Линдзи Келк
Аз обичам Париж (19)

Осемнайсета глава

Обратното пътуване до Париж се оказа болезнено бавно, но поне ми даде възможността да се опитам да направя нещо с косата си. Та когато се изстрелях от вратите на влака на Гар дю Нор, вече бях успяла да създам нещо приемливо авангардно с елегантната лента за коса на „Алис“ и обилни количества сух шампоан, известен още като най-полезното изобретение след нарязания хляб. Впрочем сухият шампоан би трябвало вече да е заел първо място сред задължителните необходимости в живота, защото определено спестяваше много време на ужасно много жени.

Макар да не разбираше указанията ми, шофьорът на таксито определено схвана спешността на случая. Повторих името на хотела три пъти с кошмарен френски акцент, докато накрая не се сетих да го напиша на гърба на касовата си бележка от „Буутс“. Таксиджията погледна, изсумтя, изгрухтя и потегли с вид на пълен нещастник. Трафикът вече беше станал много по-зле, отколкото беше сутринта. Париж се беше събудил и вече се радваше на една активна неделя. Ама че хора! Защо всички едновременно бяха решили да се мотаят по улиците и да ядат пасти, когато аз трябваше да стигна закъдето съм тръгнала максимално бързо?! Дойде ред и на мен да изсумтя нетърпеливо, превъзбудена от огромните количества желирани бонбони и от очакването на срещата. Ето как значи са се чувствали Таня и Саша! Интересно.

Като по някакво чудо успяхме да пристигнем на Рю Амело, без да ми се налага да скачам от колата и да убивам мотаещите се безгрижно туристи, които бяха решили да пресекат пред моето такси, тъкмо когато светлините на светофара се сменяха, и без да му се налага на шофьора на таксито да ме убива, задето крещя през прозореца към вече упоменатите туристи. Забавно пътуване беше. Хвърлих някакви пари на таксиджията — може би твърде много, може би прекалено малко, скочих от колата и се втурнах в хотела.

— Мадмоазел Кларк? — вдигна изненадано глава Ален, когато нахлух в рецепцията. — Нали трябваше да бъдете в Лондон?

— Бях — провикнах се през рамо, докато натисках бутона на асансьора, — но после настъпи промяна в плановете. Сигурно нямате представа дали приятелят ми, ммм, мосю Райд е тук?

— Доколкото ми е известно, мосю Райд напусна хотела преди известно време — отговори Ален с искрено объркана физиономия. Напълно разбираемо.

— По дяволите! — Вратите на асансьора се отвориха, но прецених, че нямам никакво време да се качвам. Ако той вече пътува към фестивала, трябва и аз да тръгна натам. Веднага!

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Ален. Разбрах, че съжали още в мига, в който думите излязоха от устата му.

— Проблемът е следният, Ален — обърнах се към него и подходих със същата умолителна усмивка, която се оказа толкова ефективна при купуването на билета за „Евростар“. — Трябва да стигна до Арас. Всъщност трябваше да бъда там преди известно време, обаче направих огромна грешка и вместо това тръгнах за Лондон.

— Това определено е проблем — кимна Ален, за да ми покаже, че следи с интерес думите ми. Нещо, което определено ме впечатли.

— Нали? Та проблемът е, че сега нямам представа как да стигна до Арас. Там има един фестивал и аз веднага трябва да отида там. Можете ли да ми помогнете?

— Влакът за Арас тръгва от Гар дю Нор. Мисля, че следващият е в четири и двайсет — отбеляза той и сбърчи нос. Без да знае, но точно в този момент бе пълно копие на друг от лигата на великите рецепционисти — Джени Лопес. — Пътуването трае около един час. А след това отивате до площада пеша.

— Но аз току-що идвам от проклетата Гар дю Нор! — извиках, сграбчих в отчаяние ръба на плота и тропнах с крак. — А вече е твърде късно! Колко би струвало с такси?

— Много.

— Много?

— Много.

— Мамка му!

Отпуснах чело върху плота и зачаках прилива на вдъхновение. И чаках. И чаках. И…

— Може би аз бих могъл да ви помогна — изрече неохотно Ален. — Бих могъл да ви закарам до Арас.

— Вие майтап ли си правите с мен? — вдигнах глава и лицето ми светна по-ярко и от коледна елха. — Искам да кажа, сериозно? Сигурен ли сте? Защото това би било страхотно!

Някъде дълбоко в себе си осъзнавах, че това е твърде голяма услуга, която бих могла да приема от непознат, но някак си нямах, сили да откажа учтиво. Не бях изминала целия този път, за да объркам нещата в последния момент.

— Всъщност аз живея в Арас — поясни Ален, направи знак на своя колега и му каза нещо на френски със скоростта на картечница. — Затова просто мога да ви закарам на фестивала. И без това ми оставаха само няколко минути до края на смяната ми.

— Ако нямате нищо против, идеята наистина звучи страхотно! — изчаках го да мине пред плота на рецепцията и го прегърнах от благодарност. Едва когато се вцепени, осъзнах, че май съм прекалила с благодарностите. — Извинете — смотолевих.

— Насам, моля — промърмори той, изчервен като домат, и ми посочи вратата.

* * *

Докато минавах с кола през Париж за трети път днес, Ален слушаше историята ми с учтиво внимание. И тъкмо бях стигнала до онази част, когато зърнах Алекс и Солен, хванати за ръце, жестикулирайки като обезумяла и буквално подскачайки в седалката, когато си дадох сметка, че съществува известна вероятност Ален да е решил да използва повода да ми помогне като удобно извинение да се измъкне по-рано от работа. Стиснатата му челюст и побелелите кокалчета на пръстите му, здраво хванали волана, явно показваха, че не намира компанията ми за особено приятна. Може би не трябваше да изяждам цели две пакетчета желирани бонбони и един тоблерон на връщане от Лондон. Въглехидратната ми възбуда като че ли беше по-лоша и от странното ми желание рано сутрин да се наливам с шампанско.

— Е, та заради всичко това просто се налага да говоря с моя приятел, затова още веднъж благодаря за услугата — отсякох, прекратявайки излиянията си, след което се сгуших кротко на седалката. С периферното си зрение погледнах в огледалото, за да проверя какво е изражението му, чудейки се дали пък няма да иска да разбере какво става по-нататък. Обаче Ален просто въздъхна облекчено, вторачи се в пътя пред себе си, вкопчените му във волана ръце се поотпуснаха, а след няколко секунди едната от тях се протегна, за да включи радиото. Доста силно.

Струваше ми огромно усилие на волята да си овладея ръцете и да задържа устата си затворена, при това през цялата останала част от пътуването — за огромна радост на Ален. При всеки следващ километър, който изминавахме в мълчание, виждах как раменете му се отпускат все повече и повече, докато накрая не възвърна обичайното си спокойно излъчване. След двайсет мъчителни минути, запълнени с лошокачествен френски радиосигнал (никога не бих допуснала, че Ален е фен на кънтрито), спряхме пред централния вход на фестивала.

— Много ви благодаря! — промърморих за пореден път, докато се опитвах да отворя вратата. — Вие ми спасихте живота! Наистина! Направо нямам думи да изкажа благодарността си!

— Няма проблем — кимна той и разхлаби служебната си вратовръзка, с което потвърди подозренията ми, че след като види гърба ми, работният му ден наистина ще приключи. — Ще ви видим ли скоро в хотела?

— Надявам се да не е много скоро — отвърнах, докато излизах от колата. — Искам да кажа, дано не е по-рано от един час или нещо такова.

— Да, дано — повтори той, без въобще да крие намеренията си. Е, все пак ме бе докарал на фестивала и не ме бе изритал на магистралата, когато, без да искам, разлях половин кутийка пепси по цялата тапицерия на колата му. Поради което не можех да бъда нещо друго, освен много благодарна.

Затворих внимателно вратата, помахах му за довиждане, освежих устните си с гланц и се насочих към входа на фестивала. За разлика от всички други фестивали, на които някога съм имала нещастието да присъствам, наоколо не се виждаше нито една кална поляна. Огромната сцена беше издигната в единия край на (представяте ли си само!) главния площад! Не бях много сигурна какво точно съм очаквала, но това беше много красиво. Реших, че е добро предзнаменование дето пропускът ми на гост все още ме чакаше на портала. Влязох и започнах да се озъртам. Тук определено бъкаше от народ. И как ще открия Алекс насред толкова много хора?

— Ти си същински гений, Анджела — промърморих си под носа. — Уреди си да те доставят по средата на нищото в страна, чийто език не владееш, не разполагаш с работещ телефон, а после очакваш да откриеш приятеля си сред десет хиляди души!

А онова, което особено много затрудняваше задачата ми по намирането му, бе фактът, че поне шейсет процента от въпросните десет хиляди човека бяха облечени точно като приятеля ми. Всички битници и хипари на Париж се бяха пренесли в Арас и като че ли си бяха довели подкрепления и от други места. Затова, колкото и да не ми беше приятно, нямах друг избор, освен да се насоча към сцената и да проверя дали няма да мога да се вмъкна отзад при изпълнителите. Беше крайно невероятно да открия Алекс точно там, защото той винаги стоеше навън, за да гледа останалите групи, но пък Крейг нямаше начин да не е там. Как да откаже, горкият, на безплатните студени напитки и горещите мацета? Нямаше начин да е някъде другаде.

— Мисля, че трябва да съм в списъка на „Стилс“. Анджела Кларк — казах, когато се приближих до двамата здравеняци, охраняващи входа към кулисите. После вдигнах под носовете им пропуска си. Е, не беше точно джедайски трик, но би трябвало да сработи. Те обаче само ме погледнаха, спогледаха се и продължиха да се правят, че не ме виждат.

— Не, наистина, повярвайте ми! Трябва да съм в списъка! — изрекох, надявайки се да не ги лъжа. — Търся Алекс Райд?

— С мен ставаме двама — изрече един познат глас зад мен. Завъртях се на пети и зърнах пред себе си Греъм, понесъл калъфа на китарата си. Хвърлих се на врата му.

— Какво става, Анджи? Къде е той?

— Какво искаш да кажеш с това къде е? — попитах и никак не ми се искаше да го пускам, докато той ме отръскваше от себе си. Беше толкова хубаво да видя добрия стар Греъм! Струваше ми се цяла вечност, откакто снощи му пожелах „лека нощ“. — Аз дойдох тук да го търся!

— Но аз си мислех, че си се върнала в Лондон — поясни той, размаха пропуска си пред двамата здравеняци и те се отдалечиха малко, за да ни пропуснат да влезем. — Не замина ли?

— И откъде накъде ще си помислиш, че съм в Лондон? — запитах и точно тогава зърнах Крейг, облегнат на бара, да се сваля с някаква блондинка. Ама естествено.

— Защото получих някакво откачено съобщение от Алекс по гласовата поща, в което ми казва, че си го напуснала и си заминала за Лондон, затова той трябвало спешно да замине, за да те върне. — С тези думи Греъм измъкна от джоба си своя айфон, натисна няколко бутона и ми го подаде. — Искаш ли да чуеш?

Притиснах топлия телефон до лявото си ухо, а с пръст притиснах дясното, за да заглуша виковете на тълпите, приветстващи поредната група на сцената, и да чуя съобщението.

„Здрасти, човече! Мммм, налага се да замина за Лондон и да открия Анджела. Оплесках нещата и сега трябва да ги оправя.“

Преглътнах едва-едва. Заминал е за Лондон? Тръгнал е след мен?

„Ще се опитам да се върна за концерта, но, от друга страна… мммм… може и да не успея. Все пак ще се постарая. Съжалявам, приятелю!“

Върнах бавно телефона на Греъм. Всичкият цвят от лицето ми се бе оттекъл, правейки напълно безпредметен огромния труд на горките гримьорки от „Буутс“.

— Ти търси ли го после? — извиках. Алекс е заминал за Лондон? Но защо Алекс ще ходи в Лондон? Откъде Алекс е разбрал, че съм заминала за Лондон?

— Разбира се — промърмори Греъм, бутна нагоре тъмните си очила и ме изгледа кисело. — Обаче не можах да се свържа с него. Сигурно защото все още не са успели да осигурят добър сигнал и под вълните на океана.

— Да, тук си прав — потвърдих, без да обръщам внимание на иронията в тези думи, както и на факта, че с всяка следваща размяна на реплики между нас той се ядосваше все повече. — Но на някакъв етап се възстановява, когато излезеш от другата страна на Ламанша. Може ли пак да опитаме?

— Ето, заповядай! — натика той телефона обратно в ръцете ми. — Аз трябва да отида да проверя звука. В случай, разбира се, че и последният член на моята банда се появи и успеем да излезем на сцената.

— Разбрах! — поздравих вече гърба му, защото той се изнесе с широки крачки напред и в най-буквалния смисъл на думата издърпа Крейг от блондинката и бара. Никога не съм се чувствала добре, когато точно Греъм ми се сърди за нещо. Отне ми няколко секунди, докато схвана как да натисна бутона за повторно набиране на последния набран номер на айфона, след което зачаках да се включи. За щастие, включи се.

— Здрасти, Греъм! — отговори веднага Алекс и автоматично се впусна в извинения. Не можах да го спра. — Много съжалявам, човече! Знам, че прецаках и теб, и Крейг, обаче наистина трябва да говоря с Анджела! Позволих на тази ситуация да излезе от контрол и сега просто трябва да я накарам да се върне с мен или най-малкото поне да ме изслуша! Ще се върна за нашия концерт. Кога трябва да свирим?

— Не знам — запелтечих в телефона. — Но със сигурност знам, че не съм в Лондон.

— Анджела?

— Да?

Настъпи мълчание. Болезнено продължително.

— Алекс?

— Анджела, в Париж ли си?

— Всъщност в Арас.

— И не си в Лондон?

— Не съм.

— А беше ли в Лондон?

— Ами… за мъничко.

Още една продължителна пауза.

— Ще ми свърши батерията — изрече накрая Алекс. — Ще ми направиш ли една услуга, ако обичаш? Да си седнеш на задника за известно време и да не мърдаш никъде, докато не се появя?

Кимнах отривисто.

— Да не би да кимаш срещу телефона? — попита той.

— Да.

— Окей.

И затвори.