Линдзи Келк
Аз обичам Холивуд (6)

Шеста глава

Кратката разходка между хотелите „Рузвелт“ и „Холивуд“ беше напълно достатъчна, за да си внуша, че цялата онази история с галенето на бузата изобщо не се е случвала. А дори и да беше се случила, то причината за това е (както и можеше да се очаква), че Джеймс Джейкъбс просто не е свикнал да комуникира с жена, докато не й се пъхне в гащите. Само дето не беше точно така. Размисляйки за нещата през деня, аз си дадох сметка, че той е точно обратното на онова, което бях очаквала от него. Не беше арогантен, не беше груб и — крайно неприятно за Анджела Кларк, най-великия интервюиращ репортер на света — като че ли не беше особено склонен да говори за себе си. Хммм… Бях напълно подготвена да се влюбя в красивото му лице и дори очаквах да ми се наложи да стисна зъби, за да изтърпя идиотщините му, но онова, за което изобщо не бях готова, бе той да се държи любезно и мило с мен. Даже адски мило, ако трябва да бъде честна. Имах нужда от едно питие.

Стоях на покрива на хотел „Холивуд“ с мохито в ръка и съзерцавах огромните букви на хълма срещу мен. Не бяха станали по-реални от събота, когато пристигнах. Дадох си сметка, че ако животът в Ню Йорк е като във филм, само че на живо, то стъпването в Лос Анджелис прилича по-скоро на излизане на снимачна площадка. Всичко ми изглеждаше някак си изкуствено, сякаш ако градът не се окажеше достатъчно сполучлив, небето, хълмовете и знакът на Холивуд всеки момент можеха да бъдат издърпани и заменени от друга, по-добра версия. Приведох се през парапета и се опитах да обгърна с поглед всичко наоколо. Не, не става. Все така нереално.

— Хей, англичанке! Къде се губи Лопес?

— Здрасти, Джо! — усмихнах му се аз. Когато се подпря на перилата до мен, ръкавите на черната му риза се изпънаха под напора на огромните мускули. Не си го спомнях толкова масивен, но сигурно това е резултатът от непрекъснатото разбиване на коктейли. Моментални бицепси. — Нямам представа къде е. Цял ден обикалям по задачи и не съм я виждала.

— О, да! — кимна той и заслони с ръка очи от яркото слънце срещу нас. — Джени ми спомена, че си щяла да вземаш интервю от Джеймс Джейкъбс. Е, как върви?

Той погали бузата ми и имах чувството, че иска да ме целуне и на мен много ми се искаше да го направи, което сигурно ме превръща в ужасна жена, защото си имам сериозен приятел, обаче той нито ми се е обаждал, нито ми е пращал текстови съобщения, а и в крайна сметка не е ли готино, защото той е филмова звезда? Всичко това си го помислих, разбира се.

На глас изрекох:

— Ами, смятам, че върви добре.

Джо се изхили и отбеляза:

— Този тип е пълен въздухар! Нямам търпение да видя какви ще ти ги надроби!

— Не съм съвсем съгласна с теб — отбелязах леко изненадана. Не познавах достатъчно добре Джо, но никога не съм го възприемала като ревнивец. — Не е такъв, за какъвто го мислиш. Или по-точно — за какъвто го представят списанията.

— О, я стига! Аз не чета подобни боклуци! — махна с ръка Джо, обърна се и опря гръб в перилата на терасата. — Срещал съм го лично и мога да ти гарантирам, че е пълен кретен!

— Така ли? — изгледах го невярващо. — И къде го срещна? Кога? Той какво правеше?

— О, браво! Превърнала си се в истински репортер! — засмя се Джо. — Кой, къде, кога, как, защо? Променила си се, англичанке!

— Е, за това не знам — промърморих и опрях хладната чаша о горещото си чело. — Все още нямам ни най-бегла престава справям ли се или не.

— Според мен се справяш изключително добре — отбеляза Джо, постави леко ръка през рамото ми и ме дари с приятелска прегръдка. — Тук си от колко? Шест месеца? Започна от нулата, а ето че вече интервюираш разни въздухари от Холивуд! При това, ако смея да отбележа, изглеждаш много готино! Сигурен съм, че Лопес вече съжалява, задето те трансформира толкова добре!

— Благодаря! — промърморих. Стори ми се поне опит за комплимент. — Но мисля, че Джени няма никакви поводи да се притеснява. Тя е невероятен човек! И направо разкошна! — допълних, като на ум си напомних да не забравя да си запиша няколко точки пред Джени, ако все още ми се сърди за нещо.

— Да, Лопес винаги си е била такава. Като те гледам, животът с нея ти се е отразил много добре! — ухили се той и стисна лекичко рамото ми. — А между другото, какво стана с теб и онзи тип от Бруклин? Още ли сте скарани?

— Алекс ли? — Бях изненадана, че Джо все още си спомня за това. Той се премести в Лос Анджелис около месец, след като първият ни опит с Алекс така безславно приключи, а от този момент нататък аз нито веднъж не го бях споменавала. — Всъщност пак се събрахме.

— Много лошо! — отбеляза замислено Джо и задържа погледа ми точно една секунда повече от нормалното. Побързах да извърна очи към хълмовете. Абе, какво ми става днес? Да не би на челото ми да пише „Аз съм отчаяна и лесна“ или може би роклята ми продължава да бъде вдигната над гащите ми?

— Разкажи ми как се запозна с Джеймс — изрекох по едно време. — Да не би да е отсядал тук? — Може и да не ме биваше много като интервюиращ, но със сигурност бях ненадмината по смяна на темите на разговор.

— О, не беше тук — смръщи се Джо. — Беше из града. Не беше много приятно. Очевидно се мисли за много специален.

— Странно! — промърморих, неспособна да повярвам, че говорим за един и същи човек. — А с мен се държи изключително кавалерски.

— Е, може с жените да е различен — сви рамене барманът. — А онзи педал, с който се разнася навсякъде… Голям задник!

— Да, Блейк наистина е малко напрегнат — изрекох аз през стиснати устни, — но не разбирам как фактът, че е гей, автоматично го превръща в задник!

— Не ме разбирай накриво! — вдигна отбранително ръце Джо. — Нямам какво да деля с този човек! Но тук е Холивуд, което ще рече, че повече от половината от мъжете са педали! Той просто… ами… Може да се каже, че той просто не се сработва добре с другите!

— Знаеш ли, защо не вземеш тази вечер да дойдеш с нас? — предложих внезапно, а наум си казах: „С един удар — два заека. Джени ще ми прости, ако й заведа Джо, а Джо ще разбере, че Джеймс не е такъв, за какъвто го мисли.“ — Ще ходим в клуб „Теди“.

— С Джеймс Джейкъбс?

— И Джени — допълних дипломатично. — Хайде де! Джеймс надали ще благоволи да стои с нас! Просто ще ни вкара.

— Аз също можех да ви вкарам — изсумтя Джо.

— Няма значение кой ще го направи. Важното е, че много ще се радвам да дойдеш. Джени също — добавих и стиснах леко ръката му.

Джо се замисли, погледна за миг към бара, за който се грижеше по цял ден, а след това се обърна към мен и отсече:

— В колко часа?

* * *

Откакто влетя в стаята ми някъде към осем, Джени беше в доста по-добро настроение, отколкото когато говорихме за последен път. Но не беше споменала и думица за това, къде се е подвизавала през последните двайсет и четири часа. Единственото, което благоволи да ми обясни, беше, че просто „се е занимавала с разни неща“ — това бе отговорът на всички мои въпроси. Е, какво пък! След сякаш цяла вечност тя се появи от банята като богиня — къдриците й подскачаха около лицето й като ореол, кожата й блестеше от двата дена излагане на слънце, а на лицето й беше лепната най-заразителната усмивка, която бях виждала от месеци насам.

— Доколкото виждам, Лос Анджелис ти се отразява забележително добре — отбелязах, докато се борехме за място пред тоалетката. Искаше ми се за наказание да й вържа очите и да я оставя така да си оправя грима. Пада й се, защото там, където слънцето бе придало на кожата й златист отблясък, мен ме бе надарило с червени петна. Косата ми беше в не по-завидно състояние.

— Просто бях забравила колко е забавно — призна си тя. — Кара ме да се държа като подивяла. Кара ме да се чувствам… не знам… може би жива? Не е ли твърде мелодраматично?

— О, не! Отлично разбирам как се чувстваш — отбелязах, докато очертавах очите си с катраненочерен молив „Мак“. Целта на заниманието беше да отвлека вниманието на околните от непокорната си грива и белещия ми се нос. Не исках твърде много, нали? — Не конкретно за този град, но точно така се чувствам и аз в Ню Йорк. Може би просто си имала нужда да се махнеш оттам, да си дадеш шанс за ново начало.

— А сега имам нужда и от нещо друго — отбеляза тя, като ми намигна съзаклятнически, след което се зае с четвъртия пласт спирала за мигли. — Така де, известно ми е, че ти нямаш никакъв свободен ход спрямо Джеймс Джейкъбс, но на мен какво ми пречи да го взема за едно пробно кръгче, а? А после ще ти разкажа подробностите. Така ще се сдобиеш с най-ексклузивното интервю на света!

— Джени! — изрекох предупредително, докато се намъквах в новата си яркожълта рокличка на Филип Лим. Надявах се, че този слънчев цвят ще ми донесе и холивудско настроение. Засега единственото, което беше успял да ми донесе, е значително занижаване на кредитния ми лимит. Но иначе си беше хубаво тоалетче. — Не мисля, че идеята е особено добра. Ами Джо?

— Че какво за Джо? — направи се на разсеяна тя, изваждайки от гардероба си роклята, която автоматично разпознах като късметлийската й дреха — красива копринена рокля на „Алис и Оливия“ в яркочервено, пурпурно и златисто, с дълбоко остро деколте с аристократичен профил. Кръстосаните презрамки на гърба подчертаваха още повече златистия й тен и тънката талия, докато бухналата пола се завърташе при всяко нейно движение. Божичко, тази жена наистина е решила да действа сериозно! — Ако не греша, Джо вече имаше своя шанс. Пък и човек винаги трябва да се стреми към най-доброто, Анджи! Ако ти самата не си убедена, че заслужаваш най-доброто, как можеш да очакваш от хората да го повярват?!

— О, боже, Опра Лопес е отново на екран! — въздъхнах, преструвайки се на раздразнена. Междувременно стиснах устни, за да размажа гланца, който току-що бях нанесла. — Отлично знаеш, че аз най-много от всички на света ти пожелавам да изживееш една празна, безсмислена и адски страстна сексуална връзка, но трябва ли твоето „най-добро“ непременно да бъде човекът, от когото вземам интервю?

— Разбира се, че не — отговори Джени, обърна ме и огледа критично грима ми. — Така де, искам да кажа, че ако Джеймс познава Джейк Гиленхал, не бих имала нищо против да го заменя за него.

— Това няма да бъде никаква замяна — прошепнах, поемайки новия гланц за устни, който тя ми подаде. — Защото Джеймс определено е по-готин от Джейк. И много по-мил — поне така мисля. Както и по-добър актьор!

— Охо, май някой се е влюбил до уши! — изкиска се Джени и кимна одобрително, когато видя как ми стои прасковеният цвят. — А какво смята Алекс за подобна замяна?

— О, моля те! — изчервих се аз. Бях толкова щастлива, че тя отново ми говори, че просто не счетох за необходимо да й разказвам за галенето по бузата. — Дори и най-великата филмова звезда не би могла да замени моя Алекс! Не можеш да сравняваш страстта с любов, нали?

— Чакай малко, да не би вече да ти е казал, че те обича? — смръзна се Джени насред процедурата по пудрене на носа. — Кога се случи това и защо чак сега разбирам?

— Е, не ми го е казвал — нямаше как да не призная аз. — Просто исках да кажа, че не бих заменила с нищо онова, което е между нас.

— Анджи, защо просто не вдигнеш телефона и не му го кажеш? — изгледа ме Джени. — Какво чакаш още? Кой е казал, че ти не можеш първа да му го признаеш?

— Мразя те, когато превключваш на ролята си на Опра Уинфри! — промърморих, докато нахлузвах моите вечни лубутенки. Как е възможно някакви си прости червени подметки да трансформират един обикновен сандал със златисти каишки от „хубава обувка“ в „похарчи месечната си заплата за мен и аз ще те допълвам перфектно“? С тези обувки на Кристиан Лубутен сме преживели какво ли не, включително счупване на една ръка. И макар че би трябвало да ми напомнят за едни не чак толкова добри времена, ефектът, който имаха върху краката ми, беше почти магически. От което следва, че всичко останало им е простено.

— Значи така, а? Не искаш да си признаеш първа, така ли? — продължи да настоява Джени. Отлично знаех, че тази крава просто няма да миряса, докато не получи отговора, който иска. На всичко отгоре веднага ме усещаше кога лъжа.

— Не, не искам — въздъхнах и вдигнах крак върху ръба на леглото си, за да закопчея сандала. — Не искам да го признавам първа. Ясно ли е?

— Повече от ясно — изрече тя и приседна до мен. — Но всъщност аз вече знам, че го обичаш, скъпа! И мисля, че всички го знаят. Ерин го знае, Ванеса го знае, а мисля, че дори Скоти от ресторанта до нас също го знае! Затова няма начин и самият Алекс да не го знае!

— Той не се казва Скоти! — поправих я за кой ли път аз. — Значи мислиш, че трябва да му го кажа първа, така ли?

— Не. Просто искам да ти кажа, че не можеш да скриеш онова, което ти е на сърцето, Анджи. Но може би този път е добре да го изчакаш — допълни, докато оправяше косата ми. — Остави го да се поизпоти! Ако наистина те обича, ще ти го каже!

— Ако! — Минаха часове, откакто с него не бяхме говорили, а ето че аз вече започвах да се ядосвам, че не ми се обажда.

— Да имаш да ми казваш нещо друго, кукличке? — попита Джени. — Защото, ако той нещо е сгафил…

— О, не, разбира се! — побързах да го защитя. Поех си дълбоко дъх и се изправих. — Знам си, че съм параноичка. Но през последните два дена наистина ми е много трудно да се свържа с него. Хайде, стига сме говорили, а да тръгваме!

— Добре де, ясно! — кимна тя и нахлузи бързо сандалите си. — Но да не вземе да се оплаче, че не е бил предупреден! Само да видя и една сълзичка от очите ти заради него, и ще му ритам задника през целия мост Бруклин, така да знаеш!

— Първо ще трябва да те върна обратно в Бруклин — отбелязах, хванах я под ръка и я измъкнах от стаята. — Защото тук нещо започва да се чувстваш съвсем като у дома си!

— Добре де, дай първо да видим как ще се спогодим с твоята филмова звезда! — изрече закачливо приятелката ми. — А после, щом толкова се налага, винаги мога да долетя при теб с частния му самолет!

* * *

Джо вече ни чакаше на рецепцията, облегнат на стената. Беше с плътно прилепнали по краката му черни дънки и точно толкова прилепнала по тялото му сива тениска с дълбоко остро деколте. Очевидно бе приел изключително на сериозно съперничеството си с Джеймс. Нищо, че Джеймс нямаше никакво понятие за съществуването на Джо. Джени буквално се изстреля от асансьора и се намести в свивката на ръката му, изведнъж забравила всичките си мечти за частни самолети и къщи в Малибу — или най-малкото за времето, което ни беше необходимо да изминем разстоянието от рецепцията на хотел „Холивуд“ до колата на Джеймс, която вече ни чакаше отвън.

Не бях сигурна дали трябва да се радвам, или не, обаче веднага стана ясно, че той отново бе заменил хамъра с лимузината — за огромна наслада на Джени, разбира се. Ала нищо не можеше да се сравни с изражението на лицето й, когато се озова между леко ужасения Джеймс и леко териториално настроения Джо. Аз се задоволих с мястото си до Блейк на отсрещната седалка за петминутния път до хотел „Рузвелт“, като се опитах да се престоря, че неловките моменти с Джеймс и Джо никога не ги е имало.

Опитах се, но не успях.

— И защо само за някакви си пет минути път трябва да ходим с кола? — извисих глас аз, след като приключихме с представянето. — Не е особено добре за околната среда, не мислите ли?

— Искаш ли да видиш какво става, когато се замотая по булевард „Холивуд“ към единайсет вечерта? — обърна се риторично към мен Джеймс, докато смъкваше матираното стъкло на прозореца си. — Здравейте, дами! — подвикна към група момичета, които се мотаеха пред „Гап“.

— О, боже! Божичко! Вие не сте ли… — Високата брюнетка, която беше най-близо до лимузината, изпусна чашата си и заля целия тротоар под краката си с кока-кола.

Момичетата се наведоха и надникнаха в колата, оглеждайки ококорено Джеймс. Ако трябва да бъда честна, дори и да не беше мегазвезда, той пак би привлякъл женското внимание. Черната му риза се опъваше сексапилно по яките му мускули в стил „току-що завърших поредния си филм“, а макар и свободни, правите му дънки не бяха в състояние да скрият фантастичните му бедра. И макар вече да седеше на него, преди малко бях успяла да забележа задничето му, докато се преместваше на седалката си. Не че гледах конкретно него, разбира се.

— Точно така, аз съм Джеймс Джейкъбс! — ухили се той, вдигна ръка и любезно им помаха. — Приятна вечер, момичета!

Трите момичета като по команда пребледняха и останаха със зяпнала уста — поне докато Джеймс бавно издигаше обратно прозореца на лимузината си. След което започнаха неистово да пищят. И преди да успея да се облегна назад в седалката си, те вече бяха върху колата. В най-буквалния смисъл на думата.

— Стига игрички, Джеймс! — въздъхна Блейк, докато лимузината поемаше бавно напред, оставяйки горките момичета силно огорчени зад нас. — Всичко това ще се озове в скандалното й списание! Това ли искаш в крайна сметка?

— Така ли става навсякъде, където се появиш? — попитах, вторачена в момичетата зад нас, заковали се в средата на улицата и вкопчени една в друга, за да не паднат.

— Долу-горе — засмя се Джеймс. — Днес не го ли забеляза?

— Само в ресторанта — отговорих, прехвърляйки през ума си целия ден. Много е възможно хората вляво и вдясно от нас да са припадали, обаче аз бях толкова заета да се старая да не се влюбвам в Джеймс, че ако ще и собствената ми майка да се беше строполила пред нас, надали щях да я забележа. — Но това е истински кошмар!

— Е, свиква се — кимна той и се усмихна на Джени, която (за първи път през живота си) не смееше да отвори уста — само седеше и съзерцаваше Джеймс с най-абсурдната усмивка, която бях виждала на лицето й. Лицето на Джо обаче беше като градоносен облак. Е, май идеята ми няма да се окаже чак толкова добра. — Ще влизаме ли? — посочи към хотела пред нас.

Бяхме стигнали.

* * *

Нощен клуб „Теди“ се оказа не само приятен, а по-скоро сюрреалистичен. Подобно на всичко останало в хотел „Рузвелт“, и той беше оазис на бляскавия стар Холивуд. Докато вървяхме през затъмнения бар, дискретните сепарета, тапицирани във винено кадифе и съдържащи махагонови хора, аз имах чувството, че съм самата Елизабет Тейлър. Стига Елизабет Тейлър да се е притеснявала, че тежи колкото всеки две жени в заведението, взети заедно. Същевременно опитвайки се да не позволява на приятелката си да атакува всеки мъж наоколо. Но, от друга страна, може пък на Елизабет Тейлър да й се е налагало да прави всичко това, кой знае?!

— Божичко, Анджи, имам чувството, че съм умряла и съм отишла в рая! — прошепна ми под сурдинка Джени, докато ни ескортираха тържествено до една ВИП маса. — Винаги съм знаела, че точно тук ми е мястото!

— Само че не разчитай на мен винаги да бъда с теб, докато се мотаеш тук — прошепнах й в отговор. — Аз пък имам чувството, че някой е напъхал в роклята ми не мен, а един от близнаците Олсен! Как въобще ходят тези клечки наоколо? Освен това нещо ми подсказва, че Джо всеки момент се кани да цапардоса Джеймс. Или Блейк. Или и двамата.

Въпреки любезните опити на Джеймс да завърже някакъв разговор изражението на Джо си оставаше все така каменно — с изключение на случаите, когато аз или Джени се обръщахме към него. Освен това двамата с Блейк бяха започнали да си разменят злобни погледи още от мига, в който се бяхме качили в лимузината, а откакто пристигнахме в клуба, нещата станаха още по-трагични.

— Е, Джо — положих аз началото на своя набързо формулиран план за разсейване на напрежението, — често ли идваш тук?

— Ммммм — измуча Джо и завъртя шишето бира, което бе настоял сам да си купи от бара. — С няколко от момчетата в хотела. Нали знаеш, че понякога работя и като модел? Преди две седмици например работех в „Тропикана“, в бара на покрива. — И с тези думи той се настани между мен и Джени, премятайки ръце през раменете на всяка от нас. Отстрани движението може и да изглеждаше небрежно, обаче твърдият захват върху рамото ми подсказваше, че далеч не е такова.

Джени разсеяно хвана пръстите му и сплете своите в тях, макар че нито за момент не отлепяше очи от Джеймс. А аз полагах извънредни усилия да не осъществявам очен контакт с никого другиго, освен със самата себе си в огледалото зад бара. А, да, и с някой, който много приличаше на Кристен Стюарт. Да бе! Това е самата Кристен Стюарт!

— А мислил ли си да влезеш в актьорския бранш? — попита любезно Джеймс, докато наливаше щедри количества водка в чашата на всеки от нас от бутилката, която веднага ни донесоха.

— Все тая! — махна с ръка Джо, като извърна поглед. — Да бъдеш модел е едно, но да си изкарваш хляба с танци по чорапогащи — съвсем друго! Не мисля, че е за мен!

— Хей! — изгледа го на кръв Блейк.

Джеймс се засмя, безсъмнено в пълно неведение за огромния психологически проблем на Джо. И рече:

— Да, това е един от рисковете на филмите за супергерои. Но знаеш ли, че чорапогащите са удивително удобни? С течение на времето се свиква с тях.

— Чорапогащи ли? — изгука най-сетне Джени, пусна ръката на Джо и демонстративно стисна коляното на Джеймс. — Да не би и в момента да си с такива?

— Сериозно? — изгледа го с присвити очи Джо, докато Джени запозна масата с най-кръшния си смях. — Всички знаят, че актьорите са просто едни егоисти, които живеят в свой свят на илюзиите! И всички рано или късно минават през някаква рехабилитационна програма!

— Да не би да подгряваш Джени за следващото й превъплъщение като Опра? — опитах се да разведря обстановката аз, защото положението започваше да става нетърпимо. А както е добре известно, аз не съм от хората, които обичат конфронтациите.

— Не, просто смятам да се поразходя! — отсече Джо и собственически обгърна раменете ми. — Идваш ли, англичанке?

Джеймс ме погледна, обаче аз не бях сигурна какво се опитват да ми кажат тъмносините му очи. Отворих уста, за да кажа нещо, обаче Блейк ме изпревари.

— Да, идеята не е никак лоша! — изрече с предизвикателно присвити очи и отпи директно от бутилката с водка. — Може би и двамата не е зле да се омитате оттук!

— Аз ли? — подскочих сащисано. — Аз пък защо?

— Защото ти доведе тук този кретен! — отговори Блейк. — И що се отнася до мен, интервюто приключи. Всъщност, Джеймс, мисля, че трябва да тръгваме!

— Страхотно! Защо ти не вземеш да се изметеш оттук, педал долен?! — изграчи Джо в гърлото на бутилката си с бира.

— Как ме нарече току-що?! — изправи се внезапно Блейк. Само след частица от секундата след него се изправи Джо, а накрая и Джеймс.

— Хей, момчета, стига! — пъхна се Джеймс между двамата, които вече се бяха наежили един срещу друг. — Това не може да се случва наистина!

— Да, защото всички сте въздухари гадни! — изрева Джо, промъкна се покрай тях и помете Джени от седалката, като междувременно я запрати в скута ми. Тежестта на Джени Лопес не беше достатъчна, за да ми причини някакви особени неприятности, обаче водката със сода, която изля върху роклята ми, вече ми дойде в повече.

— О, мамка му! — извиках и скочих. Право в обятията на Джеймс.

— Трябва да се омитаме оттук! — извика Блейк и започна да дърпа Джеймс.

Аз застинах за момент, притисната в гърдите на Джеймс. Мократа ми рокля попиваше бавно в ризата му, докато накрая не се затопли от горещината на кожата му. И едва след като той ме грабна на ръце, сякаш бях лека като перце и тежах колкото половин Олсен, а не трима, пъхнати в една рокля, аз си дадох сметка, че излизаме от клуба.

— Анджи! — изкрещя Джени, надвиквайки музиката, все още на пода под масата. — Почакай ме!

— Джени! — размахах безпомощно ръце аз, избирайки кестенявите къдрици на Джеймс пред погледите и шепота, които се носеха покрай нас. И, о, боже мой! Проблясъци на светкавици!

— Блейк, върни се за нея! — изкомандва го Джеймс, докато влизаше с широка крачка в асансьора, оставяйки побеснелия си асистент съвсем сам. — Вече си спомням защо много отдавна спрях да ходя по заведения — допълни.

Не знаех какво да кажа. От една страна, ми беше много гадно, че изоставих Джени, но, от друга, си знаех, че в мига, в който Джеймс ме остави на земята, това ще бъде краят на интервюто, работата ми, визата ми, а може би и на целия ми смислен живот. Налагаше се да направя всичко възможно да върна нещата на старата им позиция, иначе Джени изобщо нямаше да разполага със съквартирантка, на която да се сърди.

* * *

— Джеймс, толкова съжалявам! — простенах, докато се настанявахме в лимузината, която автоматично се стрелна напред по булевард „Холивуд“. — Аз… трябва просто да се върна в хотела и…

— Идеята не е никак добра — отбеляза спокойно Джеймс. — Погледни през задния прозорец!

Макар да ми беше трудно да се въртя, стегната от колана, аз накрая се обърнах и едва не ми прилоша от скоростта, с която се носехме. Не знам какво точно бях очаквала да видя, но каквото и да беше то, в никакъв случай не включваше ярки светлини и светкавици с индустриална мощ. Вярно е, че все още имах проблем с въпроса от коя страна на пътя се движат тук колите, обаче тези коли сега бяха буквално от всички страни. Сирени, свистене на гуми, дори писъци — но толкова високи, че не можех да си чуя мислите. На този фон разходката по най-оживените булеварди на Ню Йорк ми се стори като разходка из полето.

— Какво става? — промърморих, все още леко замаяна от обръщането назад.

— Папараци — въздъхна Джеймс. — Моите добри приятели папараците.

— И откъде са разбрали къде си?!

— Кой да ти каже? Може този следобед някой да ни е чул и да ги е предупредил. Или може просто вече да са чакали пред „Теди“ с надеждата да заковат някоя знаменитост. Може също така някой да ги е повикал, след като пристигнахме.

— Ама ние не сме седели там повече от половин час! — възкликнах. Не можех да повярвам, че колкото и бързо да се носехме напред, те пак успяваха да ни настигнат, скупчвайки се около колата като мухи на мед.

— Махни се от прозореца — извика Джеймс и ме дръпна в центъра на лимузината, след което ме бутна на пода между седалките. — Някои от тези светкавици са толкова ярки, че могат да те хванат дори през матирани стъкла!

— Боже, какво приключение! — въздъхнах, опитвайки се да смъкна роклята си по-надолу, за да избегна поредното разкриване на бельото си.

— Да бе, рокаджийският живот на филмовите звезди! — отбеляза той и ме хвана, за да не ми позволи да падна, докато вземахме един остър завой. — Но ти пък отлично знаеш какъв е рокаджийският живот, нали?

— Кой, аз ли? — промърморих, намествайки се по-удобно на пода, като се стараех да не се мушкам между дългите му и топли крака.

— Нали гаджето ти е рокзвезда? Как му беше името? Алън ли?

О, ясно!

— Не, Алекс. Казва се Алекс. И изобщо не е рокзвезда. Между него и Боно има огромна разлика. — Плъзнах ръка по пода, за да издиря чантата си. — Колко е часът, между другото?

— Няма даже дванайсет — отговори той. — Защо, какво става?

— Просто попитах. — Извадих телефона си. Щом тук е дванайсет, значи в Ню Йорк е три през нощта. И едно пропуснато обаждане от Алекс. Само едно. Само преди двайсет минути, при това без никакво съобщение. — Да го вземат мътните! — изрекох на глас и тъкмо се канех да му позвъня, когато Джеймс изтръгна телефона от ръката ми.

— Хей, ако изхвърлиш и телефона ми, вече ще се побъркам!

— Извинявай! — изрече той и просто го изключи. — Но ще го проследят!

— Какво ще направят?!

Още колко абсурдна може да стане тази ситуация? Джеймс кимна бавно и тъжно изрече:

— Ако са достатъчно близо, са в състояние да ти хакнат телефона. Не знам как го правят, но е факт.

— Но тогава как изобщо разговаряш с хората? — ококорих се аз.

— Не разговарям. Просто съм се върнал в 1995 година — отговори той и сви рамене. — Ако наистина много държа да се свържа с някого, Блейк излиза и му се обажда от мое име.

— Значи не можеш просто така да изпратиш есемес на приятелите си, за да провериш какъв вид кифлички предпочитат да им занесеш?

— Дори не мога да изляза, за да им купя кифлички! Поради което дори вече не ги ям.

— И не можеш да си извикаш такси, когато ти се налага?! — продължих да дълбая аз.

— Е, ако не си забелязала, имам си шофьор.

— Ами ако искаш да си увеличиш кредитния лимит, за да си купиш нещо страхотно?

— О, това ли? Точно сега не бих го нарекъл проблем. Освен ако не става въпрос за бентли, разбира се.

— Ако бях на твое място, сигурно щях да мога да живея и без мобилен телефон — отбелязах аз, като с всяка следваща минута съчувствието ми към него се изпаряваше все повече и повече.

Джеймс кимна и отбеляза:

— Но ако аз не бях аз, сега нямаше да се налага да бягаме от клуба като престъпници! Защото папараците нямаше да ни преследват. И ти нямаше да седиш на пода на колата ми, разваляйки красивата си рокля, без да можеш да се обадиш на приятеля си!

— Но ако ти не беше ти, аз изобщо нямаше да бъда в Лос Анджелис! Нямаше да те срещна и… ами… нямаше да мога да нося такава хубава рокля през март! — изтеглих се обратно на седалката, когато усетих, че лимузината взема някакви невидими за мен завои, намалява и постепенно спира. Врявата от папараците оставаше все по-назад и по-назад, докато накрая вече не чувах нищо, освен бръмченето на климатика, докато излизахме от лимузината.

Джеймс прокара ръце по тялото ми и оправи намачканата ми рокля. Поех си рязко дъх, когато пръстите му се стрелнаха по голите ми ръце.

— Страхотна рокля! Или вече ти го казах, а? — отбеляза, извисявайки се далеч над мен. Беше ужасно висок. Досега изобщо не бях забелязала колко висок е всъщност. — Филип Лим, нали?

— Честно да ти кажа, мине не мине, и все успяваш да ме изненадаш с нещо! — промърморих и проточих врат нагоре, за да го видя по-добре. — Ако не излъчваше толкова силна холивудска закваска, щях да си помисля, че си гей. Което щеше направо да скъса сърцето на горката Джени!

— Хубаво е, че ми го каза — кимна той и бръкна в джоба на дънките си, за да извади ключовете. Да, оказах се права — задничето му наистина изглежда страхотно. — Сега си давам сметка, че трябваше да си останем тук тази вечер. Нали знаеш какво казват? Ако смяташ да се забъркваш в неприятности, направи го в шатото!

Искал да се забърка в неприятности? Олеле!

— Виж какво, аз май наистина трябва да се върна в хотела си — изломотих смутено. — Късно е, а доколкото ми е известно, утре трябва да правя интервю с един човек.

— Чух, че бил голям егоист, живеещ в свой илюзорен свят, който обичал да подскача наоколо по чорапогащи — отбеляза Джеймс, отвори вратата и ме придърпа вътре. — Така че, според мен, няма да имаш никакви проблеми. Освен това мога да уредя да изчистят роклята ти само за двайсет минути, а после, когато папараците се ометат, да разпоредя да те откарат с колата. Хайде, ела! Умирам за чаша хубав чай!

Последвах го в бунгалото и свих рамене. Как да се противопоставиш на един толкова добре обмислен план?!

* * *

— А тук, вътре, мога ли да използвам телефона си? — провикнах се от банята, докато събличах мократа си жълта рокля.

Банята беше пълна с продукти за разкрасяване: „Клиник“, „Антъни Лоджистикс“, „Питър Томас Рот“. Безсъмнено изпратени от съответните отговорници за връзките с обществеността. Но дори и така да беше, мъжете, които притежават повече овлажнители от мен, ме караха да се чувствам леко некомфортно.

— Със стационарния вероятно няма да има проблеми, обаче мобилният ти ми остава заложник, докато не си тръгнеш — провикна се Джеймс, почука на вратата и без да изчака отговор, влезе. Което ми предостави достатъчно време да грабна един от халатите, увесени от задната страна на вратата, ала не достатъчно, за да го облека. — Готино бельо! „Калвин Клайн“, нали? — отбеляза делово.

— Хмммм, да — промърморих, като се опитах да се напъхам в халата, без да разкрия нито сантиметър плът или бяла дантела. Което не беше никак лесна задача дори и в спокойни времена, а да не говорим колко беше трудно, когато ти си: а) смехотворно непохватна и, б) в хотелската баня на един готин до оглупяване актьор. Готин до оглупяване актьор, който на всичко отгоре си беше съблякъл ризата. Боже, каква красота!

— Не казвай на приятеля ти, модела, но миналата година участвах в рекламната им кампания — продължи спокойно той и хвана единия ръкав на халата — на теория, за да ми помогне да го облека, но на практика, само да ме накара да се омотая в невиждани метри плат. — Мисля, че точно този комплект беше любимият на Ева!

Чудничко! И коя жена не си мечтае да бъде сравнявана с Ева Мендес, когато е по бельо?!

— Много съжалявам за станалото — изрекох за кой ли път тази вечер. — Нямам представа какъв му е проблемът на Джо. Просто… Божичко, Джени ще ме убие!

— Сигурен съм, че ще се оправи — отбеляза той и отметна назад косата си. Възможно ли е скулите му винаги да са били толкова високи? А какво друго криеха тези негови кестеняви къдрици? — И моля те, престани да ми се извиняваш за този тъпоглавец! Ако трябва да бъда честен, изненадан съм само, че ти е приятел. Даваш ли си сметка, че той е адски хлътнал по теб? Хей, от години не съм наричал никого „тъпоглавец“! Ти наистина събуждаш англичанина в мен!

— Е, благодаря — смотолевих, минах набързо покрай него, прекосих светкавично спалнята (като само хвърлих поглед на намачканите чаршафи) и се настаних в дневната. Във фотьойл. За един. Този човек няма ли най-сетне да си облече някаква риза? И аз съм човек, за бога! — Но за протокола — той не е хлътнал по мен. Аз дори не го познавам и с него не сме дори приятели. Някога работеше в хотела на Джени в Ню Йорк. Това е.

— Значи те са приятели, така ли?

— Нещо такова — сбърчих нос. Знаех си, че при тези обстоятелства Джени надали ще продължи да „проучва приятелството“ им. И аз здравата щях да я загазя.

— Аха, приятели с привилегии!

Преди да успея да изясня нещата, на вратата се почука. Джеймс отвори и замени роклята ми за поднос напитки.

— Благодаря — каза на някого, когото не видях. — Чай?

— Да, моля! — въздъхнах, внезапно давайки си сметка колко уморена съм всъщност. — Точно сега направо бих убила за чаша чай!

— В такъв случай направо не ми се мисли как ще реагираш на моите „Хобнобс“! — ухили се той и извади пълен пакет от най-вкусните английски бисквити. — Това действително е най-добрият хотел на света!

— Само не го казвай пред Джени! — усмихнах се широко и аз и веднага си грабнах шепа от трошливото бисквитено блаженство. — Тя признава само „Юниън“. Или най-малкото в миналото — в последно време не е примъквала оттам нищо.

— Така. Значи сега трябва да запълним около двайсет минути — отбеляза Джеймс, хванал между двете си ръце горещата чаша чай. — Какво искаш да правим?

Какво искам да правим ли? Ето това вече е въпрос! Разумът ми искаше да се обади на Джени, за да се увери, че тя е добре и че все в някой момент ще ми проговори. Сърцето ми искаше да се обади на Алекс, за да разбере как е минало изпълнението им на живо, да чуе мекия му сънлив глас и да го накара да остави слушалката на телефона край възглавницата, за да мога после да чувам спокойното му дишане, когато заспи. Ала една друга, не чак толкова поетична част от мен изгаряше от копнеж да се изправи, да грабне чашата чай от ръцете на Джеймс Джейкъбс и да постави на изпитание всичките му флиртаджийски подмятания до момента. Да прокара пръст по мускулите му, по перфектно оформените му гърди и над плътната му долна устна. И само да се притисне до нея, за да провери дали тя е така твърда и сочна, колкото изглежда. А после, може би, да я гризне мъничко. А после…

— Изражението ти е много странно — прекъсна мечтанието ми Джеймс. — За какво си мислиш?

Как да те бутна назад на дивана и да правя с теб хиляди мръсни неща, докато визитата ми не свърши.

— О, нищо особено — отговорих.

— Исках да ти кажа нещо — продължи той. — За този следобед, в ресторанта за хамбургери.

Е, може би само едно бързо гризване.

— Няма нужда.

— Напротив, има. Много съжалявам! Просто бързо се увличам. Да, знам, жалка работа! Обаче прекарвам толкова много време във вършене и изричане на глупости, написани за мен, че започвам да ги повтарям дори тогава, когато не са по сценарий. — Подпря една ръка на фотьойла ми. Ухаеше божествено. — Вероятно точно затова Блейк толкова често се ядосва. Навличам си огромни неприятности с тези снимки.

— Снимки ли?

— На мен. Е, ако бяха само на мен, нямаше да има проблем.

— Аха!

— Но пък са си само снимки, Анджела! — настоя той и ме погледна право в очите.

— На мен не е необходимо да обясняваш каквото и да било — изрекох, вторачена право напред. Стараейки се да не се проявя като тотална ревнивка.

— Напротив, защото ти си репортерът тук! — изрече той. — Държах да го знаеш. Макар че не мога да не се чудя като какво ще стане това интервю!

— О, интервюто! — покрих лицето си от срам. — Не се справям много добре, нали? Сега ще ме уволнят и после ще ме депортират! И ще остана без дом! И после някой ще се раздрънка пред майка ми…

— Но какви ги говориш, за бога?! — свали Джеймс ръцете от лицето ми и усетих, че неговите са затоплени от горещия чай. — Как така ще те уволняват?

— Та нали Блейк отмени интервюто? — изгледах го аз така, сякаш беше пълен глупак. Да, красавец, но леко глупавичък.

Джеймс ме погледна по абсолютно същия начин.

— Блейк не може да отменя интервюто — рече.

— Не може ли? — погледнах го озадачено аз. — Ама нали той вършеше всичко за теб?

— Да, но не той го уговори — обясни Джеймс.

— Не той ли?

— Не, Анджела, аз уговорих интервюто.

— Виж какво, знам, че не съм от най-умните на тази земя, но не разбирам…

— Интервюто, ти — всичко това беше моя идея! — отсече Джеймс със самодоволна усмивка. — Не съм толкова глупав, та да не разбирам какво си мислят хората, когато виждат всички тези снимки с мен и… ами… всяка жена, с която се срещам. Затова се запознах с няколко женски списания, проверих някои от журналистите и така попаднах на теб.

— Ти си изискал мен? — изгледах го шашнато. Е, всъщност не беше чак толкова необичайно. — Бил си самият ти?

— Да, бях аз. Харесах стила ти на писане — кимна той. — Но след като избрах теб и списанието, трябваше да прокарам идеята си чрез Блейк, иначе щеше да изглежда странно. Актьорите обикновено не си уреждат сами изявите в пресата. И ако трябва да бъда честен, Блейк не беше напълно убеден, че точно ти си правилният избор, затова ще ти бъда много благодарен, ако поне се опиташ да дадеш всичко от себе си, за да го опровергаеш!

— Значи интервюто не се отменя, така ли?

— Е, вчера ти повърна върху мен, днес въвлече мен и асистента ми в ръкопашен бой, та нямам търпение да видя какви ще ги забъркаш утре! — изрече той полу на шега, полу на сериозно, след което извърна очи към прозореца. — Ще се обадя за колата ти. Вече всичко би трябвало да е спокойно.

Отпуснах се назад във фотьойла и проследих как мускулите на гърба му напускат стаята. Боже, Джеймс Джейкъбс е избрал мен! Лично! И интервюто не се отменя! Е, може пък в крайна сметка да не ми се налага да напускам Щатите. Което означава, че с Алекс може и да не скъсаме заради завръщането ми в Англия. Което си е много добро нещо.

Освен ако Алекс все още не е толкова зает да обръща внимание на фенките си, че не може да отдели и три минути, за да ми остави съобщение. Индикаторът на батерията на вътрешния ми телефон проблесна сигнално някъде дълбоко в корема ми. Очевидно не е като той да е адски нетърпелив да се свърже с мен и да ми каже, че ме обича или нещо подобно. Как стана така, че той не може да ми каже дори, че не може да живее и миг без мен, когато една световна суперзвезда — не, мегазвезда — ме е избрала лично измежду всички други журналисти по целия свят, за да даде интервюто си? Ето че вече идвам в хотелската му стая два пъти. И двата пъти съм без горните си дрехи. Това трябва да е някакъв знак, нали така? Поредното почукване на вратата прекъсна тези мои крайно непродуктивни мисли.

— Това трябва да е роклята ти! — извика Джеймс от съседната стая. — Колата ти ще бъде тук след пет минути.

Увих се старателно в халата и като внимавах да не се спъна в него, отидох да отворя вратата. Да, това наистина беше роклята ми — безупречно чиста, увита в блестящ найлон. Двайсетте минути химическо чистене действително бяха революционизирали живота ми.

— Благодаря ви! — кимнах, като поех роклята.

— Не, аз ви благодаря! — изрече някакъв глас иззад огромен фотообектив.

— Какво, по… — извиках и отстъпих назад, като вдигнах високо роклята си, за да се защитя от ярките светкавици.

— Анджела! — изрева Джеймс и се втурна като побеснял през дневната. — Затваряй вратата! Махни се оттам!

Блъснах вратата под носа на обектива. Чух удовлетворително трясване, думите „мамка му“ и бързо оттеглящи се стъпки. Напълно замаяна, аз се обърнах за помощ към Джеймс, обаче той вече беше на телефона и крещеше нещо неразбираемо. Поради липса на друго, което бих могла да направя, аз се завлякох обратно в банята и се преоблякох. После се огледах в огледалото — така, полата не се е подпъхнала под гащите ми, не се вижда дори презрамка на сутиен. Безупречна работа! Поне за мен. А що се отнася до онази сцена на подплашената от фаровете невинна сърна, мисля, че се справих доста добре.

— Окей! — отсякох, когато се върнах в дневната и грабнах чантата си. — Мисля, че вече е най-добре да тръгвам. Причиних достатъчно неприятности за тази вечер.

— Точно сега не можеш да излезеш! — извика Джеймс и ме изгледа така, сякаш бях пълна глупачка. Да, двамата с Джени биха се сработили много добре. — Току-що звъннах на охраната, но все още не са го хванали. Не можеш да излезеш оттук, докато не изловят този папарак!

Идваше ми да се изхиля, ала нещо ми подсказваше, че подобна реакция надали би се възприела добре. Точно в този момент.

— И защо, Джеймс? — изрекох вместо това. — Единственото, с което разполагат, е моя снимка как си държа роклята!

— Да, може би — кимна замислено той. — Може обаче да се каже също така, че разполагат с твоя снимка, на която си без роклята си, облечена в моя халат и застанала на прага на бунгалото ми в един през нощта! Това дали ще се хареса на приятеля ти, а? Или на редакторката ти? А на майка ти?

— Що се отнася до майка ми, тя най-вероятно ще бъде изключително впечатлена — отбелязах, обаче усетих, че започва да ми се гади при мисълта за тези снимки. — Иначе разбирам какво искаш да ми кажеш. А това е още една причина, поради която не мога да остана повече тук. А и трябва да се върна в хотела си и да намеря Джени. Няма ли някакъв начин да се измъкна, без онези кретени да ме щракнат отнякъде?

Всичките сто и деветдесет сантиметра на Джеймс Джейкъбс застанаха между мен и вратата. Очите му ме пронизаха с онзи поглед, който лично аз обикновено пазех за човека от опашката, който стои пред мен и последното шоколадово кексче с капучино в „Старбъкс“. Обаче в случая не бях много сигурна коя от двете роли изпълнявам пред Джеймс — на човека от опашката или на шоколадовото кексче.

— Наистина ли държиш да си тръгнеш? — попита дрезгаво той.

О, не! Не, не, не и не!

— Да!

Ауууу! Не знаех, че мога да бъда толкова силна!

— Тогава ще извикам кола пред задния вход на бунгалото — изрече той, издиша тежко и раменете му се отпуснаха. — Все трябва да имат нещо, което да не привлича голямо внимание. Телефонът ти е в спалнята ми.

Едва в този момент осъзнах, че не съм си поемала дъх, откакто заявих, че искам да си тръгвам. Бях стиснала чантата си толкова силно, че ципът й се беше впил в ръката ми. Лоша Анджела! Как е възможно да храня такива порочни мисли към Джеймс Джейкъбс, когато Алекс си седи нещастен у дома в Ню Йорк и очаква да му се обадя?! Вероятно. Впрочем не може да се каже, че изгаря от нетърпение да ми се обади. Нито да ми каже, че ме обича. Нито пък да ме придружи в Лос Анджелис. Докато Джеймс изглеждаше относително нетърпелив да не ме пуска да си тръгвам — по една или друга причина. Сигурна съм, че деветдесет и девет от всеки сто момичета в подобна ситуация биха останали, а гаджето да го вземат мътните. Може пък ако проведа един бърз разговор с въпросното гадже, би било по-лесно…

Позволих си да отпусна най-сетне чантата си и извадих оттам мобилния. Вярно, че в Ню Йорк в момента беше четири сутринта, обаче той няма да има нищо против едно бързо обаждане, нали? Стига да си е вкъщи, разбира се.

— Ало?

— Алекс, аз съм! — измърках. — Много съжалявам. Е, май не очаквах да вдигнеш, но… Просто имам ужасна вечер и…

— Анджела?

— Да?

— Четири сутринта е.

— Да, знам.

— Какво искаш?

Прехапах устни.

— Просто исках да те чуя. Да ти кажа, че ми липсваш.

— Пияна ли си?

— Не — смръщих се аз. — Просто преживявам кошмарна вечер. Излизахме и Джеймс беше въвлечен в бой, а после ни накачулиха едни папараци…

— Виж какво, Анджела, в момента спя! Обади ми се утре, става ли? — въздъхна Алекс.

Опитах се да не се обиждам. Да, той има пълното право да се чувства леко раздразнен, защото го събудих, но пък дълбоко в себе си се надявах да възприеме това мое спонтанно обаждане като сладък жест. Нали смята за съвсем нормално да се появява в квартирата ми по всяко време на нощта? Защо тогава не възприема обаждането в четири сутринта като романтичен жест?

— Окей — промърморих в телефона. — Тогава продължавай да спиш. Просто исках да ти кажа… Реших да ти се обадя, за да ти кажа, че… че те обичам.

— Какво?! — Изведнъж прозвуча значително по-събуден.

— Ще ти звънна утре. Сега продължавай да спиш. Чао! — Затворих, хвърлих обратно телефона си в чантата и притиснах устата си с ръка. Как можах да кажа подобно нещо? Как така тези думи ми се изплъзнаха от устата?

— Каза ли нещо? — обади се Джеймс, влизайки в стаята. Преди да успея да отговоря каквото и да било, хотелският телефон иззвъня само веднъж и спря.

— Това трябва да е колата ти — отсече Джеймс, хвана ме за ръка и ме поведе към задната врата на бунгалото. — Знаеш, че утре няма да се видим, нали? Освен, разбира се, ако не искаш да дойдеш, за да видиш как ме гримират пробно.

Свих рамене. Винаги съм харесвала нещата, свързани с гримирането. Ама наистина ли казах на Алекс, че го обичам?

— Значи ще те взема в сряда сутринта, нали? Единайсет, така ли?

— Става — кимнах и извървях краткото разстояние между задната врата и вече отворената врата на очакващата ме кола.

— И не се притеснявай за нищо! — подвикна Джеймс, докато затваряше вратата след мен. — Днес беше просто един стандартен понеделник, както подобава — максимално депресиращ. А сега върви да дремнеш няколко часа!

Приведе се през прозорчето, целуна ме нежно по бузата, а после шляпна задницата на колата.

Ако всичките ми понеделници бяха толкова откачени като днешния, щеше да ми трябва нещо повече от неколкочасово дремване, за да изтикам седмицата докрай.

Отпуснах се сънено на седалката и точно в този момент колата се включи плавно в движението по булевард „Сънсет“ — Булеварда на залеза.