Линдзи Келк
Аз обичам Париж (6)

Пета глава

— За бога, Анджела! Добре ли си?

— Да, заспивай — промърморих в отговор на познатия глас. Бях толкова уморена. Не може ли просто да ме остави да спя?

— Мамка му! Някой да донесе вода! — Някаква ръка отметна косата от челото ми и докато се опитвах да се обърна настрани, не можах да не осъзная, че това легло е крайно неудобно. И студено. Приличаше по-скоро на под.

— Не се тревожете, на нея това й е нещо като навик — каза Алекс, докато ми помагаше да се изправя на крака. После пъхна под мене стол и ми подаде голяма чаша с вода. — Поне този път не повърна.

— Не съм пияна — промърморих, докато гълтах жадно водата. — Просто съм уморена от часовата разлика. И адски стресирана.

— Между другото, здрасти! — усмихна ми се накриво Алекс и постави кичур перушинеста коса зад ухото ми. — Биенвеню а Пари!

Огледах се, обаче загадъчната блондинка, която бях зърнала да седи в скута на гаджето ми, се бе изпарила. Да не би да ми се е привидяло?

— Мммм?

— Добре дошла в Париж — повтори той. Но после усмивката му бе заменена от смръщване. Зелените му очи се вторачиха напрегнато в мен. — Анджела, добре ли си? Имаш ли нужда от лекар?

— Не — прошепнах и си поех дълбоко дъх. Да, никакви блондинки наоколо. — Добре съм. Просто имах кошмарно пътуване.

— Гадна турбуленция, а? — попита нечий американски глас от другата страна на масата. Обръщайки се една идея по-бързо, за да предотвратя раздиращата болка в слепоочията си, аз зърнах Греъм и Крейг, колегите на Алекс от групата, да ми помахват дружески.

— Жестока поява, няма спор! — усмихна ми се успокояващо Греъм и надигна чашата си. — Но можеше просто да ни повикаш, ако не си ни видяла.

— На мен пък ми хареса — обади се Крейг. — Но без да се обиждаш, Анджи, можеше поне да се преоблечеш. Това е Париж все пак, не Бруклин.

— Благодаря, Крейг.

Той не беше толкова учтив като Греъм, но, от друга страна, не беше и толкова гей. За една спасителна секунда почти бях забравила за факта, че съм с едни и същи дрехи вече близо двайсет часа. И че приблизително за същия период от време не съм се поглеждала в огледало. Въпреки че второто бе въпрос на избор, а не защото всичките ми вещи са били „контролирано детонирани“.

— Нищо подобно! Изглежда страхотно! — намеси се Алекс и от мое име възнагради с мръснишки поглед Крейг. — Но наистина ли не си имала време да се преоблечеш? Така де, не че имаш нужда да се преобличаш, и така си много красива!

Обгърнах с две ръце главата си и им разказах цялата грозна история, като правех паузи, за да може Крейг да се изхилва на подходящите места, и накрая да попита дали това означава, че нямам със себе си дори друго бельо.

А Греъм поклати съчувствено глава и промърмори:

— Но това е ужасно, Анджела! От друга страна, сега поне ще можеш да смениш целия си гардероб в Париж! Какво по-добро място за лудо пазаруване, а?!

— Само дето кредитната ми карта е все още на червено от Лос Анджелис — усмихнах се унило аз.

— Добре де, все ще измислим нещо! Много съжалявам, че ти се е наложило да преминеш през всичко това — изрече тихо Алекс, прегърна ме и постави главата ми на рамото си. Ухаеше толкова приятно! Което още веднъж ми напомни, че за мен надали можеше да се каже същото. — Сега вече се отпусни. Тук си. В Париж. И всичко ще бъде страхотно!

— О, да — въздъхнах и затворих очи. — Дано. Макар че наистина имам нужда от някакви дрехи. Защото нямам никакви. В най-буквалния смисъл на думата. Обаче не знам и кога ще имам време да си купя. Утре сутрин трябва да се срещна с някаква асистентка от френския „Belle“, а всичките ми бележки заминаха.

Всичките ми бележки, камерата, зарядните за телефона и лаптопа. Всичките проучвания, на които посветих толкова време и сили, за да си извадя от списания и пътеводители. Няма ги. Всичките ми вещи от куфара — няма ги. Усетих как ме връхлита втората вълна на мъката и не можех да сторя нищо, за да я спра. Очите ми се напълниха със сълзи, докато Алекс галеше ръката ми и слушаше Крейг, който четеше менюто. Какво ще правя в Париж близо седмица без никакви дрехи? Без обувките ми? Без пресата за коса? Стомахът ми сякаш пропадна от стола и се удари в пода. И дрехите на Джени! Боже господи! Как сега ще й кажа, че съм изгубила всичко, което ми е дала назаем? Не исках да я въвличам в неприятности, обаче просто нямаше начин да отскоча до Балмен и да купя минирокличка с пайети за три бона, за да й върна онази, за която стопроцентово бях сигурна, че въобще не трябваше да вземам с мен!

— Ти и без това ще имаш нужда от някои готини парцалки за фестивала, Анджи — обади се Крейг. — Трябва да видиш момичетата от другите банди — жестоки са!

— Така ли? — възкликнах и погледнах за потвърждение към Греъм.

Той сви рамене и почти кимна.

— Може би. Но какво знам аз, за бога!

Чудничко! Още едно нещо, за което да се притеснявам.

— Не се коси, Анджи. Ти вероятно си не по-малко жестока от тях — опита се да замаскира обидата си Крейг. Спря да дъвче, примижа и ме погледна. — Дори в обичайните си дрехи. Но може би няма да е зле да си вземеш някакъв грим или нещо подобно.

— Хей, кой тиран е умрял, та е направил теб тиран? — изгледа го възмутено Греъм. — Не му обръщай внимание, Анджи! Изглеждаш страхотно!

— Така си е. Даже си много красива — обади се и гаджето ми, целуна ме по темето на главата и се изправи. — Отивам до тоалетната. Искаш ли да останем и да се нахраним или предпочиташ да се връщаме в хотела?

— В хотела — кимнах. — Мисля, че ще спя поне един месец.

Алекс кимна и се понесе през претъпкания бар. Дори и отзад изглеждаше разкошно. Може и да бях предубедена или може би малко луда, но той наистина беше готин от всеки ъгъл. Умението да забелязвам неговата леко прегърбена фигура дори в сумрачно помещение, при това от двайсет крачки, бе един от най-големите ми таланти.

— Извинявайте, че ви вкиснах вечерта — обърнах се към Крейг и Греъм с измъчено изражение аз и изгълтах още една стабилна порция вода. — И за да не продължа да ви я развалям, наистина трябва да си легна.

— Напълно те разбираме. Имаш нужда от малко сън за разкрасяване — махна с ръка Греъм, опитвайки се да ме успокои. А аз предпочетох да не обръщам внимание на коментара относно разкрасяването. — Сигурен съм, че и Алекс не би искал да остава с нас тази вечер. Крейг ни опъна нервите по време на полета.

— Да бе, защо ще иска да виси с най-добрите си приятели, когато най-добрата му приятелка вече кацна — отбеляза саркастично Крейг и отпи от бирата си. Исках да изглеждам смутена, но незнайно защо се изкисках. Срамота, Анджела! — Освен това мацките пак започнаха да го преследват.

— Пак ли? — изгледах го неразбиращо.

— Например онази френска кучка, с която ходеше едно време — кимна Крейг над чашата си с бира, като се направи, че не забелязва предупредителното покашляне на Греъм. Което обаче не убягна от вниманието ми.

— Френска кучка ли? — Това беше нова информация. Не знаех нищо за никаква френска кучка. — Алекс никога не ми е споменавал, че е излизал с някаква френска куч… с французойка.

— Така ли? — продължи Крейг, без да обръща внимание на Греъм. — Ами тя беше…

— Много отдавна. Всичко това беше много отдавна! — намеси се най-сетне Греъм. — Той отдавна го е загърбил. Тотално.

— Излизал е с нея в Ню Йорк? — попитах, местейки поглед между двамата крайно подозрително изглеждащи мъже.

— Ами… — започна Крейг.

— Да. И беше много отдавна! — отсече вместо него Греъм. — Точно затова никога не е говорил за нея. Сигурен съм, че е така!

В главата ми се въртяха още милиони въпроси, но преди да успея да подредя едно смислено изречение, се появи Алекс, понесъл две чаши червено вино.

— Знам, че искаш да тръгваме, обаче Сам от бара настояваше да взема тези две чаши и аз просто не можах да му откажа. Искаш ли? — попита Алекс, като се плъзна на стола до мен. — Реших, че едно питие може би няма да ти се отрази зле.

От една страна, идеята несъмнено беше много лоша. Аз бях изцедена, вече бях припаднала веднъж, а утре сутрин трябваше да бъда с бистра глава. От друга, едно питие наистина щеше да ми дойде добре. Но като се върна на първата страна, това наистина си оставаше лоша идея.

— Сам от бара? — попитах, кимнах й протегнах ръка за чашата. Е, може би само една глътчица.

— Стар приятел — поясни Алекс и бутна чашата към мен. — Само по едно питие и ще тръгваме.

Кимнах и се облегнах на Алекс, обгръщайки с поглед огледалните стени, високите тавани и безбройните рафтове с бутилки зад бара. Мястото ми напомняше за „Балтазар“ в Ню Йорк, само дето, вместо да се прави на френско бистро, това наистина беше такова. Всички масички бяха пълни и не ми трябваше много, за да схвана защо момчетата бяха избрали това кафене. Тук нямаше нито един грозен човек, а бях повече от сигурна, че никой от присъстващите не беше нито банков мениджър, нито учител по география. Толкова обикновени хора тук не се допускаха. Значи ето къде идваха красивите хора на Париж. Трябва да си го отбележа — за себе си и за списание „Belle“.

Момчетата се заговориха за музика и работа, а аз държах тихо чашата си, концентрирайки се върху усилието да не я излея върху тениската си. Защото шансовете да ми се наложи пак да я облека бяха изключително големи. Мина доста време, откакто за последен път бях прала нещо в хотелска мивка — къде беше майка ми, когато имах най-голяма нужда от нея? Въпреки че нейната сфера на специализация бяха гащи, изпрани в биде на остров Майорка, а не тениска с остро деколте от „Американско облекло“ в парижки бутиков хотел. От друга страна, сходствата са очевидни. Сигурно това умение ми е в кръвта.

Стиснах чашата си с вино, но някак си не успях да се насиля да отпия от него, затова предпочетох да огледам хората. Не можах да не се вторача в четирите момичета, които се изправиха от масичка в ъгъла и започнаха да танцуват около подиума на диджея. Смееха се щастливо, бутаха се една друга на дансинга и точно като всички останали в кафенето и те бяха със силно впити дънки, дълга, разрошена коса, метната на едното рамо, най-малко двуседмично количество очна линия, размазано по лицата им. Но пък колко разкошни бяха! Никога досега не ми се бе случвало да забележа толкова силно някого от моя пол — дотолкова, че ми се прииска да отида при тях и да оближа красивите им лица.

Най-високата от четирите момичета — крехка блондинка с водопад от платиненоруса коса, надвиснала над ярките й сини очи, погледна към нашата маса, а после изчезна в някаква врата в задната стена. Дали това не беше тя? Момичето, което ми се стори, че видях в скута на Алекс, когато пристигнах? Погледнах момчетата на масата. Обсъждаха програмата си за неделния фестивал и макар и неволно, повече или по-малко ме игнорираха — с изключение на някое инцидентно погалване от страна на Алекс или похотлива усмивка от страна на Крейг. Знаех си, че в мига, в който потъне в „работа“, Алекс за нищо на света не би могъл да бъде измъкнат оттам, докато той не реши. Можех да се разсъблека и да изпълня цял номер на пилон, без да му мигне окото. Най-много би подхвърлил някой ироничен коментар — и толкова.

След като не бях хапвала нищо от… знам ли от кога, усетих, че виното навлиза доста бързо в кръвта ми. Станах от масата и последвах русото момиче през вратата в задната част на бара, надявайки се, че там са тоалетните. Не че исках да я оставям с погрешно впечатление — не бях чак толкова пияна. Въпреки че, от друга страна, един женски бой със сигурност би привлякъл вниманието на Алекс. Божичко, понякога се питах дали не прекарвам твърде много време с Джени. Когато бутнах вратата, русокоската си миеше ръцете.

— О, извинете! — промърморих, сблъсквайки се с нея. Очи в очи, тя се оказа буквално зашеметяваща. Сърцевидното й лице изглеждаше без никакъв грим, с изключение на малко очна линия, а платиненорусата й коса дори не беше боядисана! О, не, въобще не й завидях! — Тъкмо търсех двете нули.

— Пардон? — отговори тя.

Да бе, във Франция съм. Забравих.

— Ами, ла тоалет? — попитах, бутайки вратата на нещо, което очевидно беше тоалетната.

— Уи? — изгледа ме тя, но без дори капчица от възхищението, с което я гледах аз. Изгледа ме така, сякаш бях бавно развиваща се. Което сигурно беше точно така.

Издадох някакъв звук, наподобяващ смях или грухтене, започнах да ръкомахам като идиот, след което побързах да се затворя в кабинката на тоалетната. Така. Очевидно е, че не мога да се разбера с никого, дори когато се опитвам да намеря тоалетна, но това надали ще бъде проблем, нали така? Защото Алекс говори френски перфектно, а когато няма да бъда с него, ще разполагам с асистентката от френския „Belle“, нали? Няма съмнение, че тя ще бъде във възторг да прекарва с мен всяка минута, за да ми превежда. И да ме развежда по цял ден из града. Няма съмнение, че това е най-голямата мечта на всяка суперготина френска фешънка. По дяволите!

Когато излязох от тоалетната, разкошното момиче се бе изпарило. Макар и с огромна неохота, реших да се погледна в огледалото, полагайки усилия да не се сравнявам с нея. Светлокафявата ми прическа изглеждаше доста по-добре след подстригването миналата седмица, обаче без пресата за коса, без свестен балсам или дори някакъв серум представляваше просто едно бухнало, перушинесто гнездо. Смачкана в корените, пухкава в краищата. Кожата ми беше суха и леко посивяла от полета, обаче по някаква странна причина носът и челото ми пък бяха толкова бляскави, че в челото си виждах отражение на отражението си. Но как е възможно кожата ми да бъде едновременно толкова суха и толкова мазна?! Поради липса на по-добри идеи смъкнах надолу деколтето на тениската си и продължих да го смъквам, докато не зърнах ръба на сутиена си. Знам, че това надали е сред най-достойните ми мигове, обаче една жена трябва да използва всички оръжия, които има под ръка — а докато не мина през някоя дрогерия или нещо подобно и не си взема нормални продукти за коса, моите произведения номер 34 С бяха единственото оръжие, с което разполагах.

Но надали щяха да бъдат достатъчни.

Върнах се обратно в претъпкания бар. Опитах се да отърся мъглата от мозъка си, за да видя нашата маса, но нещо не ми се отдаваше. Най-вече защото масичката, доскоро обитавана от трима много американски мъже, сега бе покрита от четири много френски жени. И преди всичко — от красивото момиче от тоалетната, което като че ли компенсираше липсата на свободни столове около масата с коленичене на пода. До краката на Алекс. Поспрях край бюрото на управителя и се загледах за момент в тях. Тя пое ръката му в нейната и наклони настрани глава, усмихвайки се. Алекс обаче не се усмихваше. Издърпа безцеремонно ръката си от нейната, извади телефона си от джоба на дънките и се насочи към вратата. После излезе на улицата. Момичето се засмя, каза нещо очевидно много смешно на останалите и скочи, автоматично заемайки мястото на Алекс. Аз сведох глава, стараейки се да дишам дълбоко. Какви са тези работи? Това ли е момичето, което видях, когато влязох? И защо тук, до телефона, видях номер на „Центъра за натравяния“? Защото на тази ще й трябва номер за бърза помощ, ако още веднъж докосне гаджето ми! Не че имаше подобна възможност, разбира се, като се имаше предвид, че той бе побързал да се махне от нея.

Приближих предпазливо към масата, застанах неловко до Греъм и зачаках той да забележи присъствието ми. Обаче той и Крейг продължаваха да се хилят заедно с французойките и да си бъбрят. Абе, тук само аз ли не знам френски? Блондинката се вторачи в мен от мястото на Алекс, после вдигна чашата му с вино и отпи голяма глътка. Ако не сте виждали втрещена жена, значи не сте успели да ме зърнете в онзи момент.

— Мари — обърна се към брюнетката вляво от нея. Която, за мое огромно облекчение, поне имаше грим. Нищо, че и тя беше омразно красива. — Това е момичето, с което се сблъсках в тоалетната.

Тук обаче, дори и с моя нещастен френски, успях да схвана две думи: „момиче“ и „тоалетна“. Което идваше да покаже, че тя говори за мен. Останалите три момичета млъкнаха, оставиха чашите си на масата и се вторачиха в мен. Чувствах се като деветгодишна, която почуква на вратата в голямата зала и моли големите дали не биха могли, ако обичат, да намалят стереоуредбата, защото не можем да чуем магнетофоните в музикалната стая.

— По дяволите, Анджи, напълно изключих, че си тук! — изрече накрая Крейг, след като осъзна, че всички са млъкнали. — Това са Мари, Лиз, Жаклин и Солен.

Блондинката повдигна вежди и ме огледа от глава до пети.

— Анджела? — обърна се въпросително към Крейг.

Той кимна в ръба на поредната си чаша с бира.

— Солен — изрече с усмивка тя и ми подаде ръка, обаче без да благоволи да стане, за да освободи мястото на гаджето ми. — Ние също свирим на фестивала. Моля, това ваше вино?

Много, ужасно много ми се прииска да я намразя, обаче усмивката й ми се стори искрена, а силният й френски акцент в английския събуди у мен и други желания. Поех неловко моята чаша, докато продължавах да стоя права до стола на Греъм. Стараех се да се правя на непукист, но всъщност се молех най-сетне да се усети и да ми го освободи. Той въобще не помръдваше. Ама че кавалер!

— Значи вие сте в състав, така ли? — попитах.

— Уи — отговори тя. — Наричаме се „Стерео“. А със „Стилс“ вече сме свирили много пъти.

Останалите момичета продължаваха да се смеят, а брюнетката дори срита Крейг под масата. Очевидно свиренето не се е ограничавало само до музикалните инструменти.

— Ясно — кимнах, тъй като наистина нямах представа какво друго да кажа.

— Вие не в състав — каза Солен. Не бях много сигурна как да приемам казаното — като въпрос или твърдение. — Вие сте писател?

— Да — отговорих, зарадвана, че тя очевидно знае коя съм. — По-точно журналист.

— Вие пишете за бандата? — усмихна се пак тя. — За фестивала?

О, ясно. Тя си мисли, че съм музикален репортер. Това дали е добре?

— Анджела е тук с Алекс — намеси се Греъм. — Тук е с нас.

— Значи не сте писател? — погледна ме объркано Солен. — Работите за бандата?

— Не, не. Писател съм си. Пиша за списание „Belle“ в Америка — обясних, като се постарах да не звуча високомерно. Обаче много държах да й покажа, че не съм идиот. — Писател съм, само че не пиша за фестивала.

— Съжалявам, но нещо не разбирам — смръщи се тя, сбърчвайки миниатюрното си носле. — Пишете за Алекс в някакво модно списание?

— Не, не е точно така.

Опитах се да измисля някакъв по-прост начин, за да й обясня, чувствайки се напълно неадекватна. Защо не говоря френски, за бога?! Защо избрах специализация по история? Сега на никого не му пукаше какво знам за Индустриалната революция. И надали някога ще се заинтересуват. А никога през живота си не съм имала такава спешна нужда от одобрението на друга жена. Солен беше красива, член на роксъстав и толкова готина! Бях готова да се обзаложа, че свири на китара и всичко останало там. Тя беше същинска руса Карла Бруни, само че без хитрия, нискостъблен съпруг президент. Сигурна съм, че Джени никак не би я харесала.

Преди да се опитам пак да обясня, бяхме прекъснати от почукване по прозореца на бара. Беше Алекс. Погледна към мен, после към цялата маса, а накрая ми направи знак да изляза.

— Извинете — промърморих, оставих виното си, грабнах чантата си и буквално се запрепъвах през кафенето на уморените си от полета крака по посока на вратата.

— Извинявай, трябваше да проведа един разговор — каза Алекс, хвана ме за ръка и ме поведе далече от вратата.

— Ясно — казах и се завъртях, за да погледна към сцената, разкриваща се през прозореца. На Крейг вече му бяха потекли лигите по Мари, докато Греъм беше пуснал на Лиз и Жаклин нещо на айпода си и тримата клатеха дружно глави. Солен се обърна в стола си — по-точно в стола на Алекс — и ми помаха. Аз й помахах в отговор, обаче Алекс бързо ме издърпа зад ъгъла. — Тръгваме ли си?

Той кимна и продължи да върви.

— Добре ли си? — попитах и се заковах насред улицата. — Какво стана по телефона?

— Извинявай, просто става въпрос за работа. Звукозаписната компания иска от нас да свирим утре вечер, а аз съм толкова уморен. — Обгърна с две ръце раменете ми и направи опит да се усмихне. — Надявах се утре вечер да можем да направим нещо си наше. Тук има милиони места, на които искам да те заведа.

— Няма проблем, имаме достатъчно време — промърморих, повдигнах се на пръсти и го целунах леко по устните. Но после внезапно се дръпнах ококорена. — Да не би да си пушил?

— Брои ли се, ако съм си дръпнал от нечия цигара? — смотолеви гузно той. — Извинявай. Просто шокът ми дойде малко в повече. Имам предвид — от телефонния разговор.

Постарах се да не се мръщя. Но не ми беше никак лесно да сдържа чисто физическата си погнуса от докосването до устните му.

— Нямах представа, че пушиш — прошепнах леко замаяна. Не беше ли странно задето нямах представа, че някога е пушил?

— Не пуша — отговори той и извади от джоба си дъвка. — Затова просто няма какво да знаеш.

— Хубаво. Защото адски вониш — казах, хванах ръката му и я стиснах. — Само да си забравил да си измиеш зъбите преди лягане!

— Както кажеш — отвърна той и стисна по-силно ръката ми.