Линдзи Келк
Аз обичам Париж (15)

Четиринайсета глава

Когато усетих, че главата ми окончателно се замайва, реших да превключа на мохито, за да ускоря тази част от вечерта, която очевидно трябваше да прекараме в бара. По някаква странна причина пиянската ми логика ме убеди, че проблемът ми е конкретно във виното, а не в алкохола изобщо. Не че в момента имах някаква работеща логика, разбира се. След като няколкото чаши ми вдъхнаха куража да реша, че е за предпочитане веднага да говоря с Алекс за онова, което видях, вече нямах търпение да го направя. Обаче Виржини очевидно не бързаше. Като че ли отново бе превключила на вечното си позитивно настроение, обаче имаше и нещо друго — нещо, което като че ли не беше съвсем наред. Вбесяващата й напереност като че ли си беше отишла и тя ми изглеждаше замислена за нещо. Опитах се да й разкажа за работата, която съм свършила във връзка със статията, обаче тя отговаряше на пиянския ми ентусиазъм с леки кимвания, тъжни усмивки и по някоя и друга едносрична реплика. А когато се опитах да я заговоря за евентуално нейно преместване в Ню Йорк, тя в най-буквалния смисъл на думата изпищя, сви рамене и се извърна към прозореца.

Накрая се отказах и се върнах към своето мохито, само дето се оказа, че съм изпила и него твърде бързо и сега единственото, с което разполагах, бе непоносимо сладкия разтопен лед на дъното с вкус на мента. Краката ми все още ме боляха от маратона из града предишната вечер, но си знаех, че ще се справя със стоенето на концерта, а и Виржини ми беше казала, че мястото е съвсем наблизо. Оказа се права. Оказа се, че сме само на две минути път оттам. И не само че бяхме на две минути път оттам, а и Казино Нуво бе точно до кафенето, където се бяхме срещнали с Алекс през първата ми вечер тук. Бохемският Париж безсъмнено бе относително тясно пространство — когато научиха този факт, краката ми се изпълниха с неземно щастие. Ала вече поне от половин час Виржини не се бе усмихнала нито веднъж. Може би се сърдеше, защото все още не й бях върнала обувките, не знам. Когато извърнах глава към фината си нова приятелка, забелязах, че тя щракаше бързо по клавиатурата на някакъв айфон, който за първи път виждах.

— Ти имаш айфон? — възкликнах, опитвайки се да завържа някакъв разговор с нея. — Страхотно!

— О, да! — кимна тя и се изчерви. — Търсех магазин, откъдето да ти взема зарядно за компютъра, та го взех от там. Голяма глупачка съм да не се сетя, че вече и тук си имаме магазин на „Епъл“.

— А преди малко не беше ли с друг телефон? — запитах, загледана завистливо в многобройните приложения на телефона й. Ако щете вярвайте, но пристрастеността към „Епъл“ може да се превърне в болест.

— Ъммм, да — кимна тя и безгрижно пусна айфона в чантата си. Направо не можех да гледам — ама така ще го надраска! — Засега все още използвам и двата номера, защото не всичките ми познати имат новия.

— Да, разбирам те. Аз също използвах два телефона по едно време — отбелязах и й кимнах с надеждата, че най-сетне ще благоволи да изпие виното си. — Имах си моя телефон плюс служебното блекбъри. Не знам защо обаче в мига, в който реша да използвам блекбърито, то се разваля и не мога да се свържа с никого. Трябва и аз да си взема айфон.

— Може би — кимна Виржини и отпи дребна глътчица вино. — Обади ли се в офиса да ти го оправят?

— За телефоните ми отговаря Сиси — поясних. — А както става ясно, тя не желае да ми помага. След като заредих лаптопа си, изпратих имейл на отдела за интернет поддръжка, обаче все още никой не ми е отговорил. Изпратих имейл и на редакторката си, от „Look“ — Мери. Исках да й кажа, че Сиси ме прецака яко, но и тя още не ми е отговорила. Или поне не беше последния път, когато проверих.

— Изпратила си имейл на редакторката си? — изпищя уплашено Виржини. — Какво й каза?

— Спокойно, нищо не е станало. Мери е шефката ми от „Look“, не от „Belle“, а Сиси е нейна асистентка. На хората от „Belle“ не съм казвала абсолютно нищо, така че не се паникьосвай! Няма да имаш неприятности. Ако не нещо друго, ти си по-скоро герой. Смятам да им разкажа как именно ти спаси положението със статията и с всичко останало.

— Окей — благоволи да се усмихне най-сетне тя. — Е, познаваш момичетата от „Belle“, но ще се постарая да не се тревожа.

Като че ли обещанието ми да кажа някоя добра дума за нея най-сетне успя да я развесели, защото тя буквално запрепуска по улицата пред мен. Едва успявах да я следвам — краката ми едва издържаха непоносимото парене. Брей, това момиче върви изключително бързо за миньонче!

След не повече от две минути Виржини рязко спря и посочи към опашка от хора пред огромна тъмна врата. Беше едва няколко минути след десет, обаче тълпите за концерта вече почваха да се събират. За момент като че ли забравих колко ядосана съм на Алекс и се изпълних с гордост. Направо не можех да си представя какво ли е да виждаш, че публиката се реди да те гледа как правиш нещо, което много обичаш. Защото надали някой ще благоволи да се нареди на опашка, за да гледа мен как се тъпча с морска храна или как се изтягам за тричасов маратон на „Следващият топмодел на Америка“. Отбелязах си мислено, че е крайно време да направя нещо с живота си. Или най-малкото да помисля по въпроса.

Когато се приближихме до вратата, Виржини започна да обяснява на френски на невероятно отегченото момиче пред вратата със списък в ръце, че ние и двете сме в този списък и че да, наясно сме, че вратите все още не са отворени, обаче на нас не ни пука, защото аз съм гаджето на вокалиста на „Стилс“. Аз от своя страна се постарах да не си задавам въпроса още колко време ще мога да се кича с тази титла, като същевременно повдигнах многозначително вежди към момичето пред вратата с изражение в стил „да, точно така“. Не ми беше за първи път, но май още не бях успяла да се усъвършенствам.

Докато вървяхме опипом през мрака на основната зала на клуба, аз едва не се фраснах в огромната желязна стълба в средата. Наоколо се щураха различни хора, предимно журналисти и приятели на приятелите, а подгряващата група в момента проверяваше звука си.

— Ще отида да намеря Алекс — изкрещях на Виржини, опитвайки се да надвикам настройването на инструментите. Май тази проверка на звука наистина бе наложителна. — После ще се видим на бара, става ли?

Тя кимна и се облегна на стената, придобивайки автоматично каменно изражение. Доколкото можех да преценя, то бе предназначено за двете момчета, които вече си шептяха нещо и я сочеха изпод стълбата.

След скоростна безцелна разходка из заведението най-сетне успях да зърна някого, който ми заприлича на човек, работещ тук, и му набутах под носа картата ми за неограничен достъп (голяма работа съм, нали?). Абсолютно безчувственият френски хипар ми посочи към металната стълба и поклати глава. Да бе, вярно, май това беше единственото място, където не бях търсила. Поех си дълбоко дъх, стегнах се както за изкачването по стълбите, така и за разговора, който нямах представа как да проведа, и започнах да катеря стълбата. Там открих нещо като уютно сепаре, където бяха поставени малки кожени канапета и ниски масички. Още едно показване на вездесъщия си пропуск на поредния плешив нещастник — и бях вътре. За нещастие обаче Алекс не беше. Всъщност наоколо нямаше никой. Приведох се над перилата на балкона, опитвайки се да привлека вниманието на Виржини. Вдъхнатият ми от мохитото кураж се бе изпарил доста бързо и сега сърцето ми биеше като обезумяло. Нямах желание да се конфронтирам с Алекс за каквото и да било. Или поне не тук и сега. Исках просто да изгледам концерта с любезна физиономия. От ВИП балкона се разкриваше страхотна гледка към сцената и, което беше още по-важното, предлагаха безплатни напитки, обаче Виржини не гледаше към мен. В интерес на истината тя старателно избягваше да гледа накъдето и да е, тъй като пак пишеше нещо на айфона си. Момчетата, които се криеха под стълбата като двойка троли хипари, се бяха замъкнали на бара и вече съвсем очевадно се стараеха да привлекат вниманието й, но те имаха точно толкова успех, колкото и аз.

Бях коленичила на едно от кожените канапета и махах на Виржини като обезумяла, мечтаейки си повече от всякога да разполагам с нормален, работещ телефон, когато осъзнах, че музиката се бе променила. Вече не беше неясният рок на подгряващата група — беше Алекс. Смъкнах ръцете си, за да го погледам. Стоеше в центъра на сцената, прегърнал китарата си, проверяваше настройките, от време на време изсвирваше няколко акорда, а след това задаваше на техника по звука някакви въпроси на френски. Чувствах се адски странно, когато го слушах как говори толкова леко на чужд език — сякаш беше съвсем друг човек. Макар че, като се замисля, ако фактът, че той говори перфектно френски, бе единственият, който научих по време на това пътешествие, щях да бъда безумно щастлива. След малко зад него се появиха Греъм и Крейг и започнаха също да настройват инструментите си, докато Алекс продължи да дърпа струните, да пее и да спира, докато не се увери, че звукът е идеалният.

— Спомням си кога написа тази песен.

Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера кой е. Но въпреки това го направих. До мен бе коленичила Солен. Бе скръстила ръце върху металните перила пред нас, отпуснала брадичка върху тях. Беше се вторачила в сцената и се усмихваше замечтано.

— Бяха само броени седмици, след като се събрахме да живеем заедно. Аз страдах от носталгия по Париж, а той полагаше огромни усилия да ме направи щастлива. — Отпусна глава върху ръцете си и се извърна към мен със същата усмивка. — Още по-хубава е, когато я пее на френски!

Стиснах устни и хванах здраво перилата. Не разполагах с някоя остроумна фраза, с която да я затапя. Единственото, с което разполагах, бе неистовото желание да я цапардосам по главата, да я нарека кучка и да й изкрещя да се разкара. Което би било изключително удовлетворяващо, но не и постъпка на зрял човек.

— Понякога, когато я пеехме заедно, звучеше още по-красиво! — Хвана дългата си руса коса и я метна през едното си рамо, след което започна да я реши с пръсти.

— Разкарай се, кучко! — изрекох все така вторачена право напред. Е, оказа се, че не съм много зрял човек. Но поне не я ударих. — Нали каза, че си имаш ново гадже?

— Така ли съм казала? — Като същинска изпечена харпия, Солен не реагира на смехотворната ми детинска обида. — Анджела, мислех, че сме приятелки!

— Нищо подобно! — сразях я аз. — Мислела си как да ми откраднеш гаджето!

— О, стига! Държиш се като дете! — засмя се мило тя. — Няма нужда да крада гаджето ти.

— Така ли? — Нещо не ми харесаха въздушните кавички, които отбеляза около „да крада гаджето ти“. А това, че ме нарече „дете“, ми хареса още по-малко. Нищо, че може би бе точно така.

Тя въздъхна и поясни:

— Алекс винаги е бил мой. Затова просто няма нужда да крада нещо, което отдавна си е мое.

Усетих, че започвам да се треса. Устата ми пресъхна от изпития алкохол. Обърнах се към нея и извиках:

— Ти чуваш ли се какви ги приказваш?! Защото никой друг не мисли така. Той не е твой — не се счита за твой от доста дълго време.

— Какво е станало с лицето ти? — попита тя, постави ръка върху устните си в престорен ужас и се разсмя. — Дано не боли много.

Не й обърнах внимание и се концентрирах върху задачата да не се разрева. Но като че ли за Солен нямаше никакво значение, че аз не се включвам пълноценно в разговора — задоволяваше се да говори от името и на двете ни.

— Много е тъжно, че на нас с Алекс ни се наложи да прекараме известно време разделени, но сега сме готови да започнем отначало — изтъкна тя. — Той също е готов.

— И вече е превъзмогнал факта, че си му изневерила като дърта уличница, така ли? — изрекох, стараейки се да запазя самообладание. Трудна задача предвид обстоятелствата.

— Вярно е, че извърших нещо много лошо, но и за това си имаше причина. Разговаряли сме много на тази тема.

— Сигурно затова и аз знам, че ти си дърта уличница — просъсках ехидно.

— Използваш много грозни думи — тръсна блестящата си коса Солен. — Ти си писател, нали? Нямаш ли някоя по-друга дума за мен?

Най-лошото бе, че наистина нямах. Нямах никакви други думи за нея. Само една непоносима буца в гърлото си и все по-неустоимо желание да повърна.

— Направих онова нещо, защото той ми идваше в повече — продължи Солен, като постави ръка върху моята. — Много обичах Алекс, обаче бях ужасно млада, а той все избързваше с нещата. След като ми предложи брак, аз се паникьосах, напих се, неговият приятел ни дойде на гости, а аз много разстроена… Преди да разбера какво става, вече бях в леглото с него и както обикновено става, точно тогава Алекс се прибра.

Дръпнах рязко ръката си като попарена. Как смее да ме докосва тази уличница?!

— Я чакай малко, върни назад! Какво точно каза?

— Не разбирам. Къде да се върна? — опули се срещу мен тя, самата невинност.

— Мамка ти! Много добре знаеш за какво говоря! — изкрещях, давайки си сметка, че вече едва сдържам желанието си да я цапардосам по главата. — Той ти е предложил брак? Алекс?

— Разбира се. Няколко пъти — отбеляза с невъзмутимо спокойствие тя и отпусна тъжно глава на канапето. — И оттогава насам всеки божи ден ми се иска да бях казала да!

Все така коленичила на канапето, аз се загледах към моя приятел в средата на сцената. Бе заменил акустичната си китара с електрическа и се бе концентрирал в монитора в краката си, за да я настрои. Под светлините на прожекторите косата му блестеше в синьо, а старата му тениска на „Нирвана“ — същата, която ми бе връчил като пижама през втората ми нощ при него (все пак съм жена — помня такива работи) — бе покрита от отпусната стара жилетка. Избелените му на коленете черни дънки разкриваха една идея в повече от допустимото от боксерките му, когато се навеждаше, за да оправи нещо монитора. Пръв ме видя Греъм и ми помаха, изобрази с уста едно беззвучно „здравей“ и предупреди Алекс. Той вдигна очи и ми се усмихна толкова слънчево, че не можах да не му върна усмивката. Макар че моята надали можеше да се сравни с неговата.

— И тогава аз се върнах в Париж. Без него нямах причина да оставам там. Ню Йорк вече ми изглеждаше мъртъв и отблъскващ — продължи сърцераздирателната си история Солен, обаче аз не отлепях очи от сцената и усещах, че дишането ми става все по-тежко. — Умолявах го да ме прибере обратно, изпращах му писма, посвещавах му песни, изпратих му дори самолетни билети, но нищо — сърцето му наистина беше разбито. А после започнах да чувам различни истории за него с различни момичета и така моето сърце също бе разбито.

— Това и аз съм го чувала — промърморих, обърнах се и седнах нормално на канапето. Това не може да се случва с мен! Не може да е истина! — Обаче после се запозна с едно наистина приятно момиче и започна да излиза с нея, и беше ужасно щастлив.

— Не ми изглеждаше особено щастлив, когато преди няколко часа се отбихме да пием по едно! — контрира ме тя. — Бих казала по-скоро, че изглеждаше объркан.

— Не смятам да стоя тук и да обсъждам връзката си с теб — отсякох и най-сетне намерих сили да се изправя. — Между вас с Алекс отдавна е свършено! И това го казва той! Казвал ми го е многократно. Изобщо не ми пука защо преди няколко часа бяхте в онзи бар, а още по-малко ми пука какво се надяваш да се случи! Защото няма да се случи. Всичко е свършено!

— Не, не е свършено. Съжалявам, Анджела, но ти си… — Тук направи пауза и ме огледа най-безсрамно от горе до долу. — … да, приятна? Но аз обичам Алекс и той винаги ще ме обича. Познавам го добре и отлично знам какво иска.

— Ами ако не иска точно теб? — запитах, усещайки, че като се изправи и препречи пътя ми към стълбата, Солен като че ли отне самоувереността ми. Тесните й дънки се впиваха в тялото й и не показваха абсолютно никаква излишна издутинка, а и нещо ми подсказваше, че под черната си блуза не носи дори сутиен. С дългата руса коса, разливаща се по едното рамо, и перфектно прилепващите пантофки тя беше като мое отражение в панаирджийско огледало.

— Обаче ме иска! — изсъска тя, присви очи и се приближи към мен. — Иска ме изцяло! Тогава защо изобщо да мисли за теб?

Не можех да я оборя с нищо. Избутах я от пътя си и се втурнах надолу по стълбите, опитвайки се да не се строполя по тях. Не че ми пукаше много дали ще се претърколя или не. Чантата ми подскачаше ритмично върху бедрото ми, докато си проправях замаяно път през главната зала. Нямах търпение да се махна по-скоро оттук, без да се обаждам на Алекс. Защото едно бе да чуя всичко това от нея, съвсем друго — той да го потвърди. И най-лошото — да ги видя заедно.

— Анджела?

Нямах представа кой ме викаше, а и не ме интересуваше. Просто исках да се върна в хотела, макар да нямах представа какво ще правя оттам нататък. Жалко, че не можех просто да се телепортирам там.

— Анджела, почакай!

Успях да стигна почти до тесния вход към клуба, когато бях буквално пометена от стадото фенове на „Стилс“, които точно в този момент бяха пуснати и влетяха в бара. Застинах в ужас пред тях, но секунда след това почувствах как някаква ръка зад мен ме издърпва бързо от пътя им и ме набутва в друга тъмна вратичка. Заопипвах стената за някакъв ключ, когато чух прищракване. След няколко примигвания с очи зърнах пред себе си Греъм. И много метли. Очевидно се намирахме в стаята на чистачката.

— Защо бягаш? — попита. — Не ме ли чу да те викам?

— Да… ами… искам да кажа… съжалявам — промърморих, свела очи към краката си. — Просто исках да изляза навън.

— Ако бях на твое място, бих изчакал наплива на тълпата да отмине — изрече той, постави ръка на рамото ми и продължи: — И… ъхъм… Анджела, стори ми се, че на балкона до теб зърнах Солен.

За втори път през последните няколко минути се вцепених. Никак не ми беше приятно да чувам името й — имах чувството, че виждам огромен паяк в красива вана.

— Значи наистина е била тя, нали? — отбеляза Греъм, съвсем правилно разчел реакцията ми. — Да знаеш, че Алекс ще побеснее, ако я види тук.

— А може би не — промърморих, преглъщайки сълзите си. Няма да плача заради тази жена! Или поне пред хората. Може би по-късно, когато остана сама, в леглото… Ще плача часове наред и ще си изплача очите. Уф, ама че мелодрама!

— Алекс наистина ще се побърка, ако разбере, че тя е тук, повярвай ми! — изрече съвсем сериозно Греъм. — Затова ще трябва да я открия и да я изритам оттук, докато не е…

— Докато той не й е предложил брак ли? Отново? — прекъснах го аз.

Греъм зяпна, но бързо прикри изумлението си с покашляне.

— А защо вместо да тичаш да я търсиш не попиташ Алекс защо беше в един бар с нея само преди няколко часа? — продължих, сритах една четка за под, която прасна Греъм право в кокалчетата на крака. — И как така тя е толкова сигурна, толкова категорично сигурна, че той все още е влюбен в нея?

— Анджела, той не е влюбен в нея! — изрече най-сетне Греъм, връщайки ми с крак четката за под. — Повярвай ми, знам го! Смея да твърдя, че познавам Алекс по-добре от всички останали — все пак сме заедно повече от десет години!

— Честно да ти кажа, вече не знам на кого да вярвам, когато единственият човек, който благоволява да ме осведоми какво става, е бившата му приятелка, която обаче вече е решила, че си го иска обратно и че ще се омъжи за него! — изстрелях изведнъж, неспособна повече да сдържам истеричния си пристъп. — И макар че уж го познаваш, не знаеше, че тази вечер той се е срещал с нея, нали? Може би той просто не ти казва всичко, защото знае, че не можеш да я понасяш!

— Слушай ме сега! Алекс наистина не я обича и също като мен не може да я понася! — повтори Греъм, макар че на мен не ми прозвуча чак толкова уверено колкото първия път. — Освен това отлично знаеш, че е луд по теб!

— Вече не знам какво знам — изрекох тихо, опитвайки се да се успокоя. Вдигането на скандал на Греъм нямаше да ми помогне с нищо. Е, може и да успее да ме накара да се почувствам по-добре, но само за малко. И в никакъв случай не би могло да изиграе ролята на решение в дългосрочен план.

— Искаш ли сама да поговориш с него, а? — предложи Греъм, като ме прегърна и ме притисна братски към гърдите си. — Той вече приключи с настройката на звука, така че мога да отида и да го доведа, ако искаш.

— Мисля, че сега единственото, което искам, е да се прибера в хотела и да се наспя — промърморих, като му върнах прегръдката. — Все пак утре е голям ден.

— Така си е, голям ден — кимна Греъм и ме пусна бавно. — Ами тогава… какво да кажа на Алекс?

— Нищо не му казвай — отговорих, протегнах се и за по-голям ефект се прозях. — Мисля, че не е добре да го стресирам преди концерт. Ще поговорим по-късно.

Това беше лъжа, естествено. Защото, ако дори само частица от казаното от Солен излезеше истина, то тогава стресът бе най-малкото, което възнамерявах да му сторя. Не е като да не съм го предупредила какво мога да сторя на мъжете. Идиот.

— Виж какво, не искам да го лъжа — сведе притеснено очи Греъм. — Затова, ако ме попита, ще му кажа, че си се прибрала в хотела и че може да ти се обади, нали?

— Както решиш — свих рамене и го дарих с бърза прегръдка. Като че ли сама бях започнала да си вярвам, че съм адски уморена. А не бе необходимо да го уведомявам, че точно сега не разполагам с работещ телефон.

— Сигурна ли си, че не искаш да поговориш с него още сега? — попита за всеки случай Греъм. — Защото никак не ми се ще да се прибираш сама в хотела и да превърташ в главата си всичките глупости, които тя ти е наговорила, и да се побъркваш, мислейки си, че са истина. Тази жена е съвършено луда, Анджи! Повярвай ми! Не трябва да вярваш и на една нейна думица!

— Да, така е — съгласих се неохотно. Защото поне за едно беше напълно прав — Солен действително бе луда. Но „луда“ не е равнозначно на „лъжец“. — Виж какво, след концерта ви тази вечер непременно ще говоря с него! Обещавам ти! А сега излизай на сцената! Хайде!

Успокоен, че няма да се хвърля в Сена, Греъм отвори бавно вратичката на килерчето, огледа се, за да се увери, че никой няма да ни стъпче, и ме подкани. След още една бърза прегръдка аз се измъкнах навън и поех с пълни гърди от приятния прохладен въздух на нощта. Бях толкова объркана и главата ми бе толкова претоварена с информация, че ми трябваше да извървя доста крачки, докато се сетя, че съм изоставила Виржини. Възмутена от собствената си глупост, аз изсумтях, обърнах се кръгом и тръгнах обратно към бара. Възпитанието изискваше поне да й се обадя, че тръгвам. Би било отвратително да я оставя просто ей така, съвсем сама, смятайки, че всичко ми е позволено.

Оказа се обаче, че всички, които само допреди няколко минути се бяха блъскали да влязат, бяха ударили по едно за загрявка и сега се бяха скупчили на улицата, за да пушат. Опитах се да се промъкна през тълпите колкото ми бе възможно по-учтиво, насочена към ярките светлини вътре и непоносимия шум. Обаче от свежия въздух главата ми се замая. И ми стана адски трудно да се ориентирам насред всичките тези впити дънки, маркови тениски и прецизно направени рошави прически. Като изключим факта, че моята коса бе естествено рошава и тежах цял тон повече от всички останали, аз се вписвах перфектно в тълпата. Джени надали би се зарадвала, но точно в този момент бях доволна, че не нося ботушките на Джузепе Дзаноти и рокличката с пайети на Баленсиага. Насиненото ми око бе предостатъчно, за да ме открои.

— Здравейте, трябва пак да вляза. Излязох преди малко — обясних на момичето пред вратата. Тя ме изгледа безразлично, а пред мен се изстъпи някакъв огромен тип.

— Аз съм в списъка? — рекох, погледнах към момичето, а после и към мъжагата, който си стоеше със същата безизразна физиономия като нея.

— Аз съм в списъка на „Стилс“, и… жо ма пел Анджела Кларк? — посочих за по-сигурно към листа в ръката й.

— Жо ньо парл лангле — подсмихва се презрително момичето, без да сваля очи от списъка, където името ми се оказа безвъзвратно задраскано. Чудничко!

Точно когато се канех да се откажа, решила, че ще изпратя сърцераздирателен имейл на Виржини като извинение, когато я забелязах да се провира между тълпата с айфон на ухото си. Стори ми се адски бясна. Последвах я надолу по улицата, опитвайки се да я настигна, без да прекъсвам разговора й, обаче тя се оказа ужасно бърза за толкова дребно момиче. Нищо чудно, че не обича да носи лубутенките си — с тази скорост ще си счупи врата още на третата крачка.

— Но аз не мога повече да продължавам! — чух я да крещи в телефона. — Не й помогнах със статията, тя няма да стане добре, какво друго искаш?

Продължих да вървя след нея, но този път по-внимателно, близко до стената. Тя зави и шумно въздъхна.

— Но какво друго да сторя, Сиси? Моля те, много мразя тези неща!

А, не! За тази вечер започна да ми идва в повече! Сиси? Тя говореше по телефона със Сиси?

— Може би — изрече бавно. — Добре де, приятелят й, има си друга в Париж, бившето гадже. И тя е много нещастна заради това.

Затворих очи и се постарах да си напомня да дишам. Това не е на добро. Говорят за мен? Говорят за Алекс?

— Да, тя е много красива, но не знам дали е вярно. — Тих смях. — Не, не мисля, че това значение има. И тя е секси, много. Предполагам, че той… Да. Напоследък не обръща внимание голямо на Анджела.

Е, поне това е вярно, не можеше да се отрече. Но иначе чакай малко? Какво всъщност става тук? В продължение на няколко секунди Виржини мълчеше и слушаше и издаваше звуци на съгласие, докато Сиси й нареждаше нещо. Чувах прекрасно грачещия й глас иззад ъгъла, но не разбирах какво точно казва.

— Да, може би. Тя се срещна днес с приятелка от Лондон и много се натъжи — продължи вече по-бавно Виржини. — И доколкото знам, не говори с американската си приятелка, да… Май се казвала Джени, да? И ако приятелят й изневерява, може би… да. И ако и статията е лоша, то тогава… да, може би би могла.

Би могла какво? Какво по-точно бих могла да направя?

— Не мисля, че ще ти бъде много лесно да я убедиш да напусне и вече ти казах, Сиси, че е изпратила имейл на твоята Мери, за да й каже, че си я подвела със списъка. Това ще бъде ли проблем?

„Разбира се, че не“ — казах си с горчивина. За Сиси нищо не би могло да бъде проблем. Все пак тя бе член на клана Спенсър. Значи това, че ми изпрати онзи списък с гадни места не е било просто нейната идея за майтап — тя целенасочено се е опитвала да се отърве от мен. Боже, какво не му беше наред на това момиче?

— Сиси, знаеш, че това не харесва ми! — изви жалостиво Виржини по телефона. — Да, знам какво казахме, но аз я харесвам! Не беше никак трудно да я отвлека от идеята за статията, ама това не е честно! Това е нейният живот, а не просто някаква си работа!

Плъзнах пръсти под очите си, за да изтрия някоя и друга непокорна сълза. Значи тя съвсем сериозно се опитва да ме провали? Да съсипе живота ми? И Виржини е част от този план? Значи в крайна сметка тя е същинско момиче на „Belle“. А аз бях такава глупачка. Разбира се, че не би могла да е мила! Никой не може да бъде чак толкова мил! И сега, като се замисля, си дадох сметка, че винаги съм търсела извинения за неща, които не са се връзвали, просто защото я харесвах. Кога най-сетне ще си науча урока? Кога най-сетне ще разбера, че не мога да продължавам да бъда толкова наивна, че на хората просто не може да им се вярва?!

— Може би тя сама ще го реши — казваше тъкмо Виржини. — Защото в Ню Йорк вече не й остана нищо, заради което да остане. Вероятно ще бъде по-щастлива, ако се върне в Лондон?

Надникнах иззад ъгъла и точно в този момент Сиси изпищя толкова силно в телефона, че накара Виржини да го дръпне от ухото си.

— Да, знам, че не ти пука дали тя е щастлива, но аз също не съм щастлива от това — въздъхна тя. — Вече направих всичко, за което ме помоли. Говори ли вече с Дона?

И започна да гризе късите си нокти, кимайки на онова, което чуваше.

— Сиси, нали договорката ни беше такава? И сега ще можеш да ми уредиш визата, да?

Кимането премина в треперене и красиво нацупените й устнички се стегнаха в тънка линия.

— Не, с интервюто ще се оправя и сама, трябва ми само визата.

До този момент не бях виждала Виржини истински ядосана, но колкото и да не е за вярване, това й състояние бе много повече за вярване, отколкото доскорошната й поза на вечно позитивната моя почитателка. И бе доста успокояващо. Защото си бе напълно човешка, нормална реакция. Нищо че бе на човек, който буквално се бе изплюл върху мен.

— Не можеш да го направиш! — изкрещя в телефона. — Направих, каквото искаше, не мога да накарам друг човек да се премести в друга държава! Сиси, ти ми обеща…

Тук вече излязох иззад ъгъла, вкопчила се здраво в дръжката на вярната ми чанта.

— Анджела! — превключи автоматично Виржини на усмивка. Макар и не особено бързо. — Тъкмо излязох да те търся.

За момент просто стоях и я гледах. А после, изведнъж, всичко избухна в главата ми. Как ми взривиха куфара, как Джени не ми говори, как се спънах в тъпите маратонки на Алекс и си разбих лицето, как се издъних със статията за „Belle“, как Алекс реши, че вече не иска да живее с мен, как Солен ми съобщи, че си връща Алекс, колко ми липсваше Луиза, как тя щеше да си има бебе, а сега и това тук. Вече действително не можех да намеря думи за това колко съм бясна. Затова не си направих труда да търся думи. Просто зашлевих Виржини през лицето.

— Анджела! — изрева тя и сложи ръка върху горящата си буза.

Вторачих се в дланта си. Брей, това се оказа доста по-болезнено, отколкото си мислех, че ще бъде. Но изненадващо удовлетворяващо. Дори и гласовете в главата ми вече бяха изгубили ума и дума. Край нас бе започнала да се събира малка тълпа. Наоколо се носеше шепот и ахкания. Раздвижих пръсти, погледнах към Виржини, свих рамене и обърнах гръб на цялата жалка ситуация. Виж ти! С всяка следваща секунда ми ставаше все по-добре. Не че насилието решаваше нещо. Просто понякога наистина помагаше.

— Анджела, почакай, моля! — примоли се Виржини и тръгна след мен. — Анджела!

— О, престани! — промърморих и продължих да вървя, усещайки, че започва да ми олеква. — Чух всичко. Затова просто ме остави на мира!

— Не, аз не бях… Ти… чу? — извика тя и се изстъпи точно пред мен.

— Да, чух — потвърдих. — Затова просто се разкарай!

— Но аз нямах никакъв избор! — извика Виржини. — Ще ти разкажа всичко. Пуснала съм си документите за журналист в американския „Belle“, обаче още не мога да получа визата, която ми трябва. И Сиси каза, че ще помогне.

— Сиси не помага на никого — промърморих и се опитах да мина покрай нея, обаче тя не ме пускаше. — Останах с впечатлението, че го знаеш. — Тук вече не издържах, бутнах я лекичко и продължих напред.

— Не съм те излъгала! Ние с нея не сме приятелки! — започна да подтичва до мен Виржини. Нямаше никакъв смисъл да се опитвам да й избягам — вече знаех, че може да върви много бързо. — Тя разбрала, че съм подала молба за онази работа и ме попита дали мога да ти помогна за статията. И аз наистина съм голям фен на твоя блог, ти си моето вдъхновение!

— И каква част от това вдъхновение те вдъхнови напълно да ме прецакаш? — запитах, заковавайки се на място. Но по-скоро защото вече се бях изгубила, отколкото, че много държах да я слушам. В Ню Йорк бе доста по-трудно да се изгубиш. Париж може и да е много красив, обаче адски труден за ориентация.

— В началото си мислех, че наистина ще ти помагам със статията, затова се съгласих — занарежда тя. — Но след като приех задачата, говорих със Сиси и тя каза, че шефката ти се притеснявала, че списание „Belle“ е вредно за кариерата ти, че не искала да го правиш, обаче ти си й казала, че въпреки това ще го направиш, а след това тя била казала на Сиси, че ще те уволни.

— И ти й повярва?

— Да, защото списание „Belle“ наистина не става за всички — призна Виржини. — Особено за добрите хора.

— Знаеш ли какво се канех да кажа за теб? — изсмях се аз. — Смятах да кажа, че ти си добър човек и че работиш за „Belle“! Странно, нали? Голяма глупачка съм била!

— Аз си знам, че не съм добър човек — призна си автоматично тя. — Но най-много от всичко на света искам да работя в Ню Йорк! Това е моята мечта. А Сиси ми каза, че ти си била истинска кучка, затова тогава не ми стана толкова зле. Докато не се запознах лично с теб.

— Сиси е казала, че съм кучка? — ококорих се аз. — Олеле! Присмял се хърбел на щърбел!

— Извинявай, сега не те разбрах — рече Виржини и ме хвана за лакътя. — Но едно знам — че ти не си кучка. Кучката съм аз, но ако искаш, все още има време да ти помогна за статията. Съжалявам, постъпих много лошо, но все още си мечтая да отида да работя в Ню Йорк!

— Не ми трябва твоята помощ — излъгах, макар да си знаех, че ми трябва. — Статията си е съвсем наред, просто трябва да я пооправя. А на теб ти е крайно време да престанеш да се опитваш да ме спечелиш отново на своя страна, защото разбра, че вече си разкрита! Всъщност и двете сте разкрити ти и проклетата Сиси Спенсър!

— „Съвсем наред“ не е определение, достатъчно добро за „Belle“ — не се отказваше Виржини. — Моля те, позволи ми да ти помогна! Беше много глупаво от моя страна да помагам на Сиси, повярвай ми! Чувствам се ужасно!

— И с основание — изрекох, като свалих ръката й от лакътя си. — Защото си направила сделка с дявола. Надявам се да те захапе където трябва.

Относително убедена, че се движа в правилната посока, оставих Виржини на улицата и се насочих право към хотела, като наполовина вървях, наполовина подтичвах.