Линдзи Келк
Аз обичам Париж (2)

Първа глава

И през трите дена, в които ме нямаше, Ню Йорк пак не си бе направил труда да се поохлади. Когато приятелката ми Ерин предложи да се изнесем в крайбрежната й вила за един дълъг уикенд, един бог знае как не се хвърлих от прозореца на офиса й на осемнайсетия етаж, само и само да стигна по-бързо там. Обаче единствената полза от трите дена на плажа бе, че бяха направили завръщането ми в този лепкав град още по-трудно. Бях изминала само някакви си две пресечки до спирката на метрото, а токчетата ми вече бяха потънали в размекнатата смола между плочките три пъти. Ужас! Почти започнах да си мечтая за дъждовна лятна събота в Уимбълдън. Почти.

Единственият начин, по който бих могла да оцелея в тази пресищаща жега, бе да изляза навън колкото е възможно по-символично облечена, а след това да прекарвам колкото е възможно по-дълго време пред олтара на климатика. Днешният ми екип за оцеляване се състоеше от нищо повече от едно бледорозово потниче от „Американско облекло“ (въздългичко) и гривна. Гривната идваше да покаже, че съм вложила известен замисъл в облеклото си, а не съм се измъкнала от нас просто по бельо. Ако бях в Лондон, никога не бих си позволила да изляза от къщи толкова разголена, обаче днес бе прекалено горещо за прояви на благоприличие. Пък и когато излязох от нас, нямах усещането, че съм забравила да се облека. Точно сега обаче бях само на една лента за коса разстояние от онази лудата, дето обичаше да посяда пред денонощния магазин срещу квартирата ми по прозрачен халат и сутиен.

Но веднъж попаднала в хладната безопасност на климатизираната мотриса, аз отново се превърнах в елегантна дама — хванах се с една ръка за дългия прът в центъра и смених обувките си с високи токчета за вечните чехли, почиващи в чантата ми на Марк Джейкъбс. Това ме върна към онзи незабравим миг, когато чантата се бе появила в моя живот. За мен тя бе по-ценна от всичките ми други притежания. Никога не я оставях на пода, винаги проверявах дали съм сложила капачетата на химикалките, преди да ги пусна в нея, следях гланцовете за устни да не текат и в онези години за нищо на света не бих сложила вътре чифт мръсни обувки. А сега, докато ровех в търсене на левия чехъл, ми се прииска да пролея една горчива сълза за разшиващата се подплата и отдавна изтеклите карти за метрото, за смачканите салфетки и десетките хартийки от дъвки, които днес се боричкаха на дъното й. Стилно, няма що.

На Юниън Скуеър направих смяната и усетих, че започвам да се усмихвам. В дълбините на стомаха ми се събуждаше онова познато потрепване, което никога не пропускаше да ме атакува в мига, в който се прекачвах на мотрисата за Бруклин. Е, може би имаше и известен плюс от връщането ми в града. Алекс. От друга страна, надали щях да изпитвам това потрепване така често, ако се преместех да живея при него. Или поне това ми бе обичайната мантра през последните месеци. Според моите приятели било адски абсурдно, задето съм продължавала да държа връзката ни „двупристанищна“. Този уикенд се бях уморила да обяснявам на Ерин — заклета жителка на Манхатън, чийто крак никога не стъпва отвъд 14-та улица, освен ако не е крайно необходимо, — че от Мъри Хил до Уилямсбърг надали може да се нарече точно „двупристанищно“ разстояние. Освен това не бях особено убедена, че съм готова за подобна стъпка. Да, обичах Алекс. Да, исках да прекарвам с него колкото е възможно повече време. Но това не означаваше, че трябва автоматично да се приютя в неговото гнездо, нали така? Именно.

След като изтътрузих крака от влака и се изнесох с пъшкане нагоре по стълбите, спрях за момент и се огледах. Исках очите ми да се пригодят отново към ярката слънчева светлина. Както винаги, Алекс бе кацнал на ъгъла на Бедфорд и Северна 7-ма улица, поклащайки глава в такт с онова, което излизаше от айпода му. Гъстата му черна коса бе отметната назад, но иначе изглеждаше абсолютно рошава, сякаш току-що беше станал от леглото. Което, предвид факта, че бе едва един следобед, най-вероятно бе точно така. И независимо че бе август, и независимо от лепкавата жега гардеробът на Алекс си оставаше неизменно същият. Тесни черни дънки, впити в краката му, плътно прилепнала към кръста му тениска и вечното кафе в ръка.

Поклатих глава. Как може да пие нещо толкова горещо в такъв горещ ден?! Само като погледнах чашката в ръката му и пак се препотих. Но дори един-единствен поглед към Алекс бе напълно достатъчен, за да накара потрепването в стомаха ми да се превърне в тръпки, пълзящи по цялото ми тяло. Прокарах, безименните си пръсти под очите си, за да изчистя евентуални петна от спиралата (дори и най-силно водоустойчивите спирали не биха могли да оцелеят на трийсет и пет градусовите температури на Ню Йорк), извадих слънчевите си очила от чантата и тръгнах напред.

— Здрасти! — приветства ме Алекс, хвърли чашката в близкото кошче за отпадъци и се приведе, за да ме целуне. — Как беше с Ерин?

— Възхитително! — отговорих и вдигнах, глава за още една, по-дълга целувка, от която изгубих ума и дума. — Следващият път трябва да дойдеш с нас. Провинстаун е много красиво местенце!

— Препичанията на слънце не са за мен — отбеляза той, хвана ме за ръка и ме повлече надолу по улицата. — А като гледам раменете ти, не са и за теб.

— Така си е — кимнах, наместих дръжката на чантата си върху презрамката на потничето и разкрих зачервена като на рак кожа. — Мисля, че може би ще бъде най-добре, ако не си подавам носа навън поне до септември.

— Хммм — стисна ръката ми Алекс. — Това малко ще пообърка плановете ми, но иначе не съм съвсем против подобна идея.

Хайде пак, онова смешно потрепване!

— И какви точно са плановете ти, ако смея да попитам? — изрекох, докато изминавахме пресечката до неговия апартамент. Той беше само на пет минути от спирката на метрото, но в тази непоносима жега ми се струваха като пет часа.

— Ами, поканиха нашата банда да свирим на един фестивал — отговори той и бръкна в прилепналото за тялото му джобче на дънките. Очевидно търсеше ключ, който отново не беше там.

— Така ли? Ама това е страхотно! — възкликнах, бръкнах в малкото джобче на чантата си и извадих оттам ключа за апартамента на Алекс. Той го пое от ръката ми с обезоръжаваща усмивка. Направо не можех да повярвам колко много го харесвам. Откакто се познавахме, колкото и време да прекарвах с него, ако ни се наложеше да се разделим само за няколко часа, имах чувството, че е изминала цяла вечност. А после, само като го погледнех, изгубвах ума и дума, сякаш го виждах за първи път.

— Ето, виждаш ли защо те каня да се преместиш при мен! — изтъкна той, плъзна ръка през кръста ми и ме привлече към себе си за нова, по-страстна целувка, докато същевременно се опитвахме да се катерим по стълбите към апартамента му. Кожата ми настръхна от шока на надутите климатици в коридорите.

— Нищо не ти пречи да се научиш просто да си вземаш ключа, преди да тръшнеш вратата на апартамента зад гърба си — прошепнах, отдръпвайки се с леко болезнени устни. Да не забравя да си купя балсам за устни с по-силен слънцезащитен фактор! — Та какво казваше за този фестивал?

— Първо ти ми кажи, че този уикенд съм ти липсвал! — прошепна той и прокара пръст по долната ми устна.

Замълчах и за момент сведох очи към краката си. Тъкмо такива моменти ме караха да се чувствам като пълна идиотка, задето още не съм се върнала в Манхатън, не съм нахвърляла всичките си неща в няколко чанти и не съм се нанесла в апартамента му в Бруклин.

— Разбира се, че ми липсваше — промърморих, измъкнах ключа от ръката му и отключих вратата на апартамента. — А ти не си ли изплака очите по мен?

— Всяка нощ, когато не си при мен, си изплаквам очите по теб — отвърна ми ухилено той и се насочи директно към хладилника, откъдето извади две студени бири. — Но тъй като все още отказваш да се преместиш при мен, ще ми се наложи да свиквам.

Пуснах чантата си на един от неговите раздърпани дивани (по-добре там, отколкото на пода) и поех бирата. Това бе идеалният момент за Важния разговор. Да му кажа, че много ми се иска да се преместя при него, но всъщност мъничко ме е страх. Обаче моментът отмина.

Алекс изчезна в спалнята, но аз не тръгнах след него. Огледах се. Миниатюрната кухничка — ако нишата изобщо можеше да се нарече така — обсипана както винаги с кутии от храна за вкъщи и празни чашки за кафе. Два огромни, меки дивана, обърнати към високите от тавана до пода прозорци, от които се откриваше къпещият се под ярките слънчеви лъчи Манхатън. Отвътре не изглеждаше никак лепкав, омразен и потискащ. Изглеждаше много красив. И за случаите, когато на човек му писне да се наслаждава на гледката (ако това изобщо беше възможно), в ъгъла го чакаше огромният плосък екран на телевизора, чието записващо устройство вече бе настроено да съхрани всичките ми любими програми.

Дали наистина не се държа абсурдно? Какво толкова би могло да се случи? Когато се преместя, в кухнята няма да има толкова кутии от храна за вкъщи, а в банята ще има повече разкрасителни продукти. Ще си лягаме заедно всяка вечер, ще се събуждаме заедно всяка сутрин, ще излизаме, ще се връщаме вкъщи, ще гледаме телевизия, ще готвим, ще пазаруваме, ще чистим, ще се оплакваме, ще си писнем, ще спрем да правим секс, ще спрем да си говорим, ще започнем да си изневеряваме и накрая ще се намразим.

Божичко! Реших да последвам примера на чантата си и се отпуснах бавно на дивана. Надали тази моя вътрешна реакция спрямо предложението на гаджето ми да се преместя при него може да се определи като особено здравословна.

— Та за фестивала! — провикна се откъм спалнята Алекс. — Много е готино, свирили сме там и преди, обаче сега ни поканиха отново да отидем, на нещо като втора премиера.

— Това е страхотно! — провикнах се в отговор, докато същевременно се опитвах да изтрия онези отвратителни мисли от тъпата си глава. — Та кога ще бъде? Другото лято ли?

— Не точно. Другата седмица — отговори той, появявайки се на прага на стаята. — Не е ли страхотно?! Някой се отказал и веднага решили да го заместят с нас!

— И какво от това? — отвърнах, но усетих, че вниманието ми се насочва по-скоро към бицепсите, издули тясната му тениска. — По-добре, отколкото да ви забравят, нали така? В града ли е?

— Това е другото нещо, което исках да ти кажа — изрече той и се приближи към мен. — В Париж е. Франция.

— В Париж, Франция?

— Да. В Париж, Франция.

— Че има ли друг Париж?

— Париж, щата Тексас — отговори ухилено той.

— Така значи, умнико — промърморих и разтрих чело. — Значи следващия уикенд заминаваш за Париж, така ли? — Е, поне това ще ми спечели още две седмици, за да осмисля тази работа с преместването.

— Ние заминаваме за Париж следващата седмица! — натърти многозначително той. — Ще дойдеш, нали? Не ми се иска да те оставям сама в големия град след всичко, случило се в Холивуд!

— Нищо не се е случило в Холивуд! — отсякох аз и го плеснах по крака. Независимо от шеговитото му отношение към злощастното ми пътешествие до Лос Анджелис аз пак не можех да се отпусна, когато ставаше въпрос за това. Колкото и примамливо да звучи едно пътуване, при което са ти поели абсолютно всички разходи и при което трябва да вземеш интервю от прочут британски актьор, който на всичко отгоре се оказа гей и се опита да ме направи свой пиар, то едва не ми струваше работата, американската ми виза и Алекс. Затова смятам, че е напълно разбираемо да съм все още докачлива по този въпрос, нали така?!

— Добре де, добре! — Алекс сграбчи ръката ми, за да отклони удара. — Какво ще кажеш тогава да го приемеш като едно романтично пътешествие до Париж, а? Никога досега не сме ходили заедно на пътешествие!

— Прав си — кимнах и го оставих да плъзне пръсти надолу по ръката ми, за да ги вплете в моите. — Пък и открай време си мечтая да отида в Париж.

— Досега не си ли ходила? — погледна ме изненадано той. Аз само поклатих глава. — Ама това е на две крачки от Англия!

— Изпуснах екскурзията, след като паднах в един понор по време на практиката по география — признах си аз. — Един от онези моменти в живота ми, които не желая да си спомням.

— Нямам представа какво е понор, но ми звучи абсолютно в твой стил — изломоти той и ме целуна по устните. — Знаеш, че те обичам, нищо, че си ходещо природно бедствие, нали?

— Е, благодаря все пак! — усмихнах се, без да се обидя. Защото си беше самата истина — само тази седмица вече бях счупила две чаши. — Но това ходене до Париж няма ли да излезе суперскъпо? Още не съм се възстановила от разорението след Лос Анджелис.

„Разорена, обаче перфектно облечена — допълних си с усмивка наум. — С изключение на днес, де.“

— Няма нужда да се притесняваш за нищо — промърмори Алекс и започна да сплита една част от косата ми. — Как можеш да си помислиш, че ще те поканя да дойдеш с мен, а после ще очаквам от теб да си плащаш?!

— Но аз настоявам да си платя! — отбелязах смръщено. — Не можеш ти да плащаш за всичко! Знаеш, че не съм такова момиче!

— А аз си мислех, че всички момичета очакват някой да ги заведе в Париж, като им поеме всички разноски — подхвърли закачливо Алекс, като дръпна леко косата ми. — Или това е просто начин да се измъкнеш от пътуването така, както непрекъснато се измъкваш от поканата ми да се преместиш при мен?

— Не се измъквам от нищо — сопнах му се аз и издърпах косата си от ръката му. — Наистина искам да дойда с теб в Париж, само дето не искам ти да ми плащаш за това удоволствие! Ще измисля нещо, гарантирам ти! Но като казваш, че е следващия уикенд, значи ще съвпадне с рождения ти ден! С твоята велика трийсета годишнина!

Трийсетият рожден ден на Алекс бе надвиснал над хоризонта от месеци и макар той да се преструваше, че му е все едно, официалната линия на поведение ми забраняваше „да правя от мухата слон“, което, преведено от мъжки на нормален език, означаваше: „Щом аз не му обръщам внимание, значи няма да се случи“. Типична мъжка логика, която той прилага към почти всичките си действия.

— Че кой не си мечтае да прекара рождения си ден в Париж! — сви рамене той с престорено безразличие. — Просто звукозаписната компания очаква от нас да направим два концерта, а самият фестивал е в неделя, но ще гледам да освободя петъка си, за да можем да отидем на вечеря или нещо подобно. Каквото можем да направим в Ню Йорк, можем да го направим и в Париж, нали така?! Или може би още по-добре?

Целуна ме леко по устните и зачака реакцията ми. Ама че подла тактика има този човек! Отлично знае, че не мога да размишлявам нормално, когато се включи и целуването.

— Не знам. Казах ти, че никога не съм ходила в Париж — успях да изломотя между две целувки. — Кога тръгваме?

— В понеделник.

Изтръгнах косата си от ръцете му и се опитах да си спомня какъв ден сме днес. Това е проблемът, когато работиш вкъщи — губиш представа какъв ден е. Но все пак се сетих.

— Но днес е вторник, а аз имам толкова много работа и в квартирата, и на работа, и… ама това са само шест дена!

— Никога няма да престана да се дивя на завидния ти интелект! — промърмори той, но без да спира с целувките. Вече се бе преместил към врата ми и ме буташе назад на дивана. — Няма нужда да се паникьосваш, Анджела! Просто си приготвяш един сак багаж, казваш на твоите хора от работата, че ще им пращаш текстове за блога ти от Париж, оставяш Ванеса в квартирата и отлитаме за Париж! Толкова е просто! И ако смяташ да ми излизаш с разни феминистични номера и да настояваш да си платиш билета, по-добре си запази тези пари, за да ми купиш подарък! Така де! Колко пъти ще ти казвам да престанеш да преиграваш!

— Вероятно още веднъж няма да навреди — смотолевих и се предадох. Обвих ръце около врата му и се поместих под него на дивана, докато неговата ръка се движеше по бедрото ми и под памучното ми потниче. — Значи казваш, че този уикенд съм ти липсвала, така ли?

Усетих дъха му в ухото си и тръпките, които този път плъзнаха по тялото ми, бяха вече от съвсем друго естество.

— Сякаш не го знаеш!