Линдзи Келк
Аз обичам Холивуд (17)

Седемнайсета глава

Не бях очаквала, че ще ми бъде толкова тъжно, когато напускам хотел „Холивуд“. Но след като двете с Джени събрахме багажа си и го нахвърляхме на задната седалка на мустанга, изпитах твърде странно чувство, когато за последен път излязох от вратите му.

— Сигурна ли си, че взе всичко? — запитах приятелката си, страдаща от доста тежка форма на махмурлук. Тя само кимна и се сви между куфарите си.

— Анджи, аз просто се местя на десетина минути път оттук — изрече измежду косата си. — Дори и да съм забравила нещо, утре, когато се явя на работа, ще си го прибера.

— Говори ли с някого за случилото се снощи? Дали ще се чувстваш спокойно да работиш тук?

— При мен всичко е наред — промърмори тя, отпивайки от шишето с минерална вода. — Джо го изритаха безславно, така че не очаквам да имам каквито и да било неприятности.

— Изритали са го?! — просъсках, като погледнах към Алекс в далечината, който се озърташе и ни търсеше. — И защо?

— Не мисля, че на управата й е много приятно, когато някой от персонала се забърка в неприятности с прочута филмова звезда. Или когато спи с гостите.

— Ама той не е спал с гостите! — побързах да й припомня, когато видях, че Алекс най-сетне ни забеляза, помаха и тръгна към нас. — Освен това Джеймс беше този, който удари Джо. Не че го защитавам, разбира се!

— Разбира се — промърмори Джени. — Но просто — и не се ядосвай, моля те! — те си мислят, че стана така, защото аз им казах, че Джо го е ударил първи. Освен това няма никакво значение кой е започнал първи — не забравяй, че това е Холувид! Знаменитостите никога не са виновни! Пък и, да си признаем, Анджи, но той си го заслужаваше! Така че не е необходимо да изпитваш никаква вина заради него!

— Ама аз не изпитвам вина! — отвърнах не по-малко изненадана от реакцията си от самата нея. — Той е абсолютен мръсник!

— Така си е — кимна Джени и ми даде слабоват знак с ръка. — Здрасти, Алекс!

— Здрасти — кимна той и застана до шофьорската врата. — Аз ли ще карам?

— Е, във всеки случай няма да е тя — отговорих аз и погледнах към Джени, която с всяка следваща секунда ставаше все по-зелена. — А що се отнася лично до мен, нещо не ми се понрави да карам из Лос Анджелис. Освен това нямам никаква престава накъде отиваме.

— Окей. Значи аз ще карам — кимна той, отвори вратата и седна до мен. До този момент изобщо не се бях замисляла по този въпрос, но след като никога не го бях виждала да кара из Ню Йорк, някак си бях предположила, че не може. Затова бях значително изненадана, когато той професионално си сложи чифт слънчеви очила „Рей Бан“, включи двигателя и се плъзна леко в трафика по булевард „Холивуд“.

— Какво? — обади се той, без да ме поглежда.

— О, нищо! — усмихнах се щастливо. — Просто не знаех, че можеш да караш.

— Очевидно има много неща за мен, които не знаеш — отбеляза той, докато намаляваше скоростта, защото наближавахме червен светофар. — И подозирам, че има и много неща за теб, които аз не знам.

— Хора, спрете! — простена Джени и ме цапна по главата. — Ще повърна!

— Е, с това сега стават с едно по-малко — отбелязах към Алекс и започнах да галя косата на Джени, докато тя повръщаше в чантата си. И същевременно се опитвах да не мисля какво е имал предвид с тези думи.

* * *

— Та така. Значи ще ти се обадя, когато пристигнем в Ню Йорк — казах на Джени, докато внасях чантите й в дневната. Апартаментът на Дафни беше много красив — открито пространство, големи прозорци и тераса с изглед към целия Лос Анджелис. Останах с впечатлението, че тук е намесен някой щедър благодетел.

— Аха! Непременно! — кимна Джени, като се подпря на касата на вратата. — Може би ще се наложи да ми изпратиш някои неща.

— Може би — промърморих, като си мислех колко странно ще бъде да вляза в нашия апартамент без нея, без да знам кога ще се прибере у дома. Ако изобщо се прибере.

Джени се плъзна надолу по касата и натисна собствения си звънец.

— Мисля, че пак ще драйфам.

— Искаш ли да поостана още малко с теб? — предложих и рискувайки да получа повръщано по гърба, я прегърнах.

— Няма проблеми! Върви да не си изпуснеш самолета! — кимна Джени и отново се тръшна върху звънеца. — Абе какъв е този шум? — Пауза. — Анджи, нали не ме мразиш, задето оставам тук?

— Естествено, че не те мразя! Прекрасно разбирам основанията ти — отвърнах неохотно аз. — Просто ми се щеше да не ти се налагаше да бягаш толкова далече, за да оправиш живота си.

— Е, ти винаги можеш да се пренесеш тук, при мен, ако желаеш.

Погледнах назад към колата. Главата на Алекс се тресеше в ритъма на онова, което слушаше по радиото.

— Или пък да останеш в Ню Йорк, при него — допълни тя.

— Ако все още ме иска след всичко това — промърморих.

— Господи, Анджи! — Джени пусна вратата само толкова, колкото да ме плесне през главата. — Очевидно ще трябва да си взема абонаментен план с повече минути за разговори, за да ви оправям всеки път, когато се скарате! Единственото, от което имате нужда сега, е да се метнете на колата, после на самолета, там може би малко да се погушкате, а после да се престорите, че всичко това никога не се е случвало!

— Звучи добре — кимнах аз. — Обичам те, Джени! Винаги знаеш какво да кажеш!

— Е, това ми е номерът в живота, нали? — кимна тя. — Аз също те обичам, Анджи! Ти пък винаги знаеш как да забъркваш разни каши и да ме караш да се чувствам полезна!

* * *

Докато вървях обратно към колата, полагах огромни усилия да не се разплача, но някак си не ми се получаваше. Досега, когато нещо в живота ми се объркваше, Джени винаги беше до мен, за да ми помогне да дойда на себе си. Какво щеше да стане отсега нататък? И защо за нас винаги е било толкова лесно да си изясняваме причините, поради които се обичахме, а аз не можех да го кажа пред човека, който имаше най-голяма нужда от това?

— Добре ли е? — попита ме Алекс, като изключваше радиото.

— Ще се оправи — кимнах аз.

— А ти добре ли си? — попита той, като забърса сълзите, които се стичаха по бузите ми.

— И аз ще се оправя — кимнах и прокарах пръсти под очите си, за да изловя разни издайнически черни струйки спирала. — Е, сега на летището, нали? — опитах да се усмихна.

— Всъщност имаме още два часа — отговори той, докато отново се включваше в движението. — И, честно да ти кажа, нямам никакво желание да ги прекарвам в задуха на летището.

— Тогава какво искаш да правим? — попитах и усетих, че сега, когато останахме съвсем сами, започвам да ставам нервна.

— Знам, че сигурно ще ти се стори смешно, но много ми се искаше да видим за последно плажа. Кой знае кога ще дойда пак в Лос Анджелис. Би било добре да видя за последен път Тихия океан.

— Алекс Райд, гларус такъв! — подкачих го усмихнато и свалих жилетката си, за да се насладя на последните лъчи слънчева светлина. — Кой би си помислил, че си такъв романтик!

* * *

Поспрях в края на плажа, за да сваля сандалите си, а Алекс тръгна директно по пясъка. На фона на небето и океана той изглеждаше като персонаж от сюрреалистична картина. Дотолкова, че почти не ми се искаше да тръгвам след него, да не би внезапно да се изпари като мираж. Само дето вместо палма пред очите си виждах черни дънки и неизгладена тениска с логото на „Корнфлейкс Келог“, изпълнена от силните му рамене и увиснала на тънката му талия. Той се обърна и ми се усмихна, нахално прекъсвайки моето безсрамно оглеждане.

— Май нещо ме проверяваш, а? — подсмихна се той и заслони с ръка очи, дотолкова непривикнали към слънцето на Лос Анджелис, че дори и очилата „Рей Бан“ не можеха да ги спасят.

— Може би — промърморих и стъпих в пясъка. Боже, колко е страхотен моят Алекс! Много по-страхотен дори от Джеймс Джейкъбс! Всеки може да ходи ежедневно на фитнес и да харчи по двеста долара за прическа. Но само Алекс бе в състояние да си пусне тази коса, в която не бях виждала някога да влиза гребен, и пак да изглежда страхотно! Колко мина, откакто я подстрига за последен път? Месец? Та дори повече? Пристъпих на пръсти след него и промърморих: — Ще изгориш дори по-лошо от мен! Имаш ли плажно масло?

— Нищо ми няма — отвърна той и пое ръката ми. — Не казвай на никого, но всъщност хващам страхотен тен! Просто по нашия край няма чак толкова много слънце.

— Е, сигурно е трудно да видиш рокзвезда с тен, нали така? — усмихнах се аз щастлива, че не говорехме за сериозни неща. — Не е много рокерско да имаш тен. Не е…

— Анджела, обичам те!

Бях наясно, че устата ми се беше отворила по твърде нелицеприятен начин, но някак си не бях в състояние да я затворя.

— Анджела?

Примигнах. Не, все още си беше тук. Значи не беше сън. Може пък да съм претърпяла слънчев удар, задето не си сложих шапка. Или може би бях все още пияна от… ами, от цялата седмица наливане.

— Добре ли си?

— Да — изломотих накрая. — Какво каза, моля?

— Нещо, което трябваше да ти кажа много преди да тръгнеш, обаче не исках да те плаша, а после ти се оказа твърде далече, за да сторя каквото и да било по въпроса. Обичам те, Анджела!

— Защо?

— Какво?

— Защо ме обичаш?

Така де, защо да не разваля прекрасния момент?! Браво на теб, Анджела!

— Седни — въздъхна Алекс и ме придърпа на пясъка до себе си. Наистина беше много горещ. На него нищо му нямаше в тези дънки, но моите крака направо изгоряха. — Бях очаквал от теб хиляди отговори, но точно този — не! Искаш да ти кажа защо те обичам?

— Да, моля — прошепнах, без да смея да го погледна в очите. Не че не му вярвах — всъщност точно така си беше. Но тъй като сцената ставаше все по-сюрреалистична — Алекс седеше до мен в тесни дънки, намачкана тениска, бледа кожа и черна коса, влизащи в ярко противоречие със слънцето на Лос Анджелис, — чувството, че сънувам, се засилваше все повече.

— Окей. Обичам те, защото в банята си имаш цял рафт книги, извити по краищата, защото прекарваш с тях прекалено много време във ваната, когато би трябвало да работиш. Обичам те, защото слагаш чорапите ми на радиатора, когато станеш преди мен, което винаги правиш. Обичам те, защото ти ме караш да правя неща, за които преди шест месеца никога не бих се сетил. — Поклати глава, усмихна се и добави: — Обичам те и защото ме накара да поискам да долетя до Лос Анджелис, за да ти кажа, че те обичам!

— Така ли? — промърморих, бутнах косата си зад ушите и се опитах да се усмихна на пясъка. — Дори и след цяла седмица глупости?

— Да не би да имаш предвид някоя конкретна глупост? — погледна ме той.

Не бях напълно сигурна какво точно имам предвид.

— Не — изрекох предпазливо.

— А някакви странни обаждания в четири през нощта, за които би искала да ми обясниш по-подробно?

Е, можеше да бъде и по-зле.

— А, да. Една от онези глупости — кимнах и зареях поглед в океана пред мен. — Имаш предвид онова обаждане, когато ти казах, че те обичам.

— Да, точно за него си мислех — изрече с равен тон той. — Защо, какво друго според теб съм имал предвид?

Свих рамене и започнах да рисувам осмица на пясъка пред себе си.

— Просто седмицата ми беше прекалено луда. Иначе нищо конкретно не съм имала предвид.

— Значи не си имала предвид онази нощ, която си прекарала с онзи тип Джо и си била много пияна? — изрече той.

Ръката ми се закова на място и аз си поех дълбоко дъх. След което издишах.

— Не точно.

— Анджела, знаеш, че това е много важно за мен — каза той и хвана ръката ми. — Не че вече не сме водили този разговор, но все пак.

„О, господи! — казах си аз, като стиснах очи. — Не позволявай това да се случва отново! Не му позволявай да го прави пак!“

— Ще ти бъда много благодарен, ако лично ти ми кажеш какво точно се е случило, за да не се налага да се опитвам да си редя картината сам от случайно дочути или подхвърлени фрази. Защото съм убеден, че картината, която си рисувам сам, е далеч по-черна от реално случилото се.

— Нямах представа, че си там — промърморих. — Значи си чул всичко, така ли?

— Не знам. Защо не ми кажеш сама, а?

— Окей. — Опитах се да подредя разказа в главата си, преди да започна да говоря несвързани глупости. Но имаше ли начин, по който да му разкажа всичко, без да го накарам накрая да стане и да си тръгне? Вероятно, не. — Ето кратката версия. Мислех, че съм си загубила работата, мислех, че съм загубила теб, Джеймс отказваше да си признае и да оправи всичко и аз се напорках яко в бара на терасата. Джо ми помогна да се прибера в стаята си, целуна ме, след което аз съм заспала. Следващото, което помня, е, че когато се събудих, той беше до мен, аз се ужасих и — толкова. И разбрах истината едва снощи. Което се оказа абсолютно нищо. Просто съм била пълна глупачка. Пълна, съвършена глупачка.

— Значи не възнамеряваше да ми кажеш, така ли? — попита той.

— Не знаех какво има за казване — отбелязах и го погледнах. Обаче той не гледаше към мен — беше се подпрял на лакти и съзерцаваше морето. Носът му беше станал яркорозов. — Добре де, нямаше да ти кажа.

— Дори и когато си смятала, че си спала с него?

Възможно ли е да има правилен отговор на този въпрос?

— Мисля, че щях да ти кажа, когато се приберем. Но когато се оказа, че нищо не се е случило, реших, че просто няма смисъл да ти казвам.

Той не помръдна. Не каза нищичко.

— Не виждах смисъл да влошавам нещата още повече. В крайна сметка нищо не беше станало. И не виждах смисъл да те наранявам безпричинно.

След време, което ми се стори като цяла вечност, той издиша, кимна и изрече:

— Всъщност имало е смисъл.

— След всички онези глупави снимки по интернет? — изгледах го аз. Толкова ми се искаше той да ме погледне!

— Знаеше ли, че Джеймс е гей, когато беше онази нощ в стаята му? — попита внезапно той.

Хей, ама какво стана с онова „Не искам нищо да ми обясняваш“, а?! Поех си дълбоко дъх и отговорих:

— Не. Но и без това нямаше нищо между нас. — Това беше лъжа. Но пък и между нас наистина нищо нямаше.

— Не ми се ще да изглеждам параноичен, но ми се струва странно да ми се обаждаш в четири сутринта и да ми казваш, че ме обичаш, само броени часове преди излизането на онези снимки! — Тук вече той обърна глава към мен и свали очилата си. — А ти защо ме обичаш, Анджела?

Гадно! Да обръща разговора така!

— Защо те обичам ли?

— Да, знам, че е много лесно да кажеш на някого, че го обичаш. Но е твърде трудно да обясниш — допълни той. — Както ти много добре знаеш, разбира се.

— Ясно — кимнах и отново затворих очи. Наистина не беше чак толкова лесно. Но да му го бях казала още преди седмици! Тогава нямаше да ни се налага да водим този разговор. От друга страна, не е чак толкова трудно — нали и без това напоследък все обяснявах на разни хора защо го обичам!

— Обичам те, защото винаги си имаш по една тениска под възглавницата за мен, дори и да не си сигурен дали ще остана при теб. Обичам те, защото помниш, че пия сутрешния си чай със захар, но вечерния — не, и защото винаги се преструваш, че си забравил, че обичам обезмаслен горещ шоколад в „Старбъкс“, защото всъщност си наясно, че предпочитам пълномаслен, но не смея да си го поръчам, защото ме е страх, че момичето зад щанда ще ме помисли за дебела.

По устните на Алекс проблесна усмивка. Затова аз продължих:

— Обичам те, защото когато изляза от станцията на метрото и те видя в кафенето до вас или когато се връщам у дома, а ти си в магазина и ми купуваш сладки, в корема ми започват да пърхат пеперудки. Всеки път! Както когато чукам на вратата ти и точно преди да отвориш — пак се появяват. И както когато се събудя и започна да се озъртам за теб, дори и да те няма. Сякаш мозъкът ми си мисли, че винаги трябва да се събуждаш до мен като че ли си ми закодиран в програмата. — Тук вече се облегнах назад като него и също се подпрях на лакти. По дяволите! Пясъкът си беше все така горещ! — Е, това стига ли? Издържах ли изпита?

Той се приведе и ме целуна топло по устните. Усетих как кожата му пари заедно с моята. И после, за един продължителен миг, никой не каза нищо.

— Извинявай, това не беше изпит — изрече той, като леко се отдръпна. — Беше по-скоро за мен. Не съм искал да те карам да се чувстваш отвратително. Никога не съм искал да бъда един от онези мъже, които не вярват на приятелките си, но — и макар че това изобщо не е извинение — очевидно все още не съм успял да преодолея случилото се с бившата ми приятелка. И вече си давам сметка за това. Обещавам ти, че никога повече няма да те разпитвам! Никога! Напоследък се държа като истински мръсник и го осъзнавам.

— Това ли е?

— Не е ли достатъчно?

— Искам да кажа, че няма да ми кажеш, че ме обичаш, обаче не можеш да бъдеш с мен? — отроних, опрях чело о неговото и се запитах кога най-сетне ще си затворя глупавата уста.

— Тъкмо се канех да спра на „обичам те“ — отвърна той, бутна ме назад в пясъка и отново ме целуна.

— Е, мисля, че това ми стига — промърморих и се претъркулих върху него.

Пясъкът продължаваше да си бъде все така нетърпимо горещ.