Линдзи Келк
Аз обичам Париж (20)

Деветнайсета глава

Вторачих се в телефона и се зачудих какво би трябвало да направя сега. Помислих си да му изпратя есемес, за да му се извиня, че съм го пратила да гони вятъра в Лондон, само дето нямах никаква представа как се изпращат съобщения от айфон, а нямах никакво желание да питам за това Греъм. Освен това, щом батерията на телефона на Алекс е свършила, той и без това няма да получи съобщението ми. По дяволите! Чувствайки се като досадно трето колело, аз се запътих към бара и поисках едно кафе. После се отпуснах на една свободна масичка и извадих айпода и лаптопа си. Единственото, за което си мечтаех, бе да заспя и да спя, докато Алекс не се върне, и да се събудя точно навреме, за да го видя как се качва на сцената, как ме взема в обятията си пред цялата бохема на Париж и как обявява публично любовта си към мен. Но предвид събитията от последните двайсет и четири часа това сега изглеждаше точно толкова вероятно, колкото аз да заема мястото му на сцената, ако той не успее да дойде навреме, и да свиря и пея вместо него.

Лаптопът ми си стоеше на същата страница, на която го бях затворила преди много часове на Гар дю Нор. Прочетох какво бях написала рано сутринта. После пак го прочетох. Но колкото и да го четях, все си оставаше истина — тази седмица едно момиче действително ми разката фамилийката, макар че никой не забърка такава каша, каквато успях да забъркам аз. Заизтривах текста, докато накрая не остана чисто бяла страница, след което почнах наново.

„Приключенията на Анджела: Опознай врага си.

Време за признания. Това е вторият път, в който започвам да пиша този блог в рамките на дванайсет часа, и леко се притеснявам, че може да се окаже последният ми текст. Накратко казано (защото това в крайна сметка е блог, а не дневник), тази седмица пристигнах в Париж с видения за велосипедни разходки край Сена, за обикаляне из Лувъра, хванати ръка за ръка с моя Бруклин, и поглъщане на всичко годно за ядене, което ми попадне пред очите. Но ето че картинката се оказа доста различна.

Вместо «Живот в розово» получих «Живот в развалини». Между трансатлантическите скандали с най-добрата ми приятелка, една абсолютна психарка, която се опитва да ми открадне гаджето, друга психарка, която пък се опитва да ми открадне работата, и велик пристъп на носталгия, въобще не успях да намеря време за целувки на Пои Ньоф или за нагъване на макарони. Седмицата, определено си я биваше. И ето че сега си седя и се опитвам да разбера какво всъщност стана. Не мога да се отърва от усещането, че ако имах по-голяма увереност в собствените си решения и в себе си, бих могла да избегна поне част от настоящите си проблеми. И тогава сигурно нямаше да си седя съвсем сама зад кулисите на фестивала в Арас с вид на абсолютна нещастница. Е, поне синината на окото ми почти не се вижда — но за това по-късно.

Затова оттук нататък предприемам нов подход. Смятам вече да казвам на всички онова, което наистина мисля, да правя онова, което наистина искам да правя, а оттам нататък ще видим. Каквото ще става, ще става, и всичко останало. Да се надяваме, че ще имам възможността да ви съобщя как се е получило…“

Натиснах иконката за изпращане, стискайки си мислено палци, след което затворих лаптопа си и отпих от кафето. Греъм и Крейг бяха все още някъде в разход, така че кръстосах ръце върху масичката, отпуснах глава върху тях и се заслушах в приспивната музика, която се носеше от сцената.

* * *

— Анджела? — прошепна тъничък гласец над мен.

Отворих очи. Лицето ми се оказа върху масата, а от размазаните черни петна върху ръцете ми стана ясно, че е стояло така доста време. Музиката, която гърмеше от високоговорителите, бе съвсем различна от нежната приспивна мелодия, която си спомнях за последно, а по ръцете ми пълзяха студени тръпки. Колко ли време съм спала?

— Анджела? — обади се отново гласецът.

Вдигнах глава и примигнах. Къде съм? За пореден път? Застанала до мен или по-точно до масата, но достатъчно далеч от обсега ми, стоеше Виржини. Отне ми известно време да се сетя защо изпитвам изгарящото желание да й извадя очите, но в мига, в който се сетих, желанието се засили.

— Пръждосвай се оттук! — изломотих и се проснах отново върху ръцете си. Бях твърде изтощена, за да се занимавам с нея, пък и какво би могла да ми каже тя, което може да ми помогне?

— Анджела, изпратих имейл на твоята Мери, за да й разкажа всичко.

Брей, какви неща се случвали на този свят!

— Сериозно? — отворих едно око.

Тя кимна, но все така застанала далече от мен, прибрала ръце на кръста си. Изпълних се с необичайно чувство, когато си помислих, че може и да я е страх от мен. Но това определено повиши самочувствието ми. Значи вече ме мислят за опасна мръсница. Ха! Някъде в Лос Анджелис Джени Лопес навярно се усмихва.

— А какво стана с онази асистентска длъжност в редакцията за красота, за която си пуснала молба? — изфъфлих, отваряйки и другото си око.

Виржини сви рамене и отговори:

— Заета е. И не смятам, че Сиси изобщо е говорила с когото и да било за мен. Много съжалявам. Проявих се като абсолютна глупачка.

Тук вече се събудих окончателно. Огледах я добре. И осъзнах, че Виржини изобщо не е във върховата си форма. Всъщност изглеждаше напълно скапана. Очите й бяха кървясали, носът — зачервен, а косата й беше вдигната в някакво подобие на опашка, което дотолкова нямаше нищо общо със стилно подредената й прическа до онзи ден, че направо имаше нужда от измиване.

— Вече са заели мястото? — Дръпнах стола до мен и й кимнах да седне. Обаче Виржини ме изгледа притеснено и прокара пръсти по облегалката на стола. — О, я стига! Сядай най-сетне! Не възнамерявам да те удрям! — извиках и вдигнах ръце в знак на примирие. — Или поне не втори път. Между другото, много се извинявам и за първия.

— Аз също бих ударила човек, ако стори същото с мен — каза тя и седна срещу мен. Отбелязах си мислено никога да не я ядосвам. — И да, заели са го, ако изобщо е имало такова място. Много е възможно тя самата да е създала рекламата, не мислиш ли?

— Напълно в неин стил! — отсякох, но отказах да изпитам съжаление към това момиче. — А ти не си ли направи труда да провериш нещата с хората от „Belle“, преди да се съгласиш да съсипеш живота ми?

— Момичето, което познавах, старата асистентка в редакция красота, е била уволнена — обясни Виржини. — Сиси ми каза, че са я уволнили, защото надебеляла.

— Не могат да уволнят някого, защото е надебелял — изтъкнах, надявайки се да съм права. — От друга страна, ако е била уволнена, значи все пак мястото е свободно, нали?

— Нямам представа, но напоследък текат такива реформи в американския офис, че не бих се изненадала наистина да не й търсят заместничка — отрони Виржини, изтри една непослушна сълза от бузата си и допълни: — Между другото, там наистина могат да те уволнят за това, че си напълняла!

— Мамка му! — промърморих и веднага съжалих, че пия кафето си с пълномаслено мляко. — Е, иначе благодаря. За имейла, де.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб — прошепна Виржини, опита се да се усмихне, но като че ли не й се получи особено. — Знам, че тази седмица не ти помогнах особено, и знам, че ти беше адски трудно…

— Не знаеш и половината! — въздъхнах и изчистих черните петна от ръцете си, като се постарах да не си представям какво означава това за лицето ми. — Снощи, преди да се срещнем на улицата, видях Солен. Говорихме. Стана ясно, че тя е твърдо решена да си върне Алекс.

— О, много съжалявам! — прошепна Виржини, предпазливо протегна ръка към мен и стисна моята. — Надявах се да греша.

— Е, казах, че тя е твърдо решена, а не той — уточних аз за песимистичната си дружка. — Що се отнася до него, още нямам представа какво е решил.

— Снощи не разговаряхте ли? — възкликна Виржини и отдръпна ръката си. На малки стъпки.

— Снощи въобще не се върна в хотела — отговорих. Точно тази част не ми беше никак приятна за разказване. — А на сутринта изчезнах аз.

— Разбирам. — Тя стисна устни и започна да върти сребърното си колие между палеца и показалеца си.

— Ясно.

— Ясно.

Стояхме известно време, потънали в мълчание. Нито една от нас не знаеше какво да каже. Виржини бе наясно, че няма никакъв смисъл да се преструва на вечната оптимистка, защото аз и нямаше да й повярвам, и вече нямах сили да го правя. Единственото ми желание бе да видя Алекс.

— Колко е часът? — попитах, но по-скоро за да разчупя леда.

— Шест и половина може би? — каза Виржини и погледна часовника си. — Шест и трийсет и пет. Алекс, той трябва да свири много скоро. Не е ли тук?

— Нямам представа. — Изправих се и се огледах за Греъм и Крейг. Ако батерията на телефона на Алекс бе свършила, той нямаше как да им съобщи дали ще успее да пристигне навреме или не, а нямаше никакъв начин да знае наизуст мобилния телефон на когото и да било, за да им се обади от уличен телефон. — Ще отида да поогледам.

— Може ли и аз да дойда? — скочи на крака Виржини. — Бих желала да помогна с каквото мога.

— Защо не? — свих рамене. Вече играехме игра на изчакване. Повече щети от това нямаше накъде.

За щастие охраната около самата сцена не беше чак толкова затегната, така че с помощта на моя пропуск и с прескартата на Виржини успяхме да стигнем до самата сцена без особени проблеми. Греъм и Крейг стояха в готовност с инструментите си, оглеждайки се нетърпеливо и притеснено.

— Той обади ли се? — попита Греъм и протегна ръка за телефона си, за който бях напълно забравила, че още е у мен. Извадих го от чантата си, но преди да му го подам, смъкнах от него залепналия станиол от тоблерон.

— Да. Каза ми да стоя тук и да го чакам — промърморих и се престорих на много виновна. — Това трябва да означава, че все пак ще дойде, нали?

— Да му мисли, ако не дойде — промърмори Греъм и отметна косата от лицето си. — Има десет минути преди онези момчета да свършат. Ние сме в седем.

— А какво ще стане, ако не успее да дойде точно в седем? — Не че много държах да разбера, защото вече се чувствах достатъчно виновна за всичко, но ми се стори учтиво да попитам.

— Ще бъдем глобени и надали вече ще бъдем поканени на подобни фестивали — изсумтя той и наклони глава. — Така че не е много приятно.

— И толкова често ли ви се налага да идвате в Париж? — вдигнах ръце.

— Продуцентът работи с целия свят.

— О!

— Да.

Крейг мина напред и ме взе в мечешката си прегръдка, като не пропусна лекичко да ме тупне по задника.

— Не се тревожи, Анджи! — прошепна в ухото ми. — А какво е това гадже с теб? Сама ли е? Може ли да я забърша?

Отблъснах го и го изгледах с възможно най-сериозния си поглед. През последните двайсет и четири часа Виржини се бе простила с мечтаната си работа и бе преживяла шамар през лицето, така че надали би преживяла и афера с Крейг. Ще прескочи ръба, със сигурност.

— Това „не“ ли е?

— Категорично не, Крейг — потвърдих с кимване и се загледах в сцената. Брей, голяма работа! И публиката също си я биваше. Стотици и хиляди. В другия край, зад кулисите, имаше друга група, която наблюдаваше изпълнителите и ни махаше. Крейг също помаха, но Греъм веднага го плесна през ръката. Погледнах подозрително момчетата, а после примижах, опитвайки се да преборя залепналите си от спирала мигли. Вдигнах ръка над очите си, за да се предпазя от лъчите на залеза.

Беше Солен. И ми махаше.

— Анджела, остави! — прошепна ми Греъм, който по незнайно какъв начин бе успял да види надигащия ми се гняв дори зад гърба ми. — Тя не си заслужава!

— Говори ли с Алекс за това? — обърнах се към него аз колкото ми бе възможно по-тихо, като се имаше предвид, че се намирахме на няколко крачки от свиреща рокбанда и пищящи фенове.

— Снощи нямахме възможност да поговорим. Той изчезна веднага след концерта — изрева Греъм в ухото ми. — Та като получих онова съобщение, си помислих, че нещо сте се скарали.

— Но той изобщо не се върна в хотела — изрекох бавно и усетих, че действието на желираните бонбонки се връща. — Не беше ли с теб?

— О, не — промърмори той и се загледа към другия край на сцената, където Солен танцуваше заедно със своята банда. — Не прибързвай с изводите, Анджи! Не можеш да знаеш какво е правил. Алекс познава този град почти толкова, колкото и Ню Йорк, така че има милиони места, където би могъл да отседне.

— Милион значи — повторих, неспособна да сваля очи от Солен. Искаше ми се да повярвам на Греъм, но от двама ни аз бях тази с мръсната коса и без никаква представа къде бе прекарало гаджето ми нощта. Ако Алекс я е пратил по дяволите, то тогава защо танцува? Защото, ако бях на нейно място и знаех, че завинаги съм го изгубила, не бих могла да танцувам. Всъщност не бих могла нито да се смея, нито да се усмихвам, нито сигурно да стана от леглото най-малко месец, така че наистина не можех да си представя за какво е толкова щастлива. Освен ако…

— Мамка му! Свършиха по-рано! — плесна се по челото Крейг, докато барабанистът на сцената подхвърли за последен път палките си във въздуха, за да обяви края на техния концерт. — Никога не съм ги харесвал тези копелета.

Момчетата от групата тръгнаха към нас, поздравиха с пляскане на ръце Крейг и Греъм, а междувременно асистентите се втурнаха на сцената да изключат инструментите, за да освободят мястото за „Стилс“.

— Какво правим сега, човече? — обърна се Крейг към Греъм с недвусмислена паника в очите. — Знаеш ли думите, можеш ли да пееш?

— Да знаеш думите не е същото като да пееш — смръщи се Греъм. — Но все пак трябва да направим нещо. Ще отида да потърся някого, за да проверя дали не можем да отложим излизането си на сцената още мъничко. А ти върви да се настройваш — и без това ти трябва доста повече време, отколкото на нас.

Без да обръща внимание на обидата или може би без да я схване, Крейг запрескача кабелите и излезе на сцената, за да настрои барабаните си. Направо не можех да повярвам, че всичко това се случва наистина, и въпреки твърдото си решение да се придържам към положителното мислене, бях напълно уверена, че петдесет процента от това се случва по моя вина. Най-малко. Ако не и повече. Или по-малко. В зависимост от това дали Алекс е искал да ме види, за да скъса с мен или за да ми каже, че се е държал като пълен идиот и че ме обича.

— Ще отида да донеса нещо за пиене! — обяви на висок глас Виржини, очевидно долавяща предстоящия скандал и бързаща да се махне от очите ни. — Ще взема вино. — Въпреки предишното й предателство не можеше да се отрече, че тя е интелигентна и интуитивна жена.

Започнах да крача напред-назад в ограниченото пространство зад кулисите, опитвайки се със силата на волята си да накарам Алекс да връхлети внезапно, да вземе стъпалата по две наведнъж и да нахлуе на сцената точно навреме. Обаче часовникът продължаваше да си тиктака, а по стъпалата не идваше никой — с изключение на някаква висока блондинка. О, чудничко! Моето парижко наказание. Тъкмо това ми трябваше!

— Анджела! — поздрави ме Солен с обичайната си усмивка. Готова за сцената в минирокличка на черни и бели ивици, каквато бях напълно сигурна, че притежавах и аз, преди да избухне куфарът ми, с високи над коляното ботуши и перфектен грим, тя не беше сред гледките, които тъкмо сега мечтаех да видя. — Анджела, спала ли си изобщо? Не изглеждаш никак добре.

— Все тая — отговорих, влагайки цялото си налично красноречие. После погледнах зад нея към сцената, където Крейг се бореше с един особено чепат за настройване барабан. Няма да участвам повече в това! Няма да чуя и дума повече от устата на тази жена, докато не говоря с Алекс!

— Е, и аз не успях да спя много — сви рамене тя. — Но сигурно цялата цъфтя от щастие, нали? Къде е моят Алекс?

Сърцето ми пропадна в петите. Последваха го стомахът и чантата ми. Ама тя да не би… Той не би могъл да… Те нали не…

— Така — издишах дълбоко, опитвайки се да се успокоя. И едва тогава се сетих, че лаптопът ми беше в чантата, която току-що бях пуснала на земята. — Мисля, че можеш да млъкнеш! Убедена съм, че всичко това ти е много смешно, но докато не говоря с Алекс, не желая да виждам личицето ти! А нещо ми подсказва, че и след като го видя, ти ще бъдеш последният човек, с когото бих искала да разговарям!

— Не си го виждала? — изгледа ме тя с видимо излинял кураж. — Не си говорила с него?

— Не говоря с теб! — отсякох и скръстих ръце пред гърди, за да им попреча да сторят нещо, за което ще съжалявам. По един шамар на седмица — това ми беше лимитът. — Така че, каквото и да е онова, което умираш да ми споделиш, можеш да се разкараш, докато не съм го чула от него!

— Ама той каза, че трябва да говори с теб! — запелтечи Солен. — Снощи. Каза, че ще говори с мен, след като е говорил с теб!

— Много кавалерско от негова страна, не мислиш ли? Да се завлече след мен чак до Лондон, за да ми каже, че късаме, за да можете двамата да си продължите епичния романс, нали така? — Направо не можех да повярвам, че всичко това се случва наистина. Наистина ли са прекарали заедно нощта? И затова ли иска той да говори с мен? Естествено, че ще иска да говори с мен. Не би могъл да се върне при Солен, без преди това да скъса с мен — така ще може да си повярва, че не ми е изневерил. Боже, такава глупачка съм била! Позитивно мислене, да бе! По-подходящата дума е илюзии!

— Лондон ли? — изгледа ме объркано тя. — Той е в Лондон?

— Виж какво, не мога да си обясня всичко това първо на себе си, така че въобще няма да се опитвам да го обяснявам на теб! — срязах я аз и се зачудих как да се отърва от нея. — Моля те, сега си върви. Получи каквото искаше, нали?

— Всъщност да — сви рамене тя и арогантната й самоувереност се върна автоматично върху лицето й. — Но къде е той? Няма начин Алекс да изпусне концерт на живо!

— Очевидно има — размахах ръце и изцъклените ми от безсъние очи се изпълниха със сълзи. — Виждаш ли го някъде?

— Ти си виновна! — изсъска Солен и ме удари по рамото. — Досега Алекс никога не е изпускал концерт! Заради никого! Направо не мога да повярвам, че рискува кариерата си заради теб!

Замръзнах за миг. Но защо се ядосва толкова, щом наистина са се събрали отново?

— Какво? Искаш да ми кажеш, че никога не е изпускал концерт заради теб? — изгледах я ехидно.

Сега бе неин ред да замръзне на мястото си. Стисна устни и процеди:

— Той би сторил всичко на света заради мен!

— Само дето аз бях тази, която реши да гони чак до Лондон — изрекох с невъзмутимо спокойствие, наклоних глава и свих устни. — Като се замисли човек, странен избор на поведение спрямо човек, с когото се каниш да скъсаш, нали?

— Нищо подобно! — извика тя, но вече не звучеше толкова самоуверено. — Той каза, че няма да говори с мен, докато не е говорил с теб!

Поех си дълбоко дъх. Значи все пак не са прекарали заедно нощта?

— Започваш да се повтаряш — изрекох. — Значи още не си го виждала, така ли?

— Сигурна съм, че след като говори с теб…

— Боже господи! — възкликнах, осенена от просветление, и направих крачка към нея. — Значи всичко това е било само в бара, нали? И ти изобщо не си го виждала след концерта снощи!

— Той каза…

— Престани да ми разправяш какво е казал и най-сетне кажи истината! — извиках, направих още една крачка към нея, а тя заотстъпва. Високите токчета и кабелите по сцената не са първи приятели. — Спа ли тази нощ с моя приятел или не?

— Може би не точно тази нощ, но…

— О, я се разкарай, Солен! — изрекох с толкова жлъч, колкото успях да събера, предвид невероятното облекчение, с което се изпълних. — Не можеш да си представиш колко си жалка!

Не че си бях въобразила, че тя ще се срине и ще се разреве — по-скоро си я представях как се нацупва и подвива опашка. Но последното, което очаквах от нея, бе да нададе смразяващ боен вик и да се хвърли върху мен, да сграбчи косата ми и въобще, да се държи като напълно откачила. Опитах се да я отблъсна, а в главата ми проблесна спомен за последната ми женска битка — с Джанет Мартин от училище, когато бяхме на девет. Само дето този път не разполагах наблизо с Луиза, която да я срита в кокалчетата, докато аз бягам.

— Какво по… — извиках задъхано, опитвайки се да я отблъсна. Но в сравнение с нея се оказах пълен аматьор. Може и да бях зашлевила една неочаквана плесница на Виржини, но на Солен й личеше, че не за първи път влиза в битка. Диадемата на главата ми се оказа първата ми грешка. Тя я изтръгна от косата ми и започна да ме напада с нея като нокти на хищник. Сигурно бе изминала минимум една минута, преди някой да се опита да ни разтърве — най-вероятно, защото първият човек, който забеляза женския бой, бе Крейг. Видях го как буквално задържа хората да не ни помагат, за да може да гледа. Казах си, че ако оживея след този бой, той ще бъде следващият в списъка ми за наритване на задници.

Но преди Солен да се опита да изтръгне още малко коса от главата ми, усетих как някой минава зад мен и ме вдига през кръста. За щастие по-високата ми позиция вече означаваше, че имам възможност за добър ритник в челюстта й. След което се изтръгнах от ръцете на човека зад мен и се тръшнах крайно неелегантно на задник.

— Анджела, какво правиш? — просъска Греъм, докато се опитваше с една ръка да задържи Солен далече от мен. — Всички те гледат!

— Ще й сритам задника, Греъм, сериозно ти казвам! — извиках, изправих се на крака и го избутах от пътя си. Обаче не трябваше да се хвърлям срещу толкова кльощава цел с цялата си мощ. В мига, в който се стоварих върху нея, и двете паднахме назад и се завъргаляхме по пода. Спряхме само толкова, колкото да установим, че се намираме точно в средата на сцената.

Тълпата зарева и запищя, когато се появихме на големите екрани от двете страни на сцената. Аз седнах, обкрачила Солен, и се вторачих в морето от хора пред нас.

— Мамка му! — промърморих и закрих очи, заслепена от светкавиците на фотоапаратите пред сцената.

— Тъпа кучка! — изрева Солен, събори ме и седна върху мен. Тълпата зарева окуражително, докато Солен ме млатеше с малките си юмручета, а аз се гърчех под нея, шляпах я през ръцете и ритах безумно с крака. Липсваше ни само някой да включи микрофоните на сцената — което й стана, и този човек ще бъде до края на живота си в списъка ми на гаднярите, така че публиката вече можеше да се наслаждава на воля на ругатните, леещи се от устата и на двете ни, при това на два езика. И макар че сигурно бяха минали само секунди в този дух, имах чувството, че е изминала цяла вечност, когато тя се изправи и стъпи върху корема ми. Веднага след това усетих как някой я издърпва.

Когато отворих очи, видях, че това не е нито Греъм, нито Крейг, нито дори някой от поддръжката, а Виржини, която влачеше Солен назад през цялата сцена. Макар и значително по-дребничка от моя най-заклет враг, Виржини разполагаше с огромно предимство — елемента на изненадата. Както и с обилно количество от косата на Солен (изтръгната от корените) в ръката си. Роклята на Солен се бе вдигнала чак до кръста й, а един от токовете на високите й ботуши се беше отчупил. Не можеше да се каже, че е в най-добрия си вид като за пред камерите. Двете момичета започнаха да пищят една срещу друга на френски — за огромна наслада на целокупната местна тълпа. Солен се опитваше да се измъкне от железния захват на Виржини, а Виржини я риташе непрекъснато в краката, за да я изтика окончателно от сцената. Аз пък се облакътих на земята, за да си почина и да понаблюдавам сеира. Брей, женският бой бил страхотна аеробика!

И точно в мига, в който Виржини бе вече на крачка от избутването на Солен от сцената, онази успя да се измъкне и нападна моята спасителка. Аз веднага скочих, като първо се уверих, че тениската ми прикрива всичко, което би трябвало да прикрива, и се спуснах обратно в мелето. Избутах Виржини от пътя си (колкото ми бе възможно по-нежно предвид ситуацията), обърнах се и дарих Солен с онзи велик шамар, който си заслужаваше. Солен бе безкрайно изненадана да ме види отново на крака, но като че ли не достатъчно изненадана, за да забрави с какво сме се заели. И преда да успея да отдръпна ръката си от лицето й, тя заби юмрука си в лицето ми — точно там, където насиненото ми око започваше да зараства.

— Кучка мръсна! — изпищях, превих се о две и поставих ръка върху лицето си.

Солен се изхили победоносно, оправи роклята си и метна коса през рамо. Но преди да успея да реагирам по какъвто и да било начин, чух неистов вой зад гърба си, обърнах се и видях една стрела във вид на красива брюнетка. Отстъпих назад и, разбира се, се препънах и паднах по задник, но тъкмо навреме, за да видя как Виржини нанася почти смъртоносен удар на Солен право в красивото личице. Тя се залюля напред-назад, опитвайки се да се задържи на един висок ботуш и един без ток, и отстъпи крачка назад, за да възстанови равновесието си. За нейно нещастие обаче назад нямаше място за повече крачки. Затаих дъх, очаквайки комично размахващите й се ръце да я върнат напред, обаче не. Тя изпадна назад от сцената като тухла, точно върху тълпата фотографи, които се надпреварваха да заснемат най-добрия кадър от неповторимия женски бой. Зачаках да чуя писъците й, преди да си позволя да издишам. Не ми се наложи да чакам дълго.

Двете с Виржини допълзяхме до ръба на сцената и надникнахме. Видяхме Солен как отблъсква ръцете, които се опитваха да я вдигнат на крака. Помахах й със самодоволна усмивка — след като се успокоих, че не си е счупила врата, вече имах правото да се смея. Което може би беше малко прекалено от моя страна. Тя разбута хората със светкавици, които не спираха да я снимат, и куцукайки, се стопи в тълпата, която се разкрещя въодушевено.

Поклатих глава и внимателно докоснах бузата си. Още не можех да повярвам, че Солен бе успяла да ми нанесе толкова силен удар. Както и че Виржини имаше силите да я изхвърли от сцената.

— Много благодаря — промърморих и разтрих бузата си.

— Обикновено не съм агресивна — изчерви се Виржини, — но, честно казано, сега се чувствам значително по-добре.

— На мен ли го казваш! Наясно съм, че от време на време просто се налага да зашлевиш шамар на някого. Или да го удариш с тока на обувката си. Между другото, още веднъж извинявай за онзи шамар.

— Но ти не си ме удряла с тока на обувката си? — изгледа ме объркано момичето.

Обърнах се и погледнах към края на сцената, където Греъм си стоеше все така със зяпнала уста, вторачен в невиждания хаос. До него стоеше Крейг, но очевидно не толкова разтревожен — вдигна похвално палец към мен, след което надигна и бирата си.

— Алекс? — изобразих само с устни, защото нямах представа дали микрофоните не са още включени. Греъм само поклати глава, сви рамене и посочи часовника си. Бандата е трябвало да излезе на сцената преди пет минути.

След края на неочаквания театър, който бе привлякъл вниманието й, публиката започваше да става неспокойна. Една групичка отпред започна да напява името на „Стилс“ и този напев скоро се превърна във вълна, която заля целия площад назад. Греъм вдигна ръце, обърна се и сложи телефона на ухото си.

— Ъхъм — изкашлях се аз. — Това нещо още ли е включено? — обърнах се генерално към хората и вдигнах един изпаднал от стойката си микрофон. Писъкът от монитора пред мен потвърди, че да, микрофонът е включен. И без да знам какво да кажа, вече разполагах с цялото внимание на тълпата, независимо дали го исках или не.

— Здравейте — изрекох бавно. — Аз съм Анджела. Извинете за тази грозна сцена.

Сред тълпата се възцари гробовно мълчание. Всички погледи бяха вперени в мен.

А после един самотен глас на фотограф от групата под сцената се изкашля и се провикна нагоре:

— На френски!

— Много съжалявам, но не говоря френски! — изрекох единствената правилна френска фраза, която знаех, след което продължих на английски: — Но съм сигурна, че „Стилс“ ще излязат на сцената всеки момент.

Недоволните викове преминаха в някакво объркано мърморене.

Виржини грабна микрофона от ръката ми и преведе думите ми. Тълпата реагира с весели викове.

— Кажи още нещо! — кимна ми Виржини, поставила ръка на микрофона. — Аз ще превеждам.

Поех обратно микрофона и се огледах. Ама тук наистина имало много народ.

— Окей. Казвам се Анджела и съм голям фен на „Стилс“ — изрекох и върнах микрофона на стойката.

Кратко забавяне, докато Виржини преведе, след което тълпата изрева.

— Анджела, какво правиш? — изрева Греъм откъм страничните кулиси. А Крейг бе твърде зает да крещи заедно с тълпата. Очевидно и той беше голям фен на собствената си банда.

— И аз не знам! — изкрещях в отговор. — Иска ми се да ти отговоря, че ви печеля време, но е много възможно да се окаже, че просто съм дошла да се изложа окончателно!

— Мисля, че второто е по-вероятно — изкрещя в отговор той.

— Извинете, момчетата имат малко технически проблеми — изрекох обратно в микрофона, — но съвсем скоро ще бъдат с вас!

През площада се понесе ропот. Фотографите в краката ми извикаха нещо директно на Виржини, очевидно решили, че няма смисъл да минават през мен. И тя отговори в микрофона — не знам какво, обаче то предизвика буен, неистов вой, последван от масово кикотене, предимно сред женската част от публиката.

— Какво им каза току-що? — изсъсках, заслепена от внезапния изблик на фотографски светкавици в очите си.

— Той ме попита коя си — поясни Виржини, отстъпвайки малко от камерите, — а аз му отговорих, че ти си приятелката.

— Не може да бъде!

Боже, това не бе никак на добре. Аз изобщо не бях в състояние да бъда снимана като „приятелката на вокалиста“. Бих могла да мина по-скоро като „наркопласьора на вокалиста“, но само толкова. Факт, който очевидно не убягна на женската част от публиката, която не остана особено доволна от разкритията на Виржини. Вече виждах доста ръце, вдигнати към мен под формата на юмруци, а чувах и доста дюдюкания. Спокойно, дами.

— Искат да знаят защо групата не е вече на сцената — преведе Виржини някакъв крясък, излизащ от предните редици. — Мисля, че трябва да им разкажеш — историята е много сладка.

— Нищо подобно! — отсякох, опитвайки се да измисля някаква друга тактика за отклонение на вниманието, но единственото, което успях да измисля, бе да се усмихна на тълпата. Очевидно и това не беше достатъчно. Най-малкото — не и за момичетата, които вече ме мразеха. Да, този ден определено не бе сред най-добрите в моя живот. — Няма да им разказвам защо Алекс още го няма!

— Тогава ще им кажа аз! — отсече Виржини и се усмихна хитро. Новата Виржини започваше да заприличва на Джени много повече, отколкото бе здравословно за мен. — Освен това искат да знаят защо се сби с момичето от групата „Стерео“.

— Добре де! — смръщих се аз и огледах тълпите за последен път, преди някой да насочи прожектора право в очите ми и да ме лиши от възможността да виждам каквото и да било напред. — Окей. Ами в основни линии, нещата стоят така.

Някъде вдясно от мен, на сцената, чух изругаването на Греъм. Вляво от мен чух бързия превод на Виржини.

— И така, най-малкото когато пристигнах в Париж, бях приятелката на Алекс, Алекс от бандата — уточних, като посочих, към огромния плакат от корицата на най-новия албум на „Стилс“, който висеше точно зад мен на сцената. — Обаче той не ми беше казал, че бившата му живее тук, имам предвид момичето, с което може да се каже, че си поговорих по женски преди малко на сцената.

— Искаш да преведа „поговорих си“? — спря насред превода си Виржини и ме погледна невярващо. — Те са само французи, а не слепци!

— Просто го преведи — кимнах й аз, след което продължих разказа си: — Та тази жена се появява, започва да се преструва на моя приятелка, кани ме на купони и други такива неща, обаче после се оказа, че единственото, което искала, било да ни раздели, за да може да си върне Алекс!

Не виждах тълпата, но ги чувах как обсъждат възбудено на глас този обрат в интересния сюжет. Очевидно действащ като техен представител, фотографът отдолу изкрещя някакъв въпрос на Виржини.

— Пита защо изобщо двамата са скъсали — преведе на английски тя.

— О, ами защото тя му изневерявала! — отговорих и зачаках съответната реакция. Която не закъсня. Десет хиляди едновременни поемания на дъх и думата „кучка“, която се понесе като вълна през целия площад. Нямах нужда от превод, за да я разбера. — Да, държала се е наистина гадно. И това е било преди цели две години, много преди да се запознаем с Алекс. Тя напълно разбила сърцето му!

В един момент си дадох сметка, че дори и тихото мърморене е спряло. На площада се бе възцарила гробовна тишина. Всички чакаха да чуят от мен продължението на историята.

— Та вчера „Стилс“ свириха в Казино Нуво в Париж — продължих и изчаках няколко потвърждения на хора, които също са били там. — И тя, разбирате ли, ми съобщава, че двамата били решили пак да се съберат. И аз не знам какво да мисля, защото малко преди това ги бях видяла в един бар заедно, а и с Алекс имахме известни недоразумения относно събирането ни да живеем заедно, та…

— Ще се пренасяш при него? — изкрещя Крейг от кулисите. — Хей, страхотно! — Греъм го срита, усмихна ми се и поклати глава.

— Та както и да е. Аз се разстроих не на шега, защото нямах представа какво става, а и в работата имам малко проблеми. — Погледнах към Виржини, която точно на това място в превода леко примигна. — Изчаквайки нещата да се изяснят и тъй като се бях затъжила много за приятелите ми на Острова, реших да отскоча до Лондон. И без да се впускам в повече подробности, стана ясно, че Алекс тръгнал след мен да ме гони, само дето аз промених решението си и в последния момент се върнах обратно в Париж, за да го открия. Ето защо сега не е тук.

Тълпата осмисли чутото, след което обърканото жужене отново започна.

— Е, може би историята ти не е чак толкова сладка — отбеляза Виржини и отстъпи назад. Тълпата започна да се вбесява. — Или може би просто не трябваше да им казваме, че той е в Лондон, за да те търси.

Но тъкмо когато си мислехме, че нещата ще загрубеят, фотографът изрева нещо на Виржини, а публиката се разсмя и започна да напява нещо, което не разбирах.

— Анджела? — обърна се към мен Виржини и колкото и да се стараеше, не успя да скрие усмивката си.

— Какво?

— Искат да пееш.

Излязох от светлините на прожекторите, за да си възвърна зрението. Не че това промени нещо. Пред мен все още имаше десет хиляди човека, които напяваха „шанте“ на френски. Погледнах към Греъм и Крейг, но те не ми помагаха с нищо. Всъщност Греъм дори пляскаше заедно с тълпата, а Крейг вече тичаше към барабаните си, крещейки нещо за свирене.

— Ама аз не мога да пея — изсмях се притеснено. — Освен ако не съм обърнала няколко и не се каня да пея „Гладна като вълк“ на караоке. Не ви трябва да ме чувате как пея!

— Хората искат да изпееш „Гладен като вълк“ — поясни Виржини. — Харесвала им.

Фотографът ме окуражи с палец.

Сърцето ми вече биеше толкова силно, че едва успявах да си поема дъх. Ама какво става тук, за бога? В кой точно момент реших, че да се обърна към публиката на музикален фестивал и да се пошегувам, че мога да пея песен на „Дюран Дюран“ е добра идея?

— Вижте какво, идеята не е никак добра — изрекох в микрофона, обаче Виржини вече беше върнала своя микрофон на стойката. Вдигна безпомощно ръце, обаче нещо ми подсказваше, че започва да й става забавно.

Отворих уста да кажа нещо, тълпата изрева и аз затворих очи.

— Повярвайте й, хора, идеята наистина не е добра! — разнесе се в микрофона нечий друг глас, последван от триумфален барабанен сигнал. Отворих очи. Светлините на прожекторите се изместиха от мен към един висок, тъмнокос мъж, който крачеше към центъра на сцената с микрофон в едната ръка и китара в другата.

— Идиот гаден! — изкрещях от радост и се хвърлих на врата на Алекс.

— Добре де, може би си го заслужавам — засмя се той и целуна косата ми, след което аз го пуснах и го ударих по рамото. — Но за този удар не съм много сигурен. За какво беше?

— За това, че снощи не се върна — отвърнах и го погледнах право в очите. Той наистина ли беше тук или аз просто бях припаднала и ми се привиждаше? Все пак трябваше да ми се признае, че това бе първото ми излизане на сцена пред публика.

— Наистина. Имаме да си говорим за много неща — кимна той и изведнъж стана ужасно сериозен, макар че тъмнозелените му очи продължиха да проблясват. — Само ми обещай, че няма да духнеш, докато свирим!

— Обещавам! — кимнах и едва сега си спомних, че хората не бяха дошли тук, за да гледат мен. — Обаче публиката е много взискателна, така че внимавай! Няма да ти бъде лесно.

— Ще се постараем — усмихна се Алекс, измъкна микрофона от ръката ми и включи китарата си. — Когато преди това не ми се е налагало да гоня вятъра в чужда страна, обикновено свиря по-добре, но мисля, че и сега ще се справя.

— Разправяй си, каквото си искаш, но да знаеш, че след моето подгряване ще се озорите! — извиках, докато се измъквах на пръсти от сцената заедно с Виржини.

— Сигурно. Никога не е било лесно човек да върви по стъпките ти! — провикна се с широка усмивка към мен той.

— Така си е! — изкрещях ухилена и аз и стиснах ръката на Виржини.

— Ооох! — извика тя и си дръпна ръката.

— Извинявай — прошепнах и се вторачих влюбено в моя приятел, вече напълно сигурна, че все още е мой приятел.

И „Стилс“ най-сетне засвириха.