Линдзи Келк
Аз обичам Париж (16)

Петнайсета глава

Два завоя и две погрешни преки по-късно аз най-сетне се озовах във фоайето на хотела едва поемайки си дъх. С цел да се успокоя се престорих на невероятно заинтригувана от брошурите за Дисниленд. Както и можеше да се очаква, точно в този пореден безславен за мен миг на рецепцията беше Ален. Той стоеше и ме гледаше с усмивка на уста, но неистов ужас в очите. Не можех да не му призная обаче, че имаше известни основания — аз си изглеждах достатъчно страховито с всичкия този размазан грим и пожълтяваща синина под окото. Но поне не бях пияна. Е, може и да съм била мъничко, в техническия смисъл на думата, но не се чувствах пияна. Всъщност нямах представа как се чувствам.

— Бонсоар, мадмоазел Кларк — изрече Ален след проточилата се твърде дълго тишина. — Как сте тази вечер?

— Окей — отговорих и бръкнах в чантата си, за да извадя ключовете за стаята. Знаех, че са някъде там. Защото, за разлика от всичко друго в живота ми, тази чанта бе като че ли единственото нещо в моя живот, което никога нямаше да ме предаде. — Окей. Мисля.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той с ясно доловимо облекчение.

— Не, не. Добре съм си — изрекох, открих картата за вратата и я размахах триумфално, захвърляйки на пода онова, което се бе залепило за нея.

— Добре — усмихна се той и насочи поглед към монитора си, по-далече от мен.

Наведох се, за да вдигна непослушното парче хартия, което се бе залепило за картата ми. Никак не исках Ален да добави и епитета „мърлява“ към вече съществуващите в списъка му за мен „пияна“, „луда“ и „гола“. Но не беше някакво си непослушно листче хартия — беше пликът, който Луиза ми беше дала. Разкъсах го и извадих отвътре снимка. Беше случайно изловен кадър от нейната сватба. Двете бяхме в градината, след церемонията, тя пъхаше един изпадал кичур коса в кокчето ми, а аз държах и двата букета. Както винаги тя изглеждаше спокойна и безупречна, а аз изглеждах като нетърпеливо дете. Официалното облекло не бе сред онези, в които се чувствах в стихията си, та все едно тя плюеше върху някаква кърпичка, за да изтрие шоколадовия сладолед от лицето ми. Слънцето светеше яростно зад нас и правеше русата коса на Луиза почти бяла, като пътьом проблясваше в моя годежен пръстен. Аз бях сгодена. Но основното нещо, което ми се стори най-странно, бяха усмивките на лицата ни. Ние бяхме щастливи. Истински щастливи.

Отпуснах се безсилно в един от прозрачните фотьойли във фоайето и се загледах в снимката. Но колкото и да се взирах, момичето до Луиза вече изобщо не приличаше на мен. Аз вече не се виждах в тази жена. Тя изглеждаше доволна и уравновесена и като че ли единствената й грижа бе колко още ще може да издържи на десетсантиметровите токчета. И тази жена засега нямаше никаква представа, че само след два часа годеникът й ще чука своята тенис партньорка на задната седалка на колата им. С други думи, не й оставаше много време. Плъзнах пръст по снимката, като се спрях на диамантения си пръстен. Брей, аз съм била сгодена! Сгодена и подготвяща сватба. Точно в този момент тази мисъл ми изглеждаше безкрайно чужда, напълно непозната. Върнах снимката обратно в плика, преди да бе успяла да направи още поразии, и се загледах невиждащо в пода. А беше само преди година. Утре щеше да стане една година, а ми се струваше цяла вечност.

— Мадмоазел Кларк? — До мен стоеше Ален с кутия хартиени кърпички. Едва тогава осъзнах, че плача.

— Ален, разполагате ли с разписанието за „Евростар“? — запитах, изтривайки сълзите с опакото на ръката си, едновременно опитвайки се да изтрия и носа си. — За тази вечер?

— Доколкото ми е известно, последният влак за днес вече е тръгнал — отговори той, докато вадеше кърпичка след кърпичка. Веднъж започнала, аз трудно можех да бъда накарана да спра. — Искате ли да проверя разписанието за утре?

— Да, ако обичате — кимнах и непохватно натиках плика обратно в чантата си. Той изчезна зад монитора на компютъра си и започна да щрака бързо. А аз си седях неподвижно във фотьойла, а по бузите ми се стичаха огромни, горещи сълзи. Нямах представа какво точно правя, но поне правех нещо.

— Първият влак сутринта тръгва в седем и тринайсет. Все още има свободни места. Искате ли да ви направя резервация?

Вторачих се в чантата си и се загледах в пъхнатия в нея плик. Не извадих снимката — втренчих се единствено в красивия почерк на Луиза на фона на кафявата хартия. Там пишеше единствено „За Анджела“, но с толкова много целувки след това, че химикалът й бе почнал да свършва. Луиза никога не се задоволяваше с малко.

— Да, резервирайте ми място — отговорих, излизайки най-сетне от транса си. Вдигнах очи към Ален и допълних: — А бихте ли могли да ми резервирате също така и такси, което да ме закара там навреме?

— Но, разбира се — кимна любезно той. — Сигурно ще желаете и обаждане за събуждане?

— Не, не, с това ще се справя и сама, не се притеснявайте — промърморих и най-сетне се сетих, че имам крака. — Благодаря, Ален!

— А кога ще желаете да се върнете в Париж? — запита той, без да вдига очи от монитора си. Ефективност, твоето име е Ален.

— О, ами… за това не се тревожете — изрекох и още в мига, в който изричах тези думи, започна да ми се вие свят. — Ще се оправя оттам.

Ален вдигна очи. Вече не изглеждаше уплашен от мен — изглеждаше по-скоро разтревожен за мен.

— И само един ли да бъде билетът?

Кимнах. Пак бях изгубила дар слово.

— Добре. Билетът ви е резервиран за седем и тринайсет, таксито ще ви вземе от рецепцията в шест сутринта, а дотогава аз ще съм ви приготвил всичко необходимо. Към сметката на стаята ли да включа този разход?

— Ммм… не! Вземете го оттук. — И подадох служебната си кредитна карта. Защо пък да не се възползвам от нея, така и така ми я бяха дали?!

— Всичко е оправено! — отсече триумфално Ален, връщайки ми картата. — Бонсоар, мадмоазел!

Успях да изобразя на лицето си подобие на усмивка и се запътих към стаята си. И през целия път дотам нито веднъж не пуснах кафявия плик в чантата си.

* * *

Най-сетне в безопасността на стаята аз побързах да сваля всичко от гърба си, чувствайки се ужасно мръсна. В тъмнината бръкнах под възглавницата си и извадих оттам тениската и боксерките на Алекс, с които спях през последните няколко дена, и мълчаливо ги нахлузих. Тази нощ стаята изглеждаше странно огромна. Включих лампата на нощното шкафче и отворих чекмеджето. Ето и паспорта ми. Извадих го и го пъхнах в чантата си. Ах, моята чанта! Възможно е в крайна сметка да се окаже, че тази чанта е единственото хубаво нещо, което ми се е случило през тази година. Извадих също и чисто бельо, тениска и чистите чорапи, които бяха доставени от пералнята на хотела, и ги метнах на облегалката на стола. Колкото и да ме болеше сърцето за всички красиви неща, които бях изгубила, съзнавах, че този нов, минималистичен начин на живот също си има своите предимства. Не ти се налага да се тревожиш какво да облечеш.

Намеренията ми бяха да избегна разговора с Алекс. Когато се прибере, ще се престоря на заспала, а утре сутринта ще се измъкна, без да ме усети. Греъм беше прав — ние наистина трябваше да проведем сериозен разговор, но аз не бях в състояние да го направя, поне засега. За кратко време се бяха случили твърде много неща. Преди по-малко от седмица си мислех, че отивам в Париж с приятеля си за неговия рожден ден, а след това се връщам в Щатите, за да заживея при него. А сега, когато бях тук, ми беше казано, че: а) той не иска да живее заедно с мен, б) се връща при бившата си и в) аз може и изобщо да не се върна в Щатите. Затова се налагаше да си събера мислите, а това не можех да сторя тук. Мисля, че бих могла да го направя единствено в стаята за гости на Луиза, докато гледам някой сериал и нагъвам шоколадови десертчета. Вдигнах слушалката на телефона, надявайки се нощем тя все така да изключва звъненето, и набрах номера й леко изненадана, че все още го знам наизуст. Слава богу, телефонен секретар.

— „Здрасти, Лу! — Звучах безизразно и дрезгаво, сякаш цяла нощ съм се наливала с текила и съм пяла на караоке. — Хммм, тръгвам за вас. Влакът ми пристига в Лондон около осем и половина или някъде там. Ще ти се обадя, когато пристигна. Обичам те!“

Пропуснах миенето на лицето от страх да не се видя пак в огледалото и се плъзнах под хладните бели чаршафи. Нагласих алармата на блекбърито на вибрация и го пъхнах под възглавницата си. Поне ставаше за нещо. Чувствах се като зомби. Само за един ден бях преживяла толкова много емоции, че бях пълна развалина. Направо не можех да повярвам, че са изминали по-малко от четири часа, откакто помахах за сбогом на Луиза. Обърнах се по гръб и се загледах в тавана, после в красивата картина на стената. Ако не беше заради прекрасния Ален, със сигурност щях да я открадна. Затворих очи, обърнах се на една страна и зачаках да чуя ключа във вратата.

* * *

Следващото нещо, което обаче чух, бе тихото жужене под ухото си. Сграбчих го и изключих алармата, след което замръзнах, очаквайки да разбера дали съм събудила Алекс. След две секунди си дадох сметка, че нещо не беше наред. Обърнах се внимателно. Трябваше ми известно време, докато схвана. Алекс не беше там. Не беше в леглото. Не беше и във фотьойла до прозореца. Изобщо не беше в стаята.

Алекс не се бе прибрал в хотела.

Неспособна точно в този момент да разсъждавам какво би могло да означава това, аз се измъкнах от леглото и се запътих директно към банята. Значи снощи бях взела мъдро решение, отказвайки да се погледна в огледалото — направо не беше за вярване какво бе в състояние да ти стори едно падане само след два дена! За щастие същите тези последици ме бяха направили повече или по-малко непукистка. Кой го интересува как изглеждаш във влака? Наплисках лицето си със студена вода, измих си зъбите и си взех бърз душ. Може и да не трябваше да бъда красива, но поне трябваше да бъда чиста. Дори и съкрушените от живота хора бяха длъжни да спазват хигиенните си стандарти.

Върнах се в стаята и се загледах към празната част на леглото. Сигурно съм заспала в мига, в който затворих очи. С изключение на мястото, от което току-що се бях измъкнала, леглото си изглеждаше така, както беше преди да си легна. Налагайки си да не мисля къде е и с кого и какво му прави, аз грабнах чантата си, излязох от стаята и тихо затворих вратата зад гърба си.

— Мадмоазел?

Ален си стоеше все така на рецепцията. Абе последните няколко часа имало ли ги е? Погледнах през вратата — слънцето вече грееше. Да, не съм се объркала. Сутрин е.

— Добро утро! — поздравих, изненадана от монотонния си глас. Звучах точно толкова скапано, колкото и изглеждах. — Таксито пристигна ли?

— Да — отговори Ален и посочи към голяма черна кола, която чакаше пред вратата. — Ще ви видим ли тази вечер?

— Вие някога напускате ли това бюро? — попитах, за да избегна въпроса.

— Понякога — кимна той. — Но не често.

Усмихнах се или поне положих усилия да се усмихна и се опитах да измисля нещо мило.

— Ами, много ви благодаря! Бяхте страхотен! Наистина великолепен!

— Таксито ви очаква — отбеляза неловко Ален и посочи към вратата. Очевидно не всички рецепционисти обичаха прекалените хвалебствия. Кимнах и се насочих към таксито. От друга страна, опитът ми с хотелски рецепционисти бе крайно ограничен. Може би някои хора наистина обичаха да помагат на другите. Странна работа.

Хвърлих се в таксито, казах на шофьора да ме закара на Гар дю Нор, пъхнах слушалките на айпода в ушите си и си избрах нещо шумно и отвратително. В шест сутринта Париж едва започваше да се събужда. Ако сега бях взела такси в Манхатън, дори и през уикенда, щях да видя най-малко десетина бягащи, поне същия брой хора, прибиращи се вкъщи след бурна нощ, и цяла поредица от садисти, излизащи от всеки „Старбъкс“ на път към офисите си. Обикновено минали първо през фитнеса. Никога нямаше да ги разбера.

Но не и Париж, или най-малкото онези негови части, през които бях минала. Тук всичко беше толкова тихо, толкова спокойно. Винаги си бях представяла Париж като град на нощния живот, с блестящата Айфелова кула, Мулен Руж, баровете и кафенетата. Но ето че на зазоряване градът само въздишаше и шептеше. Нямаше нужда да крещи — беше твърде изискан за крясъци. Париж бе градът, в който исках да живея, когато порасна. Ако изобщо порасна.

Пътят до гарата не се оказа толкова дълъг, колкото предполагах, и тъй като нямах какво друго да правя, седнах на масичка пред малко бистро и извадих лаптопа си. Не исках да оставам насаме с мислите си — точно в този момент не бяха никак приятни спътници. Включих се в безжичната интернет връзка на гарата и реших да пусна един последен блог. Един господ знаеше дали от „Look“ щяха да го публикуват, но аз бях твърдо решена да говоря, докато все още разполагах с този шанс.

„Приключенията на Анджела: О-ла-ла-бум!

Иска ми се да си излея за малко душата и се надявам да нямате нищо против. И преди съм имала проблеми с жени — че кой от нас не е имал, нали така? Но съвсем наскоро имах нещастието една друга жена тотално да ми разкатае фамилийката. И като казвам тотално, разбирайте го точно така. При това не само една, ами две. Всъщност три. По дяволите! Три жени за една седмица!

Абе какво става тук? Да не би някой да е разпратил някакво съобщение, за което да не съм разбрала? Да не би някой да е обявил тази седмица за Седмица на съсипването на Анджела?“

Спрях и се загледах в екрана. И накъде водеше всичко това? Имаше ли нещо друго за казване? Нямах намерение да преживея тотален онлайн срив. Това трябваше да спре, преди да съм започнала да посипвам главата си с пепел пред целокупната читателска публика или да налагам капака на най-близката кола с чадър. Всъщност аз нямах чадър. И по-добре.

След няколко минути страницата на „Look“ постепенно избледня, за да бъде заменена от снимка на мен и Алекс. Беше направена от Ванеса по време на сватбата на Ерин преди няколко месеца. Бяхме облегнати на перилата на балкона, загледани в гостите под нас. Ванеса бе хванала Алекс как шепти нещо в ухото ми — връзката му беше разхлабена, горното копче на ризата му — разкопчано, косата му както винаги рошава, закриваща лицето ми. Аз се смеех със затворени очи — едната ми ръка бе хванала перилата пред мен, другата почиваше върху гърдите на Алекс. Бузите ми бяха зачервени, гланцът за устни — размазан.

Преди да успея да се разплача, снимката изчезна и скрийнсейвърът я замени със снимка на мен и Луиза. Бях почти сигурна, че бе от последния ми рожден ден в Лондон. Двете си бяхме направили караоке в дневната й и се превивахме от смях и от чувствата, вложени в баладата, която изпълнявахме. Зърването на тази снимка ми повлия като шок — бях положила толкова усилия да блокирам всичките си щастливи спомени от Лондон, че сега ми се стори странно да гледам точно такъв. Да, онази нощ наистина падна голям купон.

Притиснах очите си с пръсти. Сега там нямаше спирала, която да размажа, но въпреки това не ми се искаше да се разревавам насред гарата. Започнах да дишам дълбоко през носа и устата си, загледана към тавана. Нямаше смисъл да плача. Това не е същото като миналата година. Сега не бягах. Сега просто правех избора си. Не скачах на самолета, надявайки се нещата да се наредят. Просто се качвах спокойно на влака със съзнанието, че най-доброто за теб не винаги е онова, което си искала да бъде.

Завъртях пръст върху мишката на лаптопа си и го събудих за живот. Прочетох още веднъж текста си, запаметих го и изключих лаптопа. Някой ден ще се върна на него. Едно много силно съобщение, че пътниците за моя влак най-сетне могат да се качват, ме накара да се раздвижа. Разтърсих чантата си, докато всичките боклуци в нея се разместиха достатъчно, за да разкрият билета и паспорта ми. Това не бе импулсивна реакция. Това беше решение. Правилното решение.