Линдзи Келк
Аз обичам Париж (18)

Седемнайсета глава

След като със Саша и Таня си разменихме номерата на телефоните (а аз твърде късно осъзнах, че съм им дала истинския си номер, защото бях твърде разсеяна, за да измисля фалшив) и им обещах, че ще говоря с „хората от списанието“ за техен собствен блог, аз се втурнах като стрела през митницата и се озовах пред най-близкия уличен телефон, разположен на колона в средата на фоайето. Но вместо да вдигна слушалката, за вдъхновение погледнах нагоре. И вместо да видя някаква божия светлина, зърнах най-дългия бар за шампанско в света.

— Направо не мога да повярвам, че сте отворили толкова рано — отбелязах, тръшвайки се на едно от високите столчета на бара. Огледах се изумено. — Та още няма осем и половина!

— Разбира се, че сме отворили — усмихна се учтиво момичето зад бара и остави чашата, която тъкмо лъскаше. — Отваряме в седем. И никога не оставаме без клиенти.

— Направо не мога да повярвам как хората просто влизат тук и пият шампанско още в седем сутринта!

Цяло чудо наистина. Никога досега не бях зървала толкова бутилки шампанско на едно място. А имайте предвид, че след като човек е живял в продължение на една година с Урагана Джени, вижда доста бутилки шампанско.

— Е — усмихна ми се сковано момичето, — искате ли нещо?

— О, ами… да? — отговорих, несигурна какво да поръчам. Нещо ми подсказваше, че тя надали ще се съгласи да ми направи чаша чай. Поех смело менюто за шампанското, макар напълно да си давах сметка, че най-добрите ми решения рядко са били вземани под неговото влияние. Сигурно някаква мазохистична страна в мен ме караше да отлагам вземането на решение по всички възможни начини колкото е възможно за по-дълго. От друга страна, това не е като да се наливам с „Бяла светкавица“ под някое дърво в парка, нали? Просто щях да се насладя на елегантна чаша шампанско. В осем и двайсет и две сутринта. — Нека бъде „Татинджър“! — отсякох.

— Разбира се!

С отработени жестове момичето ми наля чаша от поръчаното шампанско и се оттегли, за да продължи с лъскането на чаши. Усещането беше невероятно странно. Ако седях сама в бар в Ню Йорк, барманът задължително щеше да се опита да завърже разговор с мен — задължително изискване за тази работа. Ако не искаш да говориш, той автоматично ще схване намека (усмивка и кимване при първия тъп виц), но първо непременно ще се опита да те заговори, за да не стоиш сам. За щастие днес бе един от онези дни, когато прочутата британска резервираност ми беше добре дошла.

Загледах се в мехурчетата на повърхността, които постепенно се пукаха. Първо бързо, след това по-бавно, едно по едно. Пук-пук-пук. Отпих. Беше великолепно. Не че това бе обичайното ми питие по това време, но никога не вреди да пробваш нови неща. Спомних си последния път, когато бях пила (твърде много) шампанско. На сватбата на Ерин. Алекс бе страхотен през онзи ден — внимателен, търпелив. Бе издържал часове наред разговори сред банкери с усмивка на лицето си, само и само да бъде заедно с мен. Не че после не получи наградата си. При спомена за това по лицето ми се разля усмивка. Това бе първият път, когато съвсем сериозно се бях замислила по въпроса, че някой ден и ние бихме могли да минем по този път. Да се оженим, де. Защото другото отдавна е в ход. А предишното събитие с толкова много шампанско, преди сватбата на Ерин, беше сватбата на Луиза. Което не можеше да се нарече особено романтично преживяване.

— Мътните го взели! Но какво правя тук? — извиках на глас.

Момичето зад бара ме изгледа с доста разтревожен поглед, който се опита да замаскира с усмивка, само дето не успя да го направи достатъчно бързо. Аз пък не разполагах с енергията, необходима за успокояваща усмивка от моя страна. Затова само сбърчих чело и разтрих силно очите си.

— Може ли чека, ако обичате? — попитах. — Искам да кажа — сметката?

— Разбира се, мадам — каза тя и ми поднесе бяло листче върху сребриста чинийка, без да обръща внимание на вбесения ми поглед при думата „мадам“. Колко пъти още?!

Оставих кредитната си карта в чинийката, но само за да се сетя, че ми е крайно време да се върна към системата за плащане в брой. После вдигнах елегантната чаша шампанско с намерението да го изгълтам на един дъх (нали съм си дама от класа), но веднага след това я оставих. Стига вече! Просто кажи не! И преди да съм успяла да променя решението си, изправих се, грабнах чантата си и се втурнах назад към ескалаторите — така бързо, както вече бях дошла по тях.

Паркирах се пред плачевно рядко използван телефон с монети и направо не можах да повярвам, че приема и кредитни карти. След това вдигнах смело слушалката. С понасъбрания от няколкото глътки шампанско кураж аз набрах първия номер, който исках, изчаках да чуя сигнала за свързване и затворих очи.

— „Здравейте, тук е Алекс — включи се автоматично гласовата му поща. — Ако искате, оставете съобщение, но нали си знаете, че никога не ги проверявам тези неща!“

— Алекс, ако все пак чуеш това, да знаеш, че съм аз — започнах да нареждам в мига, в който чух сигнала за запис. — Мммм, предполагам, че вече си на път за фестивала, но, по дяволите, наистина трябва да говоря с теб! Само дето нямам телефон. Затова по-късно пак ще ти се обадя. Просто, да, ще се обадя. Ще ти звънна после.

Затворих и огледах гарата. Беше все още осем и половина сутринта, но наоколо кипеше от живот. Чувствах се странно да бъда в Англия за първи път от една година насам. Вляво от мен видях един магазин на „У. Х. Смит“, вдясно — един „Фойлс“, а до него — олеле! „Маркс енд Спенсър“! Нищо не вреди да надникна там. Носталгичната болка, която от време на време долавях в Париж, сега ме удари право в сърцето. Навсякъде около мен се говореше на британски английски, а докъдето поглед стига, се виждаха все тениски с логото на футболни отбори — не само на „Манчестър Юнайтед“ като в Ню Йорк. Беше сюрреалистично. Напълно познато и същевременно абсолютно ново. Но, от друга страна, имаше и много неща, които си бяха същите — във всяка втора ръка се виждаха чашки на „Старбъкс“, от рошавите прически надничаха бели кабели и същински порой от впити дънки. Но от това не ми стана по-добре. Тези неща не ме накараха да поискам да остана. Единственото, за което бях напълно сигурна, бе, че се налага спешно да посетя тоалетната.

Вдигнах слушалката за втори път и плъзнах кредитната си карта в слота на телефона. Тонът за набиране отстъпи място на звънене, а звъненето отстъпи място на прищракване и отговаряне.

— Ало?

— Луиза?

— Анджела?

Усмихнах се. Беше си все така страхотно да чуя гласа й.

— Да… хммм… аз съм вече в Лондон.

— О, скъпа! Това е прекрасно! — разпищя се в телефона Луиза. — Анет, чу ли? Анджела е, вече е в Лондон! Прибира се вкъщи!

— По дяволите, Лу, защо говориш на майка ми! — изпищях на свой ред аз. — Защо, за бога, тя е…

— Да, разбира се, ето давам ти я. Анджела, това е майка ти — каза приятелката ми и гласът й се отдалечи, за да бъде заменен от една крайно вбесена Анет Кларк.

— Анджела? Майка ти е — обяви тя напълно излишно. — Къде си?

— Ами… — стиснах устни. — Аз съм в Париж.

— Тогава защо на екрана тук виждам лондонски номер?

Мътните го взели!

— Искам да кажа, че бях в Париж. Сега съм на Сейнт Панкрас — признах си накрая. Божичко, май съм гледала твърде много серии от „Инспектор Море“!

— В такъв случай ще трябва да се занесеш до гара Ватерло — отсече тя, сякаш бях бавноразвиваща се. — Помниш ли как се стига дотам? Сега има едни специални карти, с които се качваш по влаковете — май бяха „Ойстър“. Имаш ли някакви пари? Можеш ли да си купиш карта?

— Мамо, откакто се помня, все сме пътували с карти „Ойстър“ — въздъхнах. — Да, имам. И да, знам как се стига от Сейнт Панкрас до Ватерло. Правила съм го и преди.

— Но как мога да бъда сигурна, а? — отбеляза нацупено тя. — Развяваш се из Америка месеци наред, а и не благоволи да ми кажеш, че се прибираш у дома! Ако знаехме, татко ти щеше да дойде да те посрещне!

— Да, знам — отговорих. Но точно сега от мисълта да се тръскам в стария форд „Фокус“ на баща ми не бе сред нещата, за които мечтаех. Особено като се има предвид, че само като ме погледне, веднага ще ме закара в болница. — Но аз всъщност не се прибирам у дома.

В което изобщо не бях сигурна, докато не го изрекох на глас.

— Нищо подобно! Луиза ми каза, че се прибираш! — отсече тя. — Кога ще пристигнеш тук? Имаш ли нещо свястно за обличане на партито или да вадя от килера кашона с дрехите ти?

— Какви дрехи? — извиках изумено, вече напълно отказала се да следя логиката на мислите й.

— Дрехите, които взех от дома на Марк, когато ти забягна за Ню Йорк — обясни тя. — Не може да няма нещо свястно за обличане. Ако няма, мога да ти дам нещо мое.

Едва не изхлипах, когато си представих как се появявам на партито по случай първата годишнина от сватбата на Луиза, облечена в труфилата на мама. А после си представих как слизам от таксито в мини рокличка на Баленсиага и обувките, които Джени ми беше изпратила. Ако не бяха взривени на дребни парченца, със сигурност би си струвало да се наконтя така — ако не за друго, то поне само за да видя изражението на Марк.

— Анджела, там ли си? — запита нетърпеливо мама. — Дали случайно няма да минеш покрай някой „Уайтроуз“ по пътя си? Луиза тук си е поръчала кетъринг и всичко останало, обаче никъде наоколо не виждам лук в саламура. Как ще правиш семейно тържество без лук в саламура!

— Мамо, би ли ми дала за малко Луиза, ако обичаш? — прошепнах, прехапвайки устни. Майка ми определено ужасно улесняваше решението ми.

— Направо не мога да повярвам, че изобщо не си смятала да ми кажеш, че се прибираш! — продължи тя, без изобщо да ми обръща внимание. — Когато се прибереш, ще се наложи да си поговорим за поведението ти, момиче! Ще отседнеш при нас, разбира се, но не си въобразявай, че ще те търпим да влизаш и да излизаш по всички часове на денонощието!

— Мамо…

— Ако не бях зърнала случайно Тим в супермаркета, изобщо нямаше да знам, че си във Франция! Във Франция, моля ти се! Като че ли няма други места по света! Направо не мога да разбера защо не се прибра директно в Лондон! Сигурно, за да можеш да си поразвяваш шапката още малко!

— Мамо, може ли да ми дадеш Луиза, ако обичаш? — почти извиках. Започвах да губя самообладание, а вината не беше нейна. Добре де, отчасти беше, но не съвсем.

— Хубаво — изсумтя тя. — Само не й казвай каквото ти казах за лука! Луиза!

— Благодаря, Анет! — извика звънко Луиза. А после, доста по-приглушено: — Каза ли ти да донесеш от проклетия лук в саламура? Казвам ти честно, Анджи, ако скоро не млъкне, мисля, че ще я удавя в цяла вана лук в саламура! Не че има особена нужда, дъртата…

— Но какво прави изобщо при теб, Лу? — отсякох безмилостно. Не можех да й съчувствам, защото бе изключено майка ми да се е самопоканила в осем и половина сутринта.

— Самопокани се да помага за организирането на партито — отговори Луиза. — Можеш ли да повярваш?

Господи!

— Съжалявам, че те издадох, но наистина по едно време имах чувството, че ще я убия — въздъхна приятелката ми. — Извинявай, все пак ти е майка.

— Не, ти извинявай! — отсякох напълно искрено. — Виж какво, Лу, знам, че ти казах, че се връщам у дома, обаче не е вярно. От известно време размишлявам по този въпрос и мисля, че трябва да се върна в Ню Йорк.

— Какво? Анджела, но нали каза, че си в Лондон? — възкликна объркано Луиза. Напълно я разбирах. — Не си ли сега на гара „Сейнт Панкрас“?

— Да, нещо такова — отговорих, като междувременно се опитвах да изчисля колко часът е сега в Париж. Щом тук е осем и половина, значи там е девет и половина. Ако през следващия един час успеех да хвана влак, щях да успея. — Много съжалявам! Цяла седмица се държа като пълен идиот! Просто се почувствах малко изгубена.

— Тогава се прибери у дома! — отсече Луиза. — Няма да се чувстваш изгубена, ако си у дома!

— Точно така — въздъхнах. — Наистина се прибирам у дома.

— Скъпа, вече нищо не разбирам! — Сега очевидно бе ред на Луиза да започне да губи самообладание. — Идваш ли или не? Трябва да знам, за да ти приготвя леглото!

— Тя ще отседне у дома! — чух майка ми да реве от другия край на стаята.

Колкото и да ми беше приятно да знам, че още малко и ще се сбият за мен, това вече окончателно наклони везните.

— Просто се връщам в Ню Йорк! — отсякох. — Утре ще ти се обадя.

— Честно казано, Анджела — отбеляза Луиза нацупено, — мисля, че вече е крайно време да пораснеш и да започнеш да вземаш по-зрели решения!

— Знам, че точно сега поведението ми не изглежда много зряло — отбелязах, загледана гладно в преминаващото със закуска в ръка момиче, — но можеш да ми вярваш, че решението ми е напълно обмислено и смятам, че е правилното!

— Никога не съм се и съмнявала — въздъхна тя. — Просто ми е тъжно, че няма да се върнеш. Нали знаеш, че винаги си добре дошла, ако промениш решението си?

— Да, знам, но няма да го променя — обещах. — Ще ти звънна утре. Приятно прекарване днес и много съжалявам заради майка ми!

— Не толкова, колкото ще съжалява тя, ако не млъкне за този проклет лук! — предупреди Луиза. — Обичам те!

— Аз също те обичам — прошепнах и затворих телефона.

* * *

Поех си дълбоко дъх, вдигнах отново поглед към часовника, а после огледах огромната гара в търсене на място за продаване на билети. Когато забелязах знака на „Евростар“, се запътих автоматично натам. Пантофките ми бяха започнали да се разширяват и сега издаваха приятни жвакащи звуци по мраморния под. Бутнах стъклената врата и се приближих към изключително уморения на вид мъж зад бюрото с най-добрата си усмивка в стил „помогнете ми“.

— С какво мога да ви помогна, госпожице? — върна ми усмивката той.

Ухилих му се още по-широко в знак на благодарност за обръщението.

— Здравейте! Трябва ми билет до Париж — казах и започнах да вадя портфейла си.

— Разбира се — кимна той и веднага започна да щрака по клавиатурата си. Разтърках очи, за да прогоня съня, и пред очите ми изплува картина как правя абсолютно същото пред Ален само преди дванайсет часа. — А за кога да бъде билетът?

— Веднага.

— Сериозно? — надникна иззад монитора си той.

— Да, ако обичате — възвърнах си бързо британската учтивост аз.

— Окееей — кимна той и продължи да щрака още бутони и да вади още директории. — Пазарна треска в последния момент, а?

— Всъщност не — усмихнах му се ведро аз. — Просто се налага да се върна, за да сритам задника на едно момиче, което се опитва да ми открадне гаджето, а после да му кажа, че го обичам независимо дали преживява криза на средната възраст или любовна връзка, или каквото и да било, и дори и да каже, че не иска да се ожени за мен или да живее с мен, аз все така искам да бъда с него!

Човекът се опули срещу мен. Много е възможно да не е свикнал да се среща с толкова словоохотливи клиенти, особено толкова рано сутрин.

— Затова наистина се налага да стигна там колкото е възможно по-скоро — довърших.

Той продължи да ме съзерцава още една секунда, след което се ухили широко и плесна с ръце.

— В такъв случай работата е ясна! — изрева въодушевено. — Трябва да ви качим на влака в девет и половина!

— Добре, в девет и половина — кимнах и запристъпвах от крак на крак, сякаш танцувах, за огромна наслада на всички позаспали служители в офиса. — Колко струва билетът?

— Хммм, тъй като купуването му е в последната минута, мога да ви предложа единствено бизнес класа — отговори човекът, оглеждайки страницата. — И ще бъде… 350 лири.

Вцепених се. Брей! Страхотен начин да те накарат да изтрезнееш!

— Иначе първото икономично място, с което разполагам, е за влака в дванайсет и половина, който ще ви закара в Париж чак в три и четирийсет и пет.

— А за този в девет и половина все още имам време, така ли? — попитах и се вторачих в кредитните си карти.

— Разбира се. Имате време дори да пийнете едно кафе. Просто бъдете там двайсет минути преди тръгването — изрече той, после се приведе през бюрото и ми прошепна поверително: — Официално казват половин час, обаче от мен да го знаете, двайсет минути си е съвсем добре! Така де, ако искате да си напазарувате нещо, да си купите закуска, да си измиете косата или нещо друго.

— Какво?

— О, нищо — побърза да се обърне отново към екрана той.

— Добре, купувам един билет! — отсякох и му подадох кредитната си карта.

Той прокара картата ми през четеца, а аз зачаках. Нищо.

— Опасявам се, че получаваме отказ за тази карта — отбеляза той и се престори на изключително съкрушен. — Разполагате ли с друга? Или може би две?

Погледнах го смръщено. Този човек започваше адски бързо да отпада от списъка ми за коледните картички. Насочих вниманието си обратно към портфейла и зърнах корпоративната си карта от „Спенсър Медиа“. Казаха, че била за спешни случаи. По-спешен случай от този — здраве му кажи! А и после ще възстановя парите. Всичко ще бъде наред. Наистина.

Подадох я и затаих дъх. Зачаках минаването на картата през машинката и ето че само след части от секундата устройството изписка одобрително, зажужа и от него излезе малка бележка, която трябваше да подпиша.

— Уф, стана! — отбеляза моя нов, вече не толкова добър приятел, подавайки ми билета за „Евростар“. — И гледайте да й оскубете косата! Кучките винаги се предават, когато ги сграбчиш за косата! — допълни поверително.

— Благодаря — кимнах и бавно напуснах бюрото за продажба на билети.

Когато се върнах обратно в залата, се сетих от колко време ми се пишка. И в мига, в който се сетих, установих, че много бързо трябва да намеря тоалетна. За мое щастие тоалетните бяха съвсем наблизо и за още по-голямо щастие нямаше никаква опашка. Благодарих на бога на дамските тоалетни и се втурнах в първата кабинка. Ох, какво облекчение!

Докато си миех ръцете, не можах да не се погледна в огромното, ярко осветено огледало. Както и да си призная, че продавачът на билети за влака бе напълно прав. Изглеждах ужасно. Даже по-ужасно, отколкото във влака. Знаех си, че в битката между Анджела с мазна опашка и Солен с пищна руса коса печелившата надали ще бъда аз, ако ще и да я оскубя така, както ме посъветва човекът преди малко. И тъй като все още разполагах с цели двайсет минути преди задължителната ми поява на влака, реших, че трябва да ги използвам мъдро.

А мъдростта ми подсказа, че мога да отида само на едно място. Само след секунди вече стоях на стола на гримьорката в „Буутс“, запознавайки я с кратката версия на събитията, докато тя покриваше лицето ми с всевъзможни лосиони, мазила и накрая, естествено, обилни количества грим. Реших, че вече и без това съм прекрачила линията с кредитната карта на компанията, така че платих за всичкия грим (възпитанието го изискваше), а после допълних към сметката й и едно посещение до съседния отдел, за да си купя сух шампоан, четка за коса и красива лента. Предстоеше ми мисия от мащаби, каквито не бях предприемала до този момент, или най-малкото, не и без Джени, Ерин и малка армия от фризьори. Отбивайки се в „Маркс енд Спенсър“ за пакетчета желирани бонбони в количество, достатъчно да нахрани приблизително целия влак, аз си дадох сметка, че вече е почти девет, и взех разстоянието до влака на спринт. Е, два пъти изгубих обувката си.

Заех мястото си на опашката точно в момента, в която започваха да викат пътниците за влака в девет и половина. Искаше ми се да имам достатъчно време, за да звънна отново на Алекс, искаше ми се да имам достатъчно време, за да си купя поне чисти бикини от „Маркс енд Спенсър“, искаше ми се изобщо да не бях правила тази глупост с пътуването си до Лондон. С паспорт и билет в едната ръка и нагъвайки божествените желирани бонбони с другата, аз прокарах билета си през чекинг машината и последвах леко раздразнения служител към очакващия ни влак.

Брей, класирах се!