Линдзи Келк
Аз обичам Париж (5)

Четвърта глава

Макар че никога не съм имала проблем с пътуването в самолет, винаги съм ненавиждала аерогарите. Вълнението от попадането в безмитната зона набързо се изпари в мига, в който си спомних, че съм разорена. Не ми стана по-леко и от факта, че си седя сам-самичка на неудобен метален стол и ръфам подгизнал сандвич от „Макдоналдс“, докато Алекс вече е в самолета си и лети. Сиси се кълнеше, че е направила всичко възможно да ни резервира билети за един и същи полет, обаче неговият вече бил пълен. Макар неговият мениджър да бе резервирал техните билети в същия ден, в който тя резервира и моя.

И така, вместо сега да се подготвям за членство в клуба „На миля височина“ заедно с моя приятел, бях принудена да изкарам следващите девет часа пресована между абсолютно непознати хора. Напъхах поредната шепа чипс в гърлото си и проверих наскоро връченото ми служебно блекбъри, за което плащаше „Спенсър Медиа“. Поредното съобщение от Есме. Какво щастие! Бях успяла да избегна всякакви вторични контакти с прелюбезните хора от редакцията на „Belle“, обаче от грубите, често обидни имейли на Дона и Есме просто нямаше спасение. Ето и поредният от тях. Чудничко!

„Анджела,

Френското издание на «Belle» изпраща своя асистентка, която да те държи в течение на нещата. Бъди в лобито на хотела си в десет и половина, за да се запознаеш с Виржини.

Есме“

Господи боже мой! Изпращат ми някоя суперготина, суперфешън френска специалистка, само и само да ме накарат да се почувствам неадекватна. Мери се оказа напълно права. Момичетата от „Belle“ изобщо не бяха щастливи, че им бях натресена на главата от Боб. Обаче аз бях твърдо решена да се докажа. Все пак аз съм истинска журналистка с истински талант и напълно заслужавам този шанс. Точно това заяви и приятелят ми. Именно.

И не е като всички в „Спенсър Медиа“ да са против мен. Тъй като всичко във връзка с командировката ми беше някак си в последната минута, Сиси великодушно се бе намесила и ми бе предложила услугите си относно детайлите по пътуването ми. Макар че не бе успяла да ме качи на самолета на Алекс, все пак каза, че ще помоли една приятелка, която работела за авиолиниите, с които пътувах, да ме уреди с по-добро място и освен това бе изпратила по куриер пакет със служебното ми блекбъри, корпоративна кредитна карта, карта на Париж и дори дивиди със „Смешно лице“. И като че ли това не беше достатъчно плашещо, та бе завършила придружителната бележка с „Хо-хо-хо! Сиси“. Или бе претърпяла някаква пълна трансплантация на характера, или дядо Боб имаше сериозно влияние върху това момиче.

Нямаше никакво съмнение обаче, че влиянието на дядо Боб се простираше до всички кътчета на „Спенсър Медиа“. Получавах имейл след имейл от Дона Грегъри, която следеше изкъсо напредъка ми с проучванията и ми напомняше отново и отново какво не иска да види в моя материал. Но почти нищо относно нещата, които иска да види. Не ми помагаше особено. Бях прекарала цялата седмица в проучвания, обаче вече нямах търпение да кацна в Париж, за да се захвана с истинската работа. Не можех да не разглеждам този неочакван шанс като големия си пробив. Искам да кажа, че да, преди разглеждах и блога си като своя голям пробив и може би в известно отношение си беше точно такъв, защото именно той ми беше помогнал да бъда избрана за онова интервю с Джеймс Джейкъбс. После пък реших, че именно интервюто ми с Джеймс Джейкъбс е големият ми пробив, ала ето че то се бе оказало едно травматично и потенциално разрушаващо живота ми преживяване. Макар че в известен смисъл пък бе довело до тази поръчка. Материал за списание „Belle“. И нова чанта на Марк Джейкъбс. Така че в крайна сметка не се бе оказало толкова лошо, нали така?! Но това сега определено бе големият ми пробив. Усещах го с мозъка на костите си. Каквото и да означава това. От друга страна, сравнението като че ли е малко зловещо, не мислите ли? Хммм.

Изчаках търпеливо съобщението за качване на пътниците, разлиствайки за милионен път най-новия брой на „Icon“. Съжалявах, че не си бях взела бележките и пътеводителите на Париж като ръчен багаж, за да мога да работя по тях в самолета. Знаех си, че за нищо на света няма да мога да заспя — бях толкова притеснена. Притеснявах се за статията, притеснявах се, че не мога да говоря френски, притеснявах се, че трябва да се добера до хотела съвсем сама и — това вече не знам по каква причина — притеснявах се, че ще трябва да изкарам цяла седмица в чужда държава заедно с Алекс. Бях сигурна, че това, последното, беше хубаво притеснение, но това не го правеше по-малко притеснително. Но моето притеснение въобще не можеше да се сравни с това на Алекс, който през последните три дена ставаше все по-необщителен, докато накрая не се превърна в ходеща сянка в доста привлекателен нюанс на бледозеленото. Съобщи ми най-малко двайсетина пъти, че не обича да пътува със самолет и независимо колко пъти Греъм и Крейг — басистът и барабанистът на бандата му „Стилс“, го тупваха по гърба и му предлагаха да го нокаутират, преди да влязат в самолета, на него изобщо не му олекна.

Огледах вратата на ръкава за някакви издайнически следи от повръщано, които биха ми подсказали, че той е минал оттук, но там цареше безупречна чистота. От друга страна, на летище „Кенеди“ сигурно оправяха подобни неща за нула време. Американците са големи маниаци на тема чистота.

Всъщност в известна степен ситуацията ми допадна. До този момент винаги, когато набирах скорост за нещо, Алекс запазваше невъзмутимо спокойствие, така че да го видя как се паникьосва преди полет беше донякъде успокояващо. Това ми показваше, че в крайна сметка и той е човек. Дори и когато се опитвах да го успокоя с довода, че „ежегодно повече хора умират от нападения на хипопотами, отколкото при катастрофи на самолет“ — шаблонен цитат за подобни моменти (не че бях сигурна, че това е вярно, разбира се), — той просто ме целуваше по челото и продължаваше да си самовнушава, че в крайна сметка няма да пътува със самолет.

Най-накрая извикаха и пътниците за нашия полет и аз надигнах себе си и моята обилно препълнена и очукана чанта на Марк Джейкъбс към ръкава на самолета. Бях сложила новата синя чанта в големия си багаж и бях решила да нося като ръчен багаж стария си ветеран (така де, бях с нея близо година), защото се опасявах да не би новата да бъде очукана, одраскана, изпоцапана или докосвана от други човешки ръце, освен от моите. Освен това почти бях успяла да си повярвам, че очуканата чанта всъщност изглеждаше още по-добре, именно защото беше очукана. Може би. Изминах ветровития ръкав към вратата на самолета, където една стюардеса с успокояващо отегчен вид пое билетите ми, провери паспорта ми, а после посочи към дясната страна на самолета в усмивка в стила на Жокера. Отвърнах й с не по-малко стисната гримаса и затътрих крака по пътеката, като се стараех да не отривам задника си в главите на всички пътници, които вече бяха седнали. Поради което ми се налагаше да се въртя като пумпал.

Както и можеше да се очаква, бях благословена с миниатюрно, тясно икономично местенце в средата на редица от четири места и всичките три вече бяха заети. Според подозрително искрената Сиси политиката на „Спенсър Медиа“ изисквала всички полети под дванайсет часа да бъдат в икономичната класа на самолета. Но по някаква моя си причина аз не й вярвах. Освен това едно е икономията, а съвсем друго — деветте часа в самия ад, които ми предстоеше да изтърпя. Напъхах чантата си под седалката пред мен и погледнах наляво. Един изумително едър мъж тъкмо се прекръстваше със затворени очи, а в скута му лежеше възголемичка Библия. Вдясно от мен двойка влюбени младежи се кискаха и се държаха за ръце. Улавяйки погледа ми, момичето (което всъщност не се оказа чак толкова младо) набута лявата си ръка под носа ми и изписка:

— Току-що се оженихме! — И размаха пред очите ми огромния диамант, очевидно надявайки се да ме заслепи с блясъка му. — В Ню Йорк! Представяте ли си? Оженихме се! Иначе сме от Англия! Обаче се оженихме в Ню Йорк! Не във Вегас! Хитро, нали?

— Абсолютно — промърморих и се опитах да издърпам главата си по-далече от твърдото, блестящо нещо, което би могло да ми извади очите. — Поздравления тогава!

— О, ама вие също сте англичанка! Дейв, тя е англичанка! — продължаваше моята спътница в пълно неведение за неприязънта, с която се бях изпълнила към нея. — Беше просто в градския съвет, тиха сватба, обаче абсолютно стилна! И отседнахме в „Уолдорф Астория“! Още не сме казвали на никого у дома. Така де, те знаят, че сме сгодени, обаче нямат представа, че вече дори сме женени! Защото Дейв вече е бил женен веднъж, затова решихме, че няма нужда да се изсилваме толкова.

— Да, наистина съм бил женен веднъж — потвърди Дейв, приведе се и ми показа масивната си брачна халка, инкрустирана с диаманти. Хммм, добър вкус. — Обаче тя беше вечно правата дърта крава. Не като тази сега.

— Е, поздравления! — повторих аз и се заех да пристягам колана си като учтив сигнал да бъда оставена на мира. Обаче на места 47 F и G до мен се развихри бурна след брачна дискусия.

— Беше прекрасно — промърмори съпругата на Дейв, като избута влюбения си съпруг. — Нали купих на всичките лубутенки, а? Нали, Дейв? Лубутенки, моля ти се!

— Така си е — кимна Дейв. — Лубутенки.

Опитах се да изобразя някакво подобие на усмивка, за да не се разрева. Та колко време щеше да продължи този полет? Ако Джени беше на мое място, сигурно досега да е зашлевила един шамар на досадницата. Обаче моите нива на търпение са далеч по-високи.

— А сега отиваме на меден месец в Париж. Готино, нали? Моят Дейв си е голям романтик. Винаги съм казвала, че ще се омъжа за романтик. Вие омъжена ли сте, скъпа?

— Не — отвърнах с усмивка и поклатих глава. — Не съм омъжена.

— Сгодена?

— Не съм.

— Приятел?

— Всъщност да.

— Е, значи няма страшно — постави майчински ръка тя върху коляното ми. — Все още има надежда.

Усмихнах се ведро и побързах да запуша уши със слушалките, преди да е започнала отново поредната си тирада. Но само за да чуя гласа на стюардесата, която ме уведоми, че не трябва да бъда със слушалки по време на излитането. Тъпа крава. За щастие съпругата на Дейв се оказа не особено привикнала с летенето, поради което й се наложи да захлупи лице върху силното рамо на мъжа си по време на цялото излитане и още петнайсет минути след него, до което време аз вече си бях сложила слушалките и се преструвах на заспиваща. Не особено лесна задача обаче, когато мъжът от другата ми страна се оказа: а) обилно потящ се и б) четящ шепнешком отделни пасажи от Библията, което обаче бе достатъчно, за да ме убеди, че е сериен убиец. Чудничко!

Примижах по посока на дисплея на моя айпод, като се стараех да отворя очи само толкова, колкото да не бъда изловена в симулация, и прегледах списъка с песни в него. Алекс ми беше обещал да ми качи „нещо различно от Джъстин Тимбърлейк и Клюкарката“, за да ме настрои за пристигането в Париж. Усмихнах се и включих на „Приключенията на Анджела — парижкият брой“ и се постарах да не изглеждам твърде самодоволна, че имам страхотен приятел, който ми е записал специален микс — международно признатият „Символ на истинската любов от момче“. Отпуснах се назад и се подготвих да слушам някаква мюзик ан франсе, но вместо това бях рязко събудена от гласа на Алекс.

„Здрасти, Анджела, ей сега следват няколкото песни, които ти обещах за приятно прекарване на полета, макар че като че ли аз съм този, който се нуждае от помощ, а? Както и да е. Много ми се искаше да летим заедно, но знам, че ще те видя, когато пристигнеш в хотела, и ти обещавам, че това ще бъде страхотно преживяване. А, да, това е една нова песен, върху която от известно време работя…“

Тихият му, дрезгав глас премина в кашлица, обаче после китарата взе връх. Затворих бързо очи, защото не исках да давам на втората госпожа Дейв възможността да ми развали точно този момент. Не че би могла. Усетих как бузите ми постепенно пламват, стомахът ми пада в краката, а сърцето ми се разтуптява. Имах чувството, че в съня си падам от бордюра, само че в добрия смисъл на думата. Беше същото, както когато отварях очи и виждах до себе си Алекс. Същото, както когато излизах от станцията на метрото и го зървах да ме чака. Същото, както се чувствах, когато знаех, че е на три крачки от мен. Ама какъв ми е проблемът, наистина? Та той е невероятен! При това въобще не прилича на бившия ми. Първо на първо, бившият никога не би ме поканил да отида с него в Париж, най-вече защото би предпочел да отиде с любовницата си.

Разбира се, че трябва да се преместя да живея с Алекс!

Чувствах се така, сякаш някой току-що ме бе праснал по главата с Великата тояга на очевидните прозрения. Ама, разбира се, че трябва да живея с него! Та аз го обичам! В гърдите ми се надигна невероятно вълнение — ще заживеем заедно! И сега мога да му го съобщя на рождения му ден! Което би било много полезно, особено в случай че не хареса часовника, който му купих…

Останалата част от полета мина относително безсъбитийно. Аз се лутах между пристъпи на заспиване и събуждане, щастливите младоженци от едната ми страна не спряха да се опипват (като от време на време докосваха и мен по коляното — случайно, надявам се), а религиозният ми приятел вдясно обърна успешно цели две книги от Стария завет, преди да се появят стюардесите, за да ни сервират закуската. Прозинах се широко, протегнах се (доколкото можах), поместих се малко на седалката си и отметнах залепналите кичури коса от лицето си. Знаех си, че спането по време на полет не подчертава най-доброто от мен. През илюминаторите от другата страна и над главите на няколко пътници успях да зърна земя. Поради което натъпках „Най-тежката датска паста на света“ за норматив, мацнах на устните си малко балсам и се отпуснах назад, изпълнена с нетърпение най-сетне да стъпя на твърда земя.

— О, значи вече си будна, сънливке!

Чудничко!

— Вече реших, че ще се наложи да те оставим в самолета — отбеляза госпожа Дейв и дружески ме ръгна в ребрата. — Е, да не би да имаш среща с този твой приятел в Париж, а?

— Ами… да — отговорих, докато се опитвах да си сложа спирала, без да си извадя очите. Не ми се смейте, моля ви се! Съвсем наскоро се научих как се прави това на твърда земя, а какво остава по време на спускане от въздуха!

— Ааа, хубаво — въздъхна тя, затегна колана си и се отпусна в успокоителните обятия на Дейв. — Е, кой знае, може пък тъкмо тук да ти предложи?

Реакцията, която последва, бе инстинктивна. Наистина нямах намерение да замахвам с ръката, в която държах спиралата си, към лицето на моя библейски настроен приятел. И наистина нямах намерение да го принуждавам да излива врялото си кафе върху панталоните си.

— Света Дево, Майко Божия! — бе единственото, което последва.

Опа! А досега се справях толкова добре, без да обиждам или наранявам когото и да било. Гледала съм достатъчно епизоди на „Приятели“, за да знам, че потупването на чатала му със салфетки няма да помогне, затова просто му се извиних човешки, облегнах се на седалката си и затворих очи. Ако това е най-лошото, което може да ми се случи, докато се добера до Париж, от мен няма да има по-щастлива на тази земя.

 

 

— Какво искате да кажете с това, че багажът ми е трябвало да бъде „унищожен“?

Стоях пред гишето за изгубен багаж на летище „Шарл дьо Гол“ и слушах как един отегчен до смърт митнически служител повтаря същото за четвърти път.

— Мадам Кларк, както вече ви обясних — въздъхна човекът, — вашият куфар не е издържал скрининга за безопасност и затова е бил унищожен. Трябвало е да ви уведомят за това още на летище „Кенеди“. Всъщност дори не е трябвало да ви позволяват да пътувате.

— Когато казвате „унищожен“… — започнах, разтривайки слепоочията си, и примигнах няколко пъти с надеждата да се събудя. — Освен това съм мадмоазел.

— Пардон, мадмоазел. Унищожен. Няма го.

Бръкнах в очуканата си чанта, за да проверя какво имам при мен. Слънчеви очила, балсам за устни, две червила, телефон, фотоапарат, портфейл, паспорт, лаптоп, списание „Ю Ес Уийкли“. Е, поне няма да страдам от липса на образователно четиво. Слава богу!

— Ама защо? — изрекох и чух как гласът ми започва да ми изневерява. Очевидно едва сега започвах да осъзнавам с пълна сила случилото се. — Защо е трябвало, за бога, защо е трябвало да бъде унищожен?!

— Причините биха могли да бъдат много, мадам, знаете, че напоследък мерките, за сигурност са особено строги. Вероятно сте имали нещо забранено в куфара си? Нещо опасно?

— Най-опасното там бяха чифт обувки, замесени в случай на лека телесна повреда — отговорих и свих устни, твърдо решена да не се разплача. Това трябва да е някаква огромна грешка. — С кого мога да говоря по този въпрос?

— Опасявам се, че точно с мен — въздъхна служителят. За пореден път. — Може би сте имали вътре нещо… например включена батерия?

— Включена батерия ли?

— Може би вибрираща? — подсказа ми дискретно той.

— Вибрираща ли? Вибратор?! — изпищях. Божичко, ама аз съм можела сериозно да пищя, ако се наложи! А предвид смръщените погледи на хората наоколо очевидно думата „вибратор“ се разбираше на всички езици. Чудничко!

— Но когато казвате „унищожен“…

— Контролирано детониран.

— Контролирано…

— Да.

— Взривен?

— Уи.

— Аз… какво… — Внезапно краката ми вече отказваха да ме държат.

— Съжалявам, мис Кларк. Мога да ви пусна да влезете в страната, тъй като за вас няма предупреждение за опасност, обаче багажът ви е бил унищожен. Това е единственото, което мога да ви кажа. Ще желаете ли да ви ескортирам до някое такси?

— Ама наистина, как може да… — пробвах още веднъж, обаче служителят ме хвана здраво за ръка, поведе ме към огромните стъклени врати и ме изтика от летището.

* * *

Докато стигна до града, вече бях навлязла в третата фаза на скръбта. Бях във фазата на невъзможността да повярвам в мига, в който митническият служител буквално ме натика на задната седалка на едно такси, а до средата на магистралата се намирах във фазата на гнева. Но след като приключих с проклятията и ругатните от всякакъв характер срещу първородните отрочета на всеки отделен член на летищата „Кенеди“ и „Шарл дьо Гол“, преминах във фазата на депресията. Моите лубутенки. Моята красива синя чанта на Марк Джейкъбс. Всичките ми дрехи. Всичките! О, боже, че и дрехите, които ми бе изпратила Джени! Всички, взривени във въздуха от някой як потен мъж с риза с къси ръкави. Който сигурно има мустаци. Обикновено са с къси ръкави и мустаци.

Някъде в дълбините на мозъка ми някаква част от мен се опитваше да ми напомни за всичките магазини за дрехи и за магазините за обувки, и за магазините за бельо, в които бих могла да пазарувам с командировъчните си, но всеки път, когато затворех очи, виждах нарцисовожълтата си рокля на Филип Лим да се разлита на парчета във въздуха, докато няколко френски охранители с барети са се подредили около нея и се хилят злорадо. С бронирани барети. И роклята, на Ланвин. Божичко, роклята на Ланвин! Болното ми въображение като че ли предпочиташе да си представя как всичко това се случва във Франция.

Според последното текстово съобщение, което получих от Алекс, към седем той вече би трябвало да се намира в някакво място, наречено Кафе Шарбон, затова ме канеше да се срещнем там. Вече беше твърде късно, за да се отбивам в хотела, а освен това в какво можех да се преоблека? Това не беше програма от типа „От нищо нещо“. Надали щях да успея да постигна вечерно парижко излъчване със страниците на списанието в чантата ми и тубичка гланц за устни.

Опитах се да обясня на шофьора къде искам да отида, обаче накрая бях принудена да му покажа есемеса на Алекс. Той изсумтя и се понесе по някакви тесни калдъръмени улички, от двете страни на които се виждаха миниатюрни масички и още по-миниатюрни момичета, с невероятно дълги коси и нацупени, нещастни изражения. Да живее Франция.

Накрая таксито спря и шофьорът се обърна към мен. И макар да си знаех, че надали съм особено приятна гледка, отвърнах на погледа му. Да не би и той да беше изгубил всичко, което някога е притежавал и което е било бляскаво, хубаво и красиво? Не, не беше. С цялата грубост, която успях да събера, аз извадих от чантата си шепа евро и ги изсипах в ръката му с вид на тотален невежа. Макар че като че ли развалих ефекта от грубостта си, когато непохватно започнах да му благодаря и му казах да задържи рестото.

Твърдо решена да се хвана в ръце преди срещата с Алекс, аз поспрях пред красивото остъклено бистро и започнах да дишам дълбоко и бавно. Пред бистрото се бяха подредили десетина души, които пушеха и се смееха. Всички до един бяха красиви. Ако трябва да бъда честна, роклята с пайети на Балмен, която ми прати Джени, щеше да изглежда твърде официална за тази обстановка, но от тази мисъл не ми стана по-добре, нито ми помогна да се почувствам по-малко парцалива в дрехите си за път. Всъщност в единствените ми дрехи. Всички момичета бяха облечени в толкова тесни дънки, че независимо колко мръснишки ги оглеждаха всички тъмнооки и тъмнокоси момчета наоколо с надеждата да ги изчукат, бях повече от сигурна, че това бе физически невъзможно. Но как, за бога, успяваха да влязат и да излязат от тях, без специализирано оборудване? Докато всички кимаха и жестикулираха с цигарите си, забелязах, че прическите им изглеждат така, сякаш току-що са станали от сън (за разлика от моята омазнена от пътя коса), но вместо покрити набързо с пудра петна от спирала по бузите и кръгове под очите, всяко едно от момичетата изглеждаше така, сякаш презираше грима и бе всъщност истинска, естествена красавица. Кучки! Освен това като че ли всички се бяха наговорили да ми натрият носа с факта, че не съм в състояние да изпия и една чаша червено вино, без да я излея върху себе си. Или да залея някой в непосредствена близост до мен. Да, както установих, нямаше никакъв начин тук да ме сбъркат с французойка. С някой френски гаврош — може би, но с някоя секс бомба? Абсурд. Писук!

Накрая въздъхнах дълбоко и се запровирах през тълпите към входа на кафенето. Забелязах Алекс почти моментално. Дори и сред морето от кльощави, тъмнокоси момчета, които почесваха брадички и кимаха, той беше първото нещо, което видях. За нещастие второто, което видях, бе някакво невъзможно красиво русо момиче, седнало в скута му и обвило ръце около врата му, заливащо се от смях. А третото нещо, което видях, бе вътрешността на клепките ми, защото някъде по това време припаднах.