Линдзи Келк
Аз обичам Париж (8)

Седма глава

— И после взехме един от онези открити автобуси и видях Айфеловата кула, и Нотрдам, и Лувъра, и… адски много неща! И се возихме на метрото — на тукашното метро, знаеш ли го? — През последните три минути разказвах на Алекс, без да спирам. Без дори да го целуна за здравей. Ето колко обичах Париж! Ами, да!

— Браво на теб — отбеляза накрая той, пое ръката ми и я докосна леко с устни. — Радвам се, че си прекарала добре. А успя ли изобщо да свършиш някаква работа?

— Естествено — не закъснях да се нацупя аз. Ама как може да не прояви нито капка интерес към моите парижки приключения?! — Обаче Виржини взе всичките бележки, които събрахме днес, у тях, за да ги организира. Но пък я поканих на концерта ви тази вечер. Нали не се сърдиш?

— Защо да се сърдя? И без това не ми е никак приятно, когато аз съм на сцената ти да стоиш съвсем сама! — отбеляза той, поведе ме напред, а след това тръгнахме по някакви стръмни стълби. Много обичам да вървя след него, когато се качваме по някакви стълби — това ми дава идеалната възможност да се насладя на перфектното му, стегнато в дънките дупе. Но пък когато слизаме надолу, винаги се притеснявам да не се спъна и да падна, защото той е прекалено кльощав, за да ми осигури някаква особено стабилна опора при падане.

— Ако те слуша човек, ще реши, че съм някаква жалка групарка. Знаеш обаче, че почти никога не оставам сама, когато ти си на сцената! — отбелязах, докато влизахме в бара и очите ми се приспособяваха към сумрачната обстановка. — Просто откакто Джени остана в Лос Анджелис, като че ли не ми останаха много дружки за концертите ти.

— Е, в такъв случай е хубаво, че поне имаш мен, нали? — отбеляза Алекс, помаха на мъжа зад бара и ме поведе към елегантна масичка в дъното на помещението. — Освен това казах ли ти вече, че изглеждаш жестоко?

— Не, не си ми го казвал още — промърморих и се наместих на стола си. После съвсем небрежно подпрях ръце и се приведох напред, за да разкрия чисто новото си парижко деколте, плод на фантастичното бельо „Обад“, и зачаках търпеливо съответния комплимент. И ако той настояваше да каже нещо по повод леко клишираната ми, но пък неустоимо мека небесносиня тениска с остро деколте, която, според Виржини, подчертавала очите ми, не мислех да окажа огромна съпротива.

— Изглеждаш жестоко — повтори той и постави ръка на бедрото ми.

— Само жестоко?

— Супержестоко.

— А не тре шик?

Алекс се вторачи в очите ми, постави ръката ми на сърцето си и прошепна на френски:

— Вие сте най-красивата и най-неустоима дама в Париж, госпожо! Никоя друга жена не може да се сравни с вас!

— Нямам представа какво изрече току-що — поех си дълбоко дъх аз, — но можеш да бъдеш напълно сигурен, че тази нощ няма да те оставя да заспиш толкова лесно!

— Хайде да си вземем нещо за пиене! — подвикна през смях той и даде знак на бармана. — Тук обаче изборът обикновено е между сангрия и бира. И лично аз не бих избрал бирата.

— Тогава нека е сангрия — кимнах и се огледах. Джубоксът вече работеше на пълни обороти и макар едва шест и половина вечерта, целият бар вече беше пълен с красиви парижани. Готините, бохемски типове, а не безупречно стилните, които днес бях видяла по улиците. И макар да не влизаше в обектите, които би трябвало да проучвам, Виржини ми бе обещала утре да ме разведе из по-шикозните места на Париж, така че поне да мога да си въздишам на воля пред скъпарските витрини.

Мъжът зад бара, облечен в много интересен ръчно плетен широк пуловер на някакви животни, се появи до нас с две чаши и кана сангрия. След като разля едва ли не половината от съдържанието на каната по масата, той промърмори нещо на френски и шляпна дружески Алекс по гърба, разсмивайки се. Аз се задоволих само да повдигна вежди и се посветих на опитването на напитката. Божичко, беше много добра! Божичко, колко силна само!

— Не знам какво ти каза този човек, но се надявам да е свързано със специалитетите на деня — казах и поставих чашата обратно на лепкавата масичка. — Не мисля, че трябва да пия от това нещо само на половин багета и един сладолед.

— Тук не предлагат кой знае каква храна — каза Алекс и се смръщи, което беше знак, че мисли. Обичах това „мислещо“ лице — изглеждаше така, сякаш всеки момент ще запее. — Имат само едни миниатюрни хлебни хапки със сирене отгоре. Но малко по-нататък има великолепно ресторантче, където предлагат пържоли. Ако искаш да хапнеш, все още имаме време.

— Аха, ясно — кимнах, като се опитвах да игнорирам факта, че стомахът ми не само къркореше, ами буквално се тресеше от глад. — И знаеш всичко това, защото си идвал тук, когато си правил в Париж какво, ако смея да попитам?

— Всички идват тук — отбеляза той и напълни догоре чашата ми. — Всички се срещат в „Одеон“. Това е нещо като… не знам… може би Пикадили Съркъс или Юниън Скуеър?

— Не мисля, че с това отговори на въпроса ми — промърморих и стиснах лекичко крака му. Опитвах се да не приемам нещата толкова навътре, но колкото повече Алекс отбягваше темата, толкова повече се вбесявах аз. — Как така познаваш Париж толкова добре? Имам предвид — не само туристическите забележителности. Знаеш къде са важните барове, без да поглеждаш картата, знаеш къде се срещат хората късно вечер. Хайде, Райд, признай си! Веднага!

— Окей, само не откачай! — кимна той и се облегна на стената зад гърба си. — Някога излизах с едно момиче от Париж и затова изкарах известно време тук. Това е. Париж не е много голям град. Научава се доста бързо.

— И защо, според теб, това трябва да ме накара да откача? — извиках, но като че ли няколко идеи по-пискливо от нормалното. — Добре съм си, ами да!

— Може би защото след онзи първи път така и не сме разговаряли много за миналото си — отбеляза предпазливо той. — Но всъщност това няма никакво значение, защото и без това беше много отдавна.

— И дълго ли изкара тук? — попитах, макар че всъщност не желаех да чувам отговора. Това гадно чувство в стомаха ми беше адски познато — от последния ни разговор за бившите ни гаджета. И си знаех, че не е никак приятно.

— Не, не особено дълго. А причината, поради която познавам града толкова добре, е, защото с нея се карахме толкова често, че половината от времето прекарвах в обикаляне на улиците и сприятеляване с барманите. Това е един от най-лесните начини за опознаване на географските особености. А и на езика.

— Ясно — кимнах, грабнах чашата си със сангрия и я надигнах.

— Е, ще спреш ли най-сетне да задаваш въпроси, чиито отговори всъщност не искаш да чуваш? — промърмори Алекс и се приведе към мен. — Защото, не че искам да те вбесявам, но мисля, че вече те познавам достатъчно добре и не смятам, че искаш да чуваш повече. Освен факта, че сложих край на всичко това и после се върнах в Щатите, и те срещнах, и оттогава насам от мене няма по-щастлив човек на тази земя!

— Окей, мисля, че това е достатъчно — отговорих и отпих голяма глътка сангрия. Дали парчето портокал може да се брои като вечеря? Предпочетох да повярвам, че може. Да, това е прекрасна вечеря.

— И сега няма да започнеш да се побъркваш заради онова, което казах?

— Разбира се, че не. — Разбира се, че да!

— Не ти вярвам, но щом казваш, добре — промърмори той, изчака ме да си оставя чашата на масата и хвана ръцете ми. — Защото, когато ти казвах, че пътешествието ще бъде хубаво, наистина го мислех. Нали не смяташ, че бих те довел на място, което за мен е свързано единствено с някакво си момиче?

Поклатих глава и нищо не казах, но в главата ми започна да се върти един подъл рефрен: „По-добре изобщо да не ме беше водил!“ И макар да бях доста щастлива, че той е тук с мен, все пак една мъничка част от мен беснееше при мисълта, че някога той е седял точно на тази масичка с някакво си френско момиче, шепнел й е френски глупости и е пъхал в устата й хапки с хляб и сирене. Не че последното е особено секси.

— Анджела, поканих те да дойдеш с мен, защото обичам Париж, обичам и теб! — прошепна той, приведе се през масата и ме целуна нежно. — И ако това е някаква утеха за теб, никога не съм идвал тук с бившата.

Чудничко! Моето гадже владее телепатията! Гаден телепат такъв!

— Е, аз също доста си падам по теб, така че би трябвало да мине добре, нали? — отговорих най-сетне и му върнах целувката.

Обаче не бях особено сигурна дали владеенето на телепатията е желано качество у едно гадже. Освен ако не е свързано с избора на подаръци за рождения ми ден или купуването на точния размер сутиен, мисля, че по-скоро не е. Категорично не е!

* * *

За щастие на моята умора от промяната на часовите зони, концертът на Алекс трябваше да се проведе в бар точно срещу нашия хотел, така че таксито ни върна съвсем скоро пред „Маре“ и ние отидохме право на шоуто. Виржини вече ни чакаше отпред, както винаги наперена с тениска, която едва покриваше задните й части (доста по-къса от онази, с която бях аз — нищо чудно, че не ми бе споменала за това) и избелено дънково яке. Постарах се да не се изпълвам с грозна завист за това колко готино изглеждаше. Гъстата й кестенява коса беше вдигната на конска опашка, която изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да експлодира в лицето й, а блесналите й очи започнаха да играят, когато я представих на Алекс. А след това? Добре де, вече бях наясно, че въздушните целувки са традиция във Франция, ама налагаше ли се да включват точно моето гадже? Що се отнася до Алекс, аз съм твърдо против този обичай! След като ни въведе в бара и ни поръча напитки, Алекс изчезна в някаква задна стаичка, за да се приготви за концерта, като ни остави двете с Виржини да се опитваме да се надвикваме с безумно надутите тонколони.

— Алекс, това е момчето от Бруклин в блога ти? — запита автоматично Виржини.

— Същият — кимнах и отпих от кошмарното вино в чашата си. Ама нали всичкото вино във Франция е божествено? Това тук беше като разредител за боя. — Ти имаш ли си гадже?

— Не — отговори тя, докато се оглеждаше. — Имах, обаче той мамел мен, докато била в Ню Йорк, затова се разделили. Алекс, той много привлекателен.

— Благодаря — кимнах, изпълнена с неудобство от комплимента и чувствайки се крайно неловко заради откровението й. Как би трябвало да се реагира на подобно споделяне?

Барът беше малък и тъмен — доста по-малък от нюйоркските заведения, в които Алекс обикновено свири. От ярките прожектори на сцената черната му коса блестеше, зелените му очи изглеждаха още по-изразителни, а бледата му кожа беше като седеф.

— Съжалявам да чуя за бившия ти — рекох накрая. — Моят бивш също ми изневери — не че това е особено успокоение, разбира се.

— Така ли? — възкликна Виржини и толкова бързо се завъртя, че опашката й едва не побягна към вратата. — Не мога повярвам някой да изневери на теб! Ти си толкова хубава и забавна, и мила! И имаш хубава чанта, да?

— Е, тогава я нямах тази чанта — отбелязах и притиснах до гърди любимия си Марк Джейкъбс. — Но ако трябва да бъда честна, не мисля, че дори и това би попречило на бившия ми да чука партньорката си по тенис.

— Той е идиот! — отсече безапелационно Виржини. — Всеки мъж би трябвало да се счита късметлия, че има теб! Надявам се, Алекс го знае, да?

Усмихнах се неловко и отпих от виното си. Пфу, гадост! Но пък досега никой, дори Джени, не ми е казвала подобно нещо. Че Алекс трябва да се чувства късметлия, че ме има. Хммм, бива си я тази мисъл!

— Виж какво, не му казвай, но всъщност съвсем скоро ще се съберем да живеем заедно — изрекох аз толкова тихо, колкото музиката ми позволяваше.

— И той не го знае? — изгледа ме объркано Виржини. — Мисля, че няма да е зле да му кажеш, преди да събереш багажа си.

Изсмях се толкова силно, че смръкнах малко вино в носа си. Но не мисля, че това промени мнението ми за въпросната напитка.

— Не, не се изразих правилно. Всъщност той отдавна ме кани да се преместя при него. Просто още не съм му казала, че приемам — обясних. — Смятам това да бъде изненада за рождения му ден.

— Значи има още по-голяма късмет! — отсече тя и остави с трясък чашата си с вино на масата. — Това вино ужасно! Искаш ли мохито?

— Това е един от най-любимите ми въпроси за тази вечер — ухилих се аз и оставих гнусното вино на бара. — Разбира се, че искам!

Една и половина чаши мохито по-късно Алекс вече беше преполовил концерта си, а аз седях на любимото си място за наблюдаване на неговите концерти — кацнала на едно от високите столчета на бара, високо зад напрегната тълпа, с перфектен изглед към състава. Вече не си спомням колко пъти съм гледала концерти на „Стилс“ през изминалата година (всъщност спомням си — седем пъти), но всеки път, когато го видя на сцената, мисля, че се влюбвам още по-силно в него. И сега, докато го съзерцавах влюбено, давайки си сметка, че всички наоколо го зяпат като бог, ми беше малко трудно да повярвам на думите на новата си френска приятелка. Откъде накъде той ще е късметлията? Та той би могъл да има всяко момиче в този бар — и във всички останали барове, разбира се, а ето че само аз бях тази, с която накрая се прибираше. И макар да знаех, че същото ще се случи и тази вечер, и всяка следваща вечер, след като се приберем в Ню Йорк, някак си не ми беше лесно да свикна с мисълта, че всяко момиче наоколо изгаря от страст по моето гадже. Без да броим и няколко от момчетата. Не мога да отрека, разбира се, че се изпълвах и с известна нездравословна доза самодоволство от факта, че макар всички да въздишат по него, той принадлежи на мен, но въпреки това понякога имах чувството, че сънувам, че това не се случва на мен. Надявах се обаче именно това усещане да е тънката разделителна линия между човека и задника.

Концертът беше към края си, когато точно до сцената забелязах Солен. Русата й коса проблясваше в снежнобяло под ярките прожектори, осветяващи Алекс, Греъм и Крейг. Видях я как танцува, хванала ръцете на друго момиче — от време на време двете вдигаха високо ръце и подскачаха. Барът не беше голям и между мен и тях имаше само няколко редици масички, така че забелязах как пее заедно с него, затворила очи. При всяко подскачане роклята й се вдигаше опасно нагоре, но при всяка пауза между две песни тя я дърпаше надолу, отмяташе коса от лицето си и се усмихваше блажено. Очевидно беше голям фен на „Стилс“.

— Това момиче, познаваш я? — обади се по едно време Виржини, сочейки Солен.

— Не съвсем — поклатих глава. — Запознах се с нея снощи. И тя е в някакъв състав, който е свирил заедно с Алекс или нещо подобно. Но не мога да ти кажа нищо повече, не сме говорили много.

— Тя харесва много твоя приятел.

Извърнах се рязко по посока на Солен. Очите й вече не бяха затворени, а вперени директно в Алекс. Пееше на него, сложила ръка на сърцето си, потрепвайки в такт с баса. И цялата тази сцена изобщо не ми хареса.

Виржини ме потупа по рамото и попита:

— Те били приятел и приятелка?

— Ъммм… не знам точно. — Странно, но нахлуването на тази теория в главата ми набързо измести традиционното ми дар слово. Гаджета ли са били наистина?

— Така ми изглежда — продължи Виржини. — Изглеждат като бивши гаджета.

— Може би — кимнах и усетих, че започва да ми се гади. При това не от смесването на сангрия, червено вино и мохито. Е, може и това да е допринесло донякъде. — Не ми е казвал нищо за нея — допълних.

„Обаче още тази вечер ще си изпее всичко!“ — добавих бясно наум.

* * *

След края на концерта зачаках търпеливо на бара, докато Алекс откачаше милионите кабели и връщаше техниката по сандъците. Опитах се да помогна, но след като едва не направих късо съединение на усилвателя, групата единодушно ми предложи да поема ролята на наблюдател. Далече от сцената и от изключително скъпите инструменти. Но точно този път нямах нищо против да бъда изолирана. Докато Алекс прибираше нещата, а Виржини отскочи до тоалетната, аз тайничко последвах Солен навън. Прехвърлянето от вино на ром може и да не бе сред най-добрите ми идеи, особено предвид количеството работа, което ми предстоеше да свърша на другия ден, но пък сега ми вдъхваше кураж в количества, далеч надвишаващи традиционните ми.

— Здрасти, Солен! — поздравих и я изчаках да запали цигарата си.

— Да? — извърна се тя и ме изгледа така, сякаш ме виждаше за първи път. — О, приятелката на Алекс! Извинявай, но забравих името ти.

— Казвам се Анджела — рекох, все още не особено убедена накъде ще насоча разговора ни. — Солен, някога излизала ли си с Алекс? — изтърсих неочаквано.

— Да излизам ли? В какъв смисъл? — изгледа ме неразбиращо тя и издуха силна струя цигарен дим през носа си. Пушенето може и да бе отвратителен навик, но пък изглеждаше много секси. Кучка.

— Ами, бяхте ли гаджета с Алекс? — поясних аз и усетих, че изведнъж започва да ми става адски неловко. В този момент откъм бара към нас се насочиха и другите три момичета от техния състав.

Солен кимна и каза:

— Той не ти е казал това? Да?

— Не, не ми е казвал — отговорих, леко изненадана да установя, че подозренията ми са се потвърдили толкова бързо.

— Не съм изненадана — разсмя се тя и ми предложи цигара. Не знам по каква причина, но я приех. — Той е гадже с толкова много момичета, че защо да споменава точно мен?

Останалите момичета я наобиколиха и също се разсмяха. И тъй като нямах ясна представа какво се очаква от мен, и аз се разсмях. Не беше ли адски смешно, че гаджето ми е чукало толкова много красиви жени, че не е сметнало за необходимо да ми казва, че една от тях е вокалистката на френска рокгрупа, на чийто фон моделите от „Виктория Сикрет“ изглеждат като парцаливи свине?

— Но беше много отдавна — уточни тя и запали цигарата ми. — Преди много години. Бяхме много млади, аз живеех в Ню Йорк и беше просто за забавление. Утре трябва да дойдете и двамата, ще имаме купон. Би било хубаво пак да си поговоря с Алекс.

— Свирите утре? — попитах аз, като едва не се задавих от цигарения дим. Но защо изобщо пуша, за бога?! Защо?

— Не, не — поклати глава Солен. — Просто двамата с моя приятел организираме купон. В нашия апартамент. Трябва да дойдете. Ето, давам на теб адреса. — Задържа цигарата между устните си и надраска адреса върху дланта ми с маркер, поднесен й услужливо от едно от момичетата. Със свободната си ръка дръпнах още веднъж от цигарата. Боже, гадост! Как могат хората да считат това занимание за приятно? Закашлях се, но веднага се опитах да скрия реакцията си с усмивка.

— А ти даваш на мен номера си! — изкомандва ме тя и ми подаде снежнобялата си ръка. Ноктите й бяха суперкъси, като на Алекс. Сигурно не само пее, но и свири на китара, помислих си с безумна ревност, докато й пишех номера си. А аз не можех нито да пея, нито да свиря, въпреки бледите си напъни по караоке баровете.

— Започваме в осем, моля, елате! — кимна тя, дръпна за последен път от цигарата си, хвърли фаса, изгаси го с крак, дари ме с традиционните френски въздушни целувки и се завъртя на пета. — Оревоар, Анджела!

— Анджела? — появи се изневиделица до мен Виржини и ме изгледа притеснено. — Ти говореше с онова момиче?

— Да — кимнах и скрих цигарата зад гърба си. — Няма проблеми, но сега мисля, че трябва да отида за Алекс. А ти трябва вече да се прибираш вкъщи. Беше страхотен ден!

— Разбира се — кимна тя, целуна ме бързо и ме прегърна. — Днес беше много забавно, да? Утре те чакам в хотела в десет?

— В десет — кимнах и успях да изобразя нещо като усмивка. Нещо не ми беше много добре.

Загледах се във Виржини как се насочва към станцията на метрото и се облегнах на хладната стена на бара. Втренчих се в наполовина изгорялата ми цигара и се замислих за Алекс и Солен. Значи са били гаджета. Означаваше ли това, че именно тя е Френската кучка? Тогава не ми бе прозвучало като сериозна връзка. Пък и тя каза, че когато са излизали, тя е живеела в Ню Йорк. Не бях много сигурна обаче дали трябва да тълкувам този факт като лош или като добър знак. Или Алекс някога е излизал с някаква суперготина френска певица, която сега си има ново гадже и ни кани на купона си като двойка, или е излизал с някаква суперсекси френска певица и най-малко едно френско момиче, чиято степен на готиност е напълно неизвестна величина. Хммм.

— Анджела, ти пушиш?!

— Мамка му! — Цигарата бе изгоряла до пръстите ми. Това ще ми е за урок друг път да обръщам внимание на дреболиите.

— Анджела? — повтори Алекс, остави калъфа с китарата си на тротоара и пое изгорелия фас от ръката ми. — Добре ли си?

— Да? — изфъфлих, но като че ли и сама не си вярвах.

— Ела тук! — придърпа ме той в обятията си. Кафявата му карирана риза беше подгизнала от пот. Излизането на сцена винаги го възбуждаше, а ако трябва да бъда честна, дори само като го гледах, ми бе напълно достатъчно като предварителна игра.

— Не, недей! — опитах се да го избутам аз, обаче той ме хвана неподготвена и аз просто се изтърсих върху влажните му гърди. — Отвратителна съм. Отново.

— Нямам нищо против, че имаш вкус на пепелник — прошепна той, стискайки здраво китките ми. — Даже, ако трябва да бъда честен, харесва ми.

— Обаче мисля, че ще повърна — изрекох бързо. Думите едва успяха да се изстрелят от устата ми, когато се завъртях и изригнах върху тротоара.

— А ти не искаше да ме целунеш, защото съм пушил — промърмори той, вдигна китарата с едната си ръка, а с другата ме подхвана през кръста. Закрих уста с ръка и му позволих да ме завлече до отсрещната страна на улицата, право във фоайето на хотела. — Не мисля, че някой те видя — допълни.

Успях само да кимна. Искаше ми се да му благодаря, искаше ми се да му кажа, че го обичам, искаше ми се да го питам за Солен, но истината бе, че просто не можех да си позволя да сваля ръка от устата си.

— Само секунда! — промърмори той, постави ме внимателно в един от столовете и се втурна обратно навън. Наблюдавах го, все така без да отлепям ръка от устата си. А после огледах фоайето. Имаше страхотно осветление. Леко покашляне насочи вниманието ми към рецепцията. Висок, безупречно облечен хотелски служител ме гледаше подозрително. Дори не си правеше труда да скрие отвращението си. Свалих ръка от устата си и се насилих да му помахам. Доколкото можех да преценя, Алекс разполагаше с не повече от три секунди, преди да съм се издрайфала на килима във фоайето. Пак.

— Мадам! — направи тревожно крачка към мен човекът от рецепцията.

— Няма проблем! — появи се тъкмо навреме Алекс и ми помогна да се изправя на крака. — Не се тревожете. Тя е клиент на хотела. Има хранително натравяне.

— Да! Хранително натравяне от френска храна! И съм мадмоазел — изревах невъзпитано. — Мадмоазел!

— Ти си невероятно изпитание! — промърмори Алекс и ме метна през рамо. Което, предвид факта, че се канех всеки момент пак да драйфам, като че ли не беше много добра идея. — Не мога да те заведа никъде, без да ми сервираш нещо!

— Ами… — въздъхнах и впрегнах последните си капчици воля, за да не повърна върху него. Затова вдигнах глава, но само за да видя как портиерът, нощната охрана и всички останали служители на хотела ни проследяват с погледи. Тогава обаче усетих, че очите ми започват да примигват много подозрително. — Обаче не е от алкохола, а от цигарите.

— Ти си голяма работа, скъпа — промърмори Алекс някъде над мен. — Сега нали няма да ми припадаш, а, Анджела? Не припадай, моля те!

— Мммм — бе единственото, което успях да кажа, полагайки усилия да задържа очите си отворени.

— Защото много ще се ядосам, ако не ми предоставиш шанс да ти върна лекцията за пушенето — продължи той, спря и бръкна в джоба си за ключовете от стаята. — И гледай да не се задавиш със собственото си повръщано!

Това бяха последните романтични думи, които чух, преди да изгубя съзнание.

* * *

Да разпитвам Алекс за някогашната му връзка със Солен в четири часа сутринта, докато той държеше косата ми назад, за да мога да повръщам, вероятно не е сред най-блестящите ми идеи, но ако трябва да бъдем честни, надали може да се каже, че бях в подходящо състояние за вземане на правилните решения. Истината е, че в мига, в който отворих очи, ми се наложи да прескоча като стрела Алекс и да се втурна към банята. А той, вече препатил многократно с мен, ми хвана назад косата и пусна студената вода върху една хавлиена кърпа, за да може после да ме освежи. Реших да приема загрижеността му като признание за вината, че ме е изиграл с онази евтина сангрия, макар всъщност състоянието ми да не се дължеше чак толкова на алкохола. Още не се бях адаптирала след дългия полет със самолет. И цигарата ме довърши. Голяма глупачка съм, признавам си. Признавам също така, че да повръщам на съвсем трезва глава е още по-гадно и от пиянско повръщане. И така, с чело, облегнато върху хладната стомана на радиатора и колене под брадичката, аз зададох на Алекс големия въпрос:

— И така Солен. Тя ли е френската ти приятелка?

Алекс ме погледна от мястото си до мивката, вторачи се директно в мен и отговори:

— Да.

— И кога възнамеряваше да ми кажеш?

— По-скоро бих искал да знам кой ти е казал — заяви той, разгъна дългите си крака и се изправи. Почувствах се дребна и незначителна, свита край тоалетната, докато той се разтяга на прага.

— Сигурно ще се радваш да разбереш, че не ми беше трудно да се досетя и сама — промърморих и започнах да се изправям, подпирайки се на радиатора. Умирах от страх да не се изтърся върху тоалетната. Думата „грациозна“ никога не е била сред епитетите, с които хората говорят за мен. Изплакнах уста първо с вода, после с вода за уста, а накрая пак с чешмяна вода и допълних: — Освен това тази вечер говорих с нея…

— Говорила си с нея? — прекъсна ме той и вербално, и физически, като блокира изхода ми от банята. — И защо ти трябваше да говориш с нея?

— Най-вече, защото тя на практика те чукаше, докато ти беше на сцената, пък и на мен пиенето ми дойде в повече — почти изкрещях, като го избутах и минах. — Но няма нужда да го правиш на въпрос, защото, за разлика от теб, тя изобщо не звучеше особено впечатлена от този спомен. А аз просто исках да се уверя, че подозренията ми са правилни. — И отидох да си легна.

— Не съм се опитвал да го скрия от теб — изрече тихо Алекс, без да помръдва от прага на банята. — Нямах представа, че и тя ще бъде тук, а и както ти казах, това беше преди цяла вечност. И няма нищо за казване. — Осветлението на банята зад гърба му очертаваше перфектно тясната му талия и широките му рамене. Защо дори и лампите тази вечер са против мен?!

— Както ще да е — промърморих и се обърнах към стената. Бях твърдо решена да не позволя на хормоните си да ме предадат.

— Честна дума, Анджи! Не е като още да са останали някакви чувства между нас! Просто не искам бившата да ми се развява пред носа!

Усетих как матракът хлътва леко под тялото му и затаих дъх в очакване да бъда докосната. Но той не ме докосна.

— На мое място ти би ли искала да се срещнеш с бившия ти, ако съвсем случайно се окаже в един и същ град като теб?

Издишах дълбоко. Не можех да си представя нещо по-гадно от това да ми се налага да бъда заедно с Алекс и Марк, ако ще и само на една маса.

— И според теб ще искам ли да прекарам и секунда с нея, когато мога да бъда с теб?

Крайно неохотно аз се претърколих, за да установя, че Алекс наистина бе решил, че този спор ще завърши по неговия начин. Лежеше напълно гол.

— Да не си се сгорещил или просто нямаш дрехи? — повдигнах вежди. — Доколкото си спомням, взривеният куфар бе мой, а не твой.

— Млъквай най-сетне! — промърмори той и се плъзна върху мен.

— Алекс, току-що повърнах.

— И сега си пенлива и потна.

— Пенлива и потна?

— В хубавия смисъл на думата.

Дълбоко се съмнявах в това. Отлично знаех какво означава да бъдеш пенлив и потен в добрия смисъл на думата. Както когато той играеше футбол с приятелите си, а аз си четях на тревата до игрището. Както ухаеше, когато слезеше от сцената, а след това ме влачеше три преки до апартамента си. А в този момент аз не бях нито едно от тези неща. Но и почти не ми пукаше.

Вдигнах ръце над главата си и той ми измъкна тениската. Останахме единствено потна кожа върху потна кожа. Целувките на Алекс винаги са били страстни, но тази нощ бяха по-страстни от всякога. Имах усещането, че бе решил да доказва нещо. Имах усещането, че се опитва да ми каже нещо важно, за което не може да намери думи. Докато ме целуваше, ръцете му пълзяха по цялото ми тяло, изпращайки ме на седмото небе. Вече не бях в състояние да му следвам темпото. И като че ли не исках да се опитвам. След известно време целувките му последваха ръцете му — надолу по врата ми, по ръцете ми, по корема ми, по всеки сантиметър от тялото ми.

Сграбчих гъстата му коса и се опитах да го измъкна нагоре, обаче той се издърпа, извади пръстите ми от косата си и започна да целува кожата между всеки два от тях. След което се върна към онова, което си беше наумил. Коремът ми потреперваше от всяко негово докосване, докато накрая вече не можех да издържам повече. Отново потърсих косата му и осъзнах, че докосвам бузите му. Отворих очи и видях дългият му бретон, паднал пред блесналите му очи. Зениците му бяха невероятно разширени и тъмни.

— Добре ли си? — прошепна той и опря за малко чело о моето. Косата му падна в очите ми. Устните ни почти се докосваха, но не съвсем. И на фона на цялото странно пърхане в корема ми, неравномерното дишане и мравучкането по устните ми установих, че може би не съм съвсем добре.

— Желая те — успях да изломотя насред учестеното си дишане. Той се усмихна и отметна един непослушен потен кичур от очите ми.

С Алекс винаги ми е било страхотно, но сега със срам осъзнах, че като че ли бях прекалено много свикнала да си разкъсваме дрехите и да се нахвърляме един върху друг като животни. Почти никога не сме процедирали толкова спокойно и настъпателно. Обаче вече усещах, че става твърде хубаво, за да издържа още дълго. Той не каза нищо, само продължи да стои над мен и да ме гледа. Накрая не издържах, вдигнах устни към неговите и го поех в себе си, поемайки и солта на потта му. Ръцете ми се вплетоха във влажната му коса, ноктите ми се плъзнаха по широкия му силен гръб, после обходиха мускулестите му ръце и минаха отпред, към гърдите му и по тясната черна следа, отвеждаща до корема му. Краката ми инстинктивно обгърнаха хълбоците му и го стиснаха. Но преди окончателно да изгубя съзнание, той сложи край на тази лудост, като се отдръпна. Трябваше ми известно време, докато осъзная, че дишам задъхано и че кожата на лицето ми започва да пламва от едва наболата му брада.

— Аз също те желая — прошепна накрая. — И винаги ще те желая! Обичам те!

Вторачих се в очите му. Пърхането в корема ми се превърна във фойерверки. Докосването му се плъзна като вълна по цялото ми тяло. Кимнах и вдигнах устни към неговите. Всичко започна много нежно и бавно, но не остана така. Думите му звъняха в съзнанието ми, устните му не се откъсваха от моите, ръцете ни се преплетоха над главата ми, телата ни се движеха в пълен синхрон. И всичко друго постепенно изчезна, и той остана единствен на този свят, докато изведнъж вече не бяхме той и аз. Бяхме ние, единствено ние, и нищо друго на този свят.