки. — Поръчаха ми да напиша пътеводител на Париж от първа ръка. Някое друго момиче ще напише за бляскавата страна на нещата — щяла да вземе интервю от… кой беше… някой си Балмен като че ли? Така ли е? После от „Шанел“ и останалите, а аз ще напиша за готините неща от парижкия ъндърграунд. Но не бих имала нищо против помощта ти, разбира се. Искам да стане добре. Познаваш ли някой стилист в Париж? Някой, който би могъл да знае най-готините магазини за дрехи втора употреба или битаците?

— Балмен? — ахна тя. — Аууу!

— Джени, чуй ме! — изрекох бавно. Трябваше да проявя малко повече здрав разум, преди да й споменавам някакъв си велик дизайнер. — Познаваш ли някого в Париж, който би могъл да ми помогне?

— О, скъпа, знаеш, че по мое мнение ти наистина измина дълъг път — заговори най-сетне нормално Джени, — но не си стигнала чак толкова далече, че да пишеш модна статия! Особено модна статия за Париж, и то за списание „Belle“!

Е, сега вече поне бях привлякла вниманието й.

— Първо, благодаря ти за доверието, и второ, въобще не става въпрос за модна статия! — срязах я аз. — Вече ти казах, че ще бъде пътепис! Пътеводител! Трябва да опиша няколко антикварни бутика, няколко квартални кафенета, а после да разкажа и за фестивала на Алекс — това е! Мисля, че ще бъде страхотно! И мислех, че ще се радваш заради мен!

— Но това е „Belle“, Анджи! И не искам да изглеждаш глупаво! — продължаваше в същия стил Джени. — Защото, нали знаеш, скъпа, че някои хора знаят, че ме познаваш!

— Виж какво, вярата ти в мен е изключително окуражаваща! Обещавам ти, че по никакъв начин няма да те споменавам, при условие че благоволиш да отговориш на моя въпрос и да ми кажеш дали познаваш някой стилист в Париж!

— От „Belle“ няма ли да ти осигурят стилист? Не са ли ти дали списък с местата, където би могла да отидеш? — все така не ми обръщаше внимание тя. — Ще има ли твои снимки в материала?

— Не, няма да ми осигурят стилист. Не, не са ми дали списък с местата, където мога да отида — все пак това е част от самата ми задача. И, разбира се, няма да ми позволят да се появя в шибаните им снимки!

— Е, поне една добра вест — въздъхна Джени с нескрито облекчение. Крава. — Окей, имам идея. Ще ти събера няколко неща. Кога тръгваш?

Това беше първата реплика от телефонния ни разговор, която не ми беше неприятна. Фактът, че Джени бе на милиони километри от мен, в Лос Анджелис, бе гадост. Но фактът, че Джени вече беше стилист и имаше неограничен достъп до милион красиви тоалети, въобще не беше гадост.

— В понеделник, но не искам да ти създавам грижи. Няма нужда да го правиш заради мен. — Напротив, имаше нужда!

— Скъпа, ще те направя като кукличка! Впити дънки, леко размазана очна линия, барета. Вече си те представям! Ще те направя най-добрата битничка на списание „Belle“! Нещо като „бел-битничка“! — Смехът й бързо се превърна в прозявка. — Само ми дай още няколко часа да се наспя, става ли? Изпрати ми детайлите по имейла — какво ще правиш, къде ще го правиш и кога ще го правиш, а аз ще ти пратя някои неща. И все трябва да познавам някого в Париж, просто трябва да си помисля.

— Сериозно?

— Сериозно, Анджи. В крайна сметка нали това ми е работата?! А сега остави ме да се наспя, моля те!

— Разбира се! Заспивай веднага! — засмях се аз. — Ти направо ме попиля, Лопес!

— Да бе! Да ти го начукам, Кларк! — Нова прозявка. — Сега върви си купи новия брой на „Belle“ и ще разбереш какво значи попиляване и унижение! Чао! Обичам те!

— Аз също. Чао!

* * *

Или поне си мислех, че я обичам, докато на следващата сутрин не получих три гигантски пратки по „Ди Ейч Ел“. Оказа се, че не съм имала никаква представа какво значи приятелска обич. Приятелската обич се материализира под формата на един кашон, обозначен като „Вечерни“, друг като „Дневни“ и трети със странния етикет „Нямам представа кога, по дяволите, можеш да ги носиш тези, обаче са разкошни“. В нетърпението си да видя какво има вътре, използвах ключовете си, за да срежа тиксото, и с треперещи ръце започнах да вадя един красив тоалет след друг. Във всеки един от кашоните имаше по един изящен пощенски плик с ръчно написани (добре де, надраскани) бележки, придружени от скици, за това как всяка от дрехите се съчетава с някоя друга. Дънките „Джо“ трябваше да вървят с лекото сако „Елизабет и Джеймс“ и с пантофките „Тори Бърч“. Коприненият гащеризон в кралско синьо на „Ди Ви Еф“ си вървеше с отворените обувки на платформа на „Уай Ес Ел“. Мънистената рокля балон на Баленсиага си вървеше с обувките с високи токове и платформи на Джузепе Дзаноти. Чантата на Миу Миу си вървеше с всичко. След около час и половина, прекаран в събличане и обличане, аз кацнах на страничната облегалка на дивана, облечена в копринен тоалет на Ланвин в бледосиньо — силно развълнувана, зачервена и ухилена до уши. На самото дъно на кашона с етикет „Кога по дяволите“, точно под медальоните и гривните на Кенет Джей Лейн, имаше бележка от Джени:

„Знам, че ми каза да не се притеснявам, но все пак отиваш в Париж! От името на «Belle»! И хората знаят, че ме познаваш, така че за нищо на света не мога да те пусна в световната столица на модата изтипосана от глава до пети в «Американско облекло» — не ми казвай, че не си била с нещо такова, когато отвори кашоните, дори и вече да си в онзи гащеризон на Нарциса Родригес…“

Прекъснах, за да огледам тоалетите, подредени на дивана. Има ли подобен гащеризон? Да не би да съм го пропуснала?

„… защото е жесток! Ще се справиш прекрасно, Анджи! Толкова се гордея с теб! Просто вземи дрехите, носи ги, изпоти ги, направи си снимки с тях и НЕПРЕМЕННО МИ ГИ ВЪРНИ, за предпочитане — в цялостен вид и без кетчуп по тях!

Целувки:

Джей Ло“

В Лос Анджелис сега бе едва осем сутринта, което ще рече четири часа преди разрешения ми час да звъня на Джени, без риск да вляза в списъка й „За мен ти си мъртъв“. Три грешки — и изхвърчаш, а аз вече имам една такава от времето, когато ме хвана да гладя яката на една риза на Томас Пинк, която ми бе заела, с пресата ми за коса. Стана ясно, че тя никога не го беше пробвала. Не й повярвах. Но онова, на което с чиста съвест можех да повярвам, бе, че колекцията от тоалети, функционираща като скъпарско изложение на дивана ми, беше: а) жестока, б) струваше повече от квартирата ми и в) щеше да ме превърне в най-добрия търсач на намалени стоки в цял Париж.

Позволих си да й изпратя само есемес, за да й съобщя, че пратките са пристигнали и че ще пазя тоалетите като зениците на очите си, сякаш са ми първородно дете. Което с радост бих заменила, само и само да можех да запазя тези дрехи завинаги. Притиснах към гърдите си едни бледосини широки панталони на Стела Маккартни и се вторачих в безценната си купчина. Това действително бе една от най-красивите гледки, които съм имала честта да наблюдавам. Пред нея бледнееше дори самият Париж.