Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аз обичам (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Heart Hollywood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qn (2015)

Издание:

Линдзи Келк. Аз обичам Холивуд

ИК „Кръгозор“, София, 2010

Английска. Първо издание

Коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: Ангел Йорданов

Предпечатна подготовка: Георги Иванов

ISBM: 978-954-771-231-7

История

  1. — Добавяне

Шестнайсета глава

— Чук-чук, тук е феята на модата! — заяви Джени и се намъкна в стаята, без изобщо да чука. — О, боже! Предполага се, че съм ти ядосана, Бруклин, защо не вземеш да си сложиш поне едни гащи?

Отворих очи и зърнах Алекс пред лаптопа ми. Беше с боксерки. Слава богу.

— Окей, Лопес! — кимна той и грабна дънките си от пода. — Обаче тениската ми е върху нея, така че ще се наложи да взема онова, което носиш в чантата.

— Оооо! Това за мен ли е? — Изведнъж се събудих много бързо. Джени държеше много голяма твърда чанта от… О, спри мое диво сърце! От Марк Джейкъбс!

— Ако някой попита, сега е твоя. А после е за Теса Диармо. — С ефектен замах Джени измъкна зашеметяваща рокля от пурпурна коприна. — Какво ще кажеш?

— Много е красива, Джени! — ахнах аз, скочих и се втурнах напред, за да огледам красивата, много красива рокля. — Мисля, че никога досега не съм виждала подобно красиво нещо!

— Ехоооо! Гаджето е все още в стаята! — изкашля се Алекс откъм масата.

— Да, знам, аз съм невероятна и прочее. Просто исках да изглеждаш зашеметяващо за последната ти нощ с папараците! — обяви Джени и закачи роклята на вратата на гардероба. — И така, бързо си хвърляй душ, нахлузвай твоите лубутенки и изнеси задника си горе в бара. Имаш трийсет минути!

* * *

Четирийсет минути по-късно аз бях облечена с най-скъпия тоалет, украсявал някога тялото ми, най-високите сандали, с които някога съм се опитвала да ходя, и различно по цвят бельо — както обикновено. Да се надяваме, че Джени няма да провери — ще бъде адски разочарована от мен. Освен това се надявах да ми прости за допълнителните десет минути, които прекарах върху моя златистоопушен грим, тъй като само той си пасваше с тоалета ми.

— Изглеждаш невероятно! — промърмори Алекс, докато оправяше финия златен колан около кръста ми. — Сякаш си си забравила бикините, но изобщо не ти пука за това.

— Нищо подобно! Аз съм си с тях! — промърморих объркано. Да не би да ми е твърде къса? Дали не ми се вижда задникът?

— Езиково недоразумение — отбеляза той и я дръпна силно надолу. — Исках да кажа панталони.

— О, модно недоразумение! — плеснах го през ръцете аз. — Точно така трябва да изглежда! Окей, значи среща във фоайето.

Една бърза целувка и аз се изстрелях от стаята. Роклята трябваше да бъде навън, за да могат всички да я видят.

* * *

Усещането при излизането на терасата беше съвсем различно от всички други преди това. Съзнавах, че днес за последен път ще видя панорамата, което се разкрива от покрива, ще огледам за последен път хората по бански. Но днес вече не бях с банския на Джени и с червен обрив от скоростна кола-маска, а с рокля за петнайсет бона. Чувството беше доста приятно. Джени вече ме чакаше на една от масите, вторачена в хълмовете и отпиваща като че ли второто си мохито. Стига де, закъснях само с десет минути!

— Започнала си без мен? — отбелязах, издърпах си стол и приседнах много внимателно на него. Колкото и да харесвах тази рокля, знаех, че утре ще трябва да я върна. Въздиш!

— Закъсня — отбеляза Джени и ми подаде една от чашите пред себе си. — Но пък си жестока! Боже, много съм добра!

— Напълно вярно. Ти самата също изглеждаш много добре — отвърнах и се приведох внимателно напред, за да не разлея дори капчица кондензирана пара върху роклята си, като междувременно огледах възхитено удивителното дълбоко деколте на аленочервената рокля на приятелката си. — Ако не знаех истината, бих предположила, че от години се занимаваш със занаята на стилист. Очевидно цялото това прахосване на мои пари си е заслужавало. Не смяташ ли да се пробваш съвсем сериозно в този бранш, когато се върнем? Защото безплатните рокли ще ми дойдат много добре!

— Да бе — промърмори тя и се загледа в ноктите си. — Хайде, пий си питието!

— О, не! — възкликнах и се постарах да не гледам моя маникюр. По дяволите, лакът ми е олющен до неузнаваемост! Очевидно бях обречена все нещо да не ми е наред. — Обаче тази вечер смятам да не прекалявам. Тази сутрин бях невероятно щастлива, когато се оказа, че няма да повръщам, така че се надявам пак да опитам същия подход. Макар че сигурно ще имам нужда от едно питие, като се има предвид, че Блейк ще бъде в апогея си. Нещо ми подсказва, че ще се постарае да ми стъжни живота.

— Не е необходимо да бъдеш екстрасенс, за да се досетиш. Всеизвестна тайна е, че Блейк е отвратителен — отбеляза Джени и шумно засмука мохито през сламката си.

— Джени! — За първи път от сигурно два дена насам насочих съзнателно вниманието си към своята приятелка. И едва сега схванах, че тя не изглежда никак щастлива. — Джени, какво не е наред?

Тя се усмихна и отбеляза:

— Всъщност всичко си е наред. За първи път от много време насам всичко си е наред.

— Ще ми обясниш ли?

— О, Анджи! — Джени отметна назад буйните си шоколадови къдрици, постави ръце върху масата и изрече: — Мога да кажа само това — оставам в Лос Анджелис!

— Какво?

Тя отлепи замръзналите ми ръце от чашата с мохито и повтори:

— Оставам тук. С Дафни. Няма да се върна в Ню Йорк!

— Оставаш тук? — извиках изумено и леко стиснах ръцете й. — И за колко време?

— Нямам представа — стисна тя моите. — За известно време.

— Нещо не разбирам — няма да се върнеш с мен?

— Не.

— Няма да се върнеш утре с мен?

— Не, бе!

— Нито следващата седмица?

Джени въздъхна, усмихна се и изрече:

— Имам нужда да се откъсна за известно време от Ню Йорк, от работата там. Имам нужда от време, за да си поема дъх.

— Ама не можеш просто ей така, внезапно, да решаваш, че няма да се върнеш! — извиках паникьосано. — Не можеш просто да ми заявяваш: „О, мисля да поостана още малко в Ел Ей!“ Хората не правят така!

— Но ти го направи! — напомни ми тя нещо, което нямаше нужда от напомняне. — И всичко се нареди много добре!

— Само защото имах теб! — Мразех, когато хората използват факти от живота, за да докажат тезата си. Това правеше оборването й напълно невъзможно. — Не можеш просто ей така да се втурваш напред и да вземаш прибързани решения! Това е моя работа! Пък и така балансът на нашето приятелство ще бъде напълно разрушен! Може и Вселената да откаже да се върти, знам ли? Хайде, кажи нещо друго. Какво не е наред?

— Вече знаеш.

— Джеф?

— Да, Джеф.

Изпепелих я с най-добрия си поглед в стил Опра Уинфри и отсякох:

— И смяташ да скъсаш всичките си корени само заради един мъж?

— Точно както направи и ти.

— Ще престанеш ли да ме използваш като пример, ако обичаш? — смръщих се аз. — Защото аз не съм никак добър пример.

— Скъпа, ти си най-добрият възможен пример на света! — отбеляза Джени и стисна ръцете ми, само че този път доста по-силно. — Ти си единственият и неповторим пример! Веднъж вече ти казах, мисля, че ти си моят личен герой — и това е самата истина! Не съм на себе си вече от доста време — нещо, което отлично знаеш. Не вярвам сега да ми излезеш с номера, че нищо не си забелязала!

— Е, може и да съм.

— Точно заради това трябва да се махна. Беше ми много приятно да живея с теб и ако смятах, че бих могла да те накарам и ти да се преместиш в Лос Анджелис, досега бих го направила! При това с удоволствие! Но сега просто трябва да го направя, Анджи! Налага се!

Никак не ми се искаше да чувам всички тези неща. Ама никак! Мисълта да се върна обратно в Ню Йорк без Джени беше направо ужасяваща.

— Ами работата ти? — опитах се да открия някакъв разумен довод аз.

— Всичко вече е уредено. Управата прояви огромно разбиране. Съгласиха се да ме преместят временно на работа тук — докато видя дали ще ми провърви като стилист. А после, ако не се получи, ще ме приемат обратно в Ню Йорк. Така че не губя абсолютно нищо.

— И ще живееш с Дафни? — продължих да разпитвам, като наум си отбелязах никога повече да не проговоря на управителя на хотел „Юниън“.

— Аха! — кимна тя, пусна ръцете ми и се върна към своето мохито. — Съжалявам, че не го обсъдих по-рано с теб. Просто нещата се завъртяха много бързо, пък и ти си имаше предостатъчно проблеми, за да се притесняваш и заради мен!

— О, Джени! — Чувствах се отвратително. Дори по-отвратително от мига, в който се бях събудила до Джо в леглото ми — стига това да е възможно. — Ще ми се да ми беше подсказала поне! Защо не ми каза колко гадно се чувстваш още докато бяхме в Ню Йорк?

— Ами сигурно защото не съм осъзнавала колко гадно е било преди да пристигна тук — изрече тя и плъзна поглед по терасата. — Наистина се чувствах отвратително заради Джеф, работата беше започнала да ми писва, но тогава просто си казвах: „Е, зима е. Ще ми мине.“ И — надявам се да не ти прозвуча като пълна кучка, но по едно време като че ли наистина те ревнувах, когато се събра отново с Алекс. Но смятах, че и това ще успея да преживея.

— А сега не се чувстваш по този начин, така ли?

— Сега смятам, че няма да ми се отрази зле да постоя известно време тук.

Замълчах. При това повече от секунда. Как е възможно Джени, моята Джени, да смята, че тук няма да й се отрази зле? И това означава ли, че тук ще се чувства по-добре?

— Аз гледам на Лос Анджелис по-различно от теб, Анджи — отбеляза накрая тя, сякаш разчела мислите ми. Досаден телепат! — Знам, че досега ти нямаш никакви приятни спомени от този град, но да знаеш, че точно така се чувствах и аз в Ню Йорк! При това в продължение на цели десет години! Нали си спомняш каква промяна усети в себе си само броени дни, след като се появи при нас? Е, точно така се чувствам аз сега, обаче тук, в Ел Ей! Имам усещането, че мога да постигна всичко, че тук ми се предоставят милиони възможности, които бих могла да опитам. Единственият минус ще бъде фактът, че ти няма да бъдеш тук.

— И нищо, което ще кажа, не би могло да те върне у дома, при мен? — отбелязах унило, макар вече да знаех, че това е предварително изгубена битка. — Защото мисля, че всеки момент ще се побъркам!

— Съжалявам, но е точно така.

За нищо на света не трябваше да се разплаквам! Залогът тук беше много по-голям от внимателно поставения ми грим! Не мислех, че е много прилично да рониш сълзи, когато си облечена в Марк Джейкъбс.

— Недей да съжаляваш. Щом имаш нужда да се махнеш за известно време. — Обаче една издайническа сълзичка все пак проби щита на грима ми и остави миниатюрно тъмно петно върху коляното ми. Да го вземат мътните! — Имам чувството, че съм те предала!

— Анджи, ако трябва да бъда честна, и аз не се чувствам много добре, че те изоставям. И от няколко дена се измъчвам от мисълта, че трябва да ти го кажа! Но така стоят нещата при мен и просто нищо не мога да сторя! — прошепна тихо тя, протегна ръка и попи следващата сълза от бузата ми. — Не искам да виждам никакви сълзи! Няма време да ти оправям грима, а никак не обичам да те гледам като парцал!

— Значи следващата порция никак няма да ти хареса — изхълцах и ето че още една сълза последва предишната. А после, постепенно, вече бях една жалка, сълзяща, хълцаща, ридаеща и подсмърчаща развалина.

— О, само това не! — простена Джени, протегна и двете си ръце и задържа две салфетки под очите ми. — Престани да плачеш, иначе ще те хвърля през терасата! И задръж тези салфетки под очите си! Но без да триеш нищо!

— Благодаря ти — подсмръкнах жалостиво. — Много съжалявам. Трябва да постъпиш така, както е най-добре за теб. Знам го и искам да го направиш. Дори се радвам за теб. Ако ми е мъчно за нещо, то е заради самата себе си. Защото, нали знаеш… винаги всичко се върти около мен.

— Да бе, знам — кимна Джени и ме прегърна. Опитах се да спра да плача, но единственото, за което успях да се сетя, бе колко ще ми липсват прегръдките й, гъделичкането на къдриците й по носа ми и нейният сладък парфюм. Не беше честно! — Ще видиш, че ще си струва, когато стана някой мегастилист и тогава няма да се налага да връщаш тази рокля! — допълни, като се откъсна от мен.

— Вярно — съгласих се аз. — Окей, та дали имаме време за още по едно дружеско питие, или трябва да…

— Мръсник такъв!

Преди да успея да довърша изречението си, Джени вече беше на крака и крачеше с бясна скорост към бара. Лицето й беше истинско олицетворение на яростта. Лично на мен обаче ми трябваха няколко секунди, докато осъзная какво точно става и преди да бях успяла дори да се изправя, Джени вече се беше покатерила на един от високите столове и с развята коса летеше към… О, боже мой! Към Джо!

— Мръсен кретен! Идиот! Скапаняк! — изкрещя и го бутна с все сила към редицата бутилки зад него. И ако до този момент не беше успяла да привлече вниманието на десетината човека, които се мотаеха около басейна, след трясъка на бутилките по пода нещата вече бяха съвсем различни.

— Джени! — изкрещях и се втурнах напред, но не особено бързо предвид високите си токчета. Тя безсъмнено знаеше как да постави кулминацията на един силно емоционален момент. — Джени, престани!

— Какво ти става, по дяволите? — изрева Джо и най-сетне успя да хване дребните юмручета на Джени на една ръка разстояние от себе си. — Лопес, охлади страстите!

— Не смей да ми казваш да охладя страстите! — изпищя приятелката ми. — Как можа да го направиш?! Как не те е срам?!

— Какво да направя? — изрева той и очите му започнаха да се стрелкат във всички посоки. После забеляза моя милост и се ухили разбиращо. — Аха, ясно! Ревнуваш значи!

След като едва устоях на изкушението да не се присъединя към побоя, оставих Джени да му нанесе още няколко юмручни удара и чак след това се намесих.

— Джени, престани! Ще си счупиш някой нокът! — извиках и леко я издърпах назад. Опитът ми сочеше, че мъжете нямат никаква представа как да се справят с агресивни жени. Така де! Само да се беше сетил да погледне към краката й — и най-лекото бутване можеше да наруши равновесието й и да я запрати на земята!

— Хей, англичанке! Прибери кучетата си! — ухили ми се похотливо той. — Съжалявам, че не ти звъннах после, но се надявах, че след като се събуди и се изпари, сама ще дойдеш да ме намериш! Когато ме поискаш, де!

И ме погледна многозначително. Аз пък го изгледах на кръв.

— И защо толкова бързаше да се махнеш, а? Ако толкова държеше да се похвалиш на Лопес, можеше просто да й звъннеш от стаята?! — допълни саркастично той.

— Анджи, вече може ли да се заема сериозно със задника му? — изпищя Джени.

— Джени! — извиках предупредително, въпреки че много ми се искаше да я оставя. Тази човек наистина бил огромен мръсник! Невероятен!

— Причината, поради която се изпарих, беше, че… защото аз… бях доста объркана. Ако трябва да бъда честна, изобщо не си спомням какво се е случило!

— Така ли? — изгледа ме притеснено Джо. — Оооо!

— Точно така! — изкрещя Джени. — И господ да ми е на помощ, но сега, Джо, ще си получиш заслуженото за това, че се възползва от най-добрата ми приятелка, докато мен ме нямаше!

Усетих как се изчервявам от главата до петите. Малцината присъстващи около басейна вече се споглеждаха и си мърмореха нещо под носа. Че какво друго могат да очакват, освен драма? Нали все пак бяха в Холивуд!

— Успокой се, Лопес! — изрева смръщено Джо и скръсти надменно ръце. — Не съм й сторил нищо, което тя да не е искала! Нали така, англичанке?

— Не си спомням — изломотих, като се чудех къде да си дяна очите.

— Сигурно защото надали е бил чак толкова добър, така че сигурно е за добро, че не си спомняш — изрече нечий глас от другия край на бара. Вдигнах очи и видях Джеймс и Блейк, застанали точно срещу нас. Джеймс стоеше с леко разкрачени крака и скръстени пред гърдите ръце, докато Блейк бе избрал доста по-лежерния подход с ръце в джобовете и традиционното си „ха, знаех си“ изражение.

— Никой не говори с теб, човече — изръмжа Джо и се обърна към момчетата. Ще ми се да можех да призная, че изобщо не ми е пукало, но не беше така. На този етап от сцената любопитството ми определено взе връх.

— Като гледам, никой не изгаря от нетърпение да разговаря и с теб! — сви рамене Джеймс, но очите му придобиха леко застрашителен блясък. — Но така и така си тук, може би е добре да се извиниш на Анджела и после да се изпариш от очите ни по живо, по здраво!

— Че за какво да й се извинявам? — подвикна Джо, заобиколи бара и излезе отпред. — Задето довърших онова, което ти не можа да направиш, така ли?

— Моля ви, не може ли да… — обадих се аз, но незнайно защо гласът ми прозвуча много по-пискливо, отколкото бях възнамерявала. — Джеймс, Блейк, какво ще кажете просто да отиваме на вечеря? И, Джо, аз наистина не си спомням какво е станало онази нощ, но каквото и да е, трябва да знаеш, че много съжалявам и никога повече не желая да говоря за това!

— Все тая! — махна презрително с ръка той, огледа ме от горе до долу и допълни: — Само да не вземеш после да ме молиш да го повторя, когато този педал тук не успее да го вдигне!

— Е, вече наистина си го изпроси!

Това беше Джеймс. И само с едно бързо движение се оказа пред Джо, постави ръка на врата му и го вдигна от земята на забележително количество сантиметри, след което го бутна назад и опря тила му о ръба на бара. Не останах с впечатлението Джо да се чувстваше особено удобно.

— Джеймс! — провикна се Блейк. — Мисли какво правиш!

Джеймс кимна, но продължи да държи Джо в същата позиция, без да сваля очи от него.

— Извини се на Анджела, а после, ако тя остане доволна от извинението ти, ще се престорим, че това не се е случвало! Имам предвид всичко.

— Няма да се извиня — закашля се Джо. — И без това нищо не се случи — тя беше твърде пияна за това!

— Така ли? — изписках аз. — Тогава защо дрехите ти бяха на… — Тук вече се изчервих до най-силния нюанс на червеното. — Защо и на сутринта беше все още там?

Джеймс го стисна още по-силно за врата и го натисна още повече о ръба на бара. След което просъска:

— Сега добре си помисли какво ще отговориш, човече!

— Ами… — задавяне. — Помислих си, че после може да поизтрезнееш малко! Обаче ти непрекъснато говореше за бившия ти, после повърна и отново заспа. А за мен вече беше твърде късно да се прибирам, защото на сутринта трябва да застъпя на смяна.

— Значи ние не… — изрекох бавно.

— Не, нищо не стана! — изписка на фалцет Джо.

— Обаче си я оставил да си мисли, че е станало, а?! Ама ти си бил голяма работа, бе! — извика Джеймс, бутна го още веднъж назад, след което пусна врата му. — Е, значи вече всички ще можем да спим по-спокойно тази вечер. Очевидно ти не си достатъчно добър за нея!

— Исусе, щом толкова искаш да я чукаш, твоя е! — промърмори Джо, докато се изправяше и кашляше неистово. — Мръсна английска кучка!

И точно на това място в сцената Джеймс се извъртя и нанесе мощен ритник с крак на Джо, приковавайки го директно на студения и неприятно твърд мраморен под на терасата. По гръб.

— Май съм изпуснал нещо, а?

Извъртях се на пети и зърнах Алекс да съзерцава озадачено картинката пред очите си.

— Алекс, това е… хммм… това е Джо — промърморих и посочих към окървавената и стенеща купчинка плът на пода до нас. От изражението на Алекс беше невъзможно да се разбере какво е видял. Или чул.

— Чаках, чаках долу, но после никой не се появи, та реших да се кача да ви видя дали все още не сте тук — изрече Алекс, без да излиза от разтворения асансьор. — Нямах престава, че тук има… бой.

— Няма проблеми, Алекс — отбеляза спокойно Джеймс, прескочи ридаещия от болка барман и допълни: — Имахме малко неприятности с този тип тук, обаче вече наистина трябва да тръгваме. Резервацията ни е за след около половин час, така че всички трябва да се изнасяме към „Мондриан“. Хубава ризка!

Блейк и Джени се намъкнаха след Джеймс в асансьора, като Джени едва успяваше да сдържи нервното си кискане. Аз също прескочих Джо и веднага поех подадената ръка на Алекс.

— И за какво беше всичко това? — попита той, като прие леката ми целувка по устните му.

— Ами и аз не разбрах точно — махнах с ръка и го дръпнах по-близо до себе си. — Нали ти споменах, че в понеделник имаше нещо като сбиване. Мисля, че това беше продължението му.

— Ясно — кимна Алекс и се загледа в Джо, а аз тихичко се замолих болките му да продължат достатъчно, та да не успее да изрече нищичко, докато не се махнем оттук. — Мисля, че мога да се считам за голям щастливец, че Джеймс не реши да изкара и на мен ангелите онзи ден!

— Абсолютно! — кимнах и натиснах бутона за партера.

* * *

Не знам дали беше възможно, но вместо да се подобрява, вечерта стана още по-неприятна. За наше щастие управителят ни настани доста далече от останалите гости на ресторанта, така че поне не успяхме да развалим вечерта на хората с градоносния облак неудобство, увиснал над всички нас. Като познавах таланта си да изричам най-неподходящото нещо в най-неподходящия момент, аз предпочетох да се храня в пълно мълчание. Държах крака си плътно притиснат до крака на Алекс, като от време на време се опитвах да го разсея с леко щипване по бедрото. Той пък ми отговаряше с инцидентни прокарвания на ръка по гърба.

Иначе в интервалите между пълненето на масата ни с всевъзможни луксозни менюта и неизброими количества вино, Джеймс умело поддържаше учтивия разговор, като засипваше Алекс с въпроси за групата му, за Ню Йорк и — най-опасните — за мен. Алекс се справяше отлично със светските приказки — усмихваше се, кимаше и само от време на време ме сритваше под масата, като се опитваше да измести темата към Джени и Блейк. Обаче Джени беше твърде заета да изпълнява ролята си на прекалено отдадена на чашата си, която пък Джеймс се стараеше редовно да пълни.

И докато пристигне патицата, която си беше поръчала, тя вече беше на втората си бутилка вино и се люшкаше между свръхвъзбудена дискусия на новия си живот в Лос Анджелис с Блейк и угризения за това, че ме оставя сама в Ню Йорк. Що се отнася до Блейк, докато не навиваше Джени с имената на хилядите знаменитости, на които би могъл да я представи, той бе зает да ми задава все по-неудобни въпроси — за предпочитане, докато Алекс ни слуша. Така, когато сервитьорът дойде да ни пита дали искаме десерт, за мен беше истинско облекчение да чуя един задружен отговор „не“, да видя как Джеймс оправя сметката и как всички се качват по такситата и колите си. Не си спомням друг път да съм се чувствала толкова некомфортно.

— Желая ви приятен полет до Ню Йорк! — изрече Джеймс, стисна ръката на Алекс и го привлече за една бърза, типично мъжка прегръдка. — Радвам се, че се запознахме с теб! Грижи се за нея, защото, доколкото успях да я опозная, много я бива да се забърква в разни неприятности!

— Това е напълно вярно! — намеси се Джени, като се хвърли на врата ми. — А и сега няма да ме има наоколо, за да я вадя от кашите, които забърква! Бруклин, колкото и да не ми се вярва, че ще го кажа, но искам да ти дам номера си, за да ми се обадиш в мига, в който тя пропадне в първата отворена шахта по тротоара!

— Няма да пропадна в отворена шахта! — промърморих възмутено в косата й. — Джени, ще се оправя, не се притеснявай! — Но вътрешно си реших, че непременно трябва да се огледам за отворена шахта, за да пропадна в нея.

— О, само гледай! — изписка тя и се прехвърли на Алекс, който вдигна ужасено ръце. — И да знаеш, че мога да бъда стилист и на групата ти! Обади ми се, ако имаш нужда от мен!

— Обещавам! — кимна той и я отдръпна от себе си. — Анджела също обещава.

Двамата се качиха в очакващото ни такси, като ме оставиха с Блейк и Джеймс пред входа на ресторанта.

— Е, Блейк, знам, че беше малко странно…

— Не мисля, че е необходимо! — прекъсна ме той, обърна се по посока на тяхната кола и помаха. — Довиждане, Анджела!

— Е, поне тази част мина добре — промърморих и се оставих на огромната мечешка прегръдка на Джеймс.

— Така е! Да благодарим на бога и за малките благини — промърмори той. Дори и сега, след всичко, което знаех за него, не можех да не забележа колко приятно ухае този човек. — Съжалявам, че тази седмица се оказа толкова трудна за теб, но пък наистина се радвам, че се запознахме. И смятам, че всичко, което стана, е за добро. Макар да не си личи на пръв поглед, Блейк всъщност е много щастлив — и то изцяло благодарение на теб!

— Е, радвам се, че съм го дарила с щастие — излъгах. — И нали ми обещаваш, че ще се грижиш за Джени?

— Честна скаутска! — вдигна ръка за обет той. — А ти нали ми обещаваш, че ще ме поканиш на сватбата си?

— Внимавай! — погледнах го многозначително. — Предпочитам да вървя на малки стъпки. И сега най-главната ми задача, когато се върнем, е да преодолеем случилото се!

— Всичко ще се оправи! — отсече той, целуна ме по бузата и ме бутна към таксито. — Вие сте толкова явно и недвусмислено влюбени един в друг, че съм убеден, че ще успеете да изгладите всички различия помежду си!

— Да се надяваме — кимнах и хвърлих един поглед към задната седалка. Алекс държеше в скута си ридаещата и хълцаща Джени и очите му ме викаха на помощ. — Да се надяваме!

— Сигурен съм, че ще бъде така! — отсече той, докато аз се плъзвах под протегнатата ръка на Алекс.

— Не се приближавай много до мен, че ще изцапам роклята ти със сълзи! — изхлипа Джени. — За нищо на света няма да мога да я платя!

— Не се тревожи! Джеймс ще я плати! — извиках, като я прегърнах през Алекс.

Джеймс се засмя и затвори внимателно вратата зад мен.