Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аз обичам (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Heart Hollywood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qn (2015)

Издание:

Линдзи Келк. Аз обичам Холивуд

ИК „Кръгозор“, София, 2010

Английска. Първо издание

Коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: Ангел Йорданов

Предпечатна подготовка: Георги Иванов

ISBM: 978-954-771-231-7

История

  1. — Добавяне

Осемнайсета глава

— Джени, аз съм! — прошепнах в мобилния си телефон. — Вдигни, ако си там, моля те!

Нищо. А бях приклещена в апартамент, тъмен като в рог, в който нито една от лампите не желаеше да светне. Независимо колко пъти се опитвах да щракам ключовете. Майка ми щеше много да се гордее с мен.

— Мамка му! — въздъхнах. — Окей. Ако чуеш това, би ли ми звъннала, ако обичаш, за да ми кажеш къде е таблото с бушоните? Сериозно! Какво си мислеше, когато ме остави сама тук?

Натиснах червения бутон за край на обаждането и помахах с все още светлия дисплей на телефона си, за да се опитам да си проправя път през тъмния коридор. Това табло би трябвало да е някъде тук, нали така? Живеех съвсем сама в апартамента само от седмица и ето че вече се наложи да извикам водопроводчик, когато изпуснах огърлицата си „Тифани“ в канала на мивката в кухнята, унищожител на вредители, когато сбърках старите кичури за удължаване на коса на Джени за мишка, и някакъв случаен непознат от улицата, когато един огромен паяк реши, че иска да сподели душа ми. Обаче с тази криза бях твърдо решена да се справя съвсем сама.

Глупавият Алекс и неговото глупаво обаждане в три посред нощ! Погледнах към пространството над входната врата. Да не би това голямо бяло нещо да е таблото с бушоните? Но колкото и да ми беше приятно да получа неговото полупияно среднощно обяснение в любов, ако не ми се беше обадил по това време, аз нямаше да се събудя, нямаше да се наложи да стана да пишкам и нямаше да разбера, че нямаме ток. Което щеше да означава, че нямаше да се паникьосам толкова, че нарочно са ни изключили тока заради предстояща бомбардировка, което пък щеше да означава, че нямаше да му се наложа аз да му звъня, само и само той да ми обясни, че нещо е изгоряло само в моето електрическо табло. Очевидно това живеене сама нещо не ми се получаваше.

Прехапах долната си устна и притиснах ръка към челото си, чудейки се какво да направя. Огледах се в търсене на някакво спасение и като че ли го открих през прозореца. Градът проблясваше в дневната — Крайслер Билдинг светеше в яркобяла светлина в долния край на нашата улица. Проправих си опипом път през стаята, като успях да си ударя палеца на крака само два пъти.

Подпрях се на перваза и се загледах във все още натоварената улица под нас. И постепенно започнах да дишам малко по-спокойно. Не можех да повярвам, че Джени се реши да напусне всичко това. Как биха могли някакво си целогодишно слънце и някакъв си кабриолет да се сравняват с град Ню Йорк?! Дори и сега, в средата на нощта, улиците гъмжаха от народ. Там Джени ще може ли да си нахлузи ботушите и само пет минути по-късно да хапва китайско? Надали. Е, може и да е възможно, но най-малкото ще й се наложи да скочи в онзи неин кабриолет и да шофира петнайсет километра, докато открие подходящ ресторант. По улицата под мен преминаха колона таксита, следвани от полицейски коли. Видях и двойки, хванати за ръка или преминаващи на бегом от единия тротоар на другия — всевъзможни образи, които се мотаеха наоколо абсурдно рано за вторник сутрин и които не се паникьосваха излишно, задето им е спрял токът.

— Хайде, Анджела — промърморих си аз, — държиш се като пълна глупачка!

За момент ми мина през ума, че просто мога да се върна в леглото и да оставя решаването на този проблем за сутринта, обаче си знаех, че няма да мога да заспя. Налагаше се да го победя! Върнах се обратно през дневната и пътьом си халосах коляното някъде.

При по-близък и внимателен оглед бялото нещо над вратата май наистина се оказа електроразпределителна кутия. Само един от превключвателите беше надолу, което, според моите не особено добри познания, означаваше, че е изгорял бушон. Обаче аз, разбира се, не притежавах стълба. Нито дори една стъпка. Или каквото и да било друго, което би могло да се използва за бърз достъп до таблото. Погледнах телефона в ръката си — дали да се обадя на Алекс? Той сигурно щеше да стигне дотам, но пък това доста би наподобявало на признаване на поражение, нали?

Освен това в девет сутринта трябваше да бъда в офиса. А ако той пристигне сега, както е подпийнал, това би означавало, че изобщо няма да мога да спя. Е, не че тази мисъл беше чак толкова ужасяваща. Но не, трябваше да се справя сама с това! Отказвах да бъда жена, която нищо не може да направи сама! В този момент ми дойде вдъхновение. Втурнах се обратно в стаята си и започнах да се оглеждам за най-високите си токчета. Две минути по-късно аз вече бях съчетала моето страстно розово горнище за пижама от „Виктория Сикрет“ и страстните си панталонки в същото горещо розово от „Американско облекло“ с моите неповторими златисти сандали с невероятно високи и тънки токчета на Кристиан Лубутен. Адски секси!

Пътьом грабнах един лак за коса, преминах внимателно през коридора и когато стигнах до вратата, започнах да удрям бясно с лака за коса по капака на таблото, докато той не падна.

— Хайде де! — изрекох запъхтяно, невероятно доволна от себе си. После се вдигнах на пръсти, опитвайки се да бутна нагоре предпазителя, но без да напръскам очите си с лак за коса. Всяка частица от мен се напъна. Ако направех това, значи щях да мога да направя всичко! Щях да мога да се справя със сметките, които трябваше да прехвърля на мое име. Щях да измисля какво означава онзи странен код на хонорарния ми лист от списанието. Щях да се сетя какъв е еквивалентът на „нощна сестра“ в аптеката и точно от колко вариации на лекарства за настинка се нуждае един град.

При седмия скок успях да ударя превключвателя с капака на шишето с лака, обаче се стоварих директно върху вратата.

— Анджела? — изрева нечий глас от другата й страна.

Подскочих от страх, а сърцето ми се разхлопа при звука на този среднощен посетител, както и от изненадата, че всъщност успях да оправя бушоните.

— Анджела, добре ли си? — чух някакво трополене.

Издигнах се на крака с помощта на купчината обувки, върху която се бях приземила — Джени непрекъснато ми се караше, че не ги прибирам по местата им, — и надникнах през ключалката. Беше Алекс.

— Анджела, пусни ме! — Стоеше, подпрян с една ръка на стената, и гледаше към пода. — Не съм пиян. Е, не особено.

Отворих бавно вратата толкова щастлива, че сърцето ми пропусна едно биене, когато го видях.

— О, колко секси! — измърка той, промуши се и веднага ме хвана през кръста. — Обещай ми, че винаги ще ме посрещаш с високи токчета, когато идвам в три през нощта!

— Ох! — сведох притеснено глава, докато се опитвах да изритам обувките от краката си. — Ще видя какво мога да направя по този въпрос. — Бях посветила месеци на създаването на илюзията, че спя изключително и само по секси нощнички или старите тениски на Алекс. Точно това не беше видът, който бих избрала за подобни неочаквани среднощни посещения.

— Хей, тази работа с тока да не би да беше просто извинение да ме докараш дотук, а? — попита той, като ме дръпна нежно към спалнята.

— Нищо подобно — запротестирах аз. — Бушоните изгоряха, обаче аз ги оправих! Не се ли гордееш с мен?

— Абсолютно! — усмихна се той, докато изгасяше всички лампи по пътя си. — Но по-добре сега да ги изключим, просто за всеки случай!

— Добре, за всеки случай — съгласих се аз.

Значи утре пак ще се появя като разбита в офиса. За кой ли път.

* * *

— Добро утро, Сиси! — изрекох и се прозях, плъзгайки се покрай бюрото й росна-прясна и абсолютно разбита. — Мери пристигна ли?

— Добро утро, момиче, което направи Джеймс Джейкъбс гей! — отвърна ми тя. — Разбира се, че пристигна. Да не се опиташ да направиш и нея обратна, ей!

— Сиси, мина цяла седмица! Не се ли умори от тази шега, а?

Тя поклати глава и се усмихна мило.

— Това изобщо не е шега! Ти направи гей един от най-жестоките мъже на планетата! И би трябвало да ти ритам задника оттук до края на света! Да не би да си успяла да направиш гей и онзи рокаджия, гаджето ти?

— Доколкото ми е известно, не. — След тази нощ можех да бъда напълно сигурна, че не е гей. Както и след тази сутрин. И да се надяваме — и след тази вечер.

— Хубаво. Защото и него си го бива. За рокаджия, де — сви рамене тя. — А до мен изобщо не се приближавай! Напоследък излизам с един, който не ми се струва тотален неудачник, така че не желая и мен да ме правиш гей!

— Ще се постарая да се държа на разстояние — обещах. Не че щеше да ми бъде особено трудно.

* * *

Както винаги, Мери седеше пред компютъра си и скоростно тракаше по клавиатурата. Сивото й кокче подскачаше в такт с цялото й тяло, а правоъгълните й очила се бяха свлекли към средата на носа й.

— Анджела, скъпа!

Замръзнах на мястото си. Скъпа? Какво не беше наред?

— Заповядай, скъпа, седни! — заяви тя, вдигна очи към мен и изключи монитора.

Два пъти „скъпа“? Да, тук нещо наистина не беше наред. А и никога досега не беше изключвала компютъра си в мое присъствие. Надявах се да не се е разболяла нещо.

— Цифрите за продажбите на броя на „Икона“ с интервюто на Джеймс Джейкъбс пристигнаха! — обяви тържествено Мери. — И са много добри!

— Колко по-точно? — затаих дъх.

— Колкото два и половина милиона! От един и половина! — възкликна Мери, едва сдържайки се на стола си. — И тази сутрин зърнах доста щастливи лица при срещата на борда!

Прехапах устни, но като че ли една идея по-силно. Два и половина милиона души четат моето интервю? Добре де, два и половина милиона души всъщност четат, че Джеймс Джейкъбс е гей, но все пак интервюто си беше мое!

— И това, без да броим посещенията в уебсайта, повишаването на трафика в твоя блог, та дори и абонаментите! И за двете списания! — При това изявление устните на Мери се разшириха в нещо, което определено беше усмивка. При това широка. — Анджела Кларк, толкова се гордея с теб! И толкова много съжалявам за това, колко трудно ти беше, докато стигнеш дотук! Знам, че се държах малко гадно, докато беше в Лос Анджелис, но…

— О, нищо подобно! — махнах с ръка, макар да си мислех точно обратното. Ала все пак бях твърде много англичанка, за да призная истината. — Значи не съм загазила пред никого, така ли?

— О, точно обратното! — светнаха очите на моята редакторка. — От мига, в който получихме тези цифри, ти си златното момиче номер едно на „Спенсър Медиа“! И ако точно сега влезеш горе при шефовете, много е вероятно да изискаш и свое собствено списание, ако желаеш!

— О, това ми звучи твърде амбициозно — промърморих, като се изчервих от главата до петите. Окей, сега или никога! — Иначе си мислех…

— Това е доста опасен начин за прекарване на времето — усмихна се закачливо Мери и ме погледна.

— Какви според теб са шансовете ми да започна да пиша по-често за „Look“? Имам предвид за самото списание.

— В смисъл?

— В смисъл може би на самостоятелна рубрика? Или някакви отделни статии? — Тук вече седнах върху ръцете си, за да предотвратя издайническото гризане на нокти. — Или каквото и да е в този дух?

— Нали знаеш, че се шегувах за онова твое списание, а? — поклати кокчето си Мери. После постави пръст върху устните си и отбеляза: — Значи искаш своя самостоятелна рубрика в „Look“, така ли?

Стиснах притеснено устни и кимнах. После попитах предпазливо:

— Има ли някакви шансове за това?

— Анджела, много добре знаеш, че аз не работя върху списанието. Не е като да имам право да разрешавам рубрика в него, де.

— Но все пак би могла да говориш с някого, нали? — прошепнах, осъзнавайки, че твърде бързо бях започнала да губя статуса си на златно момиче.

— Да, бих могла да говоря с този-онзи. Но ти също би могла да го направиш.

— Знам, че бих могла да говоря с редакторката си от списанието, но всъщност не я познавам толкова добре, колкото теб. Тя просто ми изпраща компактдискове и други подобни неща за рецензия, но иначе почти никога не я виждам. Та…

— Точно това имах предвид, Анджела — отбеляза Мери. — Така де, в позицията, в която си точно сега — а под точно сега разбирай точно днес, — би могла да отидеш и да потърсиш работа в някое друго списание. Позициите ти действително са много силни в момента, но да знаеш, че това няма да продължи дълго.

— Ама аз не искам да ходя никъде другаде! — извисих глас в протест аз. — На мен ми харесва да работя за вас и…

— Да де, ама представи си следното! Влязла си при мен тази сутрин и си ми казала, че с теб се е свързал друг издател, най-вероятно някой от главните ни съперници, и са ти предложили невероятно голям блог и собствена рубрика, а ти сега обмисляш предложението…

— Аха, представям си — изрекох бавно.

— И ако си ми казала всичко това, аз не виждам как ние бихме могли да си позволим да те изпуснем, така че бих ти предложила повишение на хонорара за блога ти и веднага да говоря с главния редактор на списанието по другия въпрос… Та… Да имаш да ми казваш нещо, Анджела?

— С мен се свърза друг издател?

— Аха! И?

— И ми предложиха голям блог и собствена рубрика?

— О, ясно.

— Та…

— Значи мога да предложа повишение на хонорара за блога ти и още днес ще говоря с редакторите на списанието! — отсече Мери, обърна се към компютъра си и го включи. — Ще се свържа с теб по-късно.

— Благодаря, Мери — промърморих и станах, за да си тръгна, макар да не бях напълно сигурна какво стана току-що. — Значи ще говорим по-късно?

— Няма съмнение! — отговори тя, без да вдига очи от монитора. — И още веднъж, браво за интервюто, Анджела! Страхотна работа, наистина! Като изключим всички съпътстващи глупости, ти свърши голяма работа!

— Благодаря — кимнах и се измъкнах не особено убедена дали да приема тези думи като комплимент или нещо друго. — Чао, Сиси! — подвикнах пътьом на секретарката.

— Чао, момиче, което направи Джеймс Джейкъбс гей!

Да, направо изгарях от нетърпение да прекарвам повече време тук.

* * *

— Значи оправи бушоните?

— Да, Джени — въздъхнах, докато бързах по Четирийсет и втора улица по посока на Брайънт парк. Малкото квадратче зеленина вече се пълнеше с уморени служители от съседните офиси, жадуващи за пет минути пролетно слънце. През последната седмица времето внезапно се бе променило и аз отново се оказах в онзи Ню Йорк, който ми харесваше, а не в онзи смразяващ леден враг на пантофките и приятел единствено на грозните ботуши „Уг“. Последния път, когато бях седяла в този парк (правейки неуспешни опити да поправя счупен ток), беше толкова студено, че почти не можех да си поема дъх. — Но пак повтарям, че не трябваше да ме оставяш сама! Сигурно вече съм развалила фурната.

— Имаш фурна?

— Да, ние имаме! — изкрещях в телефона си. — Фурната си е твоя и моя, ако не знаеш! И да, все още си е там. Обаче вътре открих някакви стари кутии със зърнени закуски. Използвала си я като шкаф.

— Значи още не си си намерила нова съквартирантка, така ли? — извика от другия край на континента тя.

— Тук съм едва от седмица — напомних й аз и изцяло по навик се озърнах и наляво, и надясно по улицата, макар да знаех, че тук трафикът се движи само на север, след което спринтирах през цялото Шесто авеню. — Още не ми е останало време да си търся съквартирантка.

Което не беше напълно невярно. Така разполагах с цяла седмица, за да наваксам с телевизията, пък и все още продължавах да се надявам, че на вратата ще се позвъни и ще отворя, за да видя пред нея Джени, разплакана и оплакваща се от Лос Анджелис и повтаряща през сълзи, че у дома си е най-добре.

— Заета си да правиш и други мъже гейове, така ли?

— О, не започвай и ти! — промърморих аз. — Е, как си ти? Отегчена? Липсвам ли ти? Няма ли да се връщаш у дома?

— Истината ли искаш или отговора, от който ще се почувстваш по-добре?

— Второто.

— Тук е отвратително. По цял ден вали. Нямам никакви поръчки като стилист. И вчера изобщо не съм срещала Райън Филип, и тук изобщо не ми харесва!

— Така си и знаех — отбелязах през смях на фона на шумовете от коли около нея. — Джени Лопес, нали отново не говориш, докато караш?

— Изобщо не говоря, докато карам.

Добре де, аз я бях помолила да лъже.

— Как е Алекс? Всичко наред ли е при вас? — изрева тя, ала не за да надвика собствения си клаксон, защото нали не караше.

— Да, мисля, че е наред. Онзи разговор, за който ти споменах, го проведохме, преди да тръгнем, но оттогава насам не сме говорили на подобни теми.

— И използвате ли вече онази думичка с „о“?

— Ами, доста.

— Ама я използвате не само когато сте пияни или в леглото? Или пияни в леглото?

— Ами, долу-горе. Имам чувството, че цялата история в Лос Анджелис никога не се е случвала. Всичко ми е като сън.

Тя замълча за момент. След което изрече:

— Това не означава нищо, Анджи.

— Хмммм.

— Не може да се каже, че и преди е преливал от емоции, нали?

— Да бе, така е.

— Да, нали?

— Да.

— Но нали не мислиш, че нещо не е наред? — попита тя. — Може би той просто изразява чувствата си без думи!

— Джени, той си изкарва прехраната с писане на песни! — изтъкнах очевидното. — И не мисля, че думите са му проблем. Не знам… Просто започвам да се уморявам, опитвайки се да отгатна какво чувства, но не смея да кажа нищо, за да не навлезем в нов пространен и философски период. Ами ако нещо действително се окаже не наред и той започне да се страхува, че оправянето на нещата би струвало твърде много усилия от негова страна?

— И на теб какво ти пука, а? — извика тя. — Просто ще му теглиш една майна и ще се върнеш при мен в Ел Ей! Нищо не ти пречи и оттук да си пишеш блога! Освен това двамата с Джеймс бихте могли да направите някое интернет шоу! Ще бъде страхотно!

— Може би — усмихнах се аз. Наистина би било страхотно. — А него виждала ли си го скоро?

— Ами не, защото него го нямаше там, когато снощи не се запознах с Райън Филип. И той изобщо не ми е казвал да те поздравявам.

— Окей. Засега няма да обръщам внимание на тази история с Райън Филип, докато не мине и третата ви среща. А той добре ли е?

— Абсолютно! — потвърди тя. — Толкова е открит, че вече дори не е смешно. Двамата с Блейк са неразделни из града. Не видя ли снимките?

— Ако щеш вярвай, но от известно време изобщо не съм отваряла клюкарските сайтове — отбелязах. — Но иначе много се радвам, че всичко при него се нарежда добре. Не и за Блейк, разбира се.

— Да бе, така е — изрече тя и прекъсна, за да залее с порой цветисти изрази нещастника в колата до нейната. — Нали знаеш, че изобщо не карам, а? Ами точно затова току-що не завих по грешка в една еднопосочна улица, така че ще трябва да затварям, защото съм… заета.

— Внимавай! — извиках аз. И как се предполага, че ще мога да се грижа за нея, когато тя е на четири хиляди километра от мен? — По-късно ще се чуем! Обичам те!

— Заври си го ти, задник мръсен! О, и аз те обичам, Анджела! — бе последното, което чух от нея. И затвори.

* * *

Нарамила неизброими количества зърнени закуски и кутии с прясно мляко, аз се заизкачвах с мъка по стъпалата. Когато стигнах вратата на апартамента, се изправих пред следващото препятствие — да отключа, без да си изсипя продуктите. Подпирайки под буза торбата със зърнените закуски и с рамо — тази с прясното мляко, пъхнах най-сетне ключа в ключалката и зачаках прищракването.

— Да ти помогна?

— О, боже мой, Алекс! — стреснах се аз и разсипах всички покупки по стълбищната площадка, като едва не го цапнах през окото с една кутия „Кап енд Крънч“. — Не те чух зад мен!

— Сигурно защото говореше с покупките си през цялото време, докато се изкачваше по стълбите — отбеляза той, пое две кутии от ръката ми и ме целуна по челото.

— Ами вече си нямам съквартирантка, та… — промърморих. — Все трябва да разговарям с някого, нали?

— Да бе. И аз исках да поговорим за това — изрече Алекс зад гърба ми. Обаче аз не го слушах особено. Апартаментът, в който се озовах, беше пълен с цветя. Не просто някакви си букети на перваза на прозореца и на барплота — наистина пълен! Всяка възможна повърхност наоколо буквално стенеше от красиви букети с рози, кутии с лилиуми, вази, които преливаха от гербери — и всеки отделен цветен аранжимент беше в различен цвят. Беше толкова красиво, че за момент изобщо не осъзнах, че някакъв непознат е проникнал незаконно в апартамента ми. Обърнах се и погледнах към Алекс. Освен ако не е съвсем непознат. Може пък да е някой, който просто досега се е криел на стъпалата ми.

— Ти ли направи това? — извиках и пуснах покупките си на пода. — Невероятно е!

— Много ми се ще да можех да кажа „да“ — отбеляза той, като тръгна след мен, — но истината е, че не съм аз.

Пое ръката ми и я покри с двете си ръце, при което остави нещо малко и топло в дланта ми. Беше ключ.

— Взел си резервния ключ? — извиках, все още замаяна от всичките тези цветя. Сладкият аромат на розите беше почти непоносим. Сложих ключа на барплота и отидох да отворя прозореца. — Така ли пусна човека с цветята?

— Никого не съм пускал тук — отговори Алекс. — Просто те чаках в отсрещния ресторант. И както вече казах, това не е мое дело. И вече все по-силно ми се иска да беше. Защото това със сигурност щеше да улесни значително задачата ми!

— Да я улесни ли? — подвикнах, докато търсех някаква картичка. Все трябваше да има нещо някъде из тези кошници! Най-накрая забелязах нещо, което се подаваше от една от кутиите с фрезии и момини сълзи. — О, боже! От Джеймс са!

— Страхотно — изрече мрачно Алекс.

— „Скъпа Анджела — зачетох на глас, — надявам се да не съм прекалил! Но просто не мога да се сдържа — както знаеш, аз съм гей! Джени ми даде своя ключ, а аз помолих куриера после да го остави в спалнята. Тя казва, че можеш да й го върнеш, когато СЪВСЕМ СКОРО ни дойдеш на гости! С обич: Джеймс.“ Божичко, не е ли прекрасно?!

— Направо великолепно — промърмори с равен тон Алекс, все така застанал на прага на вратата, от двете страни на когото имаше две гигантски еднометрови вази, натъпкани с огромни лилиуми.

— Само да намеря ключа и ще приготвя по едно питие! — подвикнах откъм спалнята. — Ти май искаше да ми кажеш нещо, а? Извинявай, все още не съм те поздравила, но всичко това е истинска лудост! О, божичко!

— Какво има пък сега?

— Не знам, обаче е от Марк Джейкъбс! — изписках и разкъсах втори бял плик, поставен върху огромна снежнобяла чанта. Ключът на Джени изпадна от него и се пъхна под леглото ми. — „От приятеля ми Марк! Поръча да се грижиш по-добре за тази!“

В чантата имаше огромна опаковъчна бяла торба, а в тази торба — гигантска чанта в кралско синьо. Хвърлих старата си най-любима чанта на пода и метнах през глава нежните дръжки на новата, като я оставих да падне на бедрата ми. После се завъртях пред Алекс, за да му я покажа, ухилена до уши. Той ми се усмихна накриво и се наведе, за да вдигне резервния ключ.

— Не е ли божествена? — извиках, като разтеглих максимално думата „божествена“, след което се обърнах към огледалото, за да огледам новата си разкошна чанта. — Джеймс е възхитителен, не мислиш ли?

— Да бе — промърмори Алекс и се почеса по косата, която падна над една определено нещастна физиономия. — Къде да сложа този ключ, между другото?

— Ами всъщност, мислех си… — Изчервих се, търсейки подходящите думи. — Мислех си, че ти може би би могъл да го задържиш!

— Така ли? — извика той и по устните му започна да се прокрадва усмивка.

— Тъкмо смятах да ти направя един — кимнах щастлива, че той очевидно не се плашеше от чутото. — След онова фиаско с бушоните, мисля, че трябва. Така де, Ерин също има ключ от нас, обаче тя живее твърде далече оттук, затова е доста по-разумно да имаш и ти, нали така?

— Окей. Значи искаш да пазя ключа за спешни случаи, така ли? — изрече той и усмивката му се превърна в тънка нещастна линия.

— Не само. Просто за да можеш да влизаш сам. Такива неща. За да не ти се налага да ме чакаш отсреща в ресторанта — добавих бързо, като стиснах здраво тънката дръжка на новата си чанта. Защо имам чувството, че пак обърках нещо? — Просто искам да имаш ключ за моя апартамент! — отсякох накрая.

— Благодаря.

После извърнах очи към миниатюрния сребърен ключ, който проблясваше насред цветята на барплота.

— Алекс, щом този ключ, който ми даде, не е резервният ми, то тогава кой е?

Той въздъхна и отпусна рамене.

— Това е ключът за моя апартамент — въздъхна.

— Искал си да ми дадеш резервен ключ за твоя апартамент?! — извиках. Щом толкова иска да ми даде резервния ключ от апартамента си, то тогава какво има против моя? — Не мога да разбера.

— Не е резервен — промърмори той, като приседна на ръба на леглото ми. — Знам, че не искаш нова съквартирантка, а смятам, че Джени не възнамерява скоро да се връща, така че мислех да ти предложа да се преместиш при мен.

Аз приседнах до него на леглото.

— Всичките тези глупости, които се случиха миналата седмица, Анджела, се дължат до една на твоите глупави игрички! Знам, че първия път наистина не започнахме както трябва, но сега съм сигурен, че те обичам, така че какво още чакаш? В мига, в който тръгна за аерогарата, усетих, че ми липсваш. В мига, в който зърнах онези снимки по интернет, издивях от ревност. И толкова се изплаших да не те изгубя, че скочих на първия самолет, за да бъда с теб!

— Аха — кимнах.

— И колкото повече мисля за това, толкова повече осъзнавам, че ще се чувствам най-щастлив тогава, когато знам, че за да те видя, не ми трябва да отида по-далече от съседната стая! — изрече, постави ръка на коляното ми, а после я отпусна на леглото. — Така че ако тази седмица съм се държал малко странно, то е, защото много мислих.

— Аха.

Прокарах пръст по златистия цип на чантата си. Жестока изработка!

— Не те моля веднага да си стягаш багажа и да тръгваш с мен — продължи Алекс, — но все пак ще ти оставя ключа, става ли?

— Окей — кимнах, докато плъзгах ципа напред-назад.

— Знам, че не мога да се конкурирам с твоя холивудски приятел, но все пак ти взех това. — Вдигна капака на кожената си чанта, извади оттам един слънчоглед и го постави в скута ми. — Сигурно съм си мислел, че ще бъде романтично или нещо такова. Анджела, ще кажеш ли нещо най-накрая?

Затворих внимателно ципа и още по-внимателно измъкнах чантата през главата си, като я върнах обратно в опаковъчната торба. Нямах никаква представа къде е торбата от първата ми чанта. Май наистина не трябва да ми се позволява да имам красиви неща, щом не мога да се грижа за тях. Колкото и да ги исках.

— Всъщност не знам какво да кажа — промърморих, като все още не смеех да го погледна. Хванах се здраво за ръба на леглото и допълних: — Но не защото не искам да живея с теб! Просто съм изненадана!

— Да, аз също — издиша той и постави ръка върху моята. Неговата беше топла и напълно покри моята. — Е, ще си помислиш ли поне по въпроса?

— Непременно! — обещах и най-сетне прекъснах състезанието си по взиране с килима, за да хвърля крадешком поглед на зелените му очи. Те бяха огромни, дълбоки и излъчващи надежда. — Ще помисля, обещавам! Всичко, което каза, е напълно вярно. Наистина ще помисля сериозно по въпроса!

— Е, в такъв случай засега и това ми стига — кимна той и постави слънчогледа в дланта ми. — Обаче вече трябва да тръгвам. Имам жестока алергия към полени, а това място тук в момента е по-лошо и от цветарски магазин!

— Ти си едно голямо момиче! — засмях се аз и тръгнах след него по коридора. — Искаш ли после да се видим?

— Имам репетиция, така че може и да се позабавя — изрече той и сбърчи нос, докато минавахме покрай розите на барплота. — По-добре до утре.

Кимнах, целунах го още веднъж и се загледах след него как слиза бързо по стълбите. После затворих вратата и се облегнах на нея, все така продължавайки да стискам слънчогледа. После го сложих в единствената моя ваза, която имах в апартамента си, и я поставих на перваза на прозореца, но преди това се наложи да посбутам малко цветята на Джеймс, за да й направя място.

Отпуснах се на дивана и се прозях. Беше приятно да живея отново по нюйоркско време, пишейки блога си от собствената си дневна. Беше дори успокояващо. Боже, тази история с преместването ще иска доста мислене. Може пък съжителството с Алекс да се окаже много приятно. Да се будя до него, да заспивам до него, да не заспивам до него… Но едно сериозно решение не се взема на базата на подобни съображения, нали така? Ето го отново онова лудо сърцебиене.

— Първо блога, после повратните житейски решения! — отсякох аз към лаптопа си и се включих.

Приключенията на Анджела — Искам да съм част от всичко това…

Е, както изглежда, интервюто ми с Джеймс Джейкъбс се оказа истински хит! Надявам се всички да сте се забавлявали! Нямате никаква представа какво преживях, докато го получа, ама нейсе! О, не, всъщност май имате доста ясна представа. Колкото и да ми се иска да мисля противното, подозирам, че се включвате и в блогове, различни от моите, та… Но сега, в ретроспекция, мога да кажа, че всички неприятности си заслужаваха! И че те вероятно имат известен пръст в разкошната чанта, която ми беше доставена. Благодарение на Джеймс.

И докато така и така сме на темата, искам веднъж завинаги да си изясним нещата. Никога през живота си не съм превръщала никого в гей (поне доколкото ми е известно). Просто се случих човекът, който да доведе този факт до знанието на целия свят. Така че ако някой толкова се тревожи за магическите ми способности да превръщам хората в гейове, вече може да спи спокойно.

Но да се върнем на блога. Забелязахте ли колко красиво е днес навън? Не съм сигурна дали е защото пролетта вече чука на прага ни, или защото доскорошният мраз така и не успя да ме лиши от някой пръст на крака, но съм много щастлива, че съм отново в Ню Йорк! Не ме разбирайте погрешно! Холивуд е приятно местенце и вече подобаващо заето от най-добрата ми приятелка, така че съм наясно, че много скоро пак ще отскоча дотам, обаче има ли друго място на света, което може да се сравни с Ню Йорк?! Тук не е необходимо да се тревожа за папараците, защото — нека бъдем честни — не съм новина за Ню Йорк. Не е необходимо също така да се кача в колата си, само и само да отида до супермаркета и да си купя прясно мляко, защото магазинът на нашия ъгъл е отворен двайсет и четири часа в денонощието. Не е необходимо и да се тревожа дали съм подновила навреме плажното си масло върху лицето, при това — дванайсет месеца в годината. Не е необходимо и непрекъснато да се мацам с овлажнител. Макар че, ако трябва да бъдем честни, събуждането под ярките слънчеви лъчи не беше сред неприятните неща от миналата седмица. Особено на фона на факта, че броени дни преди това си се навличала с два пуловера, четири чифта чорапи и халат, само и само да преминеш сутрин от леглото до банята — и така, от декември до март. Както и да е. Но засега не се очертава да заминавам никъде. Или поне не чак толкова далече…“

Изпратих блога на Мери и се проснах на дивана. Ама този апартамент наистина беше започнал да вони! Цветя на стойност хиляди долари може и да изглеждат страхотна идея, но всъщност е все едно да живееш на щанда за парфюми в „Блумингдейлс“. Прекалено е! А пък апартаментът на Алекс винаги си миришеше по един и същи начин — силно кафе в кухнята, свежият му душ-гел в банята, а ако прозорецът е отворен — сладостта от близката захарна фабрика.

Станах и се опитах да отворя прозореца, за да пусна малко свеж въздух, обаче той отказа да се отвори. Сетих се, че тук майстор по отварянето на прозорците винаги е била Джени. Въздъхнах безпомощно и се отказах с този в дневната. Реших да опитам с прозореца в кухнята. Слънчогледът на Алекс стоеше самотен в средата на всички останали сложни букети. Може би наистина не бях родена да живея сама, но дали това е достатъчно основателна причина, за да се преместя при него? Божичко! Къде беше Джени, когато имах най-голяма нужда от нея?! Знаех, че тя ми каза да я търся по всяко време, но бързо изчислих, че в момента е твърде рано, а откакто вече не работеше на смени, тя си поспиваше повечко. Но преди да се обърна към единствените други хора, за които бях сигурна, че могат да ми помогнат — което ще рече екипът на „Приятели“, — дочух нещо от коридора.

Надникнах над дивана като котка и видях как входната врата се отваря и на прага й се показва Алекс, хванал кутия „Чириос“.

— Намерих това долу, та реших, че сигурно си го изпуснала — отбеляза с детинска усмивка той.

— А бе, ти не си ли тръгна преди… половин час ли беше?

— Да бе, обаче оттогава си седя на предните стълби — призна си той и пъхна ключа си в задното си джобче. — Размишлявах.

— Размишлявал ли си? — Това никога не е добър знак!

— Знам, че имаш нужда от време, за да обмислиш предложението ми за преместването си — изрече той и хвана ръцете ми. — Затова исках да ти дам нещо, върху което да размишляваш и ти.

И ме дари с нежна целувка, която постепенно ставаше все по-силна и по-страстна, докато накрая не ме остави без дъх, затисната на вратата на хладилника.

— Но не мисля, че това ще помогне — промърморих, като накрая успях да го избутам от мен. — Как сега ще мисля трезво, а?

— Няма да мислиш! — ухили се той като котарак и се приведе за нова целувка. — Просто от теб се очаква да се преместиш при мен!

— Искаш ли да дойдеш по-късно? — запитах, докато той отместваше назад косата ми. — След репетицията?

— Ще позакъснеем — прошепна той между две целувки.

— Е, вече имаш ключ, можеш и сам да си влезеш — промърморих, едва поемайки си дъх.

— Звучи добре като идея — прошепна той, целуна ме за последен път и се измъкна през вратата. — Тогава до скоро!

Заключих вратата и се хванах за главата. Божичко, това решение нямаше да бъде от лесните! Но, от друга страна, какво му е забавното на лесните решения?!