Линдзи Келк
Аз обичам Париж (11)

Десета глава

— О, боже! Какво се е случило с лицето ми? — простенах на следващото утро. Отворих дясното си око, обаче с лявото нещо не се получи. Алекс стоеше до прозореца по боксерки и тениска, с гръб към мен. — Да не би да съм се опитала да отнема питието на Линдзи Лоън или нещо подобно?

— Не си ли спомняш? — попита той и се обърна към мен с подобие на усмивка. Забелязах, че в предната част на тениската му има огромно засъхнало петно кръв — За бога, Анджела! Оставям те сама — забъркваш се в неприятности. Водя те с мен — пак се забъркваш в неприятности! Тази нощ се спъна в нещо на пода.

Мозъкът ми все още не бе в състояние да обработи случилото се от последните двайсет и четири часа, но нещо ми подсказваше, че тази крива усмивка е добър знак.

— Така ли? — надигнах се в леглото и приседнах. Алекс се приближи с чаша вода в ръка и приседна на ръба до мен.

— Точно така — кимна, взе шишенце с адвил от нощното шкафче и изсипа в ръката си две таблетки. — Наистина ли не си спомняш?

Огледах се бавно и спомените ми започнаха да се връщат. Поех таблетките, глътнах ги и кимнах.

— Аз съм просто една непохватна крава.

— Грешката беше моя. Не трябваше да оставям маратонките си в средата на стаята. Съжалявам! — Пое ръката ми, обърна я и прокара показалец по кървавата следа. — Боли ли те още?

— Ръката ми ли? — попитах объркано. Не че ми бе за първи път.

— Не, бузата — прошепна той и плъзна нежно ръка по нея. Дръпнах се. Доста болеше. — Олеле! Няма да ти хареса!

— Зле ли изглежда?

— По-скоро болезнено — отговори дипломатично той. — Може би ще бъде най-добре да си останеш в леглото. Ще ти донеса лед или нещо подобно.

— Не, ще се оправя — промърморих, полагайки неистови усилия да се убедя в думите си. Никога досега не ми се бе случвало да ми посинее окото, направо не можех да повярвам колко боли. — Нали днес е рожденият ти ден и ще се разхождаме из Париж!

— А, да, за това нещо… — започна смръщено Алекс и се почеса по главата така, че косата му щръкна. — Просто днес трябва да свърша малко работа с групата.

— Но нали щяхме да прекараме деня заедно? — възкликнах отново объркана. Щом няма да бъдем заедно на рождения му ден, тогава аз защо трябваше да идвам в Париж? — Все пак днес е рожденият ти ден, Алекс!

— Да, знам — кимна той, изправи се и вдигна дънките си от пода. — Ще ми се да можех да се измъкна от този ангажимент, обаче звукозаписната компания настоява да дадем още малко интервюта и да се срещнем с някои от европейските мениджъри. Гадно е, знам. Щях да ти кажа още снощи, само че…

— Само че какво?

— Ти не беше тук.

Ооох! Не бях много сигурна кое боли повече — лицето ми или от този мръсен удар на Алекс. Прехапах устни и се постарах да не му обръщам внимание. Подранил подарък за рождения ден. Който се връзваше перфектно с моето съобщение за преместването при него и с прекрасния антикварен часовник, който беше взривен. Чудничко.

— Е, щом нямаш избор — промърморих. Опитах се да се намръщя, обаче болката в лявата ми буза не ми позволи. — Ще можем ли поне да вечеряме заедно?

— Разбира се — кимна Алекс, сгъна дънките си и ги метна в долния край на леглото. — Сега защо просто не продължиш да спиш? След това би могла да излезеш по магазините или нещо подобно. А довечера отиваме на тържествена вечеря. И тъй като аз съм виновен за това, че провалих деня ни, ти предлагам да вземеш кредитната ми карта и да издивееш.

Ако до този момент не съм хранила никакви подозрения, вече определено ги имах.

— Караш ме да отида по магазините с твоята кредитна карта?

— Ами да — сви рамене Алекс. — Защото аз съм виновен, че днес си съвсем сама и няма какво да правиш. Виновен съм също така и за разбитото ти лице, така че по някакъв начин трябва да ти се реванширам.

— Такива неща не се правят с кредитни карти — промърморих аз и присвих очи. Това тук не беше моя Алекс, а на мен ми писна да се правя на тъпа. — Какво става, Алекс? Къде беше снощи?

— Тук, чаках те — отговори той, пъхнал глава в гардероба.

— Когато аз си дойдох, теб те нямаше! — извиках и сритах завивките, изпълнена с внезапно безпокойство. — Не отговаряше и на телефона си.

— Кой, аз ли? Ти беше тази, която не вдигаше телефона си — отбеляза Алекс, затвори вратата на гардероба и се обърна към мен. — Ти беше тази, която отиде на купон у бившата ми приятелка, вместо да излезе на вечеря с мен! Вярно е, че след като висях тук и те чаках като луд цели два часа, излязох да се поразходя, а когато се прибрах, ти вече спеше непробудно. Поради всичко това не смятам, че си в позиция да ми се сърдиш, Анджела! Не и сега!

— Не ти се сърдя! — извиках сърдито. — Казах ти, че ще се отбия за малко и после се връщам в хотела! И към осем и петнайсет ти оставих съобщение в гласовата поща, за да ти кажа, че вече вървя към хотела!

— Може. Обаче не съм го получил — рече тихо той, смъкна една избеляла тениска от закачалката и я хвърли на леглото. — Може ли да не се караме поне днес?

— Аз не се карам — промърморих и се отпуснах обратно в леглото. И автоматично съжалих, защото през цялата ми буза премина остра болка и се вмъкна право в окото ми. Ох, ох, ох!

— Хубаво. — Той хвърли чифт чисти чорапи и боксерки върху тениската, а след това изчезна в банята, затръшвайки вратата зад гърба си.

Скръстих ръце пред гърди и се нацупих. Може пък наистина да ми се искаше да се скарам с него. Може би наистина исках да знам защо си е въобразил, че е съвсем нормално да не ми вдига телефона и да не бъде там, където е казал, че ще бъде, а после на следващата сутрин да стане и преспокойно да заяви, че всичко си е цветя и рози. И може би исках да знам защо смята, че може да ме купи с кредитната си карта. Всичко беше толкова странно. Лежах си на леглото, слушах как водата от душа шурти и се опитвах да не си представям Алекс насапунисан и гол. Защото е доста трудно да се сърдиш на насапунисан гол мъж, в когото си влюбена. Особено на рождения му ден. Всъщност, когато и да е.

Излезе от банята с хавлия, увита около кръста, и черна коса, капеща по раменете му. Стиснах още по-силно скръстените си ръце и се вторачих в него. Не беше лесно да се сърдиш и на гол мъж, увит с хавлия през кръста. Той се закова в средата на стаята и вдигна ръце.

— Какво? — попита.

— Нищо — промърморих, обърнах му гръб и включих телевизора.

— Хубаво.

Пъхнах се под завивките. Нямаше значение дали съм възбудена или не — въпросът бе в принципа. А принципът гласеше, че в момента съм много ядосана.

Алекс се облече, без да каже и думичка, а междувременно аз продължих да се цупя под завивките. Опитах се да измисля нещо, което да прозвучи хем забавно, хем съблазнително, хем да му покаже, че съм достатъчно зряла, за да оставя този спор настрани, поне в чест на рождения му ден.

— Е, чувстваш ли се остарял?

Алекс се закова на място с един крак в дънките, друг — извън тях.

— Чувствам се страхотно, благодаря.

Е, не точно реакцията, на която се надявах. И не точно въпросът, който трябваше да задам.

— Кога искаш да се срещнем за вечеря? — попитах, като раздвижих пръстите на краката си под завивките. Брей, тук наистина си е доста горещичко. — Ще се върнеш ли в хотела?

— Разбира се — отговори той, докато търкаше бясно косата си с хавлиената кърпа. Откъде накъде той се отнася толкова лошо към косата си, а после тя става изключително мека и бляскава, а аз, колкото и балсам да излея върху главата си и колкото и нежно да я третирам, косата ми пак изглежда отвратително? — Ами… в осем?

— В осем ли? — повторих доста по-пискливо, отколкото очаквах. — Няма да се прибереш чак до осем?

— Анджела, вече е почти дванайсет — посочи с глава той към часовника на нощното шкафче. И не щеш ли, оказа се прав. — Първо трябва да се срещна за обяд с момчетата от звукозаписната компания, а после да дам няколко интервюта. Но до осем ще бъда тук.

Въздъхна, приведе се над мен и ме целуна по темето на главата, като изрече:

— А ти си почини, за да дойдеш на себе си. Ще изпратя румсървиса да ти донесат лед.

* * *

Поради липса на други идеи останах в леглото още десетина минути, надявайки се окото ми да спре да ме боли. И когато то не спря, опипах нощното шкафче за моето блекбъри, неспособна да откъсна здравото си око от ужасната френска сапунка по телевизията. Тъй като не разбирах нищо, сама си съставях сюжета, но и така не ставаше по-добре.

Въпреки че вече беше изцяло заредено, блекбърито ми пак отказваше да ми покаже както имейлите, така и обажданията. Смръщих се и се опитах да отворя уеб браузъра. Нищо. Захвърлих миниатюрната черна кутия на леглото си и въздъхнах драматично. Превключих телевизора на MTV и реших, че като продължавам да си лежа в леглото и да се самосъжалявам за ситуацията с бившата на Алекс, същевременно игнорирайки все по-нарастващата си паника, че никога няма да успея да завърша тази статия, с нищо не си помагам. Станах, съблякох се и припявайки си с пълно гърло една песен на Бритни Спиърс, се запътих към банята. Точно в този момент се появи Ален с моята кофичка лед.

— Извинете, мадам, ъхъм, мадмоазел — промърмори, затваряйки вратата, докато аз търсех някаква хавлия. — Мосю Райд ме помоли да ви донеса малко лед. И понеже не отговорихте, когато почуках…

Аз продължих да се пипкам, опитвайки се да си завържа хавлията, но единственото, което успях, бе да му се покажа още няколко пъти. Накрая се примирих и просто задържах кърпата пред гърдите си като похотлив матадор, отстъпвайки към гардероба.

— Бях пуснала телевизора много високо — опитах се да обясня, удобно пропускайки момента на личното си изпълнение. Което всъщност приличаше по-скоро на блеене на козел без музикални заложби, изгубил слуха си по време на особено кървава селска битка. — Донесохте леда лично?

— Да. Защото снощи сте си забравила това — каза Ален и ми подаде картата за магазина на „Епъл“. — Мисля, че може да ви потрябва.

— О, ама, разбира се! — кимнах, поех картата и я пъхнах автоматично в чантата си. Защото хавлиените кърпи не ги произвеждаха с джобове. — Много ви благодаря!

— Удоволствието е изцяло мое — кимна той и извърна бързо очи, а по врата му чак до русата му коса се разля обилна червенина. Наистина беше много сладък. — Ако има нещо друго, моля, не се колебайте да звъннете на рецепцията!

— Непременно! — обещах и инстинктивно тръгнах към него, но само за да си дам сметка, че гърбът ми е бил през цялото време на показ. В огледалото на вратата на гардероба.

За щастие Ален бе точно толкова нетърпелив да напусне стаята, колкото и аз — да се отърва от него, поради което вратата се хлопна за рекордно време. Докато се оглеждах в огледалото в банята под звуците на течащата от душа вода, аз не можах да не съжаля горкия човечец. Бедрото ми вече започваше да придобива особено сладострастен жълтеникаво-зеленикав нюанс от падането ми върху леглото, а лицето ми представляваше една гигантска пурпурна топка. Без да броим какво се бе случило с великолепните ми къдрици. Приличах на статистка от „28 дена по-късно“. Само че още двайсет и осем дена след това. Страхотна снимка ще си има Алекс като спомен от рождения си ден! Сексапилният битник и неговата любима — зомби.

 

 

След двайсетина минути в деликатно нанасяне на последните остатъци от крайно ограничените ми козметични запаси около посинялото ми око и още пет минути подсмърчане над съсипаната котешка рокля на „Пол и Джо“ аз навлякох тесните си дънки, грабнах поредната тениска на Алекс и благодарих на всички богове на мъжката мода, че моето гадже не си пада минималист, когато става въпрос за редене на багаж.

За мое щастие Париж беше топъл и слънчев, което ми предостави идеалното извинение да се скрия зад огромни слънчеви очила, подпрени на почти разбития ми нос, докато лавирах по калдъръмената уличка в чисто новите чехли, които си бях купила вчера. Според картата на Ален магазинът на „Епъл“ трябваше да се намира само на няколко пресечки оттук. Пресякох широкия булевард и буквално се запрепъвах по тесните, виещи се улички на квартал „Маре“. Вече бях влюбена в тази част на Париж — беше великолепна. Всичко бе толкова изящно, чаровно и елегантно и всичките останали прекрасни думички, които някой ден ми се щеше да чуя в описание за себе си, макар да си знаех, че надали ще имам подобен шанс.

Спирах пред старинните витрини, записвах си имената на по-готините магазини и на практика се щурах от едната страна на улицата до другата, като ахках, охках и въздишах по неземната красота на всичко парижко. Тук имаше прекалено много красиви бутици, а дори и магазините от големите вериги излъчваха някаква индивидуалност. Застоях се само една минута повече от здравословното пред някакъв невъзможно скъп сватбен салон, вторачена в роклите на витрината. Едната представляваше дълга, елегантна колона от фина коприна, високо деколте, спускащо се рязко надолу на гърба, с ефирни ангелски ръкави. На другата витрина имаше по-класическа на вид бяла рокля, почти копие на роклята на Одри Хепбърн, с която беше в края на „Смешно лице“. Ниско, широко деколте, три четвърти ръкави и тесен корсаж с пищна пола. Беше ужасно красива. Осъзнах, че стоя тук твърде дълго, когато собственичката на магазина се показа на вратата и ми се усмихна, ококорена алчно. После обаче сведе очи към безименния ми пръст, наклони глава настрани, обърна се и затвори вратата. Ама че кучка!

— Може пък да не искам да се женя — промърморих си под носа, обърнах се и продължих надолу по улицата, зачервена до уши.

Потупвайки верния си Марк Джейкъбс, се опитах да изчисля колко чанти на Марк Джейкъбс бих могла да си купя на цената на една средно богата сватба. Оказаха се изненадващо, притеснително малко. Опитах се да си прочистя ума, като се вторачих за кой ли път в картата на Ален. Според неговите драсканици май се намирах на правилното място. Но защо мястото ми изглеждаше някак си познато? Да не би да съм се въртяла в кръг?

— Няма начин да не се изгубя — промърморих си пак под носа и огледах картата. Всички улици ми изглеждаха еднакви, а и нямах никакво чувство за ориентация, което да ми помогне. Тъпо блекбъри! Къде е джипиесът, когато най-много ми трябва?!

Спрях за момент на един ъгъл, свалих слънчевите си очила и без да обръщам внимание на ужасените погледи, които получавах от минувачите, се огледах. И едва тогава си дадох сметка защо улицата ми изглежда толкова позната. Точно срещу мен се намираше магазинът, който изработваше чанти от кожени якета — суперсекретната парижка находка на Виржини. Смръщих се и завъртях картата няколко пъти. Не, тя определено ми казваше, че трябва да мина покрай него. Продължих напред по улицата, наложих си да не пресичам, за да влизам в магазина за шоколадови изделия отсреща, и накрая стигнах до другия ъгъл. И открих магазина на „Епъл“. За всеки случай се обърнах, за да проверя нещо — да, магазинът на Виржини все още се виждаше оттук. Странна работа. В момента обаче за мен по-важен бе фактът, че се намирам толкова близо до възможността за интернет връзка. Затова почти влетях в магазина и едва не бях блъсната от мъж със скутер. Направо не можех да повярвам колко бързо се бях научила да гледам само в едната посока, когато пресичах. Боже, бях станала истинска нюйоркчанка.

След около минута безцелно блуждаене между всевъзможни компютри, към мен се понесе някакъв престъпно млад асистент-продавач, облечен в международно разпознаваемата небесносиня риза на човек, който със сигурност ще ти помогне, но междувременно ще те накара да се чувстваш като пълен глупак.

Като си дадох сметка, че способността ми да поръчвам кафе, кроасани и вино няма да ми помогне да си купя и зарядно за лаптопа, аз извадих компютъра си и посочих към буксата за включване на зарядното.

— Здрасти! Аз… хммм… съжалявам… — промърморих и започнах да жестикулирам като обезумяла, надявайки си възможно най-тъпата туристическа физиономия.

— Имате нужда от зарядно устройство? Или от адаптер за кабела? — попита асистентът с перфектен калифорнийски акцент. — Хората непрекъснато ги забравят, когато тръгват на път.

Усмихнах се със стиснати устни. Както изглеждаше, на този нямаше да му се наложи да полага усилия да ме прави на пълна глупачка, защото аз вече сама се направих на такава. При това доста успешно.

— Зарядно, моля — изфъфлих.

И докато детето чудо търсеше зарядно, което да пасне на моя „аууу, ама това е истинска антика“ лаптоп (само на две години), аз седнах на високия стол пред един от компютрите на магазина и автоматично влязох в нета. Видът на прозореца на браузъра, отварящ се бавно пред мен, се оказа далеч по-вълнуващ, отколкото би трябвало да бъде, а кръвното ми налягане спадна от ниво „със сигурност ще получа удар“ до „ще преживея и този ден“, докато се включвах в сайта на „Look“.

Оказа се, че имам пет имейла от Мери, всеки от които изпълнен с все по-голямо раздразнение от предишния. Очевидно е решила, че нарочно не й се обаждам. Както и още толкова от Дона. Но когато реших да се зачета подробно в последния имейл от Мери, усетих как сърцето ми отново забива като лудо.

„Скъпа Анджела,

Давам си сметка, че сега, след като пишеш за «Belle», си вече твърде важна личност, за да се занимаваш с мен, но ако държиш да запазиш блога си, моля, автоматично ми отговори!

С уважение:

ТВОЯТ РЕДАКТОР, Мери“

Истински паникьосана, аз бързо натиснах бутона за отговор и написах кратък преглед на случилото се с куфара ми, с моето блекбъри, с мен и всичко останало. След като го прочетох, думите „и всичко е заради онази твоя психясала кучка, която наричаш твоя асистента — Сиси, която е направо за лудница“ не ми се сториха много остри. В този момент забелязах, че мъжът с небесносинята риза се приближава към мен с моето зарядно и бързо натиснах бутона за изпращане. Втурнах се към касата, но само за да го видя как размахва към мен своя преносим четец на карти. Абе, самодоволството да не би да е част от политиката по набиране на персонал във всички магазини на „Епъл“? В този момент се заклех пред себе си никога повече да не се поддавам на натиска на приятелите си да купувам какъвто и да било друг продукт на „Епъл“. Освен може би един нов айпод, без какъвто просто не може да се живее. И може би един айфон. След като сменя лаптопа си с новия „Макбук Про“, разбира се.

 

 

В сравнение с приятния хлад в магазина, постигнат благодарение на изобилието от климатици, улиците на града бяха като ковашка пещ. Съвсем внезапно установих такъв неистов глад, че чак стомахът ми ме заболя. Не бях много сигурна дали бе от обезобразеното ми лице или от ужасяващите звуци, излизащи от стомаха ми, но всички жени и деца наоколо се плашеха от вида ми и, само и само да не минават покрай мен, пресичаха на отсрещния тротоар. Събрах кураж, влязох в най-близкото кафене и си купих портокалов сок и кроасан. Приятното белокосо старче зад щанда трябваше да получи „Оскар“ за ролята си на тотален непукист при сблъсъка с моето лице. За щастие само в рамките на минута и без никакви особени проблеми в комуникацията аз успях да се измъкна оттам. При това с нещата, които бях влязла да си купя. Горд момент за моята нещастна персона.

Давах си сметка, че директното ми завръщане в хотела би означавало официално да призная поражението си по отношение на статията. Затова си наложих да пообиколя още няколко улици в търсене на подходящо местенце, където да седна и да унищожа плячката си. След като прекосих още две улици, забелязах група французи, понесли чанти с храна, да влизат през огромна порта от ковано желязо. Реших да ги последвам, като се движа на подходящо разстояние зад тях, та да не ме помислят за някой нахален преследвач. И не щеш ли, озовах се в красив, ограден с високи стени двор с каменни арки и перфектно поддържани градини. Малкият знак до портите подсказваше, че това е „Мюзе Карнавале“. Огледах се за място, където се плаща за влизането, но след като не забелязах такова, се престорих на пълен идиот и просто се тръшнах на стълбите срещу мен. Извадих кроасана и впих гладно зъби в него.

За първи път, откакто си бях обезобразила лицето, а може би и за първи път, откакто бях пристигнала в Париж, започнах да се отпускам. При това без помощта на алкохола! Все пак, докато се разхождах днес, бях записала достатъчно имена на приятни магазинчета и кафенета, а и бях направила достатъчно (макар и отвратителни) снимки с моето блекбъри. Да, всичко се въртеше единствено в квартал „Маре“, но пък кой от редакцията на „Belle“ би могъл да оспори, че „Маре“ не е най-готиното, най-приятното и най-битническото местенце в Европа, а? Именно. Виржини би могла да ми помогне да направя по-хубави снимки, но пък и от „Belle“ бяха наясно, че аз не съм фотограф. Указанията им гласяха само да нащракам каквото мога, а след това те ще изпратят професионален фотограф на въпросните места, за да направи истински снимки. Аз бях журналист. При това много добър журналист.

А и Джени не може вечно да ми се сърди. Ще сторя всичко по силите си, за да й помогна, и двете ще оправим нещата. Както винаги сме го правили. Що се отнася до Алекс, е, сега, като се замисля, проблемът ми всъщност не беше с Алекс. Проблемът ми се коренеше във факта, че някога той бе излизал с една неземно красива жена и че съвсем случайно тази неземно красива жена се оказваше сега тук, в Париж, заедно с нас. И аз не можех да сторя почти нищо по този въпрос. Пък и не е като Алекс да се интересува от нея, и не е като тя да се интересува от Алекс, така че за какво толкова беснеех? Като изключим очевидната причина, че съм жена, друго основание не виждах. Да се самонавивам, де.

Градината бе изпълнена с покой и бе абсурдно красива. Докато дъвчех огромно парче от кроасана, умът ми се отнесе нанякъде. И аз си представих как влизам тържествено в тази градина, облечена в разкошната булчинска рокля от „Смешно лице“, в ръце с букет от наситенорозови гербери. Косата ми е на красиви къдрици, наполовина вдигната, наполовина спусната. До мен върви татко, зад мен са Джени и Луиза. Облечени в нещо, което изобщо не им отива. Може би в пилешкожълти рокли на Бо Пийп. На първия ред пред гостите седи мама и мърмори, че всичко това е трябвало да се състои в църква и че аз открай време съм си непохватна. А в предната част на градината, точно под арката, стои Алекс. И тъй като това си беше моята фантазия, а не на майка ми, той е облечен в прилепнал по тялото му костюм на „Диор Ом“, с тясна черна вратовръзка и неговите очукани черни маратонки. Но пък днес си е сресал косата — в чест на тържественото събитие. Аз вървя бавно между двете редици столове, пълни с нашите близки и роднини, които, разбира се, са долетели чак до Париж за сватбата ни, и му се усмихвам, и той ми се усмихва, и… ооох! Примигнах няколко пъти и в най-буквалния смисъл на думата тръснах глава, за да се отърся от фантазиите си. Откъде пък се взе всичко това? От инцидента със сватбата на Луиза въобще не съм си помисляла за подобни работи. А и беше твърде рано да започна да си фантазирам как закарвам Алекс пред олтара. Нали току-що реших да се преместя да живея при него — защо толкова да бързам? Колкото и да ми беше трудно да го приема, Бионсе не винаги беше права — не винаги е необходимо да доказваш любовта си с брачна халка.

Ръцете ми бяха отдавна празни, преди стомахът ми да се примири, че вече е смлял всичко. Затова се насилих да се изправя и се насочих обратно към портите, като на излизане се усмихнах на група хора, дошли на пикник. Те ми отговориха с ококорени и стреснати погледи. Което ми напомни, че трябва да си сложа слънчевите очила.

* * *

След още един час в опознаване на квартал „Маре“ и добавяне на още няколко имена на бистра и магазинчета в бележника ми, аз приех следобеда си за огромен успех и се опитах да открия обратния път към хотела. Изгубих се само два пъти, но накрая, изпълнена с гордост, се понесох щастливо през фоайето на хотела. Очевидно смяната на Ален беше свършила. Първото нещо, което направих, когато се върнах в стаята си, бе да включа лаптопа си. Логото на „Епъл“ светна успокояващо срещу мен. Изхлузих чехлите си и се приготвих да се отдам на продължително творческо писане.

„Приключенията на Анджела: Сакре бльо!^[1]

Вече спокойно мога да кажа, че първите ми двайсет и четири часа в Париж не бяха точно това, на което съм се надявала. Нямаше никакво каране на велосипед по левия бряг на Сена в бретански полички, нямаше никакви панталони от Капри. Нямаше дори вездесъщите барети. Обаче аз вече реших да погледна на нещата от по-позитивната им страна и да се отдам на типичната френска радост от живота, не съжалявам за нищо и прочее шансони.

И ако трябва да бъда честна, като изключим факта, че имам убийствена синина на окото (препънах се в обувките на гаджето си през нощта — не, не ви лъжа! Отношенията ни не са претърпели драматичен обрат към по-лошо!), мисля, че ще заобичам Париж. В сравнение с Лондон и Ню Йорк тук всички са много красиви, готини и отпуснати. Всяка втора сграда по улиците е бар, а онези, които не са барове, са кафенета и ресторанти, които се надпреварват да ти навират в ръцете чаши с вино и бира. Нищо чудно, че Франция има репутация на тотален шик! Самият град също е много красив. Снощи, например, видях Нотрдам целият осветен и едва не се разплаках. И не само защото ми се наложи да се връщам пеш до хотела, без никаква представа накъде вървя, във взети под наем, но пък запазени съвсем здрави дванайсетсантиметрови токчета. Имах чувството, че се нося по реката, а тя всеки момент може да се оттече или да се изпари, или нещо подобно. Просто беше твърде приказно, за да бъде истина. По-точно казано, нямах чувството, че се нося по реката. Имах чувството, че вървя по нажежени въглени и натрошено желязо. Ох!

Обаче не се притеснявайте, че сега ще изпадна в романтични излияния. Както не изпаднах и снощи, разбира се. И онова, което ме върна обратно на земята, си бях, както винаги, самата аз. Само че този път паднах не на задните си части, а върху лицето си. Така ми се пада, задето ставам посред нощ да ходя до тоалетната! Или по-точно, така ми се пада, задето бях пила толкова много, че посред нощ да ми се доходи до тоалетната. Не съм много сигурна кое беше, ама нейсе.

Както и да е. Просто исках да се включа в блога си и да съобщя на всички вас, че съм добре. Извинете, че не бях на разположение два дена, обаче имаше проблем с намирането на зарядно за лаптопа ми (тъпите «Мак»-ове!), а и блекбърито ми не работи (някой да е имал нещастието да чака сигнал от «Веризон» във Франция?). Няма значение. Важното е, че вече пак съм на линия и че нямам търпение да чуя вашите съвети! Да знаете, че всеки от тях може да се озове в списание «Belle»! Обаче сега трябва да вървя. Имам само три часа, докато Бруклин се прибере от дългия си, труден ден на даване на интервюта (горкичкият!), а аз трябва да го изведа за импровизирана вечеря по случай рождения му ден. И да знаете, че най-малко два от тези три часа ще бъдат посветени на опити да прикрия синините по лицето ми, защото иначе няма да има влюбени погледи по време на вечерята. Опасявам се дори дали ще може да преглътне нещо.

Е, се ла ви…“

Изпратих статията за блога и изключих компютъра. Странно. Нямах никакъв отговор от Мери, макар да бях сигурна, че в момента е на бюрото си. А другите имейли, включително спешното запитване от парагвайската банка, ще трябва да почакат, докато не си взема дълга и много гореща вана.

* * *

Преди да се преместя да живея в Ню Йорк, ми бяха необходими не повече от три минути, за да реша какво да облека за срещата с гаджето си. И обикновено това беше всичко, което се намираше най-отгоре в купа дрехи за гладене и което не изглеждаше много омачкано. Но ето че само след година живот с Джени вече не можех да избера между чифт черни дънки, чифт черни чорапи и три абсолютно еднакви тениски с остри деколтета в черно, бяло и сиво. След като пробвах и трите, избрах бялата, която си вървеше отлично с впитите ми дънки, бебешко сините лубутенки на Виржини и дълга, изящна сребърна верига с красив аквамарин, която си бях взела при последните си обиколки из „Маре“. Не бях много убедена дали можеше да мине за покрит от застраховката заместител на предмет от първа необходимост в повечето работни места, но в случая ставаше въпрос за списание „Belle“. Може ли едно момиче да излезе в Париж, в петък вечер, за трийсетия рожден ден на приятеля си, без съответния аксесоар? Не може, разбира се. Обаче допълнителните количества грим, които си бях купила, на връщане в хотела, категорично можеха да се наредят сред продуктите от първа необходимост — както и да го погледнеш. Благодарение на тях, към осем вече почти не можех да видя наранената си буза и посиненото око. Особено ако осветлението е сумрачно. И ако пусна косата пред лицето си. И не вдигам очи. Накрая, доволна, че изглеждам приемливо, аз се настаних на фотьойла до прозореца и започнах да редактирам първите абзаци на статията си за „Belle“, очаквайки завръщането на Алекс.

Трийсет минути по-късно обаче все още си чаках. Затворих лаптопа и се разходих по каналите на телевизията, опитвайки се да се успокоя от факта, че фотьойлът все още мирише на Алекс, и да не се ядосвам от факта, че фотьойлът мирише на него, защото той бе изкарал половината от нощта тук. След още десет минути в гледане на френската версия на „Колелото на съдбата“ в главата ми просветна, че мога да се обадя на телефона на Алекс от стационарната линия на хотела. Отидох до леглото, хванах в едната си ръка моя мобилен телефон, в другата — слушалката на хотелския телефон, и се опитах да се досетя как да проведа един международен разговор. Но когато пет минути по-късно вратата на стаята прещрака, аз бях стигнала едва до момента, когато захвърлям слушалката на леглото и редя мръсни думички по неин адрес.

— Аха! Момент за снимка! — възкликна Алекс от вратата.

— Къде беше? — почти не изкрещях. — Вече е почти девет!

— Не се ли бяхме уговорили за девет, а? — усмихна се като виновно дете той и се почеса по главата.

— Ти каза в осем! — отвърнах, като поставих ударението на „ти“.

— Божичко, Анджела, съжалявам! — запримигва той. — Очевидно съм се отнесъл. Е, готова ли си вече?

— Да — отговорих, автоматично изпълнена с чувство за вина. Все пак той беше този, който трябваше да работи и на рождения си ден, така че би трябвало да му простя. И ако наистина си е мислел, че срещата ни е в девет, все пак се прибра петнайсет минути по-рано. Изправих се и се завъртях пред него. — Добре ли съм?

— Изглеждаш страхотно — кимна той, прекоси стаята и хвана внимателно лицето ми. Целуна ме нежно и се вторачи в раните. — Боли ли още?

— Всъщност, да — кимнах и стиснах устни, за да разпределя равномерно какъвто гланц там бе останал по тях. — Много гадно ли е?

— Дори не го виждам — отбеляза той и отметна назад внимателно поставената ми пред лицето коса. — Ти наистина изглеждаш страхотно! И аз наистина съжалявам, че закъснях!

— Не се притеснявай! — кимнах и го целунах. — Все пак е твоят рожден ден, значи можеш да правиш онова, което си поискаш!

— Благодаря. Но като че ли положих огромни усилия да забравя този факт. — Прокара пръст от косъмчетата на тила ми по целия ми гръбнак и после обратно към тила ми. — Значи мога да правя всичко, което си поискам, така ли? Сигурна ли си, че не искаш да го отпразнуваме тук?

Загледах се във високите му скули и тъмните му очи и сериозно се замислих.

— Имат много добър румсървис — прошепна Алекс, изписвайки поредица от осмици по гърба ми.

— Смятам да се почувствам обидена от факта, че единственото, което ти е необходимо, за да ми влезеш в гащичките, е да ми обещаеш румсървис! — промърморих със затворени очи и разтапящо се сърце.

— Имат пържени пържоли.

— Няма значение.

— Сеняи.

— Какво ще рече това?

— Кървави. Леко запържени отвън и напълно сурови вътре.

— Олеле!

— И ще ти позволя да ми изпееш „Честит рожден ден“!

— Не мисля, че това ще помогне много, а ти? — И колкото и да ми беше трудно, аз се изтръгнах от прегръдката му и се опитах да възвърна твърдостта на гръбнака си. — Независимо дали ти харесва или не, излизаме да вечеряме навън! Все пак това е трийсетият ти рожден ден!

Алекс пъхна ръце в джобовете си, усмихна се накриво и промърмори:

— А човек би си помислил, че може да прави каквото си иска на рождения си ден.

— Така и ще стане, само че после — отговорих и се изчервих от наглостта си. — Но не забравяй също така, че ми обеща да ми покажеш Париж!

— Ами ако ти покажа нещо друго? — Алекс никога не се изчервяваше от подобни неща.

— Първо ме изведи на вечеря, а после ще видим! — отсякох, грабнах чантата си и се насочих към вратата с широка усмивка на лице.