Линдзи Келк
Аз обичам Холивуд (12)

Дванайсета глава

Отне ми петнайсет минути да открия Джени, и то — изцяло благодарение помощта на три асистент-продавачки. Този магазин очевидно беше създаден с единствената цел да държи непосветените отвън. Накрая я забелязах. Беше вдигнала миниатюрно кожено сакенце тип смокинг до наметало със сребристи пайети. Когато ме видя, изражението й премина от учудено към стресирано.

— Кожата ми харесва — отбелязах.

— Изглеждаш така, сякаш излизаш от моргата. Какво става? — извика тя, хвърли и двете сака на пода и ме хвана за раменете. — Добре ли си?

— Да, благодаря — издишах. Все още полагах огромни усилия да не повърна на първото място, където ми падне. — Току-що говорих с Мери.

— Толкова ли е зле? — примигна приятелката ми. — Анджи, просто трябва да им кажеш истината!

— И кой ще ми повярва? Я кажи? — поклатих глава. — Но можеш да ми вярваш, че скоро ще оправя тази каша. Засега дай да се уговорим за вечеря!

— Няма проблеми — кимна Джени и награби всички отхвърлени сака. — Къде отиваш сега?

— Имам среща с Джеймс.

Джени ме изгледа невярващо и извика:

— Да не би да си си изгубила ума? Я ми дай шибания си телефон! Още сега ще говоря с редакторката ти! Не, по-добре да се обадя на Ерин. Тя е отговорник за връзките с обществеността и познава на практика всички, с които си заслужава да се познаваш. Тя ще знае какво трябва да направим!

— Джени, моля те, недей! Просто ми дай един ден, за да оправя нещата! Моля те, позволи ми да опитам! Ако не стане, ще го направим по твоя начин! — „И по начина на Мери, и на Джеймс, и на всички други, само не и на мен“ — довърших наум.

Джени се смръщи. Очевидно изобщо не беше убедена.

— Ти сега се погрижи за Теса! — напомних й.

— Кой трябва да се погрижи за мен? И защо? — изписка тънко гласче зад мен. Обърнах се и видях пред себе си Теса Диармо, облечена в роклята със златни пайети, която аз бях дала на Джени, сандали с огромни платформи и тънки каишки и маншети с капси. Изглеждаше като богиня.

— Аууу! — не успях да се сдържа. Краката й сякаш нямаха край, а златистото подчертаваше кичурите в косата й — нещо, което преди не бях забелязала. — Теса, изглеждаш невероятно!

— Сега облечи това — отсече Джени и й подаде коженото сако. — Малко ще омекоти пайетите.

Знаех, че думата „пайети“ беше измислена само за да те накара да се почувстваш ужасно тъп, когато я чуеш.

— Много ми харесва! — изписка Теса и се завъртя, в резултат на което пайетите проблеснаха под светлината. — Точно така ще отида тази вечер на наградите!

— Фантастично! — възкликна Джени и лицето й светна. Не я бях виждала толкова щастлива, откакто Райън Филип се регистрира в хотел „Юниън“ миналия октомври, а тя „случайно“ си присвои неговата непоръчана кошница за добре дошъл, докато той беше под душа. — Сега върви да пробваш „Леже“!

— Ама аз съм твърде кльощава за „Леже“! — изви Теса, но въпреки това се насочи обратно към пробната. — В него изглеждам като клечка за зъби!

— Точно затова сега ще пробваш с по-обемния му стил — той ще ти даде илюзия за извивки! — провикна се Джени през вратата. — Никакви бижута и сложи онези лубутенки с каишките! А, да, и пак облечи коженото яке!

— Джени, теб наистина много те бива в това! — възкликнах и съвсем изненадващо за нея я прегърнах. — Тя изглежда възхитително!

— Нали? И аз така си мисля — измънка тя, изчерви се и ме прегърна в отговор. — Освен това тази работа е много забавна! Пазарувам с чужда кредитна карта, казвам на хората какво да правят и те не само ме слушат, но и ми плащат за това! Май това се наричаше „да сбъднеш мечтата си“.

— Много се радвам за теб! — усмихнах се аз и точно в този момент телефонът в джоба ми започна да вибрира. Колата сигурно вече беше пристигнала. — Виж какво, сега трябва да тръгвам. А ти се забавлявай и после ще се чуем!

— Само не забравяй, че тази работа, където сега отиваш, никак не ми харесва! — подвикна след мен тя. — И предай на онзи мръсник, че когато следващия път го видя, ще му сритам задника!

* * *

Джеймс очевидно беше решил, че за него не е безопасно да бъде в колата с мен, затова беше изпратил шофьора си сам. Не можех да не се запитам какви ли неща е виждал този човек, какви ли скандални тайни знае. Сигурно Джеймс му плаща цяло състояние, за да си държи езика зад зъбите. Или това, или наистина беше почтен човек. О, не! Не бях особено доволна от факта, че допускането той да е просто почтен човек дойде на второ място!

Потеглихме в южна посока в пълна тишина. За около десет минути. След което спряхме пред нещо, което приличаше на парк. Парк с мамут, който потъваше в басейн от воняща черна слуз.

— Тук ли? — обърнах се към шофьора, опитвайки се да зърна някъде Джеймс и Блейк. И да, те наистина бяха там — на пейка точно зад огромните порти.

— Тук — потвърди той. — Постарайте се да не ги измъчвате много!

* * *

Когато ме видяха да прекосявам окосената трева, и двамата се изправиха. Аз се заковах на място точно на сантиметър от прегръдката, която Джеймс се канеше да ми даде, и скръстих ръце пред гърди — абсолютно огледално отражение на едва сдържания гняв на Блейк. Кой би си помислил, че някога двамата бихме могли да имаме нещо общо?!

— Катранени ями, а? — отбелязах и огледах групите ученици от малките класове, които тичаха около нас. Те бяха твърде малки или твърде щастливи, че са извън класните стаи, за да разпознаят Джеймс или изобщо да им пука за него. Обаче всичките им учители полагаха огромни усилия да не гледат към нас.

— Надявам се, че никой не би допуснал, че се чукаме в задния двор на музей, нали? — сви рамене Джеймс. — Тук е пълно с деца, а както знаеш, катранът надали би могъл да се определи като афродизиак.

— Все тая! — махнах с ръка аз и се подготвих за битката. Знаех, че нямаше да бъде лесно, и бях сигурна, че решимостта ми не може да бъде сломена от жалкия вид на Джеймс. Е, толкова по-зле за него. Косата му беше разрошена, а тъмните кръгове под очите му — точно толкова ярки, колкото бяха и моите. Ала въпреки това продължаваше да изглежда така, сякаш току-що е играл роля на мъж с разбито сърце. Докато лично аз приличах повече на Ейми Уайнхауз след особено тежка нощ. А той, дори и да изглеждаше като парцал, ухаеше все така приятно. — Не може ли вече да се заемаме с работата, за която сме се събрали?

Блейк поведе групата. Минахме покрай катранените ями и се озовахме насред огромно парково пространство в задния двор на музея. Асистентът се облегна на гигантска пластмасова скулптура, която, ако се вярваше на табелката, представлявала гигантски праисторически ленивец, и извърна поглед. Джеймс въздъхна и приседна на тревата, на няколко крачки от него. Огледах ги добре. Изражението на Блейк беше каменно, напълно неразгадаемо. Може пък недоспиването на Джеймс да се дължеше на нещо повече от обикновено притеснение за това, какво щях да направя или да кажа.

— Анджела — започна Джеймс и ме дръпна за ръката. Поради липса на по-добри идеи аз приседнах до него. — Първо, позволи ми да кажа колко много съжалявам!

— Мисля, че вече го каза няколко пъти — отбелязах, без да отлепям поглед от Блейк. — Мисля също така, че най-добре е аз да говоря първа. Извинявай, ако провалям репетицията ти!

— Окей, давай! — кимна той и стисна леко ръката ми, която аз бях забравила, че държи.

— Тази сутрин говорих с редакторката ми — изрекох, дръпнах си ръката и направих пауза, за да видя реакцията му. Обаче тъпият шибан актьор нямаше никаква шибана реакция! Би трябвало да се пробва като професионален играч на покер. — Списанието вече няма интерес да публикува интервюто с теб.

— Какво? — изгледа ме шокирано той. — Какво им каза?

— Успокой се! Не съм им казвала нищо. Засега… — Направи ми впечатление, че тук почти успяхме да привлечем вниманието на Блейк. — Искат от нас вместо това да направим интервю в стил „толкова сме влюбени“. За „Икона“, за следващата седмица. Както става ясно, аз вече не ставам за интервюиращ, защото всички вече си мислят, че съм една изпечена мръсница, която е пристигнала тук с единствената цел да те съблазни!

— Ти сериозно ли? — изгледа ме невярващо Джеймс.

— Сериозно!

— Е, слава на всички светии за това! — засмя се той и ме бутна назад в огромна мечешка прегръдка. Твърде шокирана, за да се тревожа за нещо друго, освен за петната от трева по тениската ми, аз погледнах безпомощно към Блейк. — Брилянтно! — изрева Джеймс. — Това ще разреши всичките ни проблеми! Ще направим интервюто, ти ще се преместиш тук и всички ще си мислят, че сме гаджета. Направо перфектно! Ще си вземем и апартамент! Какво ще кажеш за Лос Фелис? Там ти хареса, нали? Или предпочиташ някъде по-близо до плажа? О, Анджела, това е фантастично! Защо не ми каза още по телефона?

Събрала някакви остатъци от сили, аз го избутах от мен и скочих на крака.

— Защото няма да правим нищо! — извиках. — Аз си имам свой живот и работа, и приятел, и изобщо не възнамерявам да се отказвам от тях, за да ти бъда удобно прикритие!

— Но ще бъде перфектно! — изгледа ме озадачено Джеймс. — Аз ще плащам за всичко! А в апартамента ти ще си имаш своя собствена стая и всичко останало! Защото няма наистина да бъдем гаджета, нали така?

— Ти чуваш ли се изобщо какво говориш?! — изкрещях. — Казах ти да не ме броиш за тази игра! Просто трябва да кажеш пред списанието истината! — Извъртях се на пети, погледнах към Блейк и допълних: — А ти? Не мога да повярвам, че си в състояние да приемеш спокойно подобно нещо!

Той сви рамене, обаче лицето му беше станало пепеляво, а очите му — два живи въглена. И… о, боже! Това червенина ли е, което виждам около тях? Той плакал ли е?

— Анджела, да не би да си мислиш, че това се случва за първи път? — извика на свой ред Джеймс, също скочи на крака и постави ръце на раменете ми. — А с теб се разбираме, нали? С теб сме приятели? А и това би било страхотно за кариерата ти. Помисли си колко готино ще бъде да живееш в Лос Анджелис на вечно слънце, да ходиш на купони, премиери… Истински сбъднат сън!

— Но не и моят! — откъснах се от ръцете му аз. — Джеймс, чуй ме! Аз си имам свой собствен живот! Имам си приятел! И ако ти не излезеш пред обществеността и публично не си признаеш истината, да знаеш, че няма да издържа! Ако наистина ме смяташ за приятел, трябва да го направиш!

Джеймс потърка бузите си и промърмори:

— Изобщо не знаеш какво искаш от мен. Държиш се като пълна егоистка!

— Кой, аз ли съм егоистка?! Ти въобще имаш ли някаква представа за жените, а? — срязах го аз.

— Няма голяма представа и за мъжете — обади се неочаквано Блейк.

Обаче аз продължих тирадата си:

— Единственото, което те моля да направиш, е да кажеш истината, а ти ме молиш да лъжа и да се откажа от абсолютно всичко в живота си. Кое според теб звучи по-логично, а?

— Но помисли си само за нещата, които ти предлагам! — възкликна той. — Готова ли си да се откажеш от всичко това заради някакъв мухльо, който е убеден, че се чукаш зад гърба му, и от една жалка работа на блогър?

И друг път съм била бясна. Ужасно побеснях, когато бях на десет години и майка ми изпра с вряла вода роклята ми от ангорска вълна вечерта преди дискотеката и я развали. Бях подобавъчно ядосана, когато в шести клас Питър Дженсън каза на всички, че съм лесбийка, след като ни завари на шестнайсетия рожден ден на Луиза в банята й да си говорим, докато аз пишках. И, разбира се, не може да се каже, че бях особено радостна, когато заварих приятеля ми да чука любовницата си на задната седалка на нашата кола в деня на сватбата на най-добрата ми приятелка. Ала нито едно от тези усещания дори не можеше да се надява да се сравни с яростта, която изпитвах точно в тази секунда.

Стоеше си той там — този абсурдно красив мъж, за когото всичко в света винаги се нареждаше, — стоеше си и описваше картина, която в неговите представи отговаряше на идеалния живот, докато неговият таен любовник се намираше на шест крачки разстояние, облегнат на един гигантски бозайник от кафява пластмаса. И ще ми разправя, че аз съм била егоистка! Нищо чудно, че Блейк непрекъснато беше в гадно настроение.

Неговият приятел се държеше като най-големия идиот на вселената, а той не можеше да се оплаче на никого.

— Ти обичаш ли Блейк? — попитах внезапно.

— Какво?! — изумя Джеймс и обърна поглед към Блейк, който гледаше към нас измежду ръцете на ленивеца.

— Обичаш ли го? — повторих.

— Анджела, престани с тези игрички! Е, какво, решила си да ме съсипеш, така ли?

Не му обърнах внимание и продължих:

— Защото аз искрено обичам моя приятел и точно сега мисълта, че той изобщо не е сигурен в мен, ми се струва много по-кошмарна от всички останали глупости, с които се занимаваме!

И в мига, в който изрекох тези думи, аз разбрах, че са истина. Все още в главата ми се въртеше изражението върху лицето на Джени, когато говореше за Джеф, а аз за нищо на света не исках да изпитвам същото за мен и Алекс.

— Не мога да повярвам, че вие двамата сте влюбени — продължих. — Защото ако наистина беше така, нямаше да ти пука кой знае и кой не — просто щяхте да искате да бъдете заедно!

— Сякаш това е много лесно! Ха! — озъби се Джеймс. — Аз да не би да съм някой случаен тип, който може да си прави каквото си иска и когато си иска, а? Кариерата ми се крепи най-вече на моята репутация. И всичко е роля — всичко, което правя!

— О, я стига! Вече не сме в петдесетте! — Реших, че точно сега е мой ред да го бутна. За нещастие, почти двуметровото му туловище не помръдна. — На никого не му пука, че си гей!

— Дори и детството ми не беше през петдесетте, но и тогава на хората продължаваше да им пука! — изрече грубо той. — Виж какво, няма да играя по свирката ти и толкова! А що се отнася до Блейк, той отлично разбира защо трябва да правим нещата така, както ги правим!

— Сигурен ли си?

За първи път си дадох сметка, че Блейк всъщност вече не стои облегнат на гигантския ленивец (който във всички други ситуации би изглеждал неудържимо смешен). Очите му вече не бяха само малко зачервени по краищата, но и пълни с истински сълзи.

— Сигурен ли си, че разбирам, Джеймс? — повтори той. И изведнъж се почувствах адски неудобно. По дяволите!

— Блейк, нали снощи говорихме за това? — изрече Джеймс с глас няколко идеи по-нежен от този, който използваше с мен. — И ти каза…

— Не, ти говори снощи, Джеймс! — Колкото повече заглъхваше гласът на Джеймс, толкова повече сили набираше този на Блейк. — И тогава аз не казах нищо. Но сега вече смятам да кажа. Кучката е права! Вече няма никакъв смисъл от тези глупости! Знам, че никак не ти е било леко, когато си бил малък, но сега всичко това е далече в миналото! Сега си тук и имаш мен! И ако се чувстваше по същия начин, както се чувствам аз, тогава нищо останало нямаше да има значение!

Заковах се насред отстъплението си от сцената. Блейк „кучка“ ли ме нарече? Задник! А аз бях на негова страна!

— Блейк, недей!

Красивото лице на Джеймс всеки момент щеше да се разпадне. Аз размених мястото си с Блейк — сега той държеше Джеймс за раменете, а аз стисках огромната лапа на ленивеца. А той изглеждаше очарован от разиграващото се пред него. За гигантско, лениво чудовище от пластмаса, разбира се.

— Какво недей? Спомняш ли си, когато ми каза да не те карам да избираш, а аз ти казах, че никога няма да го направя? — изрече тихо Блейк и постави ръка върху бузата на Джеймс. — Е, промених си решението. Сега те карам. Всъщност настоявам да избереш! Ако направиш това интервю с нея, няма да ме видиш повече! Обади се, когато решиш какво ще правиш. Или недей. Но когато се прибереш в хотела, аз вече няма да бъда там!

Загледахме се след Блейк как прекосява парка и се изгубва от погледа ни. И едва тогава Джеймс се обърна към мен.

— Да, човешката драма — промърморих.

— Твърде рано ли е за едно питие? — попита Джеймс и протегна ръка.

Поколебах се дали да я приема. Той изглеждаше точно така, както се чувствах аз. Изглеждаше точно така, както се чувстваше Джени онази сутрин. Изглеждаше като човек с разбито сърце.

— Е, може би е малко раничко — отговорих, плеснах ръката му и тръгнах напред. — Не че това някога ме е спирало.

* * *

След третата пресечка, измината в мълчание, аз изрових телефона от чантата си и се загледах в него с надеждата, че ще иззвъни.

— Хайде, обади му се! — каза Джеймс, без да се обръща към мен. — Това е като да гледаш кученца във витрината на магазин за домашни любимци. Виждам отражението ти в прозореца.

Усмихнах се криво и натиснах бутона за бързо набиране на Алекс. Обаче той си беше все така изключен — никакъв сигнал, никакъв секретар, нищо.

— Я задръж малко! — подадох телефона на Джеймс и изпразних чантата си на седалката до мен. Бях сигурна, че е някъде тук.

— Господи, жено, колко боклуци имаш в тази чанта? — промърмори той, докато аз прехвърлях разнообразни бележки, дребни банкноти и обвивки от дъвки. — Виждал съм апартаменти с много по-малко неща, отколкото съдържанието на твоята чанта!

— Да бе, знам — измънках и разтърсих адресника за пъхнати в него хвърчащи листчета. — Когато купих тази чанта, си обещах, че ще се грижа за нея, но просто съм си такава — малко немарлива.

— Чакай само да видя Марк и да му кажа какво си направила с чантата му! — измънка Джеймс, докато сортираше тампоните и гланцовете за устни. — Ще бъде отвратен!

— Ти познаваш Марк Джейкъбс? — замръзнах насред търсенето си аз. — Наистина го познаваш?

— Е, правих няколко реклами за него — кимна Джеймс. — Готин е.

— Как не те е срам толкова време да го държиш в тайна! То бива мръсни номера, ама чак толкова… — Разтворих едно откъснато парче от стара рецепта, пъхнато в задната част на дневника ми, и извиках: — Ето го!

И веднага набрах, докато не съм се разубедила.

— Джеф, здравей! Обажда се Анджела Кларк, приятелката на Алекс. Спомняш ли си за мен? Приятелката на Джени? — побързах да изрека, за да не му предоставя възможност да затвори.

— Да, разбира се. Виждам, че си ти! Нали имам номера ти — отвърна спокойно Джеф. — Какво има?

— Ами питах се дали случайно не знаеш къде е Алекс? — запелтечих. — Не вдига телефона си, а аз самата не съм в града.

— Не си е вкъщи. Ти не знаеше ли? — изненада се Джеф. Е, поне един човек на света все още не беше узнал за „Приключенията на Анджела на холивудска земя“. Жалко, че беше бившият на най-добрата ми приятелка, с когото категорично ми беше забранено да говоря. Завинаги. — А как е Джени, между другото?

— Отишъл е някъде, така ли? — направих се, че не съм чула въпроса му аз.

— Ами да — отговори Джеф. — Снощи мина през нас и ме помоли да държа под око апартамента му. Беше със сак и очевидно много бързаше. А Джени добре ли е?

— А, Джени, добре е — излъгах. — Направо фантастично.

— Браво на нея! Поздрави я от мен — каза Джеф. — А що се отнася до Алекс, когато се прибере, ще му кажа, че си го търсила. Чао!

— Мамка му! — промърморих и се отпуснах на седалката. Чувствах се така, сякаш някой ми е ударил шамар.

— Лоши новини, а? — погледна ме Джеймс.

— Докато не ми кажеш: „Анджела, бих искал да организираш моето ексклузивно интервю в колкото е възможно по-посещаван публичен форум“, може би всички новини ще бъдат лоши — отвърнах и се смръщих. — Не си въобразявай, че ти е простено само защото приятелят ти те заряза! Имаш още много да ми връщаш!

— Разкажи ми за Алекс — изрече Джеймс и ме прегърна през рамо. Странно как жест, от който доскоро в стомаха ми започваха да пърхат пеперудки, сега ми причиняваше неописуемо раздразнение. — Кажи ми защо си струва всичко това!

— Реакцията ми не е свързана само с него — отвърнах аз. — Най-важното в случая е, че ти се държиш като кретен и отказваш да ми върнеш живота! Аз си имам само един живот, за бога, така че изобщо не е честно да го изгубя толкова бързо!

— Хубаво. Сега млъкни по тази тема и ми разкажи за него.

— Добре. Алекс е… — Не знаех откъде да започна. — Той е мил, интелигентен, сладък е, съобразителен е, творец…

— Все още не си казала „страстен“. Или „добър в леглото“. Хайде де, не го описваш пред майка си! — възкликна Джеймс и ме плесна по коляното. — Извинявай! Давай, слушам те!

Дарих го с най-мръсния си възможен поглед, след което продължих:

— Той е просто… ами, отдава се със страст на всичко. На музиката, на мен… Точно това ми липсваше толкова дълго в живота — страстта. Страст за каквото и да било, по всички направления.

— Знам, че следващите ми думи няма да ми спечелят особена популярност — отбеляза Джеймс, — но нали знаеш, че страстта не трае дълго? Надали хората го твърдят без причина. Така че просто не мога да повярвам, че ме караш да захвърля на бунището цялата си кариера само защото обичаш да се въргаляш в чаршафите с някакво момче от рокбанда!

А аз тъкмо бях започнала да си мисля, че сме постигнали някакъв пробив!

— Когато говорех за страст, нямах предвид единствено плътската! — изтъкнах. — Обичам го, защото той ме кара да се чувствам така, сякаш мога да постигна всичко, което си пожелая. Той ми помага да се чувствам като човека, който искам да бъда! — Наклоних глава и допълних смръщено: — Много ми е жал за Блейк.

— Какво би трябвало да означава това?

— Ти не се ли чувстваш по същия начин за него? — изгледах го невярващо.

Джеймс просто не отговори.

— Извинете — приведох се напред към шофьора на Джеймс, — бихте ли обърнали, ако обичате, за да ме откарате до хотел „Холивуд“?

— Да, госпожо! — кимна учтиво шофьорът.

Джеймс ме изгледа косо и въздъхна.

* * *

— Е, ще го направиш ли или не? — попитах накрая, когато лимузината спря пред хотела ми.

— Очевидно все още не си даваш никаква сметка какво искаш от мен — поклати глава Джеймс. — Последиците от едно подобно действие биха засегнали не само твоето гадже!

— Да, знам — кимнах. — Ще засегнат работата ми, визата ми, апартамента ми, репутацията ми, респекта на семейството и приятелите ми. А, да, както и твоя приятел!

— Не си мисли, че ми е много лесно — промърмори той и притвори огромните си сини очи. На фона на сумрачната светлина на лимузината сенките под тях изглеждаха много по-ярки от преди. — Но наистина не мога да го направя! Съжалявам!

Наложи се да призова всичките си сили, за да отворя вратата на лимузината и да изляза на тротоара. Честно казано, много се бях надявала той да се съгласи — ако не заради мен, то поне заради Блейк. Лимузината потегли светкавично — много преди да съм успяла да се вмъкна обратно в нея и да започна да се моля на Джеймс да размисли. А аз останах на улицата, съвсем сама.

* * *

Поради липса на по-добри идеи за занимания набрах номера на Джени. А когато телефонът за четвърти път ме препрати директно към гласовата й поща, аз се предадох. Знаех, че няма абсолютно никакъв смисъл да се опитвам да звъня пак на Алекс, а що се отнася до Мери, тя наистина не искаше да чува нищо друго от мен, освен ако не е „нямам търпение да се покажа като най-изпечената мръсница на света пред «Икона» следващата седмица“. И макар че последното започваше да изглежда неизбежно, просто не можех да събера сили да й се обадя.

Гмурнах се в сумрака на фоайето на хотел „Холивуд“ и влязох в асансьора. Позлатените стени омекотяваха отражението ми, но дори и миниатюрната охранителна камера на тавана разбираше колко жалко изглеждам. Косата ми се беше отпуснала от влагата, а всичкият грим, с който се бях нацапала във „Фред Сегал“, се беше изтрил през последните три минути. Не бях много сигурна дали е добре или зле точно в този момент да зърна Алекс. Така той безсъмнено ще види в какво състояние се намирам, но също така ще види и че никак не мога да се намеря. В момента бях далеч от образа на „любовта на живота му“. Защо просто не му бях казала, че го обичам? Защо не му го бях казала още на сватбата на Ерин? Или най-малкото — преди да потегля за летището? Имах толкова много възможности. До една пропуснати.

Напълно изцедена, аз влетях в хотелската си стая, дръпнах завесите, за да закрия гледката на омразните хълмове на Холивуд, и се хвърлих в леглото си. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам обаждането на Мери и лошите новини.