Линдзи Келк
Аз обичам Холивуд (15)

Петнайсета глава

— Направо не мога да повярвам, че този човек е гей! — възкликна по-късно Алекс, докато лежахме на пода в банята, увити в пухкавите хавлиени кърпи на хотел „Холивуд“. Не бях сигурна дали краката ми ще успеят да ме задържат, ако се опитам да вляза в стаята, а ми се струваше непристойно да започвам да пълзя. Да не говорим, че вкарването на двама мъже в леглото ми за един ден беше определено мръснишко.

— Да, знам — присламчих се към гърдите на Алекс аз. Колкото по-близо до него бях, толкова по-защитена се чувствах. — Луда работа, нали?

Въпреки че Алекс полагаше огромни усилия да въплъти в действие своето „няма нужда да ми се обясняваш“, на мен наистина ми се искаше да му разкажа цялата история — или най-малкото тази за Джеймс Джейкъбс — веднага щом се окажеше посткоитално възможно.

— Да, сигурно никога няма да се научим да се досещаме за подобни неща — отбеляза Алекс, като бавно галеше косата ми — вдигаше отделни кичури от нея, а после ги оставяше да си паднат сами. — Хората вярват в онова, в което искат да вярват. Единственото депресиращо нещо в случая е, че той не се е осмелил да бъде себе си още от самото начало.

— Много съжалявам, че те въвлякох във всичко това — измърках тихо, изпаднала в пълно блаженство от галенето на косата ми. — Едва не умрях, когато зърнах онази твоя снимка в интернет!

— Ама че смахната история, нали? — Гласът му звучеше гърлено и стържещо в затвореното пространство на хотелската баня. — Нямам представа откъде са изкопали тази снимка. Иначе хубаво е да знам, че интернет клюките ме определят като сладък, не мислиш ли? Момчетата не спряха да се смеят по този въпрос.

— Завиждат ти — отбелязах.

— Абсолютно — съгласи се той. — А най-смахнатото от всичко е, че продажбите на нашите дискове скочиха в пъти!

— Аз ще получа ли комисиона? — попитах и оправих кърпата, за да скрия всички неудобни местенца по тялото си. Едно е да си гола в разгара на страстта, а съвсем друго — да си по евино облекло под ярката флуоресцентна светлина в банята, след като приятелят ти си е взел своето.

— Не може ли да си изплатя дълга с работа? — прошепна в ухото ми той. По гръбнака ми пробягаха тръпки, които нямаха нищо общо с температурата на плочките на пода.

— Нали беше гладен? — подкачих го аз и отмахнах косата му от лицето си, паднала, когато се изправи върху мен. — Да знаеш, че от румсървиса няма да ни донесат нищо, ако продължаваме да си лежим на пода в банята.

— Не ми казвай, че нямаш някъде скрити запаси с нещо за хрускане! — Усетих отново горещия му дъх върху врата си и гръбнакът ми се стрелна към него. — Доколкото те познавам, където си ти, на не повече от петнайсетина крачки от теб има пакетче бонбонки „М&М“.

— О, я стига! — измънках, надявайки се, че няма да открие гигантския пакет бонбонки с фъстъчено масло, преди да съм успяла да ги скрия от него.

* * *

Денят се оттегли от мен, преди да успея да сторя с него каквото и да било, освен от време на време да протягам ръка, за да проверя, че моят Алекс си е все още тук, и да се унасям в първия си непредизвикан от алкохол сън от дни наред. В крайна сметка двамата успяхме да си облечем достатъчно дрехи, за да се приведем в прилична форма, и се замъкнахме към най-близкия „Макдоналдс“, за да си подкрепим душиците — както и да предоставим на камериерките достатъчно време, за да ни разчистят леглото. Тъкмо наблюдавах Алекс как забива зъби във втория си „Бик Мак“, когато телефонът ми изчурулика, за да ми съобщи, че имам текстово съобщение. Беше от Джени.

„Хей, нещата наред ли са с Алекс? Нали не си му казала за Джо? Аз съм с Теса, обади ми се, ако имаш нужда от мен. ХО–ХО“

Вдигнах очи точно навреме, за да видя как Алекс поглъща хамбургера си с такава скорост, сякаш се страхува, че всеки момент някой ще му го открадне. Не знаех дали да се смея, или да плача. Знаех само, че Джо може да се появи във всеки един момент и всичко да развали. Окончателно.

„Не съм казвала нищо, за момента. Приятно прекарване. До утре? А.“

Бутнах пилешкия си сандвич настрани. Внезапно установих, че не съм толкова гладна — повече от всичко на света си мечтаех да се върнем в хотела и да сложим на бравата отвън табела „Не безпокойте“.

— Не си ли гладна? — попита Алекс и фиксира остатъците в чинията ми.

Поклатих глава и казах:

— Преядох с бонбонки. — Отпих от диетичната си кола и се загледах в него как унищожава и пилешкия сандвич. — Как е умората от полета?

— Хмммм — отговори той и постави ръка пред устата си, препълнена с бърза закуска. — Вече нямам представа дори колко е часът. Но като гледам, започва да се стъмва. — И кимна към улицата отвън. Слънцето вече беше почти напълно залязло и целият булевард „Холивуд“ гъмжеше от туристи, маскирани хора и обикновени граждани. Опитах се да не зяпам много нахално Спайдърмен и Джак Спароу, които влязоха в заведението и си поръчаха две детски менюта. — Сигурна ли си, че днес нямаш какво да правиш? Това интервю няма ли да бъде трудничко, а?

— И да, и не — отвърнах, вдигнах назад косата си, а след това я пуснах обратно. — Сигурна съм, че каквото и да им предам, те буквално ще го пренапишат, но, от друга страна, не искам да им подавам пълен боклук. Планирам да получа колкото е възможно повече информация по въпроса, да й придам най-добрата форма, която ми хрумне, като същевременно оставя някаква работа и за редакторите. И без това вече разполагам с тонове информация за детството му, така че утре акцентът ще бъде върху неща от рода на „Ние се обичаме“ и други подобни. И точно това ще бъде трудната част. Ако трябва да бъда честна, някак си не си ги представям да се разкрият напълно. Особено Блейк — той ме мрази.

— Хубаво. Значи аз мога да оглеждам обратните полети. А за Джени знаеш ли нещо със сигурност? — запита той и се зае с пържените картофки.

— Не — отговорих и започнах да въртя сламката в чашата си. Не може ли малко да побърза с това ядене? — Но на мен ще ми резервират полет за някакъв час в неделя. Сиси би трябвало да го направи утре. Искаш ли да проверя дали няма да може да те качи и теб на моя самолет?

Алекс кимна и отбеляза:

— Моят велик романтичен жест не беше много добре планиран.

— Романтичните жестове обикновено са точно такива — прошепнах, пресегнах се през масата и стиснах ръката му. Което беше невероятно глупаво от моя страна, защото това забави още повече скоростта му на ядене.

— А какво става с Джени, между другото? — Най-сетне смачка кутийката с картофките. И се прехвърли на колата си. — Успя ли да се вреди с онзи сервитьор?

Тук вече усетих, че леко позеленявам. Реших да изместя темата колкото е възможно по-далече от Джо и изрекох:

— Оказва се, че все още не била готова да бъде с никого. Толкова е била отдадена на Джеф, че не знам колко време ще й трябва, за да се отърси от него. Не че страда от липса на мъже, които й се хвърлят сами в краката. И освен това продължава да ходи по заведения и барове. — В този момент се опитах телепатично да внуша на Алекс да изгълтва по-бързо колата си, за да се връщаме в моята стая. — Не знам, може пък раздялата да й се отрази добре. Напоследък се среща често с една своя стара приятелка от тук, която работи като стилистка. И двете си играят на стилистки, докато аз работя. Иначе Джени е много добра в тази игра.

— Джени да е добра в това да казва на хората какво да правят? — възкликна Алекс, разклати хартиената си чаша и изсмука и последната глътка кола. — За нищо на света не мога да го повярвам!

* * *

В петък вечерта изобщо не успях да мигна и това нямаше нищо общо (или поне не чак толкова, колкото бихте допуснали) с факта, че Алекс лежи гол до мен. Колкото и да бях щастлива да заваря стаята си възстановена в предишното си състояние, преди онази най-гадна нощ в живота ми, все още продължавах да изпитвам известно неудобство. Как мога да лежа до Алекс и да се преструвам, че всичко е наред, когато съм му изневерила на същото това легло?! Едва не изстрелях бившия си приятел през предното стъкло на колата, когато го хванах да ми изневерява.

На следващата сутрин станах рано и преди Алекс да успее да отвори очи, аз вече бях изкъпана и облечена. Новият ми план беше много прост: правя това интервю с Джеймс, отмахвам го от графика си, изкарвам Алекс от хотела, а после изкарвам и всички останали от Лос Анджелис. Вече знаех, че Джени е абсолютно права — по-добре нищо да не казвам на Алекс, а успея ли веднъж да оставя моята жалка еднократна забивка далече зад гърба си, в друг град и много далече от мен, всичко ще бъде много, много по-лесно. А сега, когато той беше тук, на самото местопрестъпление, се чувствах като абсолютна мръсница.

Грабнах прекрасната си и вярна чанта и тръгнах към вратата, като междувременно не пропуснах да оставя бележка на Алекс. Още ми беше рано да ходя в хотела на Джеймс, но тъй като Джени ми беше оставила ключовете от колата, реших, че е най-добре да изляза — не можех да продължавам да си седя в стаята си и бавно да полудявам. След едно не особено умело изкарване на кабриолета от паркинга на хотела аз се подготвих за пословичния трафик на Ел Ей колкото ми бе възможно по-добре. Което ще рече, че си сложих плажно масло, червило и слънчеви очила и включих навигационната система на колата. Никога досега не бях карала на автоматична скорост — всъщност откакто бях в Съединените щати, изобщо не бях карала кола, — но предполагам, че и това е като карането на велосипед. Очевидно. За нещастие, дори и в шест и половина в събота сутрин пътищата на Лос Анджелис не бяха благосклонни нито към велосипедистите, нито към международните шофьори. Схванах цаката на шофирането от грешната страна на пътя доста бързо, обаче десният завой на червен светофар просто не ми се отдаваше. За щастие, тук имаше изобилие от прави пътища точно като за мен, по които да се упражнявам, докато събера сили да спра пред някой отворен „Старбъкс“, да грабна кафе и кифличка и да задам на сателитната система задачата да ме откара до Грифит парк.

* * *

Паркът беше много красив и адски различен от всичко, което бях зърнала до този момент в Лос Анджелис. Доста по-широк от Сентръл парк и на милиони километри разстояние от прецизно поддържаните открити пространства на Лондон. Паркирах пред едно кино на открито, взех кафето си, сложих си слушалките на айпода и се насочих към зеленината, следвана от бягащи и разхождащи кучета. След двайсет минути опити да удавя мислите си в най-силната музика, която открих, аз се озовах пред обсерваторията „Грифит“. Отпивайки бързо изстиващото си кафе, аз се отпуснах на тревата и се загледах в града, окъпан в лъчите на току-що изгряващото слънце. Да, наистина бях доста далече от дома.

От тази позиция Лос Анджелис изглеждаше съвсем различно. За първи път усетих, че съм далече от дома. Ню Йорк беше толкова гъст и висок — тясно резенче земя, растящо нагоре, което сякаш се опитваше да вдигне колкото му е възможно по-високо ръцете си, за да привлече вниманието на света. Ню Йорк ме караше да ускорявам крачката си, да се опитвам да бъда висока и бляскава като небостъргачите му двайсет и четири часа, седем дни седмично. А погледнат оттук, въпреки целия си блясък и слава Лос Анджелис приличаше повече на град, който току-що си е поел дъх, сритал е обувките от краката си и е отворил прозорците си. Тук сградите бяха малко по-ниски, поизбелели от слънцето и доста по-отдалечени една от друга, а не сбутани, нито стремящи се към небесата. Това беше град толкова уверен в себе си, че просто не му беше необходимо да се бори за внимание. Пък и беше толкова слънчев и топъл. Как да не се отпусне човек!

Но както винаги, така и сега избързах със заключенията. И този път почивката се отлагаше. Телефонът в чантата ми се събуди за живот. На кого толкова съм притрябвала в този ранен час? Върху дисплея проблесна надпис „Мама, у дома“.

— Ало?

— Анджела?

— Мамо!

— Здравей, скъпа! Тъкмо говорех за теб! Да не би да си с твоята филмова звезда?

— Мамо, защо пак използваш превзетия си глас? — попитах и автоматично съжалих, че й вдигнах телефона.

— Не знам какво ми говориш, скъпа — продължи тя със същия глас, който някога използваше за учителите ми, както и за инженера, който беше дошъл да им инсталира „Скай +“. — Както и да е. Наскоро се отби Шийла. Спомняш ли си я? Шийла от библиотеката? Та тя казва, че твоят приятел някога ходел с онова момиче от онзи филм, който харесваш… сещаш се, дето се разказваше за онзи човек от „Ловци на духове“, дето той отива в Китай, а тя е толкова красива!

Оцелях след първото си шофиране в Лос Анджелис. Това ли ми е наградата? И кога точно се превърнах в мазохист?

— Мамо, той не ми е приятел. Алекс е моят приятел! Мисля, че вече обсъдихме този въпрос.

— Знам, че сега е много модерно да ходиш с двама души едновременно, но, често казано, Анджела, да знаеш, че всичко ще завърши със сълзи! — продължи да си бъбри тя, без да ме слуша. — И не си мисли, че не го знам какво е! И аз се виждах с още един човек, когато се запознах с баща ти, и може би между двамата имаше известно припокриване, но…

— Мамо! — изкрещях, привличайки вниманието на няколко лабрадора и едно чихуахуа. — Между мен и Джеймс няма абсолютно нищо! Аз ходя с Алекс!

— О! — Майка ми прозвуча странно разочарована, особено предвид факта, че не познаваше нито един от тях. — Е, много жалко. Изглежда прекрасен.

— Е, много съжалявам!

— Да не би да искаш да ми кажеш, че няма да се омъжиш за онзи актьор или има нещо друго? Тъкмо се каня да направя на баща ти един сандвич.

Вдишах и издишах много бавно, загледана в изгрева, разстилащ се над града. Ето колко различни могат да бъдат нещата! Ако не бях спасила позициите си в списанието, най-вероятно точно в този момент и аз щях да похапвам сандвич с татко.

— И аз мислех да ти звънна — изрекох, въоръжавайки се с максимална доза търпение. — Да ти кажа, че всичко е наред. Че не съм покрусена от раздялата с Джеймс Джейкъбс.

— Не се коси! Онова русо момиче всъщност е много красиво! Е, не че ти не си, Анджела, скъпа, но нали знаеш… Е, колко още ще останеш в Лос Анджелис? Резервира ли си вече билета за дома?

Постарах се да не се обиждам от факта, че майка ми не ме мислеше за толкова красива, колкото е Скарлет Йохансон. Така де, нали майките са единствените хора на света, които биха си помислили нещо подобно за собствените си дъщери? Освен ако не си майка на Скарлет Йохансон, разбира се — тогава сигурно единственото ти спасение е да си казваш, че и сестра й е красива. Стига да има сестра.

— Налага ли се да ми задаваш този въпрос всеки път, когато ми се обаждаш? — попитах, пресушавайки изстиналото си кафе. Уф, отврат! — Иначе не знам, мамо. Предполагам, че за Коледа може би ще успея да се върна у дома — стига пак да не сте на някой круиз, разбира се.

— Нямах предвид за тук — изцъка тя, сякаш съм голяма глупачка. Което, предвид събитията от последните няколко дена, можеше и да се окаже вярно. — Питах те просто кога летиш обратно за Ню Йорк?

— О! — усмихнах се аз на недоразумението. У дома. — В неделя.

— Не се тревожи, Анджела! — въздъхна драматично мама. — Ние вече като че ли започнахме да свикваме с мисълта, че си ни изоставила. Вече си имаш нов живот с твоя приятел и с приятелките ти там. Как е Джени, между другото? Тя определено е хубаво момиче!

— Добре е — отговорих уклончиво, защото нямах представа какво точно очаква да чуе от мен. — Мамо, може ли да те питам нещо?

— Какъв глупав въпрос! Разбира се, скъпа, нали за това са майките!

— Пазила ли си някога някаква тайна от татко?

Тук вече тя замълча. Накрая изрече:

— Имаш предвид тайна като в „онова, което не знае, няма да му навреди“ или тайна като в „той все още си въобразява, че сама правя пудинга, а не го купувам от близкия магазин“?

— Първият вид — отговорих, но вътрешно се отвратих. Боже, замръзнал йоркширски пудинг!

— В такъв случай, да, разбира се — отговори тя. — Във всяка връзка си има някакви малки тайни.

— Така ли? — Тук не можех да не призная, че бях доста любопитна относно тайните на мама. Стига да не бяха мръсни, разбира се. Уф! — Например?

— Ами, от една страна, са малките бели лъжи, като например тази за йоркширския пудинг. И за печените картофи. И че веднъж използвах онова картофено пюре на прах за неделния обяд, защото цял ден гледахме един филм с леля ти Лес, а той нищо не разбра — отговори майка ми. — Но има и още няколко нещица, за които съм убедена, че за него ще бъде по-добре да не ги знае. Просто в такива случаи трябва да използваш интуицията си, Анджела — тя е съществена част от поддържането на здравата връзка!

— Но не смяташ ли, че той заслужава да знае? — попитах. — Не трябва ли да бъдеш искрена за всичко?

— А ти би ли искала да знаеш? — Тук вече майка ми беше започнала да говори много бавно, подбирайки всяка своя дума много внимателно. Което беше изключително рядко явление за нея. — Представи си, че този твой приятел леко си е пийнал и е целунал момичето от пекарната под имела по време на коледното парти, а после тя си е помислила, че това е истинска целувка, а той не го е мислел така, обаче тя може би го е целунала по устните, вместо по бузата, и…

— Мамо, да не би да си целунала господин Оуенс от пекарната?! — изкрещях в телефона.

— Именно заради тази реакция баща ти не знае нищо по този въпрос — изрече чинно майка ми. — Поради което каквото и да си сторила, предлагам ти изобщо да не го казваш на този твой приятел, освен ако не искаш след това да го отлепват от тавана. Успокой се, Анджела!

Тя беше права, разбира се. Мразех, когато винаги се оказваше права.

— Добре, мамо. Сега ще трябва да затварям. Имам да свърша още малко работа, преди да се прибера в Ню Йорк. Излитаме утре. Да, ще ти се обадя, когато се приземим — обещах, макар отлично да знаех, че няма да го направя и че тя ще е забравила изцяло, че съм го казала, още преди да се е заела отново със сандвича на татко.

— Добре, скъпа. — Сега поне вече използваше собствения си глас. — И помисли върху онова, което ти казах. И никога, за нищо на света не казвай на баща си за йоркширския пудинг! Мисля, че за него е много по-вероятно да ми прости целувката, отколкото факта, че използвам замразени пудинги!

Гризейки бавно кифлата си, аз хвърлих още един поглед на Лос Анджелис. Изгревът бавно го будеше, галейки един след друг покривите на града — от Лос Фелис точно под мен, пред блестящия Холивуд, след това над Бевърли Хилс и накрая огря вълните на Венис и Санта Моника. Надигнах се от земята, изтупах дънките си и се върнах към колата с нещо като усмивка, която започваше да се разлива върху лицето ми. Нямаше съмнение, че щом мама бе в състояние да държи толкова дълго за себе си тайната за замразените пудинги, то нямаше никаква причина аз просто да не забравя, че инцидентът с Джо някога се е случвал.

* * *

Четирийсет минути по-късно аз спрях пред „Кофи Бийн“ за няколко кафета и кифлички като знак на добра воля към Джеймс и Блейк, както и за да се подготвя за ужасяващото каране през Лос Анджелис. Щом успях да отлепя пръстите си от волана, забелязах, че телефонът в дъното на чантата ми проблясва. За разлика от всички останали по пътищата на Ел Ей аз не бях в състояние едновременно да шофирам и да говоря. Всъщност не можех дори едновременно да шофирам и да мисля! Бях получила два есемеса. Първият от Джеймс:

„Не си спомням какво се бяхме уговорили, затова ние ще дойдем при теб. Среща в бара на покрива в 9?“

Мамка му! Колко е часът сега? 8,40.

Мамка му!

И още един от Алекс:

„Не мога да повярвам, че си се измъкнала. Чувствам се грозно използван! Ще те чакам тук, докато се върнеш. Май някъде имах някакви бански…“

Мамка му и три пъти мамка му!

Захвърлих чантата с телефона си на задната седалка и включих двигателя. Никога повече няма да се намесвам в анално задържащото управление на програмата на Джеймс, което прави Блейк. И никога повече няма да се уговарям с куклата вместо с кукловода. За момент си дадох сметка какво сравнение съм направила, след което се гмурнах в жестокия трафик.

* * *

Не можех да стигна до покрива абсолютно навреме. Натиснах бутона на асансьора за терасата и усетих как новопридобитото ми усещане за спокойствие бавно изтича между пръстите ми, когато си представих конфронтацията между Джеймс и Джо. Както и конфронтация между Алекс и Джеймс. И между Блейк и Алекс. И как Джо изтропва всичко на Алекс.

Асансьорът се отвори и аз се втурнах напред колкото ме държаха краката — и най-вече чехлите ми. Изобщо не ми се искаше да виждам какво става. Обаче ето ги и тях — Джеймс, Блейк и Алекс, разположили се на една от масичките, пият кафе и — о, господи! — смеят се!

— Хей! — извика Алекс, изправи се и се приведе към мен за една бърза целувка. Аз погледнах първо единия, после другия и накрая спрях поглед върху Блейк, който — нечувано! — ми отвърна с усмивка на ангел. Ангел, който знаеше нещо, което аз не знаех. — Вече се запознах с Джеймс и Блейк — допълни.

— Виждам — отвърнах, приседнах предпазливо и приех кафето, което Джеймс ми наля. Крадешком огледах бара и за мое огромно облекчение не зърнах никъде Джо. Слава богу! — И как върви запознанството?

— Ами, аз му сритах задника, задето те притесни толкова с онези снимки, после той ми срита задника, задето бях такъв идиот да им се вържа, а най-накрая каза, че много харесвал групата ми и ето че сега си пием дружески кафето — отговори Алекс и примижа срещу слънцето. — Мисля, че долу-горе тук беше моментът, когато ти се появи.

— Сериозно? И сега сте приятели? — Не бях в състояние да отлепя поглед от Блейк. Той изглеждаше невъобразимо доволен от себе си. И, ехо! Алекс не би ли трябвало да е все още бесен заради мен?

— Мисля, че имаш предвид най-добри приятели — намеси се Джеймс. — Ние сме в Холивуд, скъпа!

— А и, честно да си призная, не мисля, че ако се стигне до бой, бих могъл да го победя — прошепна ми драматично Алекс. — Но ще приема, ако много държиш!

— О, за нея не би имало нищо по-приятно на света! — обади се вече и Блейк. — Да гледа и двама ви, съблечени до кръста, разменящи си юмруци.

— Ясно. Окей, това е много хубаво! Предвид факта, че трябваше да се срещнем във вашия хотел — измънках и се заех с кафето си, макар и леко притеснена за невероятно високите нива на кофеин, които бях започнала да приемам. Притеснена също така и от факта какво още би могъл да подхвърли Блейк. — Но сега поне се радвам, че сте се запознали, и наистина бих предпочела да не ставам свидетел на разни прояви на насилие!

— Да бе, разминаха се на косъм — вметна Блейк. — Но пък иначе, когато срещнем твои приятели, Анджела, насилието рядко ни се разминава.

— Да не би Джени да го е ударила? — погледна ме Алекс.

— Не! — побързах да изрежа Блейк. Дааа, очевидно е твърдо решил да не ме оставя на мира. — Дълга история, за която в момента нямаме никакво време. Не знам дали си спомняте, но трябва да направим едно интервю, а не мисля, че е препоръчително да дискутираме такава чувствителна тема тук, където биха могли да ни чуят. Какво ще кажете?

— Тогава хайде обратно в шатото! — предложи Джеймс. — Колата е долу.

— Няма време — въздъхнах. Глупавите мъже никога не правят онова, което им кажеш. — Ще се наложи да го направим в моята стая. Извинявай, Алекс, но имаш ли нещо против да ни изчакаш тук? Няма да се бавим повече от два часа.

— Разбира се — кимна той. — А за банските се шегувах. Все пак недалеч оттук има един доста хубав музикален магазин, така че може да отскоча да го огледам.

— Окей. — Що се отнася до мен, за Алекс беше най-добре да напусне хотела. Засега Джо не се виждаше никъде, но човек никога не знае. — Ще ти звънна, когато приключим.

— Какво ще кажете всички да отидем на вечеря довечера? — предложи Джеймс. — Това е най-малкото, което мога да направя за вас! Честна дума! Позволете ми да ви заведа на някое наистина хубаво място!

— Звучи страхотно! — съгласи се Алекс. — И без това нямаме никакви планове, нали?

— Че какви планове би могла да имаш? — ухили ми се невинно Блейк.

— Никакви — свих устни. На него очевидно му харесваше да ме тормози. — Вечерята е страхотно предложение!

— И ще доведеш Джени, нали? — изрече Блейк и ме прегърна през раменете, докато вървяхме към асансьора.

— Стига да е свободна. — Не исках да изглеждам твърде напрегната. Не би било добре да събуждам у Алекс някакви подозрения спрямо Блейк, нито пък да ядосвам Джеймс преди началото на интервюто.

— И нали знаеш кого още трябва да доведеш? — стисна леко рамото ми Блейк. — Онзи тип Джо. Така де, да му докажем, че не храним към него лоши чувства.

— О, Блейк, стига вече! — намеси се Джеймс и се отпусна на стената до асансьора.

— Да не би да искаш той пръв да си продаде историята преди излизането на интервюто следващата седмица? — изгледа го Блейк. Джеймс поклати глава. — Тогава трябва да поканим и него. Анджела?

Чувствах се като хобит насред трима двуметрови великани, притисната в тясното пространство между тях, и всички до един втренчили погледи в мен.

— Ъхъммм.

— Страхотно! Тогава ще направим резервация за шестима! — отсече усмихнато Блейк и точно в този момент асансьорът спря със звън на нашия етаж. — Може би „Долче“?

— Каквото изберете — казах, поведох ги напред и за малко се обърнах да погледна към Алекс, който се прозяваше шумно, в блажено неведение за кашите, които се опитваше да забърка Блейк. Не че би могъл да знае колко неприятности причинява този човек. — До скоро! — извиках му.

— Да, до скоро! — отговори ми той с онзи дълбок, кадифен глас, който караше стомахът ми да се преобръща. Още една бърза целувка и той изчезна.

— Така! — отсече Джеймс, едва успявайки да потисне широката си усмивка. — Вече разбирам какво виждаш в него.

— О, я млъквай! — срязах го аз и тръгнах бързо към моята стая. — Сега няма да говорим за мъжки работи.

— Тогава какъв е смисълът да излизаме? — простена Джеймс и се понесе след мен.

* * *

Четири часа по-късно аз съзерцавах черновата си на „Предстоящото интервю с Джеймс Джейкъбс“. Като че ли изразите от рода на „Бях толкова объркан“ и „Минах през мрачен период“ бяха дошли малко в повече, но пък поръсени обилно с чувството за хумор на Джеймс, както и — колкото и да ми беше неприятно да го призная — с неговата неподправена любов към Блейк. Плюс внимателно обмислената реплика на Блейк: „Никога до този момент не се бях смятал за гей — просто се влюбих в мъж. Мисля, че всеки би могъл да се влюби във всеки.“ Не можех да не му призная — беше много добър в работата си. Така, благодарение на Блейк, дори и когато прочетат истинското интервю с Джеймс Джейкъбс, легионите негови почитателки вероятно няма да се простят с надеждата, че все още съществува шанс да го върнат към правата вяра.

Прикрепих текста към имейла и го изпратих на Мери, като не спирах да си стискам палци. Щом видях, че писмото минава през кутията ми, грабнах телефона и набрах Сиси.

— Офисът на Мери Стайн — изрече автоматично тя.

— Здравей, Сиси! Обажда се Анджела!

— О, момичето, което направи Джеймс Джейкъбс гей — изрече с равен тон тя. — Единственото, което мога да кажа, е благодаря, че осра работата си толкова царствено, че сега трябва да работя и в събота!

— О, извинявай! — Наистина не знаех какво да й кажа. Освен, разбира се, моето „Ха!“, което надали би се възприело като особено любезно. — Хммм, обаждам се само за да потвърдя полета си за утре.

— Три и трийсет от ЛАКС^[1]. И Мери те иска в офиса в девет в понеделник сутринта. И освен това каза, че ще ти се обади, след като огледа интервюто. Което едва сега получихме!

— Не съм закъсняла! — запротестирах аз. — Мери каза, че трябва да стигне до нея до четири по вашето време!

— И ние всички се наслаждаваме на престоя си в офиса, за да го чакаме! — отвърна студено Сиси. — Все още не мога да повярвам, че успя да го направиш гей!

— Той си е бил гей много преди да се запознае с мен.

— Да бе!

— Хей, нали знаеш, че Дядо Коледа всъщност не съществува?

— Все тая. В момента ти изпращам детайлите за полета.

— Същото е и с феята на зъбчетата.

— Чао, момиче, което направи Джеймс Джейкъбс гей! И гледай на връщане да не се сблъскаш с Джейк Гиленхал!

* * *

Затворих и после прочетох статията още веднъж. Беше станала добре. Бях щастлива. Затворих лаптопа си, отворих гардероба и извадих оттам пътната си чанта. Събирането на багажа означаваше заминаване. А заминаването означаваше, че никога повече няма да видя Джо. А това на свой ред означаваше, че Алекс никога няма да разбере какво е станало. А това ме изпълни с още по-голямо щастие.

Само още една вечеря и край. Но какво да облека? Определено не дънките, които бях изцапала в парка — както забелязах, докато минавах покрай огледалото. Как така никой не ми каза, че цял ден се разхождам с петна по задната част на краката си?! Извадих зелената си рокля на Робърт Родригес, която бях носила при запознанството си с Джеймс. И веднага я сложих настрани. Независимо колко красива беше роклята, не беше необходимо да предизвиквам Джеймс да разказва смешни истории за това, как съм повърнала пред прага на бунгалото му. Хмммм, в тази връзка вероятно не е добре да облека и жълтата рокля на Филип Лим. Една по една аз сгънах в багажа новите си рокли, като се опитвах да не мисля как са се отразили на кредитната ми карта. Докато накрая не остана нищо, освен две тениски и банския на Джени. Е, надали би могъл да се определи като най-подходящия тоалет за официална вечеря.

Поради липса на по-добра идея грабнах телефона и набрах Джени.

— Здрасти, захарче! Всичко наред ли е? — Боже, тя вдигна телефона си! Това й беше за първи път.

— Почти — отговорих, докато хвърлях неизползвано бельо в сака си. — Джеймс и Блейк ни канят на вечеря. Ще дойдеш ли?

— О, Анджи, не знам — разсмя се тя. — Смяташ ли, че идеята е добра?

— Вероятно, не — признах без заобикалки аз. — Обаче Джеймс държи да ни се извини или нещо такова, като ни черпи една вечеря. И Алекс май прие вместо мен, а аз пък приех вместо теб.

— Значи всъщност ми се обаждаш, за да ми кажеш, че трябва да дойда на вечеря?

— Долу-горе, да. Но пък може да се окаже забавно — опитах се да я изкуша. — Сигурно накрая ще отидем на някое приятно местенце, а и защо да не си направим последната нощ в Лос Анджелис незабравима? Поне след тази вечер няма да се озовем на първа страница в „Перез Хилтън“.

— Ами, може — промърмори неопределено тя. — Просто аз… Надявах се тази вечер да отидем на вечеря заедно, само ти и аз. Трябва да говоря нещо с теб.

— Да, знам, и аз имам чувството, че не съм те виждала цяла вечност. — Подуших черната си рокля на „Кериган“. Не става. Втори път не може да се облече, без да бъде изпрана. — Защо не вземем да се срещнем на по едно питие преди вечеря? Сигурна съм, че Алекс ще успее да издържи един час без нас. А между другото, сигурно нямаш какво да ми предложиш за обличане, ти, стилистке на стилистите?

— Може и да ти донеса нещо. — Като че ли долових усмивка в гласа й, но въпреки това не ми звучеше особено весела. — В колко часа е тази вечеря?

— Ами… може би в осем? — Погледнах към часовника. Беше едва малко след един следобед. — Джени, ти добре ли си?

— Нека поговорим по-късно, става ли? — Линията започваше да се разпада. — Ще дойда в твоята стая към шест. Ще те направя страхотна, а после ще отидем да пийнем по едно.

— И обещаваш, че няма да пребиеш Джеймс, нали?

— Обещавам.

— И Алекс?

— Може би.

— Джени!

— Добре де, ще се държа прилично! — смили се тя. — Просто ми се щеше да бъдем само ние двете на тази вечеря.

— Можеш да вземеш и Дафни, ако е някъде наблизо — предложих, за да я умилостивя, въпреки че мисълта да добавим и Дафни към групичката не ме изпълваше с особена радост. Не бях я виждала откакто изчезна с онзи непознат през великата нощ в бар „Мармонт“ и нямах усещането, че съм й липсвала особено.

— О, не мисля — спаси ме Джени. — Нека просто се срещнем на по едно питие.

— Е, ако си промениш решението, да знаеш, че Блейк е започнал да се ръководи от принципа „колкото повече, толкова по-весело“. — Извадих чехлите си от гардероба и хвърлих и тях в сака си. — Между другото, той иска от мен да поканя и Джо.

— Мамка му! Ти какво каза? — извика приятелката ми. — Не си мисли, че съм забравила за този мръсник! Само да го видя, ще го пребия!

— Честно да ти кажа, много се надявам изобщо да не го видя в интервала между днес и утре. — Насочих се към леглото с намерението да подремна. — Но ако някога отново дойдем в Лос Анджелис, имаш официално разрешение от мен да го сриташ дори право в лицето! При това повече от веднъж.

— Жестоко! — разсмя се Джени. — Значи до шест!

Точно в момента, в който Джени затвори, чух прищракването на ключалката. И вратата се отвори.

— Хей, свърши ли или трябва да се омитам? — извика Алекс отвън.

Усмихнах се и отворих:

— Свърших! Можеш да влезеш!

Той отвори широко вратата и вдигна една пластмасова торбичка.

— Страхотно! Виж какъв голям пазар направих!

— Жалка история! — поех торбичката от него и огледах компактдисковете. Не бях чувала нито едно от имената на бандите, но сигурно бяха много добри. — И ти наричаш една торбичка голям пазар?! Джени би ти се изсмяла в лицето!

— Джени непрекъснато ми се изсмива в лицето — отбеляза ухилено той, пое дисковете от ръцете ми и ги постави на масата. — Е, какви са плановете за следобед, Скуби Ду?

— Хмммм. Мисля, че имам една изключително важна дрямка — отговорих, отпуснах се обратно в леглото и поех ръцете му в своите. Бледата му нюйоркска кожа беше порозовяла от слънцето. Сладко! — А ти?

— Аз също не бих отказал една дрямка — отбеляза той и се покатери върху мен. — Обаче не съм чак толкова уморен.

— Направо не знам какво да ти кажа — измърках и се отпуснах върху него. Не само лицето му беше хванато от слънцето — целият беше топъл. — Но аз съм съсипана.

— Тогава остави цялата работа на мен, става ли?

И устните му докоснаха тила ми, а аз затворих очи. Наистина имахме няколко часа за убиване, освен това би било непростима загуба на хотелска стая, ако не се възползваме от нея, нали така? И докато ръцете на Алекс се плъзгаха около кръста ми, единственото, за което бях в състояние да мисля, бе, че трябва да се научим по-често да го правим следобед.