Линдзи Келк
Аз обичам Париж (7)

Шеста глава

— Алекс, не ме разбирай накриво! Не съм неблагодарна! — отбелязах с прозявка, докато влизахме във фоайето на хотел „Марс“. Алекс помаха приятелски на момчето на рецепцията. — Очевидно не схващаш какво искам да кажа. Много се радвам, че съм тук — в тотален екстаз съм всъщност. На седмото небе съм, че мога да прекарам една седмица в Париж с теб! Обаче не разполагам с нищо! Намирам се в чужда държава, а нямам нищо! Нито бельо, нито зарядно за телефона, нито внимателно подбрани тоалети. Нищичко!

— Да не би да имаш предвид онези откачени рокли от осемдесетте, дето купи от магазина втора употреба? — попита Алекс, докато го чаках да отключи вратата на стаята ни.

— Това са бутикови антики, а не откачени рокли! — изтъкнах назидателно. — Очевидно не си прочел нито един брой от „Belle“!

— Това проблем ли е вече? Защото наистина не съм — каза Алекс, сритвайки очукания си куфар по посока на гардероба. — А само преди три дена ти също не беше прочела нищичко.

— Изобщо не ми помагаш — нацупих се аз, използвайки последния си грам енергия, за да се хвърля драматично през на пръв поглед нормалната спалня, която обаче не щеш ли, взе, че се раздели по средата и безцеремонно ме тръшна на пода насред купчина чаршафи.

— Анджела?

Надникнах измежду двете легла като един особено объркан сурикат и простенах:

— Вече може ли да си ходя у дома?

— Спокойно, всичко ще бъде наред — рече Алекс, докато се опитваше да сдържи смеха си. После ме измъкна измежду двете легла, събра ги и допълни: — Просто си имала особено гаден ден. Кутсузлийски.

— Кутсуз е падането от леглото — признах аз, като се стоварих върху възглавниците. — Обаче контролирано взривеният ми куфар си е вече пълен абсурд!

— Така е, но не забравяй, че ти си специалист по абсурда — рече Алекс и се тръшна на леглото до мен. Което, разбира се, под него не благоволи да се раздели. — Може пък това да е от онези хубави неща, които се крият зад лошите.

— Обаче адски добре са се прикрили, да знаеш — промърморих и се претърколих към ръба на леглото.

— Хей, къде си мислиш, че отиваш? — извика той, сграбчи ме за ръката и ме придърпа обратно към себе си. — Връщай се веднага в леглото, Кларк!

— Трябва да си взема душ — извих нещастно аз. Обаче топлата му ръка ме държеше здраво за китката и без особена съпротива аз му позволих да се изкатери върху мен и да обгърне с ръце лицето ми.

— Няма нужда да си вземаш душ.

— Ама аз воня!

— Не вониш.

Една топла, нежна целувка, от която стомахът ми се преобърна, и желанието ми да се къпя набързо отмина.

— Песента хареса ли ти? — попита дрезгаво Алекс в ухото ми.

— Страхотна е! — прошепнах в отговор.

Добре де, денят ми наистина беше адски стресиращ, а нали казват, че сексът е много добро лекарство за умора след смяна на часовите зони? Хммм, това сигурно съм го чувала от същия източник, който ми съобщи и историята за хипопотамите, но пък звучи достоверно, не мислите ли?

* * *

Оказа се, че не е вярно. Известно време дрямах, свита в обятията на Алекс, и имах чувството, че съм спала дни наред, но към четири и половина сутринта, след като погледнах часовника до леглото за петнайсети път, при това само след два часа сън, бях принудена да си призная, че съм напълно будна и изцяло под въздействието на смяната на часовите зони. Алекс пък си спеше толкова блажено, че чак похъркваше, и колкото и забавно да ми изглеждаше да го събудя, реших, че няма да е честно към него.

Вместо това се измъкнах от леглото колкото ми бе възможно по-леко и се свих на фотьойла край прозореца с лаптопа в ръка.

Стаята беше приятна. Вярно, доста малка в сравнение със стаите в „Юниън“ и „Холивуд“, но пък иначе чиста и красива. Бях дотолкова свикнала с чисто белия декор на хотелските вериги, че флоралната кувертюра на леглото и пъстрите възглавнички на дивана в този френски хотел ми навяха спомен за домашна обстановка. Почти като нещата, които би сложила и майка ми, ако имаше някакъв вкус. Което, господ да ме прости, тя нямаше. Можеше да приготвя страхотно печено, но не би могла да избере прилична възглавничка, ако ще от това да зависеше животът й. Въоръжена с тази освежаваща мисъл, аз влязох в сайта на „Look“ и започнах да пиша:

„Приключенията на Анджела: Не разбирам, френски.

Хммм. Може и да не съм много добре запозната с френските суеверия и обичаи, но, мисля, че не греша, като казвам, че взривяването на багажа ти от летищната охрана не е на късмет. Освен ако не е едно от онези налудничави неща, като например когато някоя птица се изцвъка върху дрехите ти, на което би трябвало да се радваш, защото носело голям късмет. Така ли е обаче? Надали.

В такъв случай бих желала да отделя секунда, за да отдам почит на споминалите се хубави неща от моя куфар — на лубутенките, на чантата от Марк Джейкъбс (въздиш!), на дрехите ми. Всички до едно взривени. Сериозно ви казвам. Детонирани. Но след като през последните двайсет и четири часа не съм правила нищо друго, освен да рева и подсмърчам, аз реших, че няма смисъл повече да се връщам назад. Трябва да продължа напред. Аз съм в Париж, тук е много хубаво и имам много задачи, с които да запълвам времето си. Споменах ли ви вече, че ще пиша за списание «Belle»? Казала съм ви? О, извинете. А, споменах ли ви, че приятелят ми ще свири на един фестивал тук (не само ще свири, но ще бъде основният номер на фестивала)? Пак съм ви казала? Божичко, нямам срам, нали? Е, това последното не беше въпрос, но все пак благодаря.

Та ето ме тук, в Париж. Някакви предложения къде да отида и какво да направя? Както изглежда, целият свят знае Париж като собствената си длан, така че очаквам идеите ви! Освен това очаквам да чуя някакъв съвет за това как да постигна ефекта на пресата за коса без преса за коса — ако някой ме научи, да си знае, че автоматично излиза на първо място в моя списък за коледни картички!“

След като изпратих блога, отворих имейла си и се вторачих в празната страница. Знаех, че рано или късно трябва да го направя и че вече трябваше да съм го направила. Просто нямах представа как. Въведох имейл адреса на Джени и се посветих на още няколко минути съзерцание на белия екран. Но преди да успея да започна, в десния ъгъл на екрана присветна малко прозорче. Мътните го взели! Това е чат!

„Здрасти! Как е Париж? С какво беше облечена днес? Направи ли си снимки? Много ти завиждам! Дж.“

По дяволите! За момент ръката ми се вкамени над клавиатурата. Запитах се дали да не се изключа. Не, трябва да го направя! И почти моментално написах:

„Здрасти, Джени. Окей съм. Париж е прекрасен, но с куфара ми имаше един малък проблем.“

„Забавиха ли го?“

Отговорът й беше доста бързичък. Бях забравила, че Джени е майстор на всички форми на комуникация.

„Да не би да е изгубен? Анджи, всичко наред ли е?“

Останах с отпуснати върху клавиатурата пръсти толкова дълго, че екранът леко притъмня. Нямаше как да го увъртам повече. Трябваше да й кажа.

„Не, не е наред. Охраната трябвало да проведе контролиран взрив на моя куфар — не знам защо. Толкова съжалявам! Ще ти възстановя всичко!“

Дори и при автоматичното изпращане на съобщения онемяването на Джени плашеше. Мълчанието не беше обичайно състояние за нея, което означаваше, че работата не е никак добре. Екранът отново притъмня и пред очите ми се зареди скрийнсейвърът със снимките — как с Джени пеем на караоке, как двете обядваме на Родео Драйв в Холивуд, как държа вдигната косата на Джени, докато тя повръща на улицата. Ето че дори и лаптопът ми се опитваше да ме накара да се почувствам зле и много уплашена.

Но преди да съм успяла да се подплаша докрай, екранът светна с отговора на Джени.

„Това е шега, нали?“

Не, поклатих глава, докато пишех.

„Не. Взривиха го. Всичко литна във въздуха.“

Настъпи нова пауза, но този път по-кратка от предишната.

„Какво, мътните те взели, искаш да кажеш с това, че са го взривили?!“

Започнах да пиша обяснението си, колкото и безполезно да изглеждаше то, но по едно време на екрана ми се появи ново дребно прозорче. Подсказваше ми, че батерията на компютъра ми е на изчерпване. Мамка му! Инстинктивно се озърнах, за да си взема зарядното, преди да си спомня, че: а) не съм си у дома и б) зарядното за лаптопа също беше в куфара. И така, изобщо не успях да обясня, защото секунда по-късно екранът почерня и лаптопът се изключи. Поставих го внимателно на масичката, сякаш Джени би могла да ме чуе по някакъв начин, и се насочих обратно към леглото, удряйки коляно в решетката му. Докато се връщах под фините памучни чаршафи, блекбърито на нощното шкафче започна силно да вибрира. Грабнах го бързо, за да не събуди Алекс, но не отговорих. Беше Джени, разбира се. След секунди, които ми се сториха цяла вечност, опитът за връзка приключи. Но беше последван от есемес:

„Вдигни шибания си телефон!“

Колкото и странно да ви звучи, след това очарователно послание някак си изгубих желание да вдигам шибания си телефон, поради което изключих блекбърито и го пъхнах в чекмеджето на нощното шкафче. Ще говоря с нея утре сутрин. Или когато събера смелост за това. Или никога. Претърколих се и се свих отново до Алекс, който инстинктивно ме прибра в обятията си, нищо че спеше дълбоко. Може пък, ако се преместя при него веднага щом се приберем, няма да има нужда дори да се връщам в квартирата си. Като се постарах да забравя засега ситуацията с Джени, аз започнах да се изпъвам — дотогава, докато не усетих цялата дължина на тялото на Алекс плътно до моето. Ще заживеем заедно! Затворих очи и по лицето ми се разля такава усмивка, че на нейния фон дори чеширската котка би изглеждала като мрачен темерут. И зачаках търпеливо съня.

* * *

— Защо изглеждаш толкова щастлива? — попита Алекс на следващата сутрин. — Никога досега не съм те виждал толкова доволна, че си станала.

Обърнах му гръб, за да пооправя малко ухилената си физиономия, като междувременно измъкнах една доста дълга сива тениска от хаоса, наречен негов куфар. Дали има опасност да ме арестуват за неприлично поведение? Надали. Все пак това е Европа, а не Америка. Би трябвало да мога да се нося и по тениска, преструвайки се, че е рокля, без никой да ме забележи. Обърнах се към огледалото, за да проверя последиците от решението си. Един поглед в него бе напълно достатъчен, за да изтрие усмивката от лицето ми. Ужас! Без пълния си комплект гримове (който и без това не е особено богат), изглеждах като пълна развалина. След хотелския шампоан и балсам, след течния сапун вместо тоник за почистване и само с половин тубичка балсам за хидратиране на тялото ми резултатът беше плачевен. Добре че поне си бях запазила спиралата и компактната пудра в ръчния багаж, иначе сега щеше да ми се наложи да си седя цяла седмица в стаята от срам, че изглеждам като призрак.

— Ехо, щастливото момиче! Какво става?

— Просто нямам търпение да видя Париж — излъгах. Изречението „Реших да се преместя при теб“ напираше в устата ми още в мига, в който преди половин час се бе включила алармата на часовника, но засега бях твърдо решена да го пазя в тайна. — Нещо конкретно, което искаш да правим заедно днес?

— Ами… не знам — промърмори той и се протегна, все още увит със завивките. — По-голямата част от задачите, които предстоят, са доста костеливи орехи. Затова ти предлагам да започнеш с нещата, които ти трябват за онази статия.

— Не мога да си представя нещо в Париж да бъде костелив орех — засмях се аз и захвърлих към него една възглавница. Никак не ми беше приятно да го оставям сам в леглото. Едно от най-големите наказания за това, че излизаш с рокаджия е, че той почти винаги работи нощна смяна. — Всичко е толкова красиво!

— Може би — върна ми той възглавницата по същия начин. — Но за теб и „Клетниците“ са много красиви.

— Не превръщай любовта ми към мюзикълите в оръжие срещу мен! — изрекох предупредително. — Или ще попитам защо в началото на епизодите от „Следващият топмодел на Америка“, които записах у вас, пише, че вече са били гледани!

— Е, ще те видя ли довечера? — побърза да смени темата той. — Концертът е чак в десет, така че бихме могли да хапнем и да пийнем някъде, например в „Льо Ди“?

— Бих искала да чуя и второ мнение по този въпрос — отбелязах, приведох се над леглото и го целунах по челото. Отворих чекмеджето на нощното шкафче, измъкнах оттам блекбърито и портфейла си и ги пъхнах в чантата си. — Защото никога не съм идвала в този град. А ти откъде знаеш толкова много за Париж? Да не би да си живял някога тук?

— Нещо такова — промърмори Алекс, вече заспиващ. Сякаш искаше да го намразя. Или поне да се опитам.

— Ще ти изпратя есемес — подвикнах от вратата, докато проверявах дали съм си взела ключа.

— Ъхъ — изръмжа той, вдигна ръка и ми помаха.

— Задник.

* * *

Докато вървях през градината на хотела, за да вляза в лобито, започнах да се изнервям за срещата си с Виржини. Ами ако се окаже суперготина и жестока като момичетата от бара снощи? Все пак работеше за френския „Belle“, така че просто нямаше начин да бъде… ами… нормална. Забелязах я още в мига, в който влязох във фоайето. Нямаше как да не я забележа. Беше се излегнала в един елегантен стол и изпъкваше въпреки клечестия си вид. Силно впити черни дънки, черни пантофки, отворена дълга, свободна дънкова риза, разкриваща черно потниче, водопад от чуплива кестенява коса, разливащ се по гърба й, и преди всичко отегчено до смърт изражение върху красивото й лице. Донякъде беше успокояващо да регистрирам подобна упорита последователност в кадровата политика на списание „Belle“. Зашеметяваща? Чавка. Твърде красива на фона на останалата част от света? Чавка.

— Здравейте! Виржини, нали? — обърнах се към нея и й подадох ръка отчасти като помахване, отчасти в знак, че очаквам да я поеме, а не да ме зяпа втренчено така, сякаш съм луда. За части от секундата тя наистина се бе вторачила в мен така, сякаш съм луда, а след това скочи и сграбчи ръката ми в своите две.

— О, Анджела Кларк! Разбира се! Виждала съм ваша снимка, наистина сте вие! — започна да се разлива тя, а ръкостискането премина в порой от въздушни целувки и сложни прегръдки. — Аз съм Виржини Окоан и за мен ще бъде огромно удоволствие да ви помогна с каквото мога!

Отдръпнах се леко от нея, не особено уверена какво се очаква от мен да кажа в този момент. Нещастното на вид момиче от списание „Belle“ внезапно се бе трансформирало в ентусиазирано кученце със светнали очи, едва ли не подскачащо около мен. На всичко отгоре ми се хилеше като откачена.

— Ами… здравейте — изрекох накрая тихо, от страх да не я разстроя нещо. — Закусвали ли сте вече? Искате ли да хапнем нещо?

— Не, не съм. Какво бихте желали да хапнете? — попита Виржини с адски сериозна физиономия. — Закуската най-важното ядене за деня! А днес ще имаме доста работа, нали?

— Да? — изрекох във френски стил и се оставих да бъда извлечена от фоайето. — Бих искала кафе?

Тя се закова точно пред вратите на хотела и се обърна към мен.

— Само кафе? О, Анджела, вече се превърнала в американка! Освен това трябва да се храниш! Хайде, ела!

През целия път по тясната калдъръмена уличка устата й не спря. За щастие на толкова малокултурен човек като мен нейният английски беше почти перфектен, най-вече благодарение на годината стаж, която бе прекарала в работа за американския „Belle“ и където очевидно бе попаднала на моя блог.

— Започна малко преди да си тръгна за Париж — обясни тя, докато завивахме зад поредния ъгъл. Озовахме се на красиво открито пространство, обградено от импозантни къщи. — Това е Площад Вогези — много стар и много красив. Много отдавна тук живели много прочути хора. Познаваш ли писател Виктор Юго? А кардинал Ришельо? Надявам се някой ден и аз живея тук. Това е моята мечта.

— Виктор Юго, дето е написал „Клетниците“? — възкликнах и огледах възторжено един от фонтаните и красивите дървета на площада. — Няма начин!

— „Клетниците“? Значи обичаш негови книги? — погледна ме изненадана Виржини. — Виктор Юго?

— Да кажем, че да — отговорих с надеждата, че няма да се впускаме в сериозни дебати относно френската литература. Защото още на второто изречение ще бъда изхвърлена като презрян любител на мюзикъли. — А що се отнася до мечтите ти, много е хубаво човек да има мечти. Щом искаш да живееш тук някой ден, със сигурност ще успееш. Повечето от момичетата от американския „Belle“ вече си имат жилища на Парк Авеню. Е, ще пием ли някъде кафе?

— Ами ти? — възкликна тя, задърпа ме напред и буквално ме набута в едно столче пред приятно бистро. Отгоре имаше красива арка. За толкова миниатюрно момиче беше доста силна. Започвах все повече и повече да се уверявам, че тя всъщност е Скрапи Ду под прикритие. — Та ти вече живееш твоя мечта! Чета блога ти всеки ден — толкова вълнуващо! Напускаш Лондон, отиваш в Ню Йорк, намираш си работа, срещаш невероятни хора, вземаш интервюта от знаменитости, пътуваш до Лос Анджелис, до Париж… Направо не можела да повярвам на късмет, когато попитаха кой би желал да ти помага, докато си тук, в Париж! Бях толкова развълнувана.

— От твоите уста всичко звучи много по-интересно, отколкото всъщност е — отбелязах, чувствайки се като долна измамница. — През по-голямата част от времето просто си седя по пижама и съзерцавам лаптопа си. Сериозно ти казвам!

— Но ти си моят герой! — добави срамежливо тя и вдигна очи изпод невероятната си коса. Трябва да разбера какви продукти за коса използва. — Много бих искала да имам твоя живот!

Тук вече наистина не знаех какво да кажа. Обикновено бях толкова заета да решавам проблем след проблем, че никога не ми бе хрумвало да отстъпя встрани и да погледна към живота си отвън. Освен това съм сигурна, че повечето хора го правят, когато нещата вървят зле, а не когато са добре. Отдавна съм разбрала, че най-добрият начин да се справиш с щастието е да се смириш и да си гледаш работата, защото иначе току-виж всичко се сгромолясало.

— Сигурна съм, че и твоят живот е невероятен, Виржини! Все пак живееш в Париж, работиш за „Belle“! — Внезапно си спомних за Сиси, приклещена на бюрото си, просто помощник за един уебсайт, и за миг се изпълних със съчувствие към нея. Затова допълних: — Познавам много хора, които биха били на седмото небе да имат живот като твоя!

— Да, знам го — каза тя, помаха на един сервитьор и даде поръчка и за двете ни. — Обаче — и като ти казвам това, не искам да мислиш, че не се радвам на възможностите си, защото се радвам — всъщност не изгарям от желание да пиша за списание „Belle“. Кандидатствах за мястото на стажант само за да видя Ню Йорк и тъй като в крайна сметка ми дадоха работа там, реших, че не мога да изпусна подобен шанс. Но момичетата там не са мои приятели. Аз не чувствам се по този начин към модата, която те толкова обичат.

— Наистина ли? — възкликнах с огромно облекчение. Възможно ли е тогава по едно чудо тя да се окаже всъщност нормална? Като изключим превъзнасянето ми като герой, разбира се, с което мисля, че ще мога да свикна. — Няма проблеми. Аз също не съм маниачка на тема висша мода, но ето че ме поканиха да пиша за тях. Не забравяй, че междувременно трупаш опит!

— Това е вярно — съгласи се тя, грабна една багета от кошничката с хляб в средата на масата, намаза я с краве масло и я пъхна в кафето си, като остави по повърхността му слой масло и трохи хляб. — Освен това иначе нямаше да те срещна. Толкова се радвам, че ще бъдем приятелки!

— Няма да бъдем приятелки, ако повториш отново това, което току-що направи! — сбърчих нос аз. — Отвратително е!

— Така ли? — И Виржини автоматично остави хляба в чинията си. — Много съжалявам! Няма повторя!

— О, нищо, нищо! Продължавай си! — побързах на свой ред да се извиня. — Просто не съм свикнала да гледам хората как… го правят.

Тя ми се усмихна стеснително и пое обратно хляба си. Започна да го яде, но без да го топи в кафето си. Аз й се усмихнах ведро, вдигнах собствената си чаша с кафе и се огледах. Брей, значи това било да имаш власт над някого!

След като хлябът и кроасаните изчезнаха, най-сетне се заехме с важните неща. С шоколадовите кексчета и статията.

— Доколкото разбирам, вече знаеш за какво ще бъде тази статия? — попитах риторично. Тя кимна и автоматично извади бележник и химикалка. — Окей. Разполагаме с два дена да разбулим тайните на Париж — най-готините битаци, барове, ресторантчета — все от този род. Готова ли си?

— Готова! — скочи нетърпеливо от мястото си момичето. — Да тръгваме!

— Добре, добре! Успокой се! Поседни още малко! — Осъзнах, че размахвам ръце във въздуха и побързах да ги отпусна обратно на масата. — Това не е всичко. Бях си приготвила бележки и други неща, но имаше един проблем с куфара ми, така че сега вече не разполагам с тях. Нямам и камера. Нямам и дрехи. Нямам и зарядно за лаптопа. Всъщност — нямам нищо.

Въобще не възнамерявах пак да се впускам в подробности по тази история.

— Окей — кимна съвсем сериозно Виржини. — Аз имам няколко идеи за места, където можем да отидем, и съм сигурна, че там ще можем да намерим и дрехи за теб. Бележници се купуват лесно, а камера имам и аз. Даже се надявах да се снимаме заедно. Що се отнася до зарядното за лаптопа, за това вече не мога да ти помогна. Не знам къде в Париж се купуват такива работи.

— Ясно — почти се усмихнах аз. Беше такова облекчение най-сетне да видя до себе си такова приятелско и услужливо лице. — Значи ще се обадя в офиса и ще проверя. Може би те ще могат да ми помогнат.

Извадих блекбърито и огледах телефонния си указател. Стигнах до Дона. О, да, тя ще бъде във възторг от ситуацията. Но преди да натисна зеления бутон, спрях. Какво ще й кажа? Тя вече ми даде ясно да разбера, че не е най-голямата ми почитателка. Плъзнах курсора, стигнах до Есме и пак спрях. Същата работа. Тогава на кого да се обадя? А и там сега е едва шест и половина. Колкото и да противоречеше на интуицията ми, осъзнах, че има само един човек, на когото мога да се обадя — Сиси.

Но вместо да се обаждам, защото дори и новото приятелство на Сиси си имаше граници в шест и половина сутринта, аз отворих прозорчето с имейлите, прескочих четирите от Джени (един по един с проблемите) и написах кратко съобщение. Очертах основните проблеми, избегнах израза „контролирана експлозия“ и вместо него предпочетох обяснението с „изгубения багаж“. Изпратих имейла, върнах блекбърито във вече единствената ми и невероятно безценна чанта на Марк Джейкъбс и се усмихнах на Виржини. Тя автоматично ми върна усмивката, само че многократно по-ярка.

— Готови сме? — попита и буквално отскочи от стола си.

— Готови сме — потвърдих. „Надявам се да не намеря сили да я удавя в Сена“ — допълних мислено, когато тя ме хвана за ръка и ме поведе по улицата.

— Добре, сега мисля за един магазин, който познавам. Не е много далече и там правят чанти от стари кожени якета — съобщи Виржини, докато ме водеше все по-навътре в тесните, елегантни улички на Париж. — Ще бъде много добре за твоя статия, уи.

— Перфектно — кимнах, твърде заета да се озъртам наоколо, за да успея да се концентрирам. Париж наистина беше чудесен. Ще ми се камерата ми да беше с мен. Слънцето огряваше калдъръмените улички, стопляйки босите ми крака и помагайки ми да не бия толкова на очи в измислената ми рокля. Беше топло почти колкото в Ню Йорк, само че не толкова влажно. Всички магазини наоколо бяха с огромни витрини и дървени капаци, а жилищата над тях бяха почти до едно украсени с кукленски прозорчета, на всяко от които имаше пъстроцветни цветя. Докато стоях и се оглеждах замаяна, усетих вибрацията на блекбърито до крака ми. Продължих да вървя след Виржини, опитвайки се да я настигна, докато четях съобщението.

„Здравей, Анджела!

Колко неприятно за куфара ти! Сигурно си абсолютно травмирана. Ако бях на твое място, нямаше да зная какво да правя. Но не се паникьосвай, всичко ще бъде наред! Вече говорих с дядо и той казва, че просто трябва да си купиш камера и лаптоп с кредитната карта, която ти изпратих. Същото важи и за дрехите ти. Тъй като си в командировка, имаш застраховка, а «Спенсър Медиа» отговаря за всичките ти загуби. Затова бих те посъветвала просто да не откачаш — дори и в «Belle» имат някакъв бюджет за такива случаи, сигурна съм.

Що се отнася до бележките ти, за тях не можем да сторим каквото и да е, но мога да ти изпратя списък с моите любими места за пазаруване в Париж. В момента съм във фитнес залата, а след това трябва да свърша няколко поръчки за Мери, така че няма да мога да ти пратя списъка веднага, но днес все ще стане. Засега се наслаждавай на Париж! Аз ще оправя всичко, не се тревожи!

Сиси“

Когато прочетох имейла за първи път, едва не припаднах. Вторият път пък не можах да повярвам на очите си. Едва когато го слушах за трети път, обаче прочетен на глас от Виржини, за да се уверя, че не полудявам, започнах да схващам посланието. Но какво е това приятелско отношение от Сиси? Не изглежда естествено.

— Очевидно иска да ти помогне — отбеляза Виржини, докато ми връщаше блекбърито. Поех го от ръката й така, сякаш беше прокълнато. Което, доколкото зависеше от мен, сигурно беше вярно. — Но не такава я помня аз.

— Виждала си Сиси? — изгледах я невярващо.

— Да — кимна Виржини. — Невероятно много иска да работи за „Belle“. Правили сме няколко проекта заедно — асистентски неща, де.

Огледах я внимателно. Странна работа. Нямаше вид на човек, измъчван дълго време от садист.

— Значи сте приятелки, така ли?

Тя се изкиска шумно, но автоматично покри уста с ръка.

— Извинявай, крайно невъзпитано от моя страна — смотолеви. — Но на въпроса ти — не, двете със Сиси Спенсър не сме приятелки. Тя не харесва стажантите и асистентите, които работят за „Belle“. Имам чувството, че мисли, че ако… ммм… ако успее да ни убеди да напуснем работата си, ще може да я получи тя!

— Ясно — кимнах. Пфу! Отървах се на косъм.

— А вие сте приятели? — изрече с въпросителна интонация Виржини. — Със Сиси?

Без да се замислям, се изкисках по същия начин, по който го бе направила и тя преди малко, и отговорих:

— Нищо подобно. Не се заблуждавай от този имейл. — Хванах ръката й и добавих: — Не бих се доверила на Сиси Спенсър, ако ще от това да зависи животът ми! Колкото и крайно да ти звучи. А сега хайде да видим този твой магазин за чанти!

* * *

Сутринта мина бързо. Имах чувството, че сме извървели километри. Което се оказа точно така, когато Виржини ми показа маршрута ни на малката карта на града, която си купих. Успях да събера както адреси на множество готини магазинчета, така и няколко тоалета за моя миниатюрен парижки гардероб. Колкото и да ми беше неудобно да използвам кредитната карта на компанията, за да купувам неща за себе си, просто нямах друг избор. Току-що си бях платила наема, Ванеса още не ми беше дала своя дял от него, а до следващата заплата имаше още цяла седмица. Пък и наистина нямах какво да облека. Сега поне разполагах с впити дънки в парижки стил, две тениски (Бог да поживи международното присъствие на „Американско облекло“), две много сладки антикварни рокли (старателно подбрани) и някакви обувки, които бяха по-различни от древните и леко разкривени мокасини, с които бях пътувала (нали се пътува само с най-важното). Съществуваше известна вероятност двете огърлици и няколкото гривни, които си бях взела, да не са ми особено необходими, но нали вече пишех за „Belle“, така че не би било правилно да се мотая из Париж без подходящи аксесоари.

И макар че тук горещината не беше толкова потискаща, колкото в Ню Йорк, към три следобед усетих, че вече започвам да се пържа. За щастие силите на вярното кученце, наречено Виржини, също бяха започнали да се изчерпват, та по едно време тя обяви:

— Мисля, че ни трябва сладолед!

— Звучи страхотно! — съгласих се енергично аз, обелвайки няколко залепнали косъма от лицето си. — Къде ще отидем?

— Сена е на две крачки от нас, виждаш ли? — посочи тя към едно натоварено кръстовище. — От другата страна на онзи път е остров Сен Луи, където ще намерим най-добрия сладолед! Най-добрият в целия свят!

— Е, не знам — подвикнах, докато я следвах щастливо. — В Ню Йорк също има доста добър сладолед.

За първи път през днешния ден Виржини се обърна и ме погледна с плашещо сериозна физиономия.

— Това е най-добрият сладолед на света! — отсече.

— Окей — вдигнах ръце аз. — Както кажеш.

* * *

— По дяволите! Ама това е фантастично! — изфъфлих с уста, пълна с нуга сладолед. — Извинявай, не исках да псувам.

Виржини кимна доволно и отбеляза:

— Най-добрият, нали?

Отговорих с внимателно остъргване на дъното на миниатюрното метално съдче. От този момент нататък „Бен енд Джери“ вече не значеха нищо за мен. При отсъствието на повече сладолед аз се огледах и едва сега си дадох сметка, че съм зяпнала. Всичко в този град беше адски красиво. Лъчите на следобедното слънце къпеха сивия каменен мост, който свързваше острова с останалата част на града, водите на Сена проблясваха. От другата страна на реката се виждаха красиви къщи с редици прозорци с дървени капаци, а на хоризонта се издигаха острите върхове на църквите и кулите на камбанариите. Гледката беше на светлинни години далече от голия, стилизиран вид на Манхатън, който бях свикнала да гледам от прозореца на Алекс. Тук всичко изглеждаше толкова старо и елегантно, че имах чувството, че можех да остана тук цяла вечност.

— В Париж има много красиви неща за гледане — обади се Виржини, нарушавайки мечтанието ми. — Ти искаш да се разходиш из града?

— Аз със сигурност искам да се разходя из града! — кимнах и в ума ми автоматично изплува видение как се нося покрай левия бряг на велосипед в стил младата Бриджит Бардо. Веднага след това обаче се овладях и реших, че сега повече би ми приличала Бриджит в шейсетте. — Но не знам… дали сме свършили достатъчно работа за днес?

Разлистих бележника си. На пръв поглед изглеждаше така, сякаш сме свършили голяма работа, посетили сме толкова много магазини и кафенета. Но като го погледнах с опитното си вече око, прецених, че това е материал за не повече от 10 000 думи.

— Днес сме свършили достатъчно работа! — отсече Виржини и затвори бележника в ръката ми. — Вече имаш много места. А имаш, разбира се, и утре. А и Сиси ти праща онзи списък, да? Трябва да видиш Париж, Анджела! Настоявам!

— Аз също искам да го разгледам! — извих нещастно и се загледах завистливо в туристическото корабче, което току-що премина пред нас по реката. — Какво ще кажеш да поработим още мъничко, а туристическата част да оставим за утре, а?

— Утре времето няма да е толкова хубаво — сбърчи носле Виржини. — Но добре, щом така искаш. За утре мислех да видим още магазини и кафенета от другата страна на града. Където е по-хубаво при лошо време.

— Лошо време казваш, а? — Прехапах устни и се постарах да не обръщам внимание на чувството за вина, което започваше да се надига у мен. Наистина исках да свърша както трябва работата за тази статия. Но пък имах цяла вечност. Освен това как бих могла да предам истинската атмосфера на Париж в статията си, ако не го разгледам? Ами да! — Е, от друга страна, и докато разглеждаме града бихме могли да видим някои магазини и бистра, нали така?

— Разбира се. Мислех си да вземем открит туристически автобус. Така ще можеш да разгледаш всичко наведнъж — отбеляза Виржини и се засмя тихичко. — Знам, че е малко… как го казвате вие… без стил, нали? Но мисля, че ще ти бъде забавно.

— Обичам нещата без стил — отсякох аз. — А ще видим ли Айфеловата кула?

— Разбира се — отговори тя с леко нацупване. — Но нали знаеш, че парижани не харесват кулата? Мислят я за грозна?

— Човек чува много неща за французите — отвърнах, докато се отдалечавах неохотно от сладоледчията. — Но лично аз не вярвам на всичко, което чувам.

— На това обаче трябва да повярваш — отсече Виржини и посочи към мястото, откъдето дойдохме. — Но първо трябва да хванем метрото.

— Но наистина бръснете краката си, нали?

— Аз си правя коламаска.

— И не давате вино на децата си?

— Лично аз не познавам никакви деца.

— Но някой ден ще имаш?

Виржини въздъхна и рече:

— Метрото е насам.

Отлично! Най-сетне успях да я пречупя!