Линдзи Келк
Аз обичам Холивуд (11)

Единайсета глава

— Вдигни телефона, вдигни телефона! — повтарях аз, докато крачех из стаята си в хотела и чаках Алекс да отговори. Лаптопът ми седеше отворен на масичката със снимките на мен и Джеймс — как той ме целува, как ме хвърля в колата, а шокът и гневът по лицето ми — удобно разпознати из целия интернет като нетърпение и страст. Разбира се, че няма да вдигне телефона.

„Може пък да е за добро“ — казах си и захвърлих телефона в другия край на стаята. За разнообразие този път наистина бях измислила какво ще му кажа: „Алекс, световноизвестната филмова звезда, за която цялата планета знае, че е преспала с половината жени на Холивуд, е всъщност абсолютен гей. Само че това е тайна, така че, моля те, не казвай на никого!“ Не, не става. Изобщо не звучи достоверно. Трябваше на всяка цена да измисля какво да му обясня, преди да ми позвъни.

Освен ако не ми позвъни веднага.

— Алекс?

— Анджела.

— Алекс — поех си дълбоко дъх, — трябва да говоря с теб, преди да си видял снимките!

— Анджела, вече видях снимките или вече си забравила? — изрече бавно Алекс. — И решихме да поговорим за това, когато се върнеш.

— Да де, ама… — Погледнах към компютъра. — Става въпрос за вчерашните.

— Което означава, че…?

— Че може би има още малко?

Приседнах на леглото и се втренчих в ноктите на краката си. Предвид факта, че се намирах само няколко етажа над булевард „Холивуд“, в стаята беше забележително тихо. Непременно трябва да споменат този факт в уебсайта си. Абсолютна червена точка за хотела.

— От същата нощ?

— Не, но мога да обясня!

— На кой сайт са? — запита Алекс с абсолютно равен глас. — Или просто са всичките накуп?

— Алекс, моля те, не поглеждай! Нека първо ти обясня! — Примигнах при звука от тракане по клавиатура. Той, разбира се, веднага се беше озовал пред компютъра.

Накрая изрече:

— Не мога да не ти призная, че изглеждаш добре. Брей, какво нещо е интернет! Колко мъже имат възможността да наблюдават как гаджетата им им изневеряват в реално време?!

— Алекс, престани! — извиках и се изправих. Винаги съм намирала драмите за далеч по-управляеми, когато съм във вертикална позиция. Килимът също беше доста мек. Може пък да се хвана на работа като сценарист в Холивуд, след като Мери ме уволни. — Не е такова, каквото изглежда! Джеймс е…

— Далеч над твоята класа ли? Е, да, тук се справи удивително добре, Анджела! — Този човек изобщо не звучеше като моя Алекс.

— Моля те, престани и ми позволи да ти обясня! — Опитвах се да намеря подходящите думи, обаче главата ми беше напълно изпразнена.

— Какво очакваш от мен да кажа? — Е, сега поне вече започваше да звучи леко ядосан. Ала това не се оказа голямо успокоение. — Първо бяха онези твои снимки как буквално преследваш първата звезда, с която си се запознала, после не вдигаш телефона си, после ми се обаждаш в четири сутринта, за да ми кажеш, че… Както и да е! Какво би трябвало да си мисля аз, а? Какво очакваш от мен да кажа?

— Недей да изкарваш нещата така, сякаш аз съм тази, която те игнорира! Откакто пристигнах тук, се опитвам да говоря с теб! — запротестирах аз. — Ти си този, който не иска да разговаря с мен! Ти си този, който не си вдига телефона!

— И фактът, че тук всъщност имам адски много работа, която трябва да свърша, без да се налага ти да ме държиш за ръка, означава, че веднага трябва да тръгнеш да се чукаш зад гърба ми, така ли? — изрева той.

— Какво?! — Едва не изпуснах телефона.

— Какво искаш да кажеш с това „какво“?! — продължи да крещи той. — Един ден се държите за ръце на плажа, после излизаш от хотелската му стая в един през нощта, а накрая го целуваш пред входа на някакъв клуб! И ще ми разправяш, че при теб не става абсолютно нищо, така ли?!

Не си спомням много мигове в живота си, когато съм губила ума и дума, но точно този определено беше такъв.

— Кажи ми, че не си спала с него! — избоботи в другия край на линията Алекс. — Кажи го! Сега!

— Аз… не съм спала с него — изфъфлих. Той изобщо не ме попита какво мисля по този въпрос. Попита ме дали съм го направила. Чух въздишка и ново тракане по клавиатурата. — Моля те, престани да гледаш тези снимки! Аз не съм направила нищо, Алекс! Никога не бих го направила! Моля те просто да ми повярваш!

— Ето точно тук вече имаме проблем! — изрече тихо той. — Не мисля, че мога да ти вярвам!

* * *

Телефонът все още прогаряше ухото ми, обаче не можех да го оставя. Дълго след като Алекс ми беше затворил, аз продължавах да си седя в средата на стаята, стиснала на живот и смърт малкото парче пластмаса, което бавно изстиваше. Той наистина ли каза това, което чух? След време, което ми се стори като цяла вечност, мозъкът ми се включи и аз пак набрах номера му. Няма начин да оставя тази работа така! Обаче телефонът на Алекс дори не иззвъня — веднага чух познатото: „Телефонът на абоната е изключен или е извън обхват“. Пробвах пак от стационарния телефон в стаята само за да се уверя, че не съм се излъгала. Не, не бях се излъгала. Сигурно е извадил батерията или нещо подобно.

Приседнах отново на масичката и започнах да разглеждам снимките онлайн. Разгледах и галериите, които вече се бяха пръкнали из клюкарските сайтове, посветени специално на мен и Джеймс. Всичко беше толкова сюрреалистично. И не само защото повечето от тях сипеха огън и жупел по повод тоалетите ми и размерите на задника ми — обаче никой не се сещаше да отчете, че всички снимки са направени под невероятно лоши ъгли. Честна дума! Най-странното обаче беше, че за стотици, ако не и за хиляди момичета по света това сигурно изглеждаше като сбъднат сън. Едно обикновено момиче е изпратено да вземе интервю от филмова звезда, божествената филмова звезда се влюбва в обикновеното момиче и после следва спиращ дъха романс.

Да, в интернет историята определено изглеждаше далеч по-романтична, отколкото в действителност. А тя беше следната: едно обикновено момиче е изпратено да вземе интервю от филмова звезда, поддава се на клиширания фалшив флирт на звездата, позволява на въпросната филмова звезда да го целуне, после установява, че той е гей, междувременно снимките им са из целия интернет, поради което е изоставено от любовта на живота си и завършва съвсем само на този свят. Да де, ама кой ще плати, за да чете това, а?! Докато затварях капака на лаптопа си, изведнъж ми хрумна да се запитам дали от този ден нататък някой ще плати, за да чете каквото и да било, написано от мен. Няма съмнение, че днешната случка окончателно ще изкара Мери от равновесие. И ако някога съм се нуждаела особено много от Джени Лопес, то това беше точно сега, макар че от нея нямаше и следа. Отново. Вероятно все още ми е бясна след нашата размяна на любезности в бар „Мармонт“. Вторачих се в мобилния си телефон напълно отчаяна. А после едва не си изкарах ангелите, когато той зазвъня. Беше Луиза.

— Ало? — изрекох предпазливо. Лекцията ми беше гарантирана. Луиза беше истинска кралица на драмите по време на криза.

— Здравей, Анджела! — изчурулика тя. — Просто реших да ти се обадя, за да ти кажа, че снощи имахме страхотна вечеря! Ходихме в онзи ресторант — „Алта“, за който ни спомена. О, боже! Просто нямаше как да не ти се обадя! Какви скариди само! Божествени!

Слушах с леко озадачение нейния възторжен разказ за преживяното в ресторанта. Значи дори няма да ме пита за снимките?

— А после, за десерт, си поръчахме онова сиреново нещо! Ау-уу, нямам думи! Не мисля, че някога ще мога отново да сложа нещо в устата си! А ти забавляваш ли се добре в Лос Анджелис, скъпа?

Тук вече наистина не знаех какво да й кажа. Тя очевидно не знаеше. Луиза никога не си е падала по клюки за знаменитости. Но ако трябва да бъда честна, преди да се преместя в Ню Йорк, аз също никога не бях обръщала внимание на тези неща. Ала в Америка е твърде трудно да ги избегнеш.

— Ами, не особено — изрекох бавно. Всъщност оказваше се доста приятно поне за две минути никой да не ти крещи и да ти натяква. — Имам малко проблеми с интервюто. Освен това с Алекс се скарахме.

— О, скъпа! — възкликна Луиза по не особено добрата линия. — За какво?

— Той си е въобразил, че съм му изневерила. — „С Джеймс Джейкъбс“ — допълних мислено.

— Но, разбира се, че не си! Ти никога не би направила подобно нещо! И защо изобщо ще си мисли подобни неща? — Беше успокояващо да знам, че поне Луиза автоматично приемаше, че аз съм ощетената в цялата история, при това — без да беше чула и половината от историята. Но, от друга страна, все още не беше виждала снимките. Нито видеото по Ти Ем Зед. Нито новинарския бюлетин на „И нюз“.

— Така е, не съм — съгласих се аз. — Обаче е видял снимка, на която нещата изглеждат така, сякаш съм го направила. И просто отказва да ме чуе!

— О, скъпа, дай му време да се поуспокои, а после поговорете разумно! — възкликна тя. — Сигурна съм, че върнеш ли се в Ню Йорк, всичко постепенно ще отшуми! А сега се концентрирай единствено върху работата си!

— Да, може би си права — изрекох. Де да можеше нещата да не са толкова свързани! — Както и да е. Знам, че не ми се обади, за да слушаш проблемите ми. Много се радвам, че си харесала „Алта“!

— Направо се влюбих в нея! — поправи ме тя. — Непременно трябва да отидем там заедно, когато отново ти дойда на гости!

— Да, непременно — съгласих се аз. Освен ако междувременно не изгубя работата и визата си и тогава ще трябва да ходим на вечеря в „Нандос“ в Уимбълдън.

— Обади се, ако имаш нужда от мен, скъпа! А сега трябва да тръгвам! Чао! — И ми изпрати въздушна целувка по телефона.

— Чао! — казах и затворих. Тази работа действително беше адски странна. Но по същия странен начин в онова, което тя каза, имаше огромен смисъл. Аз наистина трябваше да се концентрирам върху работата си и да се постарая да оправя нещата.

Утрешният ден нямаше да ми бъде никак забавен, още по-малко на фона на главоболието, което вече си бях гарантирала. Започнах да сменям каналите на телевизора (докога смятат да въртят тези „Приятели“?), като междувременно поставих на леглото си моята (вече леко поизносена, но все пак най-доброто нещо на света, което някога съм притежавала) чанта. Когато нещата тръгнат на зле, единственото, което е в състояние да накара едно момиче да продължава да се усмихва, е Марк Джейкъбс. Започнах да бърникам по дъното й и накрая открих търсените от мен бележник и химикалка — блекбърито ми примигна нещастно.

— Понякога просто държа да си записвам нещата на ръка, ясно ли е? — казах му аз. Но преди да се сетя да се озърна, за да проверя дали някой не ме мисли вече за пълна откачалка, задето говоря с телефона си. А, да, само Рос и Рейчъл от екрана. Хубаво.

1. Да се обадя на Мери.

2. Да се обадя на Алекс или на приятелите му. Това последното можеше да се окаже малко трудничко, тъй като единственият телефонен номер на приятели на Алекс, с който разполагах, бе този на бившия на Джени — Джеф, а Джени ме беше накарала да го изтрия след една здравословна нощ в нашия апартамент на „Бен и Джери“, червено вино и изгаряне на всичко, до което той се беше докосвал, в това число и старата четка, с която някога са си тупирали косите за някакъв много забавен бал с маски през осемдесетте. Четката едва не беше вдигнала във въздуха целия блок, когато Джени я захвърли в горящата кофа. Това наше начинание се оказа не само отвратително, но и изключително пожароопасно. Все пак съществуваше един нищожен шанс да съм си го записала и в задната част на дневника — точно тогава бях прекалено пияна, за да се досетя.

3. Да говоря с Джеймс.

Колкото и да ми се искаше веднага да звънна в „Сън“ и да им съобщя, че Джеймс е изцяло хомосексуален, просто не можех да го направя. По дяволите това криворазбрано чувство за достойнство! Или може би беше гордост? Или може би онази фантазия за мен, изпъната на заглавната страница на „Нюз ъв дъ уърлд“ по нищо друго, освен дантелени бикини на „Ла Сенца“, с всичко по мен подплатено, издигнато и фризирано, а отдолу заглавие: „Брадата на Джеймс Джейкъбс ни казва всичко!“ ми идваше малко в повече? Всъщност „Нюз ъв дъ уърлд“ изобщо не биха използвали думата „брада“ — те по-скоро биха изкрещели директно: „Жалката драскачка Анджела Кларк се изпуска за късните среднощни гей оргии на Джеймс Джейкъбс в публичните тоалетни на Холивуд.“ Майка ми би се гордяла с мен.

4. Да оправя нещата с Джени.

Не стига, че напоследък нещата между нас бяха станали твърде странни, особено на фона на всичко, случващо се тук, а и имах неприятното чувство, че ще станат още по-странни, преди да се оправят. Или може би беше онова ужасно усещане, че всеки момент ще повърна? Хвърлих химикалката и бележника, втурнах се в банята и се превих одве над тоалетната.

Точно навреме.

Кога ще се науча най-сетне?!

* * *

— За бога, Анджи, какво е станало с теб?!

Събудих се бавно. Лицето ми беше студено и като че ли залепнало за нещо твърдо. Някъде пред очите ми се мержелееше крак, обут в чехъл. Всеки опит за движение на главата ми причиняваше неописуема болка, а по някаква неясна причина лявата ми ръка беше напълно парализирана.

— Анджи, чуваш ли ме? Да не би да си взела нещо? — продължаваше гласът, но ми изглеждаше адски далечен. — Откога лежиш на пода в банята?

Аааа, сега вече ми се изяснява — все още съм на пода в банята. Ето защо ми е било студено. Ето защо не можех да помръдна ръката си. Ето защо краката на Джени почти докосваха носа ми.

— За бога, Анджи, пак ли само си мислиш отговорите, вместо да ги изричаш на глас?

„Да“ — помислих си аз.

— Ммммм — казах.

С помощта на Джени и на поставка за хавлиени кърпи, която надали е била предназначена да издърпа от пода едно десет тоново момиче с махмурлук, аз не след дълго седях — или по-скоро се отпуснах като торба — върху капака на тоалетната. С благодарност приех чашата вода, която тя ми подаде, без да ми пука, че идва от чешмата в банята, и я изгълтах на един дъх. Което беше първата ми грешка.

След като издрайфах първата си чаша с вода, започнах да пия втората на бавни глътки, следена изкъсо от Джени, която седеше в другия ъгъл и клатеше глава.

— Не мога да повярвам, Анджи! — повтори за кой ли път, като отметна косата ми назад. — Какво стана, след като си тръгнах?

— Какво стана ли? — Отново затворих очи. Това обаче изобщо не ми помогна. — Искаш да знаеш какво стана?

— Аха — кимна тя, пое празната ми чаша и я напълни наново с чешмяна вода. Не знаех защо, обаче тя имаше вкус на амброзия! — Имам предвид снощи. Какво се случи с онова „никога не бих изневерила на Алекс, нищо, че сме в почивка“?

— Да, спомням си. Не бях чак толкова пияна — промърморих, макар да си давах ясна сметка, че това е пълна лъжа. — Какво искаш да кажеш?

— Новите ви снимки с Джеймс? — погледна ме Джени с изражение, от което се подразбираше, че отново ме мисли за пълна глупачка. — Онези, които и Ерин, и Ванеса, и Джина са ми изпратили по имейла днес? Честно да си призная, много не очаквах да те видя там. Как стана — той току-що си е тръгнал оттук или ти току-що се връщаш от неговия хотел, след като сте свършили работата?

— О, боже! — Изведнъж се почувствах отново зле. И пак ми се доповръща. — Изобщо не е това, което си мислиш!

— Значи не си го направила, така ли? — изгледа ме Джени, а дразнещо свежото й лице сияеше като коледна елха.

Захлупих лице в ръцете си и промърморих:

— Джени, той е гей.

— Е, очевидно ти е отказал, щом говориш така! — подметна приятелката ми.

Вдигнах очи към нея. Новопридобитата ми и изключително привлекателна мъртвешка бледност очевидно добавяше допълнителна достоверност на сериозното ми изражение. Защото тя извика:

— Няма начин!

— О, да.

— Няма! Начин!

— С Блейк.

— Сериозно? Жестоко!

— Джени, изобщо не схващаш! — издърпах една кърпа от поставката, намокрих я със студена вода и я притиснах към лицето си. — Какво ще правя сега?

— Първо ще си вземеш душ! — отсече Джени, изправи се и дръпна завесата на душа. — А след това ще се заемеш да ми обясниш всяка дребна подробност за начина, по който си открила тази сочна, потенциално изключително доходоносна новина, и накрая ще дойдеш с мен да пазаруваме за Теса Диармо, за да я спретнем за шоуто с наградите довечера!

— Значи ти сериозно си се заела с това, а? — промърморих, докато смъквах от себе си подгизналата от пот рокля и влизах под душа. О, да! Блаженството на течащата вода!

— Никога не се съмнявай в мен, Анджела Кларк! — провикна се Джени, докато затваряше вратата на банята. — Хайде, измивай си задника и да си долу след десет минути!

* * *

Интервалът от десет минути вероятно завинаги ще си остане разтеглив, но поне петнайсет минути по-късно аз се появих от асансьора с изключително непохватно изсушена коса, набързо сложен грим и чанта, преметната през глава. Джени огледа дънките и тениската ми и въздъхна.

— Това изобщо не е тоалет за снимки, скъпа! — отбеляза, прегърна ме през рамо и ме поведе към колата. — Къде е голямата шапка? А очилата?

Извадих триумфално очилата от чантата си и извиках:

— Ама аз съм облечена по абсолютно същия начин като теб! — Макар това да не беше точно така, разбира се. Моите торбести мъжки дънки и обикновената розова тениска от „Американско облекло“ изобщо не можеха да се сравняват с прилепналите по тялото й дънки „Севън“ и безупречната бяла блузка с дълбоко остро деколте. Е, поне черните ни джапанки бяха идентични.

По пътя спряхме, за да си купим айскафе — за мен превъзходна причина да се измъкна поне за малко от смъртоносния капан, наречен кола, карана от Джени, а за нея поредната възможност да демонстрира способността си да пие фрапучино, докато кара. И междувременно я осведомих за всеки детайл от картинката „Джеймс — Блейк“. След като приключих с третото поред разказване на историята, наклоних назад глава и се загледах в красивото синьо, безоблачно небе над нас. Поне докато гледах нагоре, нямаше да виждам как Джени минава на червен светофар.

— И какво ще правиш сега? — попита тя, докато вземаше рязко поредния завой, за да излезем на Мелроуз авеню. — Оправи ли нещата с Алекс? Говори ли с Мери?

— С Алекс говорих, но не мина особено добре. — „И това е просто меко казано“ — добавих на себе си. — А на Мери все още се каня да се обадя, но засега го отлагам. Предполагам това, че все още не ме е потърсила, не е много добър знак.

— На мен всичко ми изглежда съвсем ясно, скъпа — отбеляза Джени и вкара колата в паркинга на някаква сграда, който изглеждаше покрит с трева. — Просто трябва да й кажеш истината. Това автоматично ще разреши всичките ти проблеми.

— Знам, но… всъщност не знам. — Вдигнах накъдрилата ми се коса на конска опашка и бързо я стегнах с ластик. — Не мисля, че имам право да го издавам, нали? Сигурно си има сериозни основания, за да го крие толкова дълго.

Джени закова рязко колата, обърна се и извика:

— Ти подиграваш ли ми се?

— Джени…

— Този кретен те целува на публично място, позволява снимките ви да плъзнат из целия интернет, на практика разрушава връзката ти и поставя под въпрос кариерата ти, а ти се въздържаш случайно да се изпуснеш по време на разговор, че той е новият Клей Айкън^[1]?

Сбърчих нос.

— Да де, ама…

— Голям довод, няма що! — подвикна, докато прескачаше вече заключената врата на колата.

— Дали е отворено, а? — смотолевих. — И къде сме, между другото?

— А аз си мислех, че вече съм те направила шопингхоличка! — извика Джени и размаха възмутено ръце. — Това, моя скъпа британска приятелко, е „Фред Сегал“. Модна империя и институция за Лос Анджелис. И точно тук трябва да се чакаме с Теса след половин час, така че първо трябва да се поогледаме, за да не се изложим!

— Значи Теса наистина ще идва? — попитах, свалих слънчевите си очила и тръгнах след Джени покрай редиците маси и столове, вече претъпкани с красиви хора. — Джени, това е невероятно!

— Да, знам. Напълно си права! — усмихна се приятелката ми и кимна по посока на мъжа, който ни отвори вратата. — Тази сутрин Теса ми изпрати есемес, за да ме уведоми, че ще ме чака тук. Дафни ще се побърка, когато разбере. Теса Диармо е голяма плячка за един стилист!

— Сигурна съм, че ще се зарадва заради теб — излъгах аз, но както винаги, не особено умело. — Тя къде се изгуби, между другото?

— Ами, прибра се вкъщи с онзи тип, с когото… говореше — промърмори Джени, вече потънала сред закачалките.

Магазинът изглеждаше разделен на множество отделни малки секции, обаче — и изобщо не изненадващо — Джени знаеше отлично къде отива. Сякаш притежаваше някаква вградена джипиес система за пазаруване. Бях убедена, че в която и голяма пазарна столица да бъде захвърлена, тя много бързо щеше да открие най-близкия „Старбъкс“, тоалетна и дори стоки на Марк Джейкъбс с големи отстъпки. Точно този талант се бях надявала да развия, когато порасна.

Ама не.

— Но пък ако беше останала, може би тя щеше да поеме Теса като стилист — отбелязах с най-непредубедения си тон. Който въпреки това си прозвуча напълно задръстено. — Както и да е. Исках да поговорим за снощи. За онова, което каза, преди да… си тръгнеш.

— Извинете, преди няколко часа се обадих, за да резервирам пробна за Теса Диармо? — акостира безцеремонно тя една минаваща покрай нас продавачка. — Мога ли да ви помоля да проверите дали е готова? Съвсем скоро ще започнем да изпращаме там разни неща. Благодаря!

Момичето ни изгледа от глава до пети, кимна, а след това се втурна към задната част на магазина. Джени продължаваше да стои с гръб към мен.

— Мислиш ли, че това ще стои добре на Теса? — вдигна към мен една памучна рокля на „Двайсет & Дванайсет“. — Ама не! Твърде обикновена е за подобно шоу! Но може би с високи токчета и подходящото сако…

— Джени, отлично знаеш, че няма да оставя този въпрос така! — отсякох и бутнах роклята от очите си. — За онова, което ми каза снощи! И не, няма да стои добре на Теса! Иначе на мен — да.

Тя ми подхвърли роклята, след което рече:

— Виж какво, докато Теса пристигне, трябва да открия поне десет предложения за нея, така че може ли да не говорим точно сега?

— Напротив, ще го направим точно сега! От опит знам, че най-ясно мислиш, когато пазаруваш. — Подадох роклята на асистентката, която се беше появила отново до Джени. — Имах чувството, че главната цел на това пътуване за теб беше да те опънат. Какво точно стана с Джо?

— Оказа се, че няма да бъде толкова лесно, колкото си мислех. Или поне той вече не е толкова лесен — отвърна тя и насочи вниманието си към една сива рокличка без презрамки на „Хаш“. — Гънките й са много интересни. Това би могло да изглежда разкошно с… може би… късо кожено сако и някакви дебели токове?

— Да, би могло — съгласих се аз и предадох и тази рокля на асистентката до нея. — Тогава какъв е проблемът? Джо ли? Защото ако още не знаеш, можеш да си намериш мъже, много по-добри от Джо.

— Да бе, знам. Само дето се оказва, че много не ми се иска. А какво ще кажеш за това? — Извади торбеста рокля със златисти пайети.

— Джеф?

— Джеф.

— О, Джени!

Видях как устните й се свиват до тънки безцветни линии, докато систематично преглеждаше закачалките с дрехи пред себе си — от ляво на дясно.

— Ще ви донеса вода, става ли? — изрече по едно време продавачката, опитваща се да избяга от неловкото мълчание. Аз й кимнах, усмихнах й се и тя се изниза.

— Виж какво, знам, че съм последният човек, който има право да дава съвети за човешките отношения, но смятам, че с течение на времето ще го превъзмогнеш. Това всъщност е факт. И доколкото си спомням — факт, научен точно от теб! — Извадих един червен тоалет на Ерве Леже и го вдигнах пред очите й. — Просто искам да се научиш да говориш с мен по този въпрос. Да вършиш онова, което проповядваш — нещо такова.

— Да де, само дето не ме бива особено да слушам собствения си съвет — отбеляза тя и кимна по посока на червената рокля. — Знаеш ли, че ще се събира да живее с новата си приятелка? Обади ми се да ми каже да не би случайно да съм разберяла от Алекс. А аз, въпреки всичко, което се случи, все още не бях изгубила надежда, че в крайна сметка ще се събере с мен. Сега вече не съм толкова сигурна.

— Е, тази нова приятелка може да се окаже тотално неподходяща — изрекох замислено. — Човек никога не знае.

— Но аз вече не съм сигурна в нищо! — прошепна тя и когато се обърна, зърнах по бузите й да се стичат безмълвни сълзи. — Може би ще ми се отрази добре да се махна от него за известно време. У дома Джеф е навсякъде, само дето не може да се нанесе.

— Мислиш да напуснеш Ню Йорк? — възкликнах аз. Нямах представа какво да й кажа.

— Може би. За известно време. Всъщност не знам. — Хвана ръката ми и продължи: — Анджи, наистина много ми се иска днес всичко да мине перфектно! Не може ли наистина да отложим този разговор за след това? Не искам да изглеждам като сълзлива крава, когато Теса се появи!

— Разбира се — кимнах и я прегърнах бързо, но топло. — Но веднага след като свършите и прецениш, че си готова, ще продължим. Вечеря?

Тя бързо кимна.

— Със сигурност! Но моля те, не бързай да се паникьосваш! Засега все още няма нищо, за което да говорим. А и имаме цял океан с неприятности, от който трябва да те вадим!

Смръщих се и казах:

— Знаеш ли, че за пет безценни минути почти бях забравила за това?

— Е, късмет с опитите! — засмя се тя.

— Ще се опитам пак да звънна на Алекс! — отсякох, извадих от закачалката до мен една сребриста балонеста рокля и й я подадох. — Накарай я да пробва и това! Връщам се след минута!

* * *

„Фред Сегал“ представляваше един невероятен моден лабиринт. Всеки малък салон отвеждаше към поредната задънена улица — пределът на висшата мода. Накрая реших да следвам слънчевата светлина, за да се ориентирам за изхода, а навън успях да си намеря една свободна масичка. Вдигнах телефона до ухото си и затворих очи. Единственото, което трябваше да сторя, е да натисна един бутон. Вместо това обаче си поръчах кафе със сметана. И проверих имейлите си. И влязох в „Перез Хилтън“ на блекбърито си. Просто нямах представа какво да му кажа. Снощният разговор беше толкова ужасен, че изобщо не знаех как да спася положението по телефона. А след като видях изражението в очите на Джени, след като разбрах колко е разбито сърцето й, когато е осъзнала, че никога повече няма да успее да възстанови връзката си с Джеф, перспективата да изгубя Алекс се очертаваше във все по-болезнено реални краски пред мен.

А когато телефонът ми наистина иззвъня, аз отговорих автоматично. Вярно, че трябва да съм натиснала някакъв бутон, за да отговоря, но все пак бях значително изненадана.

— Анджела? Обажда се Джеймс.

И автоматично ми се прииска изобщо да не го бях правила.

— Анджела, там ли си? — Не звучеше особено щастлив.

— Очевидно, да — отговорих напълно вцепенена.

— Добре ли си? Къде си?

— Всъщност съм много добре — отговорих. — Тъкмо се каня да изляза в шоуто на Райън Сийкрест, за да те изтропам пред всички. А след това излизам по „И нюз“.

— Моля те, наистина искам да оправим нещата! — извика притеснено той. — Моля те, не излизай в ефир!

Огледах кафенето. От време на време някой ме поглеждаше странно, но повечето хора полагаха огромни усилия да изглеждат максимално концентрирани в нищото.

— Въпреки че точно това заслужаваш, можеш да се успокоиш — въздъхнах аз. — Няма да излизам по радиото, за да те издавам. Просто се разхождам по Мелроуз и раздавам флайъри. Предпочитам личния контакт с хората. Доста по-ефективно е.

— Ти си на Мелроуз? Тогава ще дойдеш ли до хотела? Наистина трябва да поговорим! — изрече нетърпеливо той.

— Наистина не трябва — отговорих с равен глас. Дори само гласът му беше достатъчен, за да ми помогне да се фокусирам. Тази емоция се управляваше доста по-лесно, отколкото огромната снежна топка празнота, която се завърташе, когато се опитвах да мисля за Алекс. — За нищо на този божи свят няма да стъпя повече в твоя хотел!

— Но ако се срещнем извън хотела, автоматично ще ни снимат! — изтъкна Джеймс. — Помислих си…

— Казаха ми, че не си бил много добър в мисленето — отбелязах и засърбах кафето си. Беше много вкусно. — Няма да стъпя в твоя хотел и толкова! Сега се обаждам на редакторката си, разказвам й всичко, а след това се връщам в Ню Йорк, за да се опитам да спася връзката си.

— Анджела, моля те! Ако споменеш нещо пред редакторката си, веднага ще ме изтропат в пресата!

— А знаеш ли на мен колко ми пука?

— Моля те, Анджела! — изви той. — Това е всичко за мен! Всичко, за което съм работил! Моля те, не го прави!

— Това не е мой проблем, Джеймс. — Да, вече не е време за демонстриране на слабост. Но пък какво ако го бях издала пред пресата? Ако бях разрушила кариерата му? И живота му, разбира се? Ужас! — Виж какво, имам си достатъчно свои грижи! Ще трябва да измисля някакъв начин как да свързвам двата края, след като ти вероятно вече си ми струвал работата!

— О, я стига! Не си такова момиче! — вече запелтечи той. — Просто ела да се срещнем! Моля те! Ще се видим там, където ти кажеш! И ще измислим как да спасим работата ти и всичко, но моля те, не казвай нищо на вашето списание! Засега.

Сигурно трябваше просто да му затворя. И веднага да набера „Нюз ъв дъ уърлд“ и да им кажа да приготвят бельото на „Ла Сенца“. Обаче не го направих.

— Къде? — попитах.

— Имаш предвид някъде, но определено не и в хотела?

— Да, определено не и в хотела. Точно обратното на хотела. Възможно най-далече от каквито и да било легла. За предпочитане — най-публичното място на света.

— Дисниленд?

— Майтапиш ли се с мен? — В този момент осъзнах, че държа празната си чаша от кафе със сметана точно на ръба на масата под изключително опасен за живота й ъгъл. А двойката, седнала до мен, изглеждат ужасно нервни. — Не, не мисля. „Магическото кралство“ би трябвало да е напълно достатъчно за целта, Джеймс.

— Това е най-щастливото място на земята. — Като че ли долових намек за усмивка в гласа му. Как смее той да си мисли, че вече се е отървал, а?!

— Няма да ми бъде никак приятно да заливам с кръв реквизита ти. Сигурно е дяволски трудно да бъде оправен дори и с химическо чистене!

— Ясно. Окей — изрече той със значително по-малка доза самодоволство. — Значи си на Мелроуз, така ли? И искаш да се срещнем някъде, където няма дори и намек за сексуално преживяване? Къде си по-точно? Вече изпращам кола.

— Във „Фред Сегал“ — отговорих, поставих внимателно чашата обратно на масата и сложих чинно ръка в скута си, след което отправих към хората усмивка в стил „не съм луда, честна дума“. Обаче те бях твърде заети да щракат нещо по своите блекбърита, за да разпознаят здравия ми разум.

— Страхотно място да не се набиваш на очи! — отбеляза той. — Успя ли да срещнеш вече Парис?

— Искаш ли да дойда или не? — срязах го аз. Абе каква е тази работа? Защото когато се държа мило, никой не ме забелязва, а в момента, в който повиша глас, привличам вниманието на всички присъстващи? — Освен това изобщо не си въобразявай, че ще бъдем само двамата! Блейк също идва с нас!

— О, Анджела, не мисля, че ще стане! — побърза да каже Джеймс. — Той не е в особено добро настроение.

— А смяташ ли, че настроението му ще се подобри, когато ви изтропам двамцата?

Тишина. Въздишка.

— Хубаво. Просто си стой там. Изпращам колата.

* * *

Затворих и извадих тоалетната си чантичка. Беше ясно, че където е Джеймс, там са и папараците. А нещата бяха вече достатъчно зле, та да ги усложнявам с моите кръгове под очите. Вторачих се в огледалцето на компактната си пудра. Как стана всичко това? Как стана така, че от момиче, което не успяваше да накара сервитьорите в „Охлювът и марулята“ в Уимбълдън да му обърнат внимание, без да се разкрещи, аз се превърнах в жена, която се притеснява дали няма да попадне в клюкарските страници на някой таблоид с големи кръгове под очите, допълващи множеството ми недостатъци? Единственото, за което си мечтаех сега, бе да припълзя до леглото и да не излизам от него, докато всичкото това не отмине. Е, може и да изляза за малко за коледната вечеря, но после пак ще си легна.

След като се уверих, че торбичките са прикрити, а ружът — подобаващо слял се с кожата, реших, че вече е крайно време да хапна дръвцето.

— Офисът на Мери Стайн.

— Здравей, Сиси! — изрекох храбро. — Мери наблизо ли е?

— О, Анджела! — Не знам как, но асистентката на шефката ми успя да разтегли името ми толкова, че изминаха има-няма три минути. Сигурно се наслаждава на този момент. — Не съм много сигурна дали точно сега ще може да говори с теб. В момента има конферентен разговор с издателя. Както сигурно се досещаш — за теб!

— Ясно. Но това е много важно! — изрекох през стиснати зъби. Божичко, тази част от процедурата винаги ми е била по-страшна от самия разговор с Мери. — Би ли опитала все пак да ме свържеш с нея?

— Ъхъ. — Злорадството в гласа й беше непоносимо. — Но ако не може да говори веднага с теб, бих могла да те уведомя какво съм чула до момента. Нали се сещаш — за теб!

— Ще ти бъда вечно благодарна! А сега би ли опитала да ме свържеш, ако обичаш?

Музиката, която се включи за прехвърлянето на разговора, продължи сякаш цяла вечност.

— Е?

— О, Мери! — Определено бях изненадана. Най-вече защото не бях убедена, че Сиси изобщо ще си направи труда да ме свързва, тъй като очевидно изгаряше от нетърпение да ме осведоми за всичките прекрасни неща, които се говорят за мен в офиса. — Здравей!

— Никакво „здравей“! Е? — Мери определено беше бясна. Въпреки че не можех да я видя, бях напълно сигурна, че съм привлякла вниманието й — което никога не е било добър знак. Мери беше далеч по-поносима, когато си щракаше на гигантския компютър, докато разговаряше с теб. — Даваш ли си сметка, че се издъни в грандиозен мащаб?

— Мери, моля те, нека ти обясня! Знам, че изглежда зле… — започнах.

— Само изглежда ли? — прекъсна ме тя, преди да успея да довърша дори първото си изречение. — То е зле! Ти прекрачи абсолютно всички граници!

— Мери, моля те! — На света нямаше достатъчно количество руж, който да върне цвета на бузите ми в този момент. — Позволи ми да довърша! Отлично знам как изглежда отстрани, но не е така! Между мен и Джеймс няма абсолютно нищо! И наистина съм ти подготвила най-доброто интервю на света! Когато го видите, ще се влюбите в него! А и Джеймс се съгласи да направим фотосесията. Значи все още можем да спасим положението, нали?

— Анджела, имам чувството, че слънцето там ти е изпържило мозъка! Все още ли смяташ, че списанието ще пожелае да публикува твоето интервю точно сега? Та ти си разхвърляна по целия интернет като двулична мелачка на звезди! Едно интервю с бившия ти ще ни спечели много повече читатели, отколкото всичките твои глупости!

— Господи, защо всички непрекъснато го наричат „бивш“?! — простенах. — Та аз не съм сторила нищо, за бога!

— Освен ако не се съгласиш да бъдеш прегледана на живо по телевизията, за да докажеш, че още си девствена, не мисля, че някой ще ти повярва на приказките! — отбеляза с трудно сдържан гняв Мери. — А защо не и по радиото? Сигурна съм, че веднъж слушах нещо подобно по „Шоуто на Хауърд Стърн“.

— Мери, честно, ти работиш в медиите! Как тогава можеш да вярваш на интернет повече, отколкото на мен?! — Бях твърдо решена да не се разплаквам. Не и тук.

— Още много отдавна се научих да не вярвам на нищо, което чета — отстъпи малко шефката ми. — Но всъщност няма значение в какво вярвам и в какво не. На хората изобщо не им пука дали е истина, или лъжа — единственото, което търсят, е забавления, тоест — кой предлага най-пикантната история. Така че твоето интервю с Джеймс вече не е най-добрата история, а ти самата!

— Аз не съм история! — запротестирах. — Аз съм си просто аз.

— Може. Но сега ти повтарям онова, което ми каза издателят — продължи тя. — Така че не си го изкарвай на мен! Нещата стоят така — блогът ти се затваря за няколко дена. Но не го сваляме! Просто имаме нужда от няколко дена, за да решим в каква посока ще поемем.

— Не разбирам — каква е тази посока? — Никога не съм се славела с особена прозорливост. — Та това е моят блог, моят дневник!

— Да, точно сега е такъв — съгласи се Мери. — Но от вчера насам е регистриран невиждан бум в интернет трафика, а очевидно новите читатели искат да знаят всички подробности за теб и Джеймс. Обаче на издателите не им се иска да им го пускат безплатно.

— Но аз не разполагам с никакви подробности за тях — промърморих.

— Окей. Свърши ли вече? — сряза ме тя и без да изчака отговор, продължи: — Издателите държат да получат ексклузивната ти история — или на теб и Джеймс, или само на теб в броя на „Икона“ за следващата седмица! А след това вероятно ще решат да променят посоката на твоя блог така, че да пасне на новия ти… статус.

— Ама, Мери, нещата изобщо не стоят така! — Боже, това не може да е истина.

— Това е най-доброто предложение, което някога ще получиш, Анджела! — изтъкна Мери. — Ако не играеш по тяхната свирка, изхвърчаш!

— И какво да правя сега? Това не е истина! Ами Алекс? Все още не съм оправила нещата с него, а ако сега се появя в някакво списание и декларирам на всеослушание любовта си към Джеймс, няма да имам никаква надежда да си върна Алекс!

— А как смяташ, че можеш да си го върнеш от Великобритания, а? — отбеляза Мери. — Защото, изгубиш ли работата си тук, губиш и визата си!

— Изнудваш ли ме?

— Анджела, скъпа — въздъхна Мери, — това изобщо не е игра! Щом казваш, че не ходиш с Джеймс, вярвам ти! Но ето че това вече се случи! Тук не става въпрос за истината, не става въпрос и за теб — става въпрос за нещата, които продават списанията. А едно интервю с теб и Джеймс за „Икона“ ще продаде много повече списания, отколкото едно интервю с Джеймс за „Look“. Както и един блог за теб като приятелка на филмова звезда ще стане много по-популярен, отколкото блог за живота ти в Ню Йорк. Смятам, че не си глупава и прекрасно разбираш тези неща!

Замълчах. Това беше единственият начин да не се издрайфам наново. Може пък загубата на визата ми да се окаже най-добрият вариант. Така просто ще се прибера у дома. И ще се престоря, че нищо от това не се е случвало.

Освен ако не разполагах с друга история — такава, която да е по-интересна и доста по-ексклузивна.

— Мери, мога да ти докажа, че не спя с Джеймс — започнах бавно. — Но точно сега не мога да ти кажа за какво става въпрос. С колко време разполагам, за да се опитам да оправя нещата?

— За бога, Анджела, знам, че това е отвратително, но няма ли най-сетне да свикнеш? Не знаеш ли, че независимо дали си част от него, или не, те пак ще пуснат нещо за теб?! — излая Мери. — А аз просто се опитвам да ти помогна да се измъкнеш от тази каша, като ти предоставям известен контрол!

— Хубаво — рекох и издишах за първи път като че ли от цяла вечност. — Ако не успея да оправя нещата, ще направя интервюто. Моля те, Мери, моля те, просто задръж положението поне до края на деня, а ако не успея да оправя нещата, ще направя всичко, което поискате — снимки, интервюта, всичко! Аз и Джеймс!

— Окей, разполагаш с време до края на деня — каза тихо Мери. — Аз ще си бъда в офиса. Обади ми се, когато се сдобиеш с хлябовете и рибите.

— Хлябовете и рибите ли?

— Анджела, ще ти трябва чудо! Ни повече, ни по-малко.