Линдзи Келк
Аз обичам Холивуд (5)

Пета глава

Когато Джеймс каза, че ще изпрати кола, нямах представа, че е имал предвид лимузина. А още по-малко си мислех, че той ще бъде в нея. За щастие, този път бях успяла да се излюпя в съвсем приличен час и бях в пълна бойна готовност. Което ще рече — гримирана и издухана. Постарах се да изглеждам колкото ми е възможно по-различно от вчерашния ми образ на повръщаща пияница — бях се спретнала в готина тъмносиня рокличка на Ела Мос, поредното доказателство за издевателството над моята кредитна карта в „Блумингдейлс“. Поне тя не носеше никакви спомени от неприятни петна, минали през химическото чистене на шатото. И мислено си стисках палци великата звезда да бъде дотолкова разсеяна от краката ми, та да не забележи у моя милост тоталната липса на умения за вземане на интервю.

— Добро утро, госпожице Кларк! — поздрави формално Джеймс и се премести по-навътре на задната седалка в лимузината, сякаш вътре нямаше достатъчно място. Или пък може и да се е шашнал от невероятния дванайсети размер на моя задник^[1]. Предвид размерите на повечето от момичетата, които бях зърнала по масите в Шато „Мармонт“, едва успяващи да ударят четирийсет и осмия килограм с мокри дрехи, напълно разбирах притесненията на звездата относно моята талия. — Изглеждате удивително освежена!

Приех това като кодова фраза за „не се каните да повръщате“.

— Много ви благодаря, господин Джейкъбс! — отвърнах подобаващо на формалния му тон аз и се усмихнах изкусително. Божичко, вече бях повръщала върху краката на този човек! Още ли щях да се правя на зашеметена от звездния му статус?

— Позволете ми да ви представя моя асистент Блейк — посочи Джеймс към един изключително стресиран на вид, обаче адски готин блондин, седнал на противоположната седалка на лимузината. За мой огромен срам изобщо не го бях забелязала — бях прекалено много заета с оглеждането на яките бедра на Джеймс, очертани от неговите къси панталонки. Заради интервюто си, разбира се. — Тъкмо побягахме по хълмовете. Е, по-точно аз побягах. От няколко часа насам Блейк е напълно отдаден на преглед на клюкарските сайтове, най-вече на „Перез Хилтън“.

— Я стига! — вдигна ръка Блейк, а към мен изрече: — Много се извинявам, че вчера не можах да присъствам на разговора ви?

— О, няма проблеми. Колкото по-малко хора на вчерашния разговор, толкова по-добре — отбелязах мило, стискайки ръката му. Всъщност този Блейк не изглеждаше никак зле — точно както съм си представяла типичното калифорнийско момче: разрошена руса коса, невероятен тен и атлетично тяло. Ако не беше фактът, че по някакъв необичаен начин той ме караше да се чувствам некомфортно, веднага щях да започна да го подгрявам за една моя позната на име госпожица Джени Лопес. Тоест, стига въпросната госпожица Джени Лопес да се беше прибрала снощи. Едно бързо надникване в стаята й, докато излизах за срещата с Джеймс, ме беше уверило, че леглото й е все така непокътнато, както го беше оправила камериерката предишната сутрин. Надникнах в моята (леко страдаща от факта, че е била за момент на пода в тоалетната на „Бръшляна“) чанта на Марк Джейкъбс, за да проверя дали не ми е пратила есемес, но не намерих нищо.

— Окей? Та ето как стоят нещата? Тук съм най-вече, за да се уверя, че се придържате стриктно към одобрените теми на разговор, което ще рече, че ако в даден момент кажа „стоп“, това значи „стоп“? Ясен ли съм? — излая Блейк. — Нали получихте списъка с одобрените теми?

Одобрени теми… Постарах се да не направя онази физиономия, която питаше: „Това да не е един от листите, които Сиси ми връчи и които оставих в хотела?“

— Абсолютно!

Абсолютно сигурно е, че това е бил точно един от листите, които Сиси ми връчи и които аз оставих в хотела.

— Фантастично? — продължи Блейк, сякаш Джеймс изобщо го нямаше. Аз се стараех да насоча цялото си внимание към злощастния асистент, обаче как точно се прави това, когато Джеймс Джейкъбс е изпънал крака на една педя от теб и прави смешни физиономии от рода на „какви глупави правила“? Концентрирай се, Анджела! Концентрирай се! — Идеята на интервюто е да запознаете вашите читатели с „истинския Джеймс Джейкъбс“. Поради което онова, върху което искаме да се фокусирате, са неговите филми, неговите хобита, неговите амбиции за бъдещето. И много добре знаете върху какво не желаем да се фокусирате?

— Има предвид секса, наркотиците и рокендрола! — прошепна ми театрално Джеймс. И като по команда получи моето първо неблагоприлично високо и леко истерично изхилване за деня.

— Да, Джеймс, много смешно! — скастри го Блейк и многозначително повдигна едната от перфектно оформените си вежди. — Да си правиш шегички пред репортер! Не го записвайте, чухте ли?

— О, в никакъв случай! — започнах, после направих пауза, поех си дълбоко дъх и продължих: — Тук съм, за да работя с вас, а не за да се опитвам да ви подхлъзвам по някакъв начин и да ви вкарвам в капани! — Олеле! Това дали беше професионално изказване?

— Да, Анджела, знаем го! — кимна Джеймс и хвана ръката ми. О, замълчи, биещо като лудо мое сърце! — Блейк просто понякога прекалява с предпазливостта. Но и ти самата знаеш, че някои репортери просто не мирясват, докато не изровят най-скандалното и пикантното за звездите. Но в случая единственото, което ме притеснява, е, че може би леко ще се разочароваш, защото животът ми изобщо не е чак толкова вълнуващ и скандален, колкото го описват вестниците.

Блейк ми се усмихна напрегнато и кимна на Джеймс. Хммм. Като че ли до момента изобщо не ми беше хрумвало, че тази работа ще изисква огромен труд. Докъде се простира невежеството на тази звезда относно медиите? И ако той не смята да ми казва нищо, то тогава какво ще напиша?

— Сигурна съм, че всичко ще стане страхотно! — кимнах, запазила самообладание, след което професионално измъкнах от чантата си моя съвсем нов бележник за интервюиране на суперзвезди, химикалка и диктофона. — Окей! Та какви са плановете за днес тогава?

— Невероятно вълнуващи! — засмя се Джеймс и се протегна към хладилничето (лимузините са страхотни в това отношение), откъдето извади бутилка вода за мен, после подхвърли една към асистента си, а третата отвори за себе си. — Тази сутрин имам репетиции в студиото. Помислих си, че може би ще ти бъде приятно да дойдеш да ме погледаш, а и да се запознаеш с останалите от екипа, нали?

— Звучи чудесно! — отговорих с подобаващо спокойствие. Божичко, отивам във филмово студио! И ще се запозная с целия филмов екип!

— А след това смятам да отидем да обядваме някъде. Мога да ти покажа някои от любимите си местенца в Холивуд.

— Би било страхотно! — Главата ми чу за любимите му местенца в Холивуд, обаче стомахът ми чу единствено „обяд“. Тази сутрин бях посветила толкова време на привеждането си във форма, че закуската беше напълно забравена, а тъй като всичко, което бях погълнала вчера, отиде в храстите пред бунгалото на Джеймс, вече умирах от глад. В момента бих дала дори дясната си ръка за едно парче кейк. — Нямам търпение да видя любимите ти части от града. Защото лично аз засега не съм във възторг от Ел Ей!

— Така ли? — погледна ме изненадано Джеймс, без да обръща внимание на неодобрителните звуци, които издаваше Блейк. — Не ти ли харесва слънцето? Знам, че повечето британци умират за това слънце тук!

— О, слънцето си е съвсем наред — съгласих се аз, — но мисля, че когато става въпрос за лоялност към места извън родината, моята вече е отдадена изцяло на Ню Йорк. — Много ми беше приятно да го кажа, честна дума!

— Аз също харесвам Ню Йорк, но Лос Анджелис е не по-малко фантастичен! — не се предаваше Джеймс. — Ти къде си ходила досега?

— Ами, в „Бевърли Център“, ресторант „Бръшляна“ и в кафене „Препечената филийка“. Където ми върза тенекия, между другото.

— А, да! Извинявай за което — усмихна се мило Джеймс. И как човек да му се разсърди?! — Забавиха полета ми. Така ми се пада, щом се съгласих да правя филм в Канада! И нищо чудно, че тук не ти е харесало. Какво си видяла досега? Била си в един търговски център и в един капан за туристи! Аз ще ти покажа истинския Холивуд, не се тревожи! Е, а сега ми кажи как така се озова в Ню Йорк!

И през целия път от Холивуд до огромния студиен комплекс „Сенчъри Сити“ аз разказвах на Джеймс как съм се влюбила в Ню Йорк, включително превръщането ми от шаферка ръкотрошачка в сътрудник на списание и блогър, сдобиването ми с новата чанта, с новата най-добра приятелка и новия суперсекси приятел. И когато навързах всичко това заедно, не ми се стори никак зле. Е, да не забравяме, че бях попропуснала две-три нещица.

— Значи излизаш с вокалиста на „Стилс“? — възкликна Джеймс безсъмнено впечатлен. — Ама те са страхотно добри! Смяташ ли, че ще проявят интерес да се включат в създаването на някой и друг саундтрак? Ще бъдат идеални за следващия ми филм!

— Алекс много отдавна си мечтае да работи по филми! — възкликнах възбудено. Вижте ме сега, а?! Гаджето с най-многото връзки на света! — Непременно трябва да говориш с него!

— Защо не му звъннеш веднага, а? — извика Джеймс, измъкна блекбърито от ръцете на Блейк и ми го подаде. — Хайде, давай! Ще ми бъде много приятно да си поговорим! Аз съм му голям фен!

И тъй като красивият мъж ме помоли толкова любезно, и тъй като Блейк изглеждаше толкова вбесен от нерегламентираното по неговия сценарий действие, аз веднага набрах номера на Алекс. И както можеше да се очаква, Алекс не отговори.

— Е, няма значение! — махна с ръка Джеймс, подхвърли обратно телефона на асистента си и се засмя. — По-късно ще го намерим. Е, май стигнахме, а? Знаеш ли, че централата на „Фокс“ беше използвана за сградата на корпорация „Накатоми“ в „Умирай трудно“?

— Няма начин! — изкрещях аз и увиснах през прозореца като свръхвъзбуден лабрадор.

— Аха! — дръпна ме Джеймс, защото точно в този момент минавахме покрай охраната. — Използваха я и за „Алвин и катериците“, но колкото по-малко говорим по този въпрос, толкова по-добре.

— Да не би да си играл и в „Алвин и катериците“? — изгледах го с присвити очи аз.

Джеймс ми отвърна с изненадващо сериозен поглед и отсече кратко и ясно:

— Колкото по-малко говорим по този въпрос, толкова по-добре.

Да, ура за Холивуд!

* * *

По някаква неизвестна причина бях решила, че ще мога да се разнасям из студийния комплекс, без да ми мигне окото, сякаш всеки ден се разхождам из такива места и сякаш гледката на преминаващия в количка за голф покрай мен Адам Сандлър си е скучно ежедневие. Но вместо това се превърнах в най-безсрамно въртящия глава навсякъде зяпнал селяндур, каквито винаги съм ненавиждала. А компанията на Джеймс още повече усложняваше нещата. Почти всеки втори човек, с когото се разминавахме, искаше да му каже нещо или най-малкото си търсеше някакво хилаво извинение, за да го заговори и да стисне ръката му, да го потупа по гърба, да щипне любовно рамото му или направо да го залее с похот. Стараех се да не ревнувам, но единственото, което постигах, е да бъда напълно невидима.

— Ето тук ще снимаме днес! — обяви Джеймс, след като седмата асистентка на асистента на асистента за деня беше приключила с брътвежите за това, колко поласкана била, че щяла да работи с него.

Отвън всичко ми приличаше като един обикновен, просто възголемичък склад с пясъчен цвят и окъпан от слънчева светлина, подобно на всичко останало в Лос Анджелис. Но в мига, в който Джеймс отвори вратата и аз пристъпих вътре, се случи нещо невероятно. Върнахме се в Лондон! Обърнах се, за да погледна през вратата. Отвън — слънчевият, бляскав Лос Анджелис. Вътре — Лондон на залез. Или, ако трябва да бъда по-точна, площад „Трафалгар“.

— Няма начин! — възкликнах и се озърнах, изгубила всякаква ориентация за света. — Толкова е странно, че чак тръпки ме побиват!

— Да. Но ми помага да преодолявам носталгията — отбеляза Джеймс, хвана ме за ръка и ме поведе през лабиринта от кабели и камери. — Качвала ли си се някога на лъва на площад „Трафалгар“?

— Не — отговорих и започнах да се озъртам. — Никога не съм го правила. Толкова ли е лошо?

— Можеш да го направиш сега, ако искаш — предложи Джеймс и ми посочи към едно перфектно копие на лъва от площад „Трафалгар“, точно до полуколоната на Нелсън, но без Нелсън. — Дай ми телефона си! Ще те снимам!

Божичко, това е пълна лудост! В мига, в който се озовахме в центъра на декорите, далече от камерите и кабелите, мозъкът ми просто отказа да приеме факта, че все още се намирам в Лос Анджелис. Нито пък, че съм във вътрешността на помещение. Брей, какви неща можели да правят днес с осветлението!… По настояване на Джеймс аз се изкатерих върху лъва, леко шокирана, че той не е от бронз, а от нещо не чак толкова твърдо и при това топличко.

— Дали няма да се счупи? — попитах, докато се опитвах да прехвърля единия си крак през лъва, без да правя ревю на бельото си. — Не ми изглежда особено стабилен.

— Добре си е — успокои ме Джеймс и ме постави в средата на окуляра на моята слаба телефонна камера. — Просто гледай да не сриташ нещо! Оня ден върху него беше Джесика Алба и нищо не й се случи.

Сграбчих здраво гривата на лъва, като се постарах да не пресмятам точно колко Джесика-Алби тежа, и се замолих на всички богове на реквизита този лъв да е създаден да поема тежестта и на нормални хора, а не само на вейки в холивудски стил. Обаче едно тихо пропукване отдолу ми подсказа, че храня напразни надежди.

— Мисля, че няма да мога да сляза! — извиках, като се опитах да не звуча прекалено паникьосано. Божичко, това надали ще бъде най-женственият ми миг в живота! — Съвсем сериозно ти казвам!

Джеймс се засмя, пъхна телефона ми в задния джоб на дънките си и ми подаде ръка.

— Хайде, скачай!

— Не мога! — простенах и сграбчих още по-силно лъва. — Заклещих се!

— Не мисля, че оттам ще ти бъде удобно да вземеш интервюто от мен, нали? — изтъкна очевидното той. — Освен това след около час точно тук имам да снимам една сцена. А доколкото познавам сценария, теб те няма в нея. Хайде, скачай!

Прехапах устни и затворих очи. Колкото и да се старая, движението ми няма как да стане женствено. Прегъвайки единия си крак под тялото и почти изваждайки го от ставата му, аз започнах да се измъквам бавно от лъва, обаче по едно време усетих, че се плъзгам назад доста по-бързо, отколкото бях очаквала.

— Мамка му! — нададох луд вой и в следващия момент се озовах в протегнатите ръце на Джеймс.

— Това май ще се превърне в най-хубавото интервю, правено някога, не мислиш ли? — изгледа ме усмихнато той.

Наложи се да се въоръжа с невиждани количества самообладание и въздържание, за да се откъсна от широките му, твърди гърди. После се покашлях, защото не знаех какво да сторя първо — да оправя косата си или да смъкна надолу полите на роклята си.

— Ами, смятам да не споменавам за тази част — отбелязах невъзмутимо и поех телефона си обратно. Беше все още топъл от джоба му. — Но пък този декор е невероятен!

— Така си е — кимна той и се огледа. — Винаги ми се струва лудост, когато тръгнат да харчат тези безумни пари за подобен декор. Но пък, от друга страна, не могат просто да отскочат до истинския площад „Трафалгар“ и да започнат да взривяват отделни негови части, нали така?

— Ще взривявате части от този декор? — огледах се стреснато, надявайки се това да не касае моя любим лъв.

— Мамка му! Бях се заклел да го пазя в пълна тайна! — отсече Джеймс и дръпна въображаем цип пред устата си. — Не си го чула от мен!

— Разбира се — кимнах. — Днес ли ще го взривявате? Може ли да гледам?

— Аха, жадна за кръв, а?! Е, много съжалявам, но няма да стане днес. Площад „Трафалгар“ ще си остане цял-целеничък до следващата седмица.

— Джеймс! — изрева Блейк от стълбите на Националната галерия и почука по часовника си. — Караваната!

— Искаш ли да видиш моята каравана? — погледна ме Джеймс и повдигна перфектно оскубаната си вежда.

Аз не му останах длъжна и също повдигнах моята.

— Сигурно го казваш на всички момичета!

— Е, може би на едно-две — кимна той, прегърна ме през рамо и ме поведе към залеза по моста „Ватерло“.

И ако влизането в снимачното студио беше като връщане в Лондон, то влизането в караваната на Джеймс беше като пристъпване в рая. Никога, ама никога досега не бях виждала по-луксозна обстановка! На фона на тази каравана хотелите „Юниън“ и „Холивуд“ приличаха на младежки общежития.

— Ама тук е приказно! Защо изобщо си правиш труда да поддържаш къща?! — възкликнах и се втурнах напред. Три масивни дивана, тапицирани в кадифе, заемаха почти цялото пространство на импровизираната дневна и трите бяха обърнати към огромен плосък телевизионен екран, а между тях бе поставена изящна масичка. Точно под телевизора имаше дивиди плейър, блурей плейър и няколко конзоли за плейстейшън. Истински момчешки рай!

— След известно време ти омръзва — отбеляза Джеймс, ръката му се задържа за малко над фруктиерата върху масичката, а след това се стрелна към купата с бонбонки „М&М“. — Понякога ми става толкова досадно, че ми се приисква да зарежа всичко и да се върна у дома при мама. Нали знаеш, че вече има директни полети за Шефилд? Бих могъл да стигна вкъщи само за един ден!

— Шефилд ли? — изгледах го озадачено. — Мислех, че си от Лондон.

— Не е одобрено! — провикна се Блейк откъм кухнята. Надникна през пролуката на вратата и отсече: — Никакви разговори за миналото на Джеймс, госпожице Кларк!

— Окей — кимнах, отпуснах се върху един от разкошните дивани и мислено си отбелязах да не задавам въпроси в този дух.

— И така, Джеймс ще трябва да свърши малко истинска работа. Ще се забавим някъде към… два часа. Нещо против да ни изчакате тук? — изрече Блейк, избута Джеймс през вратата, а той ми намигна безпомощно.

— Няма проблеми — кимнах и измъкнах лаптопа от чантата си. Вече наближаваше дванайсет, а блогът ми надали щеше да се напише сам. Няма да навреди поне да се опитам да изпратя днешния материал навреме…

„Приключенията на Анджела — Приказка от Ел Ей

И така, ето че най-сетне мога да ви издам малката си тайна… точно сега, в този момент. В момента ви пиша от караваната на една невероятно готина, невероятно талантлива и буквално приказна филмова звезда! Сериозно ви казвам — става въпрос за личност от първата десетка, за един суперсекси, стопроцентово възхитителен актьор!

Но онова, което е най-важно за мен (и вероятно абсолютно маловажно за вас), е, че аз го интервюирам за списание «Look» — моето първо истинско, ама съвсем истинско интервю! Обаче не това е най-лошото (освен ако не се проваля, което ще си бъде вече трагично) — най-лошото е, че не ми е позволено да ви казвам кой е той!

Да бе, знам, гадна работа!

Но пък мога да ви разкажа за Ел Ей и за всичките приключения, които ми се случиха напоследък… Които засега се заключават в малко шопинг терапия и малко драйфане пред едно бунгало в Шато Мармонт. Да, голяма работа съм, знам. Ама на кого му пука?! Защо не мога да харесам това място ли? Да, знам, нямах търпение да се простя за малко със снега и студа на Ню Йорк, обаче този Лос Анджелис тук ми изглежда малко празен и безличен, а не бляскавият и вълнуващ град, за който го мислех. Да не би аз да не правя нещо както трябва? Ако имате някакви идеи, пишете ми и ми кажете къде би трябвало да отида. И, да, преди да попитате — имам кола.

Е, нещата може и да се пооправят, когато господин Филмова звезда ме изведе из града този следобед… Правя го само за вас, нали знаете?“

След като приключих с блога си и го изпратих на Мери в Ню Йорк, аз си сложих слушалките на диктофона и се приготвих да запиша бележките си. Хмммм. Как разказвам на Джеймс за озоваването си в Ню Йорк. Джеймс се смее. Как разказвам на Джеймс колко мразя Лос Анджелис. Джеймс се смее. Блейк ми казва, че трябва да се придържам към одобрените теми. Джеймс се смее. Значи засега единственото, с което разполагам от това интервю, гласи: Джеймс Джейкъбс обича да се смее.

Но преди да успея да се паникьосам, чух как телефонът в чантата ми звъни. Мери — офис. Олелеее!

— Здравей, Мери! — провикнах се весело, изхлузих се към ръба на дивана и активно се заех да не гриза ноктите си. — Получи ли блога ми?

— Да. Драйфала си пред неговото бунгало? — Мери не беше от хората, които си губят времето в празни приказки.

— О, това ли? Ами… леко хранително отравяне — блъфирах умело. — Джеймс няма никаква представа за това. Реших, че просто ще прозвучи смешно за блога.

— Ясно. — Знаех си, че тя изобщо не ми вярва. — Всичко наред ли е при теб? Събра ли вече достатъчно добър материал?

— Да!

— Искаш ли да ми го изпратиш?

Престанах с опитите си да се опитвам активно да не гриза ноктите си.

— Не е готово.

— Не е готово ли?

— И аз съм перфекционист.

— Ясно. Утре да си ми изпратила нещо!

Нямах представа като лош или като добър знак да тълкувам факта, че тя ми затвори, без да ме сравни със земята, обаче нещо вътрешно ми подсказваше, че това не е много на добре. Мери може и да се бе съгласила да ми позволи да направя това интервю, обаче бях сигурна, че ако само за миг заподозре, че нещата не вървят както трябва, ще ме изтегли на секундата — а аз за нищо на света не можех да позволя подобно нещо. Това беше моят шанс за пробив и наистина исках да успея. Не знам точно кога, но постепенно си бях внушила, че ако направя това, ще мога да направя всичко. И тогава може би Мери ще започне да ми възлага по-интересни задачи от примерно рецензия на новия албум на Кристина Агилера. Да, просто бях длъжна да се справя добре. Макар да нямах никакъв опит, никакво основание, нито пък реална причина да вярвам, че мога да го направя. Мамка му!

И така, какво всъщност бях научила за Джеймс Джейкъбс? Че обича да тича по хълмовете, че току-що е снимал филм в Канада и че може да е, а може и да не е от Шефилд. Хммм. Не е достатъчно дори за десетсекундно интервю по фейсбук, а какво остава за публикация в списание!

„Окей, Анджела — казах си, — в мига, в който Джеймс се върне в караваната, ти се превръщаш в безкомпромисна журналистка! Ще се превърнеш в най-разследващия репортер на света! Ще оправиш грима си и ще се надяваш, че все още приличаш на човек.“

И както можеше да се очаква, Джеймс се появи точно в мига, в който бях завъртяла под очите си два впечатляващи кръга с фон дьо тен, предназначени да прикрият торбичките под очите ми. И както винаги, в сянката му вървеше Блейк.

— О, Анджела Кларк, красавице неземна! — ухили ми се той. Цяло чудо беше, че Джеймс не беше започнал да възприема всички останали по света като умствено изостанали — не познавам човек, който е в състояние да реагира смислено, когато той застане пред него.

— Да, труден е товарът на красотата! — отвърнах в същия шеговит стил аз. А после делово: — Е, сега какво ще правим?

— За днес приключих — отсече той и се протегна толкова, че докосна с пръсти тавана на караваната. — Изчакай ме само да се преоблека, а после можем да се поразмотаем из града.

— Звучи ми добре — кимнах и го проследих как изчезва в другата стая.

Което пък ми предостави възможността да потупам (никога да разтрия) моя магически грим в кожата си, както и да проверя телефона си. Нищо от Джени. Засега. Нищо и от Алекс. Е, хубаво е да се чувстваш обичан. Изпратих бърз есемес на Джени, за да проверя дали е все още жива, обаче не ми остана време да измисля подходящо съобщение и за Алекс, защото точно в този момент се появи Джеймс с ключове за кола в ръка. И неизменният Блейк до него. Не беше лесно човек да се държи непринудено в присъствието на този човек.

— Е, къде отиваме сега? — попитах, докато връщах телефона в чантата си.

Джеймс ми подаде ръка, изправи ме и отговори:

— Смятаме да ти покажем Лос Анджелис. Готова ли си?

* * *

Когато излязохме от караваната, установих, че лимузината на Джеймс по някакъв мистериозен начин бе изчезнала, заменена от огромен тъмносин джип. О, боже!

— Хамър? — възкликнах и се постарах да не издавам изумлението си от клиширания модел кола за хора като него.

— Модел Н2Н, с водородно гориво! — изтъкна Джеймс. — Не съди за книгата по корицата, Анджела! — И ми отвори вратата.

— Доста далече си от дома, Джеймс Джейкъбс! — засмях се аз и се качих вътре.

— Не е одобрено! — провикна се Блейк и ми „помогна“ да вляза с набутване на задника. — Съвсем сериозно, госпожице Кларк, по никакъв начин няма да говорим за миналото на Джеймс… — ала преди да бе успял да се намъкне в колата след мен, Джеймс се приведе, трясна вратата под носа му и заобиколи в тръс колата, за да седне зад волана. Скочи, запали двигателя и размаха весело ръка на асистента си, докато се измъкваше на задна от мястото си.

— Чао, Блейк! Ще я държа само около одобрените теми! — подвикна, докато изчезвахме, и се престори, че не чува побеснелия си асистент, като форсира още повече двигателя. Когато излязохме от паркинга, отбеляза: — Обичам това момче, но как си представя той, че ще направим интервюто, когато на всеки десет секунди реве: „Не е одобрено!“?!

— Напълно съм съгласна с теб! — кимнах и свалих стъклото на прозореца до мен, като се опитах да не обръщам внимание на пърхането в корема си, докато напускахме района на студиото и поемахме по Авенюто на звездите. Не беше само от смехотворното име на тази улица — беше и от високата скорост, с която се носехме напред в този огромен, блестящ джип. Беше и от това да гледам през прозореца и да виждам само яркото слънце. Беше и от широката, съвсем искрена усмивка върху лицето на Джеймс. — Но не се ли страхуваш, че мога да ти задам някои крайно неподходящи въпроси и да публикувам скандални глупости за теб в списанието?

— Какво друго му остава на човек, освен да се надява! — ухили се той.

* * *

— Какво ще кажеш? — попита ме Джеймс, скочи върху спирачките и закова джипа на място.

За втори път през днешния ден погледът ми се спря на нещо невероятно красиво. Бях толкова заета да го проверявам чрез избора му на песни в айпода на джипа (което се оказа невъзможно, защото той имаше всичко — от Щраус до „Ролинг Стоунс“ и „Стилс“, разбира се), че изобщо бях забравила да гледам навън от момента, в който излязохме от филмовото студио.

И защо да си правя този труд? Тук улиците не бяха така интересни, както в Ню Йорк и Лондон. Никой не ходеше пеша, веригите магазини бяха грозни или западнали и наоколо нямаше нищо, което си заслужава да се види. Но докато съм била толкова заета да не обръщам внимание на нещата около мен, се оказах на брега на океана, материализирал се сякаш от нищото. Хамърът беше наобиколен от хора, които се смееха, тичаха и се носеха на ролери. Намирахме се на плажа.

Почти изпадайки от джипа, аз се втурнах право към пясъка, като по пътя изгубих сандала си.

— Възхитително! — провикнах се, но по-скоро на себе си, отколкото конкретно на някого. — Виж само!

— Да, това е Малибу. Бие Скегнес по всички параграфи, нали? — изрече тихо зад мен Джеймс, като ми връчи изгубения сандал. Но после размисли, приведе се, хвана босия ми крак в огромната си лапа и ми пъхна сандала обратно на мястото. Инстинктивно задържах и дъха, и баланса си, подпряна върху раменете му. Което беше много добре — докато и балансът, и дъхът ми не решиха, че не желаят да бъдат задържани и аз се претърколих на забавен каданс директно върху Джеймс.

— Да, бие Скегнес по всички параграфи — промърморих.

Почти не съзнавах, че роклята ми се е вдигнала доста над бикините ми, но пък си давах отлично сметка за миниатюрните зелени точици в сините очи на Джеймс, за белега във веждата му от отдавна забравен пиърсинг и за това, колко невероятно бляскав беше всеки косъм от косата му. И някъде, скрит не чак толкова дълбоко в мен, биологичният ми часовник се настрои на стандартно тихоокеанско време и аз усетих неконтролируем копнеж да родя всички бебета на Джеймс. Колкото е възможно по-скоро.

— Това ти е за втори път днес — промърмори Джеймс, вторачи се за момент в мен и отметна косата от лицето ми. — Знаеш ли, че имаш много красиви очи?

— Какво?

— Очите ти, много са красиви — повтори той, избута ме нежно от себе си и седна. — Толкова сини! Мислила ли си някога да си потъмниш малко косата?

— Ммммм? — Ама той сериозно ли? Аз се нахвърлям върху него на плажа, а той ме пита дали не съм мислила да си купя боя за коса!

— Извинявай — изрече, вдигна ме внимателно, а после деликатно извърна очи, докато се оправях. — Прекарвам твърде много време със стилисти и гримьори. Те непрекъснато ми повтарят, че ако косата ми е по-тъмна, очите ми ще изглеждат още по-сини. Очевидно.

— Аха, гримьорите — кимнах, най-сетне схванала какво иска да ми каже. — Значи не са всичките онези горещи мацета, с които непрекъснато те снимат, а?

— Не е одобрено — изхили се той, хвана ме за ръка и ме дръпна. — Млъквай и тръгвай!

Безкрайният океан се разливаше нежно между безоблачно синьото небе и златистия плаж, ала нищо от тези красоти не можеше да се сравни с допира на ръцете му. Бях сигурна, че всичките тези тръпки, които пълзяха нагоре-надолу по гърба ми, автоматично ще отшумят в мига, в който говоря с Алекс. Обаче телефонът ми имаше наглостта да иззвъни само веднъж, при това само за да ми напомни, че повторението на „Клюкарката“ започва. Или щеше да започне, ако в момента се намирах в Ню Йорк, а не в Малибу. Разтърсих се мислено и издишах дълбоко. Сега или трябваше просто да изключа Алекс от съзнанието си и да се заема с интервюто, или да се превърна във всеобщо посмешище за гилдията с празния си диктофон.

— Какво ще кажеш да приседнем за малко, а? — предложих, изритах си сандалите и извадих целия си професионален инструментариум.

— О, да, като че ли трябва — смръщи се Джеймс. — Знам, че си журналистка и всичко останало, но не може ли поне да се опитаме да го направим като забавление, а? Ще ти издам една тайна — не съм особено добра знаменитост!

— Добре, ще се постарая — отвърнах смутено. — А може ли и аз да ти издам една тайна? Аз също не съм много добра журналистка.

— О, няма нужда от излишна скромност! — махна с ръка той. — Чел съм нещата ти. Ти си страхотна!

— Не разполагаш ли с хора, които да вършат подобни неща вместо теб? — попитах, за да парирам усещането за изчервяване от комплимента. — Не може сам да си четеш нещата!

— Напротив. Имам си само мениджър, един счетоводител някъде из страната, който се грижи да не фалирам, и Блейк. Когато за първи път дойдох тук, имах десетки хора в екипа си. Обаче никога не ме е бивало особено да оставям другите да мислят вместо мен и да говорят вместо мен, а освен това мразя около мен да се въртят разни хора, за които никога не мога да бъда сигурен дали са искрени към мен или не. Това е една от причините, поради което сега правим това. — Наклони глава и ме погледна косо. — Блейк е… Блейк се справя страхотно с управлението на живота ми, но не мисля, че е най-подходящият човек, с когото мога да се представя пред журналистите. Всички хора от медиите са просто… ами… малко прекалени. Искат да знаят всяко едно нещо, което някога си направил или искаш да направиш. Не ти оставят място за никакъв личен живот. Това, между другото, е неофициално.

Вдигнах диктофона към него и попитах:

— Искаш да го изключа ли?

Вместо да отговори, той го грабна от ръката ми, огледа го от всички страни, след което го захвърли директно в океана.

— Не се притеснявай за това!

— Само да си ми поискал назаем телефона! — възкликнах, обаче сърцето ми се сви от страх дали ще успея да прокарам загубата на диктофона като режийни разходи. Мамка му! — Окей, да си изясним нещата. От списанието ми казаха, че ще се опитаме да напишем нещо, което да обясни на всичките ти почитателки, че ти не си някакъв разбивач на женски сърца, а просто неразбран човек на изкуството, който си търси идеалната жена. Това ли очакваш наистина?

— Ами, звучи ми добре. Ще пробваме ли да го направим? Какво искаш от мен? — попита и започна да загребва пясък с ръце, оставяйки го да се изсипе между пръстите му. — Напълно твой съм в периода от днес до уикенда.

Постарах се да не си представям всички значения на израза „напълно твой“ и се концентрирах върху задачата. Така де, почти.

— Имам милиони въпроси към теб, разбира се, но ако трябва да бъда честна, никога досега не съм се занимавала с измислянето на точните въпроси. Какво ще кажеш просто да си говорим, аз да следя редовно темите, които би трябвало да покрием, вечер да написвам нещо, ти да го преглеждаш, а след това да го изпращам на шефката си?

— Да знаеш, че с този подход никога няма да те вземат на работа във „Венити феър“ — поклати глава той. — Но иначе ми звучи идеално.

— Окей — кимнах. — Та преди да започнем по същество, не мога да не те запитам едно нещо. Да, знам и вече чувам как Блейк ми реве „не е одобрено“, но тъй като ти и без това захвърли диктофона ми във водата, аз държа да ти го задам. Откъде си точно?

— Е, Анджела Кларк, учих в театралната школа в Лондон…

— Не ми цитирай блога, ако обичаш! — срязах го аз. — Кажи къде си роден? — Бях решила поне веднъж да получа честен отговор, ако ще и това да е краят ми.

— Добре де, добре — сви рамене той. — Даже съм изненадан как вече не се знае от всички. Аз съм от Южен Йоркшир. Близо до Шефилд.

— Сериозно? — разсмях се на глас. — Знаеш ли, че баба ми и дядо ми са от Шефилд? Когато бях малка, прекарвах всичките си лета при тях. Долових акцента, но някак си не успях веднага да отгатна откъде е.

— Че ти какво очакваше? На пресата не й допада особено да говори за „мрачния, сив север“! — разсмя се и той и ме замери с шепа пясък. — А къде е твоят йоркширски акцент?

— Не съм казвала, че съм оттам — просто, че прекарвах летата си там. Божичко, какви сцени съм правила на пода в „Редгейтс“! Щастливи спомени…

— Ах, да, магазинът „Редгейтс“! Всичките ми фигурки с героите от „Междузвездни войни“ са оттам. Точно така разбрах, че искам да стана актьор. Исках да направят малка пластмасова фигурка и на мен, точно като тази на Люк Скайуокър. — Издигна малка купчинка пясък между нас, след това я изравни с дланта си. — Защото тогава си мислех, че правят фигурки на всички хора, разбираш ли? А после майка ми ми каза, че ги правели само на хората от филмите и аз реших, че това е то! Трябва да вляза във филмите! Господи, знаеш ли откога не се бях сещал за „Редгейтс“? Майка ми ме водеше там на всеки рожден ден, а после ходехме на сладкарница. Шантава работа!

— Така си е, шантава — кимнах усмихнато. — Кой би си помислил — Джеймс Джейкъбс, каймакът на Холивуд, роден и израснал в добрия стар Йоркшир!

— Е, тогава не бях Джеймс Джейкъбс — ухили се той. — Просто обикновен Джим.

— Джим ли? — изгледах го, полагайки огромни усилия да не се разхиля. — Джим Джейкъбс?

— Че какво му е толкова смешното на Джим?! Баща ми е шотландец!

— Нищо. Просто вече разбирам защо си го променил — отбелязах, като накрая се овладях. — Защото никога няма да чуеш името Джим да бъде свързвано с определения като „секси“ и „готин“, нали?

— Е, може и да си права — засмя се той, но на нещо, което като че ли само той си знаеше. — Когато става въпрос за Джим, той обикновено е дърт или перверзник.

— Или дебел — добавих аз.

— Хей, ти дебел ли ме нарече току-що? — бутна ме назад той и аз отново се свлякох върху горещия пясък.

— Неее! — изхилих се аз, като се постарах да не броя вече колко пъти той видя бикините ми. — Нарекох те просто Дебелия Джим!

— Добре де, дебел или не, важното е, че вече съм много гладен! — отсече той и ме издърпа на краката ми. — Хайде да отидем да хапнем нещо!

Кимнах и го последвах, като се постарах да не се разсейвам от гледката на облечения му в дънки стегнат задник, докато порехме пясъка под нас. Той приличаше на жива, ходеща реклама на „Левис“. Нямаше начин да е прекарал основните си години на друго място, освен в каталог на „Абъркромби и Фич“.

— И кога напусна Шефилд? — попитах.

— Когато бях на осемнайсет. Отидох да уча в театралното училище в Лондон и никога не се върнах в родния си град — отговори той, докато изключваше алармата на джипа. — Родителите ми се преместиха, а там, където отидоха, нямаше много възможности за актьорска кариера. Е, имаше пантомима, но колкото по-малко говорим за това, толкова по-добре.

— Пантомима ли?

— Колкото по-малко говорим за пантомимата, толкова по-добре — повтори с необичайна до момента упоритост той. — Иначе е странно, че хората не знаят откъде съм точно. Може би защото направих пробива си в Лондон, просто са приели, че съм оттам. И сега смяташ ли да ме изложиш като северняк?

— Може ли? — погледнах го с надежда, че най-сетне ще разполагам с нещо, за което да пиша.

— Окей, става — кимна след кратък размисъл той. — Ще ти позволя да напишеш откъде съм, но при едно условие — никога и за нищо на света да не споменаваш за пантомимата!

Замислих се.

— Хммм… добре…

— Анджела! — това прозвуча по-скоро като предупреждение, отколкото като каквото и да било друго, но на мен все пак ми хареса да го чуя как изрича името ми.

— Добре, обещавам! — отсякох.

Когато влязохме в колата, погледнах набързо телефона си, за да проверя дали имам нещо — имах две пропуснати повиквания от Джени. Прехапах устни. Очевидно телефонът ми е звънял почти през цялото време, докато сме седели на плажа, а аз изобщо не съм се сетила да го погледна.

— Гаджето ли? — попита Джеймс, като премести поглед от телефона в ръката ми към напрегнатото ми изражение. — Ако трябва, звънни му за малко — аз все ще намеря с нещо да се занимавам.

— Не, няма нужда! — отсякох и хвърлих телефона обратно в чантата си. Но нали съм на работа, за бога! Джени би трябвало да ме разбере! — Няма проблеми. А ти не трябва ли да се обадиш на Блейк? Досега сигурно е откачил горкичкият!

— Сто процента! — погледна ме той и се усмихна. В нормално състояние спокойно би могъл да мине и за нормален човек — докато не се усмихне. Тази невероятна холивудска усмивка! — Брей! Само двайсет и седем пропуснати повиквания от Блейк!

— Само толкова?

Джеймс кимна и отбеляза:

— Той непрекъснато се тревожи за мен. Това му е работата.

— Тогава не трябва ли да му се обадиш наистина?

— Ще почака! А сега побързай да си сложиш колана! Аз карам като маниак! Очевидно.

— О, я стига! — ухилих се аз, но все пак си сложих колана. — И къде отиваме сега?

— Честно ли? Ти дотолкова ме подгря, че единственото място, за което се сещам, е… — Не довърши. Само запали и форсира абсурдно шумния си двигател.

* * *

— О, боже! Господи! — простенах аз. — Аз съм на седмото небе!

— Ти си невероятна жена! — отбеляза Джеймс, наблюдавайки ме шокирано. — Не си спомням кога за последен път съм се хранил с жена, която яде хляб! Че и хамбургер на всичко отгоре!

— Е, в такъв случай бъди готов и за други изненади! — ухилих се аз, протегнах ръка и грабнах цяла шепа пържени картофки. — Смятам днес да си причиня калорийно претоварване!

Оказа се, че да се мотаеш с филмова звезда не било никак зле. Можеш да изоставиш работата си и да отидеш на плажа ей така, посред бял ден. Можеш да се спасиш от глоба, като дадеш автограф за четиринайсетгодишната дъщеря на полиция. Можеш също така да получиш маса в „25 градуса“ — най-възхитителния ресторант за хамбургери на целия свят, при това — само като се усмихнеш на сервитьора. Постарах се да не изглеждам самодоволна, докато се носехме изящно покрай хората, които чакаха за маса. Обаче тази работа не се оказа никак лесна. Да, това наистина беше Джеймс Джейкъбс и, да, той беше с мен! Вярно, че беше с мен само по работа, но въпреки това си беше адски готино.

Онова, което не беше никак готино, беше ужасът в какво състояние се намирам, докато всичките тези хора ни зяпат. Едва сега се сетих, че не съм освежавала гланца си за устни, откакто излязохме от снимачната площадка. И макар че не може да се каже, че не бях свикнала хората да си шепнат зад гърба ми за мъжа, с когото съм излязла, това тук беше на съвсем друго ниво. В Бруклин почти всички знаеха кой е Алекс, обаче разликата бе в това, че можеш да си висиш на опашката в най-близкия до апартамента на Алекс „Старбъкс“ и трима от петима души пред теб също да свирят в разни групи. Докато тук, докъдето ти око види, не виждах абсолютно никой, който да е бил номиниран за „Най-хубавият бой“, „Най-хубавата целувка“ и „Най-добрият актьор“ в класацията на MTV. А да не говорим, че в радиус от трийсет метра не забелязвах нито един претендент за титлата „Тяло на седмицата“ на списание „Хийт“.

— Просто трябва да… — Не довърших изречението, защото нищо не ми се струваше подходящо за случая. Затова просто се изнесох и се запровирах между масите, стиснала здраво своята (прекрасна, но в момента леко покрита с пясък) чанта. Джеймс само кимна в блажено неведение за вниманието, което предизвикваше, и изцяло отдаден на своя гигантски хамбургер. Ресторантът беше дълъг и тесен, поради което на практика беше невъзможно да се скриеш от десетките чифта очи, които ме последваха през целия път до тоалетните. Не че можех да ги виня — аз също щях да зяпам, ако бях на тяхно място.

— Хей, ти наистина ли си гаджето на Джеймс Джейкъбс?

Онова, което със сигурност не бих направила, е да последвам въпросната особа, да я сграбча за ръката и да й задам този прекалено груб въпрос. Но пък, от друга страна, аз не бях гневно на вид момиче с боядисана в яркочервено коса и торба през рамото.

— Хей, ти да не си бавноразвиваща се или нещо такова, а? — провикна се тя, скръсти ръце пред гърди и ме изгледа на кръв.

— Извинете, ама аз… — Не довърших и погледнах назад. Джеймс продължаваше да унищожава обяда си, очевидно в тотално неведение за вниманието, което получаваше. — Не, аз не съм гаджето му.

— Аха! И аз това казвах! Няма начин да си гаджето му! — Момичето изглеждаше видимо облекчено. — Обаче сестра ми… — Не довърши и посочи към едно кльощаво момиче със същата като нейната яркочервена коса, която ми помаха от масичка в другия край на бара. — Та тя рече, че ти си му гаджето, защото ви чула да говорите, а ти си британка! Да не би да си сестра му? Не ми приличаш на сестра, ако питаш мен!

— Не, аз просто вземам интервю от него — отвърнах напълно ошашавена. Божичко, сега вече наистина трябва да се изпишкам! — Така че нито съм негова роднина, нито съм негово гадже. Извинете, но просто трябва да отида до тоалетната!

— Ще те изчакам! Непременно трябва да ме запознаеш с него! — изрева след мен момичето.

Направо не можех да повярвам! С това ли беше принуден да се справя Блейк? Не можех да не се запитам обаче какво ли щеше да направи момичето, ако наистина бях негова приятелка. Бях приела като нормален факта, че има достатъчно момичета, които си падат по Алекс (а доста по-неприятният факт е, че преди да се срещнем, той си е падал малко женкар), но сега това вече беше останало в миналото. Ала сега си давах сметка, че заплахата от фенките на Алекс е нищо в сравнение със заплахата от почитателките на един актьор. А и Джеймс не беше кой да е — всяка жена, която имаше очи, отлично знаеше кой е той. И като комбинираш известността му с външния му вид, както и с омразния факт, че той всъщност беше един много, ама много мил човек, беше изключително трудно да не си паднеш по него. Съвсем мъничко. Не че на мен ми се беше случило. Честна дума! Така де, няма да взема да изневерявам на Алекс, де!

Знаех, че Алекс никога няма да ми изневери. Нали? Нали няма да ми изневери? Не, разбира се. Не и когато аз съм далече от него, в Лос Анджелис, а той си е там, в Ню Йорк, без мен, пише си новия албум, развява се щастливо из Бруклин, може би пийва по едно с другите от бандата, които не са обвързани, заобиколен от онази ограничена, но значителна тълпа от фенки, за които точно сега си мислех.

Няма да навреди да му звънна един телефон.

* * *

Потънах в едно от кадифените канапета на разкошното лоби. „25 градуса“ се намираше в хотел „Рузвелт“, който беше невероятен — дотолкова, че имах чувството, че го предавам с моята простичка рокличка, дори и посред бял ден. Огледах се и забелязах не по-малко от осем човека, които разговаряха по телефоните си. В такъв случай нямаше нужда да се притеснявам за разговора си. Впрочем в момента не можех да се сетя за нито едно място, където хората да не разговарят по телефоните си. Натиснах бутона за бързо набиране на Алекс и го оставих да звъни. В Лос Анджелис беше почти пет часа, което ще рече, че в Ню Йорк е около осем — твърде късно за него да спи, но твърде рано, за да пише. Което ще рече, че може би е излязъл. Може би точно сега е заобиколен от фенки. Горещи, кльощави, руси групарки, които го засипват с комплименти. И наркотици. О, божичко, те наистина го тъпчат с наркотици…

— Анджела?

— Здрасти! Просто исках да… — Да проверя дали не си насред наркотична оргия, в компанията на руси групарки. Или на Кейт Мое. — Добре ли си?

— Да, но извинявай, точно сега не мога да говоря. — Алекс звучеше така, сякаш е навън и аз автоматично се изпълних с носталгия по звука на сирени и клаксони. Групарките, които натискат клаксоните си срещу моя Алекс… — Тъкмо влизам в метрото!

— На някое хубаво място ли отиваш? — Например в стаята на Кейт Мос?

— Тази вечер ще пробваме нещо на открито, насред града! — извика той. — Да проверим как звучи на живо!

— Сериозно? — Изненадах се от неприятното чувство, което изпитах. Значи той ще пробва нови песни без мен? — Де да можех да бъда при теб!

— Искаш ли да те изчакаме, докато се върнеш?

— Да! Ще го направиш ли?

— Няма.

— О!

— Майтапеше се, нали?

„Не“ — казах си аз.

— Да — изрекох на глас. — Разбира се. Ще ми кажеш как е минало, нали?

— Окей. По-късно. — И затвори.

— Да, интервюто върви страхотно. Не, не възнамерявам да тръгвам с Джеймс, но все пак много мило от твоя страна, че се притесняваш — промърморих си под носа и набрах номера на Джени.

— Анджи? — извика тя.

— Значи все пак си добре! — отсякох, преструвайки се на ядосана. — Къде беше снощи, ако смея да попитам? С Джо ли?

— Не — подсмръкна тя. — Извинявай, Анджи, но в момента не мога да говоря. Заета съм. А и ти сигурно не искаш да си имаш неприятности с твоята филмова звезда.

Направо не знаех какво да кажа — тя ми звучеше леко ядосана.

— С интервюто всичко е наред. Просто исках да се уверя, че си добре. Притесних се, когато снощи не се прибра в хотела.

— Но не достатъчно, че да се обадиш по-рано или снощи да дойдеш с мен, а? — подхвърли заядливо тя.

— Мис Джей, хайде! — чух в далечината вика на Дафни. — Пак ли говориш с онази британска кокона?

— Извинявай, Джени, но снощи наистина ми беше много зле, а знаех, че днес ще трябва да си събера мислите. Не можем ли да излезем някъде за вечеря? — попитах предпазливо. Сърдитата Джени надали можеше да се определи като най-приятното нещо на света.

— Не съм убедена, че ще успея за вечеря. Вече съм навън — отвърна неопределено тя. — Извинявай. Знам, че работиш. Просто се надявах, че ще можем да прекараме повече време заедно. Къде си сега, между другото?

— В хотел „Рузвелт“ — отвърнах и за пореден път се огледах щастливо. — Тук е направо божествено!

— Джеймс с теб ли е? — попита Джени с внезапно изострен интерес. — Ще може ли да ни вкара в списъка с резервациите за „Теди“?

— Ако знаех какво е това, може и да може.

— Това е нощният клуб в „Рузвелт“! — извика тя. Най-сетне някаква положителна реакция. — Окей, върви да го питаш, а после ми се обади!

* * *

— Може ли да изям и твоя хамбургер? — попита Джеймс без никакъв срам, когато се върнах на мястото си при него. — Но ако искаш да поръчаш още нещо, мога да ти помогна и с него!

— Не, благодаря — кимнах и започнах разсеяно да разхождам из чинията си едно вкусно картофче. — Какво ще кажеш вече наистина сериозно да се заемем с онова интервю?

— Всъщност — смръщи се Джеймс — вече съм напълно разбит. Какво ще кажеш да го отложим за утре? Едно по-ранно лягане няма да ми се отрази зле.

— Става — кимнах. По-ранно лягане ли? Не съм си представяла така живота на прочутите холивудски звезди. — Аз също не бих се отказала от едно ранно лягане, обаче имам ужасното чувство, че ще завърша някъде с приятелката си.

— Решили ли сте къде ще ходите? — попита той, докато омиташе последните остатъци от моя хамбургер, след което се прехвърли на картофките. — Защото, ако не внимавате, като нищо можете да налетите на някой бардак.

— Тя спомена нещо за бар „Теди“. Бил някъде наблизо, вярно ли е? — подхвърлих съвсем невинно. Не ми беше удобно да го моля да ни вкарва вътре.

— Да, даже е точно тук. Приятно местенце — кимна Джеймс, замислено предъвкващ картофките. — Обаче — и не ме разбирай погрешно, моля те! — там не е никак лесно да се влезе. По кое време смятате да дойдете насам?

— Нямам представа — свих рамене. — Сигурно по-късничко. В момента Джени има някаква работа… нещо. — И това въпросно нещо определено ме притесняваше.

— И без това преди единайсет няма никакъв смисъл да ходите. Знаеш ли какво? Сега ще се върна в хотела, а после какво ще кажеш да се върна и да ви чакам тук? Сигурен съм, че така ще се почувствам по-добре, ако съм с врага де! Така съществува по-малка вероятност да си навлека неприятности! — отсече и пресуши диетичната си кола.

— Врагът ли? — погледнах го озадачено аз.

— Журналистите — кимна към мен.

— Аха! — Едва не се изкисках на глас. — Е, извинявай! Значи вече съм те предала.

Джеймс остави чашата си, протегна ръка и постави падналите ми кичури зад ухото ми. Пръстите му се задържаха за миг върху зачервената ми буза. После отсече:

— Ами, да! Срамота!

Палецът му се плъзна по лицето ми. Пръстите му потърсиха тила ми и се вплетоха в косата ми. Тъмносините му очи се впиха в моите и започнаха да ги изследват с нещо като усмивка, която се задържа единствено в ъгълчетата на устните му. Издишах бавно. Добре че не изядох целия си сандвич, защото сега стомахът ми направи тройно салтомортале, а сърцето ми се изстреля някъде в гърлото ми.

— Е, в такъв случай да те оставям да си почиваш — промърморих в хладната му длан.

— Извинявай — изрече тихо Джеймс, издърпа ръката си и сведе очи. — По-добре да те оставям да си почиваш!

Божичко, това интервю наистина ще бъде много, ама много по-трудно, отколкото се надявах! Но по причини, напълно различни от онези, които си представях.

С люлееща се походка аз се изнесох бавно от ресторанта.