Линдзи Келк
Аз обичам Париж (21)

Двайсета глава

Минаха доста часове, докато се върнем в Париж, в нашата стая в хотела, и докато останем сами, Виржини се бе запиляла нанякъде с Крейг, уж да пийнат по едно, без да обръща внимание на многократните ми предупреждения под формата на сритване в пищялите, които й отправях в микробуса на връщане към града. А Греъм бе отишъл да си легне. Както благоволи да сподели, многоактното ми солово изпълнение му било докарало мигрена. Много мило. Направо не ми се искаше да си представям какво би му се случило, ако бях пяла. Сигурно инфаркт? Нетърпелива да избегна каквито и да било конфронтации относно изпълнението си на сцена, почти през цялото обратно пътуване бях играла любимата си роля на спяща красавица, отпуснала глава върху гърдите на Алекс, отлагайки неизбежния „разговор“. Вече всички в Арас знаеха за приливите и отливите в нашата връзка, но дори и аз нямах представа какво ще стане оттук нататък.

Алекс задържа вратата и аз побързах да се намъкна в стаята, внезапно изпълнена с притеснение да остана насаме с него. Поставих внимателно чантата си на масичката, което май беше безпредметно предвид удара, който бяха получили тя и лаптопа ми преди няколко часа. Но все пак понякога не вреди да бъдеш и внимателен. Въздъхнах шумно и се обърнах към Алекс, който продължаваше да стои до вратата.

— Няма ли да влезеш? — смотолевих притеснено.

— Искаш ли да вляза? — повдигна въпросително рамене той.

— Искам да знам къде беше миналата нощ — промърморих, отпуснах се на леглото и се загледах в очуканите си пантофки. — Искам да знам също така защо ме последва до Лондон.

— Последвах те, защото, когато тази сутрин се прибрах, видях, че паспортът ти го няма, а си беше забравила разпечатката за разписанието на влаковете, която са ти дали от рецепцията — отговори той, прекоси стаята и седна на един стол. — А нощта прекарах с приятел.

— А защо си търсил паспорта ми? — запитах. Реших да оставя проблема с „приятеля“ за после.

— Проверявам паспорта ти всеки ден — сви рамене Алекс. — Не се обиждай, но както знаеш, лесно губиш разни неща. Кой, според теб, връща ключовете ти на мястото им в онази кула до входната врата в апартамента ти? Защото повече от сигурно е, че не си ти.

— О! — възкликнах разчувствана.

— И тъй като знам, че вече си мислиш най-лошото за приятеля, за когото ти споменах, обаче няма да посмееш да ме попиташ, въпросният приятел беше всъщност братът на Солен — продължи Алекс. — Те двамата не се спогаждат особено, но ние с него си останахме приятели и до днес поддържаме връзка. Много свестен тип е. Исках да обмисля някои неща, а и Греъм ми каза, че ще се прибереш в хотела, защото имаш мигрена, и че не трябва да ти се обаждам. Затова отидох при брата на Солен.

— Греъм ти е казал да не ми се обаждаш? — възкликнах. Браво на Греъм, че е излъгал, макар да каза, че му е трудно да лъже. Само дето, ако точно в този случай не беше излъгал, Алекс щеше да се върне в хотела и нито една от последните глупости нямаше да стане факт. Чудничко! Значи Греъм е виновникът за цялата тази суматоха, която се получи на фестивала.

— Да, така каза — отвърна Алекс и ме погледна през кичура коса, паднал върху очите му. — Но доколкото разбирам, не е било вярно. Снощи си говорила със Солен, нали?

— Така е — кимнах. — И преди това ви видях заедно в онзи бар.

— Господи! Ама защо просто не дойде при мен?! — извика Алекс и прокара пръсти през косата си. — Значи затова си отпрашила за Лондон! Анджела, колко пъти още трябва да водим онзи разговор, че трябва да си казваме всичко, което ни притеснява, при това веднага?!

— Е, казвай — побързах да замажа поредния си гаф аз. — Кажи ми защо беше в един и същи бар с бившата си приятелка, която толкова много мразиш?

— Защото тя не искаше да ме остави на мира! Защото не искаше да остави на мира теб! Защото държах да й съобщя, че всичко е приключило, много отдавна и завинаги, и че съм влюбен в друга, и че нищо, което тя каже или направи, не е в състояние да промени този факт! — Той се изправи, приближи се до мен, коленичи и хвана нежно ръцете ми. — Съжалявам, че не ти казах, но съобщението беше прекалено лично, за да го оставям на рецепцията. Все пак наистина смятах да ти кажа после. Каквото и да ти е казала, Анджела, запомни: тя не е част от живота ми! Излезе от него в мига, в който ми изневери, и никога повече няма да влезе обратно!

— Добре е да го знам — подсмръкнах, твърдо решена да не плача. Все пак имах още много въпроси, чиито отговори държах да чуя. — А какво стана онази вечер? На рождения ти ден?

— Ти ми кажи! — отвърна той, скочи на леглото и седна с кръстосани крака срещу мен. — Ти си тази, която изведнъж започна да се държи много странно.

— О, нееее! — изпищях. — Беше ти! Ти каза всички онези неща дето не си искал да се жениш и да имаш деца, а после заяви, че вече не искаш да живееш с мен!

— О, това значи.

— Да, това.

— Ами — сведе очи към пода Алекс, — понеже ти непрекъснато повтаряше, че не искаш да се пренасяш още при мен, аз реших, че ще бъде по-лесно за егото ми, ако прехвърля топката в моето поле.

Намръщих се. Много мразех, когато Джени се оказваше абсолютно права за такива неща.

— Обаче аз искам да се преместя при теб — изрекох тихичко. — Просто бях уплашена заради… знаеш… заради последния път, когато живях с един човек.

— Аз също съм уплашен. Последният път, когато живях с друг човек, при мен също не се получи добре — прошепна Алекс, протегна ръка и отметна косата ми зад ушите. Беше невероятно мило от негова страна, че не направи никакъв коментар за отвратителния й вид. — Обаче много искам да живея заедно с теб. Искам да правя всичко заедно с теб!

— Ама нали каза…

— Да, знам какво казах и знам, че се държах като идиот. — Постави ръка на двойно наранената ми буза и поклати глава. — Но като че ли срещата със Солен ме подплаши много повече, отколкото си мислех, че може да стане. Не знам дали някога съм ти казвал, но тогава й направих предложение да се омъжи за мен. Беше изключително глупав ход от моя страна, защото нещата между нас и без това не вървяха, тя си имаше проблеми с визата, а аз реших, че по този начин ще мога да оправя всичко. Да, знам, това не е добра основа за създаване на връзка за цял живот.

— Ти не си ми го казвал, но тя успя — промълвих и поставих ръка върху неговата. — Но нали знаеше, че аз съм била вече сгодена? Щях да те разбера.

— Да бе, сякаш не изпадам в дива ревност всеки път, когато си спомня за това! — повдигна вежди той и се усмихна. — Наистина ли щеше да го приемеш хладнокръвно, ако ти го бях казал?

— Е, може би не веднага, но в крайна сметка щях да те разбера — признах си аз. — Вече разбирам, че не е нищо сериозно. Може би съм се питала защо не си ми го казал, но вече разбирам. И аз не бих се хвалила с миналите си намерения за брак, ако въпросният обект ми бе наврял под носа изневярата си.

Предпочетох да не споменавам, че сега мисля така, само защото Джени ми го обясни. Нека си мисли, че съм мъдра и разбираща. С течение на времето сам ще се увери дали е вярно или не.

— Е, та значи това бяха част от нещата, за които исках да помисля — изрече тихо той. — Точно след като казах на глас, че не ги искам, се замислих за тях.

— Така ли? — Незнайно защо, обаче устата ми внезапно пресъхна. — И до какво решение стигна?

— Че може би всъщност ги искам — изрече бавно и нежно той, вдигайки очи към мен. — Искам ги с теб!

— Наистина ли? — прошепнах вече в устните му.

— Наистина — прошепна в отговор той. — За мен това е връзката на моя живот, Анджела! Всичко предишно спира дотук! Аз съм твой, изцяло твой и можеш да правиш с мен каквото си поискаш. Ако искаш да се оженим още утре, излитаме директно за Лас Вегас. Ако искаш да се върнеш в Лондон, ще помоля Греъм да ми събере багажа от апартамента и да ми го изпрати и веднага се местим в Лондон! Ако искаш осемнайсет деца и къща с бяла оградка, добре — ще се хвана на работа в рекламата, ще си залижа косата и ще се превърнем в типична средна класа! Каквото пожелаеш! Започвайки още от сега!

— Е, може би на първо време ще бъде добре да започнем просто със съвместния живот, а оттам нататък да говорим за брак — изрекох тихо, нищо че сърцето ми биеше така, че щеше да изхвръкне. — Или за деца — допълних.

— Само да се надяваме, че когато започнем да си ги раждаме, няма да се окажат тъпи като мен и непохватни като теб, защото в противен случай ще бъдат прецакани още от самото начало — отбеляза той и завърши разговора с топла целувка. Аз го бутнах на леглото, без да свалям устни от неговите, и когато усетих познатата му тежест върху себе си, топлината на тялото му върху моето, всички противни гласчета в главата ми най-сетне се усмириха.

* * *

По-късно, докато лежахме с преплетени тела в тъмнината и аз рисувах с пръсти кръгчета по гърдите му, през главата ми мина една мисъл.

— Алекс?

— Мммм…

— Какво щеше да направиш, когато стигнеше в Лондон? Искам да кажа, как щеше да ме намериш? Нали знаеше, че телефонът ми не работи?

— О, да бе — промърмори той, прозя се, обърна се на една страна и ме притисна до себе си. — Утре сутринта трябва да се обадиш на майка си, за да я успокоиш, че си добре.

— Обадил си се на майка ми? — По-сигурно събуждане от това, здраве му кажи!

— Това е за утре сутринта — промърмори Алекс, целуна косата ми и допълни: — Сега заспивай.

— На теб ти е лесно да го кажеш — прошепнах ядосана. Толкова ядосана, колкото можех да бъда на мъж, който преди не повече от петнайсетина минути вършеше с мен някои изключително груби неща. — Направо не мога да повярвам, че си се обаждал на майка ми!

* * *

— Направо не мога да повярвам, че не ми се обади! — изпищя с все сила майка ми по телефона. — Първо се връщаш у дома, после не се връщаш. След това някакъв странен американски мъж ми се обажда и ме пита къде си. След това ти ми се обаждаш и ми казваш, че всичко е наред. Да, ама не е наред, Анджела! Затова веднага докарай проклетия си задник у дома, разбра ли? Цяла нощ не съм спала да те мисля и да се притеснявам, поболях се от тревога! Не знаех как да се свържа с теб! Пробвахме онова нещо фейсбук, но ти не отговаряш. Обадихме се на Луиза, звъняхме и в квартирата ти в Америка, после се обадихме на онова момиче Джени, а тя ми каза да се разкарам. Да се разкарам, моля ти се! Е, кажи ми сега, Анджела Кларк, какво да мисля при тези обстоятелства?

Затворих очи и набързо си съставих списък на всички хора, на които трябва да се обадя, за да се извиня за поведението на майка си.

— Съжалявам, мамо — изрекох, след като я изчаках да спре да диша като локомотив. — Вчера бе наистина малко смахнат ден, но сега съм добре и днес следобед се връщам в Ню Йорк. Всъщност вече трябва да затварям, защото трябва да бъдем на аерогарата доста по-рано.

— Нищо подобно! Автоматично се връщаш у дома, млада госпожице! Нервите ми вече не издържат! Първо, бягаш в Ню Йорк, после си развяваш шапката в Лос Анджелис, след това идваш в Париж, изведнъж се оказваш в Лондон… Не, връщаш се у дома!

— Мамо…

— Хич не ме мамосвай!

— Ще ме оставиш ли да довърша?

— Няма какво да довършваш! Веднага хващай влака и…

— Мамо, ще млъкнеш ли поне за малко? — Тя млъкна точно за една секунда. А после:

— Не каза ли току-що на майка си, на собствената си майка, да млъкне? — Бавно дишане. — Боже господи! Направо не мога да повярвам…

— О, не започвай пак! — Вече съвсем сериозно обмислях дали да не й затръшна телефона и оттук нататък да казвам на хората, че съм сираче, но бях наясно, че тя се държи така, защото се притеснява за мен и ме обича. Някъде дълбоко в себе си знаех, че е така. И се налагаше непрекъснато да си го напомням. — И американският мъж не е бил странен. Това е бил Алекс. Така че сега не започвай да приказваш, че непрекъснато ти звънят разни странни мъже, за да те питат за мен!

— Махни се от телефона, махни се… — започна да мърмори майка ми, обаче гласът й ставаше все по-тих и по-тих.

— Мамо? — извиках, без да обръщам внимание на Алекс, който ми се хилеше от банята. — Мамо, там ли си?

— Анджела, татко се обажда.

Зяпнах. Не бях чувала гласа на баща си месеци наред. Според майка ми той никога „нямало какво да каже“, макар че аз бях по-склонна да смятам, че просто тя не го оставя да каже каквото и да било. Освен това тя не обичаше той да говори по телефона, защото можело „да си въобрази разни неща“.

— Татко?

— Да. Как си, скъпа? — попита той, същински образец на спокойствието въпреки тракането и шума, които се носеха около него. Все още чувах майка ми как мърмори някъде наоколо, този път дори по-силно от преди.

— Много се радвам, че те чувам — изрекох и преди да се усетя, се разплаках. — Добре ли си?

— Да — отговори той. — Ти добре ли си?

— И аз да — отговорих. — Наистина съм добре.

— И казваш, че се връщаш в Ню Йорк, така ли?

— Да.

— Нали знаеш, че винаги, когато поискаш, можеш да се върнеш у дома?

Вече не чувах гласа на майка ми и заподозрях, че той се е заключил в шкафа под стълбите. Винаги съм се питала защо на онази врата има резе отвътре.

— Да, знам, татко.

— Е, в такъв случай се прибирай, а ние ще те видим, когато те видим — отсече той. — Обичам те, ангелче!

— И аз те обичам, татко! — Не исках той да разбира, че плача, но вече ми беше твърде трудно да спра. — Грижи се за мама.

— Разбира се — отвърна той и затвори.

Алекс беше спрял да се смее и ме наблюдаваше съчувствено от прага на банята.

— Добре ли си? — попита. — Ако трябва, да отидем до Лондон. Знаеш, че мога да те заведа у дома, ако искаш.

— Да, отиваме си у дома — кимнах и изтрих сълзите си. — Но не в онзи дом, а в нашия!

— Сигурна ли си? — изгледа ме той.

— Абсолютно! — отсякох и затворих телефона.