Линдзи Келк
Аз обичам Холивуд (13)

Тринайсета глава

Събудих се леко дезориентирана. Шевовете на дънките ми се бяха впили в краката ми. Но ми трябваха само две минути и един бърз поглед към часовника, за да си спомня защо съм в леглото в сряда надвечер. В момента в Лос Анджелис беше шест часът, което ще рече, че в Ню Йорк е девет. Знаех, че вече нямаше никакъв начин да оправя нещата, преди Мери да даде зелена светлина на интервюто за „Икона“, а Джени да поеме ролята на моя лична стилистка, която издава пред пресата информация от кухнята. Е, поне бих могла да се постарая да изглеждам що-годе прилично на снимките, които ще съсипят живота ми следващия вторник. И наистина се нуждаех от нова снимка във фейсбук.

Едно от любимите ми неща, заради които обичах да отсядам в добри хотели, е тяхната политика на пълно мълчание относно деянията на гостите им. Ето, въпреки че камериерките вече бяха прибрали няколко хавлиени кърпи с повръщано от пода на банята, те автоматично бяха възстановили съдържанието на минибара. Даже, доколкото можех да преценя, вече бяха заредили много повече водка, отколкото вчера. Хванах мобилния си телефон и седнах по турски пред хладилника. Поради липса на по-добра идея смесих шишенце водка с диетична кола и изпих сместа до дъно.

След като се справих с останалите дребни шишенца водка, джин и бяло вино, аз сграбчих спасителния ръб на барплота и някак си успях да се надигна. Хмммм. Твърде пияна, за да стоя на краката си съвсем сама. Но не достатъчно, за да не мога да продължа с великолепните миниатюри на „Джак Даниелс“. После си мацнах малко гланц за устни, смених тениската си, грабнах ключовете от стаята и се изстрелях през вратата. В моменти на нужда имаше само едно място, където човек можеше да отиде. Място, където всички знаят името ти.

— Анджела?

Е, в дадения случай имаше само един човек, който знаеше името ми — Джо. Обаче барът си е бар, а питието — питие.

— Здрасти! — извиках и се тръшнах на високия стол пред него. Барът на покрива беше на практика празен — почитателите на слънцето вече се бяха прибрали по стаите си, за да се подготвят за поредната бурна нощ, а за редовните вечерни посетители беше твърде рано. — Как си?

— Аз ли? Аз съм добре — отговори Джо, но като че ли не беше особено убеден, че същото може да се каже за мен. — А с теб какво става?

— Печално нищо — изрекох отчетливо, акцентирайки всяка отделна дума с юмручен удар върху бара. — Той е една голяма лъжа, Джо! А всичко по интернет, всичко, което написаха през последните дни, са пълни измислици!

— Да се пробвам ли да отгатна? Май става въпрос за моя добър приятел Джеймс Джейкъбс, нали? — изрече смръщено Джо, подаде ми купичка ядки и менюто с коктейлите. — Значи ти не си… така де…

— Мохито! — отсякох, без да отварям менюто, и грабнах шепа ядки. Между другото, кога точно ядох за последен път? — А на въпроса ти — не, не съм. Дори и не съм си го помисляла. Но очевидно съм прекалено добра за него. Не че би могъл да направи нещо, де! Дори и да имаше възможност, съмнявам се, че би се сетил какво да прави с мен. Ти това ли имаше предвид?

— Може би — ухили се Джо. — Но си напълно права — ти си прекалено добра за него!

— Така си е — закимах ентусиазирано, докато той се занимаваше с ментата, захарта и лайма. Брей, този човек наистина има страхотни ръце! Или поне толкова страхотни, колкото и тези на Джеймс. — А ти добре ли си, Джо? Не сме те виждали от понеделник.

— Добре съм — кимна той, докато ми подаваше питието през бара. — Когато човек пристигне в този град, бързо се научава да се справя с кретени. Но като че ли умението да се справяш с кретени може да бъде усвоено навсякъде, не съм ли прав?

— Ъхъммм — кимнах, отпивайки. Жестоко мохито! — Навсякъде!

— Е, имам ли шансове да те превърна в почитател на Лос Анджелис? — изгледа ме той. — След като, разбира се, стана ясно, че кретените са глобална епидемия?

Поклатих глава, но толкова енергично, че се наложи да се хвана за бара, за да не падна от стола.

— Не!

— Все така влюбена в Ню Йорк, а? — Джо пъхна втора сламка в питието ми и също отпи. — И в Ел Ей няма нищо, което да ти харесва?

— Ето това тук например — кимнах към питието и главите ни се сблъскаха, когато се приведох за следващата глътка.

— Съгласен! — изрече Джо и задържа погледа ми за момент. Нос до нос, око до око. Усетих как се изчервявам от главата до петите.

— По-късно съм на вечеря с Джени. Трябва и ти да дойдеш — изрекох, отдръпнах се рязко и пак едва не паднах. — Или си на работа?

— Всъщност смяната ми приключва в седем, но не мисля, че имате нужда от мен — отбеляза Джо, извади две чашки за шотове и бутилка текила. — Знам, че ще си говорите за гаджетата, за обувки и други глупости. Как бих могъл да се впиша в тази среда?

— О, я млъквай! — плеснах ръката му и причиних разплискване на текила извън чашките. — Ще ни бъде приятно да дойдеш с нас! И да знаеш, че няма да си говорим за мъже. Защото Джени в момента си няма гадже, ако не знаеш.

Джо хвана ръката ми и я целуна. А после, след една невъзможно дълга секунда, поръси сол върху влажното петно от устните си и каза:

— На три?

— Три ли? — прошепнах.

— Текилата! — уточни той и постави препълнен догоре шот в другата ми ръка.

— Ако изпия шота, ще дойдеш ли на вечеря с мен и Джени? — Вторачих се в златистата течност. Имах някакво смътно усещане, че идеята не е никак добра, но солта вече беше върху ръката ми. Какво можех да направя? Бях възпитана да не допускам хвърляне на храна. Или питиета. Или подправки.

— Ще дойда на вечеря — кимна Джо. — Хайде! Едно, две, три!

— Брррр! — Опитах се да игнорирам паренето на текилата върху гърлото си и инстинктивното желание да повърна и веднага захапах парчето лимон, което Джо ми подаде. — Мразя текила!

— Обаче го направи като истински професионалист! — отбеляза Джо, като отново напълни чашките. — Още по едно, а после смятам, че вече мога да се махам оттук.

Кимнах и поех чашката. Слънцето се скриваше бавно зад хълмовете на Холивуд и едно по едно скритите имения на богатите започваха да проблясват. Ако трябваше да седя на покрива на „Юниън“ в седем вечерта през март, по дънки и тениска, и — о, вярно — забравила съм да си обуя обувки! — със сигурност щях да замръзна.

— Анджела?

— А? — излязох стреснато от транса си аз.

Джо вдигна шота си.

— Вече пет пъти ти повторих — на три!

— Окей. — Изгълтах шота, потреперих и тряснах чашката на бара. — Къде можем да отидем за вечеря? Умирам от глад.

— Може би първо би желала да се преоблечеш — отбеляза Джо, заключи касата и предаде смяната си на висока блондинка, облечена в същата като неговата черна риза без яка.

— Някое тузарско място ли имаш предвид?

— Не, обаче тениската ти е облечена на обратно и по нея навсякъде се виждат петна от грим — отбеляза Джо, грабна ме от стола и ме понесе към вратата.

Аз се изкисках. Отлепянето от земята често ме водеше до леко истерично състояние.

— Че какво? Така ходят всички бохеми в Ню Йорк!

— Е, в такъв случай… — Джо ме постави обратно на земята, съблече собствената си риза, обърна я наопаки и отново я облече. Добре че поне не я закопча. — Така по-добре ли е?

— Значително — изкисках се пак и буквално пропаднах в асансьора, когато вратите му се разтвориха.

* * *

— Не можеш да влезеш в стаята ми! — отсякох, докато се борех с картата ключ и ключалката. — След две минути излизам!

— Ще се държа прилично — изрече Джо и се намърда след мен, преди да съм успяла да затворя. — Кълна се!

— Окей! Гледай да го направиш! — промърморих и едва не се свлякох върху купчината бутилчици, чаши и мръсни тениски, която бях образувала пред минибара. — Но главното ми притеснение е, че вече видя в какво състояние съм оставила всичко.

— Анджела, това е хотел! Виждал съм далеч по-лоши неща по стаите — отбеляза спокойно той, наведе се и вдигна захвърления ми сред бутилките мобилен телефон. — Имаш няколко пропуснати повиквания.

Грабнах телефона си, погледнах списъка и ахнах. Мери — два пъти. Джени — веднъж. Джеймс — нула. Алекс — нула. Хвърлих го на леглото си и се обърнах към гардероба, твърдо решена да не плача. Или да не се свличам на пода.

— Не онези, които чакаш, нали? — попита Джо. Отвърнах му с крива усмивка. — Анджела, нямам представа точно какво става тук, но онова, което със сигурност знам, е, че ти никога не би наранила никого! — изрече нежно той, прекоси стаята и ме прегърна топло. — Така че, каквото и да е онова, заради което се терзаеш, мисля, че е крайно време да спреш!

— Ъхъ — промърморих в ризата му, отпуснала безпомощно ръце.

— Спомняш ли си, когато за първи път пристигна в Ню Йорк и ходихме на караоке бар? — продължи той, като започна да гали косата ми. — И Джени ме изпрати в стаята ти, за да ти донеса закуска? Спомням си как тя ми разказа за бившия ти приятел, за това, как ти е изневерил и как ти си го хванала. Тогава изглеждаше напълно опустошена.

— Така си беше — изломотих с глас, приглушен от ризата на Джо. — Затова аз никога не бих изневерила на приятеля си.

— Да, знам — съгласи се Джо. — Ти просто не си такова момиче. Познавам те добре в това отношение.

— Обаче Алекс си мисли, че съм го направила — изрекох тихо. Боже, та той миришеше по-добре дори и от Джеймс! Стига това да беше възможно, разбира се. — И сега е изчезнал нанякъде.

— Тогава е още по-голям мухльо, отколкото го мислех. — Джо ме бутна леко назад и вдигна брадичката ми, за да ме погледне в очите. — Ако аз бях на негово място, никога не бих ти позволил да дойдеш сама в Лос Анджелис. Никога не бих те изпуснал от погледа си!

— И отказва да приеме обажданията ми! — изхлипах. Погледнах към леглото зад нас. Много исках да бъда в него. Сама. Но може би не трябваше да оставам сама във време на криза?

— Не приема обажданията ти ли? — изгледа ме изумено Джо. — И не ти вярва?

— Аз никога не бих му изневерила. — Поклатих глава и сграбчих разтворените ръбове на ризата му. — Приятелят му каза, че бил заминал нанякъде. Аз… той… Аз се опитах да обясня, обаче… Мисля, че той не иска да има повече работа с мен.

— Тогава това няма да бъде изневяра. — Ръцете на Джо се плъзнаха нагоре по гърба ми и навлязоха в косата ми. Целувката му беше топла, мека и нежна, а гърдите му — горещи и твърди. Знаех си, че идеята не е никак добра — доста по-лоша от текилата, но точно толкова успокояваща. Не, аз бях лош, лош, много лош човек.

— Нали трябваше да се преоблека — промърморих и едва успях да се отскубна. Мммм, зашеметяващо. — За вечеря.

— Нека ти помогна — прошепна Джо, плъзна ръка под тънката материя на тениската ми, издигна я над главата ми и я смъкна. А след това ме придърпа към себе си. — Искаш ли да смениш и дънките си?

Кожата ми гореше там, където той ме беше докоснал, а устните ми жадуваха за още целувки, но най-главната ми грижа в момента бе да се задържа на краката си. Целувките бяха лошо нещо. Колкото и да бяха приятни, си оставаха лошо нещо.

— Всъщност с дънките съм си много добре — промърморих накрая. Джо отпусна за малко захвата си около кръста ми, но само за да се стоваря в обятията му. Предателски крака! Глупави предателски крака!

— Да, май наистина трябва да се преоблечеш — промърмори Джо и хвана колана на дънките ми. Боже, защо днес съм облякла широки дънки?! Ако бях с тесните, сега нямаше да може да пъхне в тях и клечка за зъби, а какво остава ръката си! Боже, а сега дори е към бикините ми! Стига стаята да благоволеше за момент да спре да се върти, може би щях да успея да се стегна.

— Не, не, добре съм си — промърморих и го избутах от себе си. Или поне се надявах да съм го избутала. Съществуваше огромна вероятност всъщност да съм се набутала в него. Нещата започваха малко да се объркват. — Мисля, че трябва да си легна.

— И аз така мисля — прошепна той и усетих дъха му върху врата си. След това дойдоха устните му, следвани от пръстите му, които се вплетоха в косата ми. Опитах се да не затварям очи, но беше трудно. Опитах се да не позволявам на Джо да ме бутва назад в леглото, но само след една крачка, която надали би могла да се определи като грациозна, решимостта и равновесието ми вдигнаха бяло знаме.

— Какво ще правим с дънките ти?

— Мисля, че трябва да се обадя на Алекс — прошепнах срещу легналия върху мен Джо. В подобни моменти големият тежък мъж винаги беше за предпочитане пред юргана — искам да кажа, след като човек си е пийнал. Защо беше така, не знам. Просто закономерност. — Това не е добре…

— Не е добре ли? — прошепна в ухото ми той и заля с букет от целувки врата и устните ми. Ама къде ми е тениската? Защо съм само по сутиен? — А така добре ли е?

— Не… — запротестирах безсилно и поставих ръцете пред лицето си. Но очевидно и това се възприе като покана за действие. Някой вплете пръсти в моите и вдигна ръцете ми над главата ми. Бях толкова уморена и толкова затоплена и толкова… Не, нещо не беше както трябва. И не само фактът, че вече не виждах нищо. — Трябва да говоря с Алекс!

— Какво ще кажеш аз да бъда Алекс? — изрече нежният глас в ухото ми. — А ти да си правиш просто онова, което си правиш?

— Ти си Алекс? — Затворих за миг очи. Но кога и как стана това? Както ще да е. Важното е, че е Алекс. — Алекс, обичам те!

— Да, аз също те обичам — прошепна ми в отговор гласът. — Нали сега няма да ми заспиш, а?

— Неее — отговорих и пак затворих очи. — Не мисля.

И наистина — загубата на съзнание надали би могла да се определи точно като сън, нали?

* * *

Събуждането с пулсираща глава, с уста, воняща като кенеф, и с непреодолимото желание да обърна стомаха си отвътре навън не беше нещо, което бях планирала да превърна в свое хоби. Но ето ме сега, втори ден в същото състояние. Бях започнала да се усъвършенствам. Както и в поглъщането на слонски количества алкохол. Снощи очевидно бях забравила да дръпна завесите, така че болезнено яркото слънце на Лос Анджелис къпеше в непоносима светлина цялата стая, от пода до тавана. Лоша работа.

Обелих лицето си от възглавницата (слюнката се оказваше невероятно природно лепило) и се издигнах в полувертикална позиция. И точно в този момент осъзнах, че в леглото ми има и някой друг. И че съм само по сутиен. И — бърз поглед надолу, слава богу! — по дънки. Е, поне за това мога да бъда благодарна. Не че имаше някаква гаранция, че са били на задника ми през цялата нощ.

Сърцето ми падна в петите и усетих как заби бясно, очевидно съревновавайки се за приоритет с мозъка ми. Обаче там не открих нищо. Никакъв спомен. Приведох се над ръба на леглото и заопипвах пода в търсене на тениската си. Който и да беше този човек и каквото и да бях направила, не желаех да се изправям пред проблема по бельо. Ако ще и вече да ме е видял така. Което си беше безсъмнено.

Когато разхождащите ми се по пода пръсти най-сетне напипаха тениската, напипаха и нещо друго. Опитах се да фиксирам какво е. Да, това беше някаква тъмна риза. Черна риза без яка, която изглеждаше точно като милионите работни ризи от хотел „Юниън“, които Джени разхвърляше из целия ни апартамент. О, мамка му! Мамка му и хиляди дяволи! С дълбоко нежелание да потвърждавам едно свое крайно неприятно подозрение аз бавно извърнах глава. Опънат точно до мен лежеше Джо. Блажено заспал. Не посмях да надникна под завивката, но точно до ризата му се намираха и обувките му. А пък до тях — панталоните му. О, мамка му, мамка му, мамка му! На пълен автоматик аз скочих от леглото толкова бързо, колкото ми позволяваха нестабилните крака, грабнах телефона си от нощното шкафче и се втурнах към вратата.

* * *

— Джени! — изревах и започнах да удрям бясно по вратата й, като междувременно нахлузвах тениската си. Кимнах на някаква преминаваща по коридора двойка, прекалено стресирана, за да се притеснявам, че някой си ме е видял по бельо в коридора. — Джени, отвори, за бога!

Две секунди по-късно чух как резето прищраква и вратата се отваря, за да разкрие една твърде ядосана Джени.

— Анджела? Още е идиотски рано, за бога! Какво, по дяволите…

— Просто ме пусни да вляза — промърморих, избутах я и се намъкнах в идентичната на моята хотелска стая. Както можеше да се очаква от Джени, тук цареше пълен хаос. Навсякъде по пода се въргаляха дрехи, сакове, обувки и хавлиени кърпи. — Имам нужда от твоята помощ!

— Че за какво друго живея? — промърмори тя и затвори вратата зад мен. — Не е като да имам махмурлук или нещо подобно…

— Къде беше снощи? — извиках и огледах стаята й, в която сякаш беше паднала бомба. От десетсантиметровите токчета и фината рокля, захвърлени край леглото й, предположих, че е излизала някъде.

— Нали ти казах, че Теса ме покани на онези награди, на които трябваше да отиде? Получи съобщението ми, нали? — отвърна с прозявка приятелката ми и грабна телефона. — Здравейте, може ли да си поръчам кафе и… мммм… препечена филийка? — Замълча и ме погледна въпросително. Аз поклатих глава, защото от опит знаех, че поне още два часа няма да ми се яде абсолютно нищо. — Да, само кафе и препечена филийка. Благодаря! — После се отпусна назад в леглото си и започна да хвърля в устата си шоколадови бонбонки от кутийката на нощното й шкафче. — Много обичам, когато съм в другия край на този телефон! — кимна по посока на хотелския телефон. — Е, какво става? Изглеждаш ужасно.

Приседнах предпазливо на леглото й, като се опитах да не предизвикам някакъв отскок на пружината, за да не повърна.

— Ами… — започнах, — мисля, че сторих нещо много глупаво.

— Че какво ново? — повдигна вежди Джени. — Нали те предупредих вчера да не се срещаш с Джеймс, а? Сега какво пък стана?

— По-скоро с кого — промърморих.

— Какво?!

По бонбончето, което пропусна отворената й уста и се приземи с тропот на пода, разбрах, че вече съм привлякла вниманието й.

— Анджи, какво е станало?

— Ами срещата с Джеймс не мина никак добре, така че аз се върнах и си пийнах няколко питиета. — Както винаги, и този път не бях обмислила речта си. Как по-точно да се изразя? — Всъщност доста питиета. А после се качих горе, за да продължа.

— Когато се върнем в Ню Йорк, обещавам, че веднага ще те регистрирам в „Анонимните алкохолици“! — промърмори Джени. — Или най-малкото ще ти купя една от онези антиалкохолни гривни като на Линдзи Лоън. И си свали някого в бара, така ли?

— Ъхъммм. — Прокарах пръст по ръба на нокътя на палеца на крака си и се зачудих кога съм обелила педикюра си. — Джени, аз съм голяма идиотка!

— Анджи — започна Джени, заобиколи леглото и постави ръка на раменете ми. — Когато са под огромен стрес, хората често правят разни странни неща. Така че, успокой се! Какво каза майка ти, когато изгубих дрехите от химическото на Кирстен Дънст, а? Помниш ли? По море се случват и по-лоши неща!

— Мисля, че точно в този случай майка ми би казала: „Анджела, дърта развратнице такава, не мога да повярвам, че си се изчукала с бармана!“ — поех си дълбоко дъх и вдигнах очи. Този път обаче Джени дори не успя да си вземе шоколадово бонбонче — ръката й просто застина във въздуха.

— Джо?

— Джо.

Сбърчих нос, като се опитах да не позволявам на сълзите си да си проправят път през очите ми.

— Спала си с Джо?

Внезапно ръката, поставена на рамото ми, се стегна.

— Така мисля — промърморих, грабнах едно червено бонбонче и й го подадох. — Току-що се събудих и… нищо не си спомням, обаче той е в леглото ми, а дрехите му не са на него.

— И той все още е там, в стаята ти? — Скочи внезапно на крака тя.

— Аха. Затова пък аз съм тук — отговорих и се надигнах внимателно от леглото. Всяко прибързано движение би причинило незабавна реакция на стомаха ми. Гадна работа. — Какво ще правиш?

— Анджи, доколкото схващам, била си толкова пияна, че изобщо не помниш какво е станало, нали? — извика тя и се втурна към вратата. Аз я последвах колкото бързо можех. Е, не чак толкова бързо. — А той е работел, значи е бил трезвен. Е, поне би трябвало да е така. И изобщо не допускам, че ти си му се хвърлила на врата, защото не може да се каже, че си печена по еднодневните забивки. Значи ще го убия!

— Джени, почакай! — хукнах след нея към коридора. — Аз дори не знам какво точно е станало! Недей!

Но вече беше твърде късно. Тя вече беше пъхнала картата ключ и отворила вратата на стаята ми, преди да успея да я спра.

— Окей, задник такъв! — чух я да изревава, докато се промъквах плахо през вратата.

— Джени, моля те!

Но с изключение на подивялата брюнетка, която нахлу в банята, в стаята ми беше празно. Никакви бармани в леглото ми, никакви скрити филмови звезди с хомосексуални наклонности в банята ми. Никого.

— Джени, би ли се успокоила, моля те? — изрекох и затваряйки вратата зад себе си, помахах любезно на същата онази двойка, която ме беше зърнала по сутиен. — Моля те! — повторих.

— Анджи, просто не мога да повярвам, че е имал наглостта да го направи! — извика тя, падна на колене и погледна под леглото.

— Не мисля, че се е скрил там — промърморих, заобиколих купчината бутилчици пред минибара и си грабнах последната останала диетична кола. — Пък и сигурно е бил не по-малко смутен от мен, когато се е събудил в леглото ми.

— Да гледа вече да е на самолета за Мексико! — промърмори Джени, докато се изправяше на крака.

— Аз не съм толкова лош човек — изрекох и дръпнах завесите, защото все още не се чувствах особено комфортно от ярката светлина. След подобни тежки нощи най-противопоказните за мен неща бяха ярки светлини (дори от лампи), яденето и пиенето. — Въпреки че това надали беше най-доброто, което можах да направя.

— О, я стига, Анджи! — извика Джени и за момент се закова на място. — Не това имах предвид! Не ти ли хрумва дори за момент да се почувстваш отвратена от случилото се? Не разбираш ли, че той просто се е възползвал от теб по най-гадния начин на света, заради което направо ще го убия! Само да го видя някъде копеленцето!

— Значи не си ми ядосана?

— Че защо да съм ти ядосана?

— Защото съм гадна курва, която дори не си спомня дали е направила нещо с мъжа, с когото ти искаше да излезеш?

Джени се разсмя от сърце и накрая изрече:

— Скъпа, мисля, че вече си изяснихме, че все още не съм готова да излизам с когото и да било! Разбира се, че не съм ядосана — или поне не на теб! Та ти си ми най-добрата приятелка! И понякога вършиш глупости. Аз пък оправям нещата. Така е при нас, това ни е обичайното състояние!

— Права си — кимнах унило и започнах да отпивам на малки глътки от колата си. Поне тази драма бе пренасочила мислите ми далече от махмурлука. Досега. — Направо не мога да повярвам каква глупачка съм! И какво ще кажа сега на Алекс?

— Няма да му казваш абсолютно нищо!

— Но аз не мога да го лъжа!

— И какво ще стане, когато му кажеш? Ако приемем, че той най-сетне се вразуми относно тази глупост с Джеймс Джейкъбс и аз му позволя да се върне при теб, да знаеш, че ако му кажеш, той окончателно ще скъса с теб! — отсече Джени и ме придърпа към леглото. — Не че ще ти се размине лесно, повярвай ми, ще се чувстваш гадно още дълго време. Но да си признаеш пред Алекс би било най-глупавото нещо на света! По-глупаво от всички други глупости, които си вършила! Да, може и да освободиш съвестта си от товара, обаче той никога няма да ти прости! Бъди сигурна! Искаш ли да го изгубиш заради една пиянска забивка, а?

— Е, не точно. Не и ако вече не съм го изгубила заради една несъществуваща връзка. Направо не мога да повярвам какво се случи! — Зарових лице във възглавницата си. — Сякаш нещата вече не бяха достатъчно гадни, че и това…

— Окей, като изключим факта, че ще си държиш езика зад зъбите, а аз ще ритам задника на Джо по целия континент, какво стана вчера с Джеймс? — попита Джени, за миг омекнала. — Ще говори ли пред Мери?

Поклатих глава и промърморих:

— Не иска да рискува кариерата си. Ако трябва да бъдем честни, аз напълно го разбирам. Той изобщо не ме познава. Не може да се каже, че сме дългогодишни приятели, нали? А аз го моля да заложи на карта всичко, за което е работил, като си признае една огромна тайна, която завинаги ще промени живота му. Сигурно наистина има известна разлика между това той да загуби работата си и аз да загубя моята. Че коя съм аз в сравнение с него, нали така?

— Ти просто си човек, който казва истината! А това все трябва да значи нещо, нали? — отбеляза Джени, грабна телефона ми и огледа съобщенията.

— Очевидно не е достатъчно — отвърнах унило. — Мери заяви, че ще даде зелена светлина за интервюто в „Икона“, ако не й се обадя до девет вечерта. Което беше снощи. Божичко, как изобщо успях да се доведа до подобно състояние?!

— Имаш предвид до състоянието, в което ние се оказваме две адски готини неангажирани мацки ли? — отбеляза тя и ми върна телефона. — И че ще натрупаш цяло състояние, като продадеш тази скандална история? Жестоко!

— Обичам как винаги успяваш да намериш положителната страна в нещата — усмихнах се притеснено аз.

— Такава ми е работата! — отсече тя. — Заедно с новата ми кариера на стилист на звездите! Ще мога да бъда стилист и на снимки, не мислиш ли?

— Ще можеш да бъдеш стилист на всичко, което пожелаеш! — промърморих.

И после избухнах в сълзи.

Джени ме придърпа за една топла, сърдечна, приятелска прегръдка.

— Анджела Кларк, какво ще правя с теб, момиче?