Карл Май
Непознатия от Индия (7)

7. НЕПРИЯТЕЛЯ ОТ МРАКА

Един господин, който от сто метра си личеше, че англичанин, бавно се разхождаше из областния град с присъщата за този островен народ безгрижност. Стигна до Васерщрасе. После свърна във входа на номер 10 и се изкачи по стъпалата горе до вратата, на която пишеше „Вилхелм Фелс — техник“. Почука кратко и влезе.

Както винаги, сляпата жена седеше на малката пейка до камината, а до нея — Мари, която скромно се оттегли в ъгъла.

— Good morning, добро утро — поздрави посетителят. — Тук ли живее техникът мистър Фелс?

— Да, господине. В момента е на работа.

— Кога се прибира.

— По обед.

— Той работи по една машина, която аз съм му поръчал. Кога смята да я завърши?

— Преди Коледа.

— All right, много добре, защото трябва да разполагам с нея дотогава. Още днес, или пък утре пак ще намина. Good bye, довиждане!

Мари му отвори вратата. Излезе с него и го придружи до коридора. Там тя събра кураж и каза:

— Извинете, господине, позволявате ли една молба?

При неочакваното появяване на англичанина тя набра смелост да отнеме голямата грижа на Вилхелм, но след това внезапен страх скова сърцето й. Изисканият господин я погледна учудено.

— Каква молба? — попита той.

— Ако Вилхелм си беше у дома, той сам щеше да говори.

— Вилхелм… кой е Вилхелм?

— Господин Фелс, механикът, който работи за вас.

— Да не би вие да сте му сестра? Не? Тогава може би сте негова годеница?

— Да — призна тя, изчервявайки се. — Сигурно разбирате, че говоря от негово име.

— Кажете!

— Вилхелм е беден. Той не може да купи скъпите материали, необходими за вашата машина. Взе ги временно назаем от склада на моя майстор.

— Е, ами значи всичко е наред — спокойно каза англичанинът, като спря изпитателния си поглед върху възбуденото й лице.

За миг тя се поколеба.

— Да, но…

— Или не е?

— Вилхелм взе материалите, без да… Мари отново се запъна.

— А-а, разбирам, госпожице! Мистър Фелс не се е издължил на майстора си за материалите… или изобщо не му е казал, че ги е взел от склада!

Пред острия му изпитателен поглед цялото й лице пламна.

— Искам да кажа… имах предвид… с удоволствие бих… — заекна тя в голямото си смущение.

Той я огледа от глава до пети.

— Добре, добре. Когато пак дойда, ще му донеса парите, за да плати дълговете си към майстора. Довиждане!

Англичанинът си тръгна. Мари се върна в жилището си. Олекна й на сърцето, защото бе направила за Вилхелм необходимото. И все пак се чувстваше потисната, дори още повече от преди. Непрекъснато пред очите й беше непознатият посетител със странен поглед, непрестанно впит в нея. В този поглед тя усети нещо, от което сега потреперваше.

И Мари наистина имаше основания да трепери. Много скоро нейният годеник бе сполетян от зла участ.

Беше по обед. В магазина на оптика Хартвиг, където по това време рядко се мяркаше клиент, влезе един добре облечен господин и попита за майстора.

— Мога ли да говоря с господин Хартвиг?

— Аз съм — отвърна майсторът. — С какво мога да ви услужа?

— Точно обратното — гласеше краткият отговор. — Струва ми се, че аз мога да ви услужа. Ще ви покажа нещо… Ето!

От джоба си той извади месингова значка.

— А-а, значи сте агент от тайната полиция! — стъписа се Хартвиг.

— Както виждате! Работи ли при вас някой си Вилхелм Фелс?

— Да.

— Що за човек е той?

— Моят най-сръчен и най-благонадежден работник.

— Наистина ли е благонадежден и почтен?

— Гарантирам за него. Защо ме питате, господине?

— Отдавна го подозираме в незаконни действия, за които тук не е удобно да споменавам. Та в хода на нашата работа стигнахме до извода, че върши злоупотреби с ваши материали.

— Невъзможно е, господине! Никога не би го направил!

— За полицията думата „невъзможно“ не съществува. Тъкмо най-изпечените мошеници се радват на най-голямо доверие. По-добре сам се убедете! По цели нощи Фелс работи у дома си и продава за своя сметка различни машини и инструменти.

— Какво?

— В момента той пак изработва една машина за един англичанин. Не е добре работодателите да са прекалено доверчиви. Това подвежда дори и почтени хора… а после си имаме с тях какви ли не неприятности.

Майсторът Хартвиг енергично поклати глава.

— Общо взето имате право, но за Вилхелм Фелс — не, никога! Тайният агент се усмихна снизходително.

— По-добре сложете край на злоупотребите му преди да ви е причинил по-големи щети! В случая снизходителност и благост съвсем не са на място.

— Казахте, че у дома си изработва машина за един англичанин, така ли?

— Да. Щом се върне на обяд, веднага отидете у тях и сам ще се убедите.

— Ще го направя. Дължа го както на моя сътрудник Фелс, така и на самия себе си.

В един часа Вилхелм Фелс се върна в работилницата и продължи да се труди. Никому не направи впечатление, че малко след това майсторът излезе.

Запъти се право към Васерщрасе номер 10.

— Господин Фелс тук ли е? — попита той сляпата жена.

— Не. Мога ли нещо да му предам?

— Искаше ми се да му възложа да направи нещо. Той приема ли подобни поръчки?

— С радост, господине. Не бихте ли могли тази вечер пак да наминете и сам да поговорите с него?

— Мога. Но бих желал, ако е възможно, да видя някоя негова изработка.

— В другата стая има машина, която той прави по поръчка на един англичанин.

Хартвиг разгледа машината и в материалите позна своята собственост. Остана като ударен по главата. В първоначалния пристъп на възмущение той отиде право в полицията и… час по-късно Вилхелм Фелс седеше в предварителния арест.

Не за всички неделните вечери преди Коледа са осветени от празничната светлина на свещите. Дори и в предколедните дни тъмни сили плетат мрежи около своите жертви.

Мари не знаеше нищо за злата участ, връхлетяла неочаквано Вилхелм Фелс, когато самата нея я сполетя беда. Беше в ранните вечерни часове. Тя очакваше връщането на Вилхелм от работа, за да го посрещне с радостна вест. Бродерията, над която си вадеше очите с неуморно усърдие дълго време, беше завършена и тя излезе, за да предложи на няколко места труда на пъргавите си ръце и да припечели скромна сума, защото в този дом нуждата бе голяма. Но Мари нищо не успя да направи. Една от постоянните й клиентки вече беше приела друго предложение и не й обърна внимание. Друга не си беше вкъщи, а трета в момента нямаше нужда от предлаганата бродерия. Обезкуражена и объркана, Мари пое обратно към дома. С колко радост очакваше парите си, изкарани с толкова мъка! Беше намислила как да ги похарчи и как ще направи по един дребен коледен подарък на баща си, на Рихард, щ малките, както и на Вилхелм… а ето че няколкомесечният й труд се оказа напразен! Не й се прибираше.

Там цареше подтиснато настроение. Малките се бяха свили в ъгъла, бащата го измъчваше кашлица, а Рихард безмълвно гледаше през прозореца. Той също беше излизал, за да припечели нещо, но се беше върнал много унил.

— Най-после! — зарадвано каза той, щом видя Мари. — Надявам се, че си имала по-голям късмет от мен!

— Ти не успя ли да предадеш преписаните нотни листове?

— Успях, но господинът беше заминал. Взеха ги и обещаха да ги платят по-нататък. Казаха ми да отида чак след седмица.

— Господи, о, Господи! — изхлипа тя. — В нищо нямаме късмет! След като му разказа за своя неуспех, Рихард мълчаливо отиде в другата стая. Мари го последва със свито сърце. Видя, че от ъгъла измъкна стар куфар, от който извади грижливо завързано пакетче. Тя го хвана за ръката.

— Рихард, какво си намислил да правиш? Твоята верижка?… Не, не бива да я продаваш! Знаеш много добре, че навремето са те намерили с нея. Тя е от твоите родители… поне така се предполага. Това е единствената семейна скъпоценност и спомен, който имаш. Само с нейна помощ би могъл да узнаеш нещо за произхода си.

Той се изправи смутен и леко раздразнен.

— Изобщо нямам намерение да я продавам. Ще я занеса в заложна къща.

— Там ще я загубиш завинаги. Няма да можеш да я откупиш.

— Само на първо време, после ще намеря пари за лихвите по заема, който ни е абсолютно необходим, и няма да загубя правата си на собственост над верижката. За мен тя не е по-малко ценна и свещена, отколкото за теб, макар да не се надявам вече да науча нещо за произхода си. Това бижу не ми говори нищо. Златният медальон на верижката е украсен със странни орнаменти, които никой не е в състояние да разтълкува. Отляво на тях личи буквата Р, а вдясно има едно X. „Р“-то са взели за указание за собственото ми име и затова са ме нарекли Рихард. Но верижката не издава нищо за семейството. Не, Мари, остави ме да правя каквото съм намислил!

— Непознатият ще ни помогне. Той бе толкова великодушен към теб в книжарницата! — разпали се тя.

— Само на него не можем да разчитаме. Кой знае дали някога пак ще го видя. И как ще ни отърве от всичките грижи?! Знаеш, че е време да си плащаме наема и какво ли още не, а както собственикът на сградата, тъй и неговият управител са неумолими. Нямаме изход. Трябва да се погрижа за наема и ще опитам това последно средство.

Петнайсетина минути по-късно той се намираше вече в заложната къща на Соломон Розенбаум.

— К’во ще желае младият господин? — попита Розенбаум, докато дъщеря му Лена се занимаваше с нещо в ъгъла на помещението.

— Ще ми заемете ли пари срещу една златна верижка? — учтиво попита Рихард.

— К’во тя ще струва?

— Не знам. Ето я.

Той я подаде на вехтошаря, увита набързо в коректурна страница от негови стихотворения.

Старият сложи очилата си, разтвори листа, без да му обърне внимание, побутна го в края на масата и заоглежда верижката. След малко хвърли на Рихард пронизващ поглед и попита:

— Ваша собственост ли е таз’ верижка?

— Разбира се.

— Отде имате туй украшение?

— Сигурно от моите родители.

— Сигурно ли? Това пък к’во значи?

— Не знам съвсем точно. Аз съм подхвърлено дете и когато са ме намерили, тази верижка е била на врата ми.

— Млади господине, туй може да го каже всеки. Имате ли някакъв документ, дето да доказва истинността на думите ви?

— Не — смутено отвърна Рихард. — Мога да се позова само на моята честност и…

— К’во значи тук честност? — грубо го прекъсна евреинът и хвърли многозначителен поглед към бедняшкото облекло на своя посетител.

От срам и унижение кръвта изведнъж нахлу в главата на младежа. В него се събуди наранената му гордост. Ала притисналата го нужда не му позволи безцеремонно да обърне гръб на Соломон Розенбаум и да излезе от заложната къща.

— Аз не съм измамник — каза той с твърд глас, — нито съм крадец, нито укривател, макар да признавам, че съм бедняк. — А после иронично добави: — В противен случай нямаше да стигна до заложната къща.

В този момент Лена се приближи и както разглеждаше верижката, погледът й падна върху хартията, захвърлена от баща й небрежно настрани.

— Да вярвам ли на очите си! — възкликна тя, — Та това е стихотворение от Алмансор!… Откъде ви е попаднало?

— Аз съм авторът — заяви Рихард.

Тя го погледна с големите си черни, искрящи очи, сякаш искаше да надникне в най-скритите кътчета на душата му.

— Вие? Наистина ли сте вие? Вие сте поетът, написал „Картини от родината и тропиците“?

— По външен вид никак не ви приличам на поет, нали, госпожице? — горчиво се усмихна той. — Обикновено хората си представят по друг начин поетите. Как е възможно те да посещават заложни къщи? — Значи вие сте Алмансор? Не мога да повярвам!

— Как да ви докажа? Би трябвало да попитате моя издател Щрикрод.

— Значи наистина сте вие? — потрети Лена все още със съмнение в гласа. При това изпитателният й поглед не се отделяше от лицето му, а там потъна в две очи, чиито меланхоличен израз веднага я плени. После продължи: — Наистина, във вашите черти има нещо, което издава поета.

— Тъй, тъй — обади се Рихард, — значи моето лице ме легитимира като поет! Възможно е. Впрочем, ако времето позволяваше, можех да ви разкажа за моите съновидения в будно състояние, които разкриват пред вътрешния ми взор чудесата на далечни и непознати страни. Заради тях само щяхте да ми повярвате.

Това беше тонът, това бяха думите, които можеха да окажат въздействие върху Лина. „Чудесата на далечни и непознати страни“! Кръвта на ориенталката проговори в нея.

— И така ви вярвам! — припряно извика тя. — Разбирам ви. От начинът, по който говорите, чувствам, че сте поетът Алмансор, чиито стихове толкова много обичам. Моля ви, не ми се сърдете, че…

— Че защо да ви се сърдя? Никой досега не е познал от пръв поглед, че съм поет — каза той с лека горчивина в гласа. — Значи сте чела „Картини от родината и тропиците“?

— Някои от стихотворенията дори знам наизуст!… Но да не говорим за вашите стихотворения, а за самия вас! Как изпаднахте в такава нужда? Защо се наложи да ни донесете тази верижка? Естествено татко няма да приеме да заложите такава скъпоценност и без никакъв залог ще ви даде назаем необходимите пари.

Предложението се видя на баща й прекалено великодушно. Той предпочиташе заложните разписки, отколкото стихове.

— Лена! — предупредително извика той, — това що за сделка е?

Но дъщерята се направи, че не чува предупреждението на баща си, взе верижката от ръцете му и я върна на младия човек. Рихард я възпря с движение на ръката:

— От сърце ви благодаря, госпожице! Но така не става. Няма да взема от вас и пфениг, без да съм ви дал гаранция.

— Добре! — отсече девойката. — В такъв случай по ваше желание ще задържим верижката. Каква сума ви е необходима? Ще ви стигнат ли сто и петдесет марки?

— Предостатъчно е, госпожице!

— Споразумяхме се! Срещу верижката ви давам сто и петдесет марки. Татко, изплати му сумата! Или да я взема от моята каса?

— Не, не, щото вземеш ли от твойта каса, няма да начислиш никакви лихви! — припряно отвърна старият, ужасен от голямата сума, която дъщеря му с лека ръка даваше на своя глава за тази заложна вещ.

Той донесе парите и ги брои пред младежа. В същото време, силно развълнуван, Рихард подаде ръка на девойката и каза:

— Благодаря ви. Вие ни спасихте!… О, колко много лъскави монети!

После Рихард Бертрам понечи да напише разписка за получените пари, но Лина махна с ръка и рече:

— Моля ви, оставете за после… Къде живеете?

— На Васерщрасе номер 10.

— Толкова близо до нас? А аз предполагах, че сте нейде в Ориента! Но не искам повече да ви задържам. Вие сигурно… имам предвид парите… сигурно си имате някои неща за уреждане. Щом свършите работата си, елате пак! Окажете ни тази чест! Заповядайте на вечеря! Тогава ще уредим и писмените формалности.

Силно развълнуван от странния и щастлив обрат на нещата и от възторжените думи на непознатата девойка с толкова силен характер, той пак й подаде ръка и каза:

— Ще дойде, драга госпожице. Изпитвам голяма нужда да ви изразя благодарността си.

Погледът й остана отправен към вратата доста време след като Рихард беше изчезнал.

Майката, която с долепено ухо от външната страна на вратата подслушваше разговора, изведе младежа на улицата. После се върна в стаята и ядосано каза:

— Но Лена, какви ги вършиш? Как можеш да говориш за някаква си чест, която уж ще ни окаже, ако пак дойде в нашия дом? Как можеш ти да каниш тоз’ голтак, та да ни изплюска вечерята, дето е приготвена за нас тримата?

Тогава се случи нещо, което старата не очакваше — Соломон Розенбаум защити дъщеря си.

— Мълчи! Знайш ли изобщо, к’во е туй поет?

— Поет ли? Ха, амчи туй е човек, дето е твърде глупав, за да се захване с разумна работа. Затуй прави от думите рими и търси други глупци, дето да ги купят. Или пък пише любовните писма на ратаи и слугинчета за десет или двайсет пфенига едното.

— Глупости! Поетът е човек, който през живота си гладува парите за паметника, дето ще му го издигнат след смъртта, когато вече няма да има нужда да яде и пие. А името на онзи, който го е подпомогнал в бедността, ще бъде издълбано в мрамора и ще блести със златни букви, дето едната само излиза почти петдесет пфенига. И к’во ще ни струва таз’ слава?

— Нашите хубави пари, спестени с толкоз мъка! — Мълчи, старо! Лена ще му поднесе хляб, сирене и месо. Всичко ще направи може би петдесет пфенига.

— Но затова пък ще вземе да идва всяка седмица и да ти иска все повече пари назаем!

— Таз’ златна верижка струва триста марки. Сто и петдесет дадох вече… туй е добра сделка. Ако иска още пари, да донесе и други скъпоценности!

— Сигурно няма други!

— Тогава няма да получи нищо.

— Но защо ще ми седи на масата и защо ще трябва да разговарям с такъв човек? Той дрънка работи, дето хора като нас не ги разбират и само ще ми развали вечерята, ако ще се налага при всяка хапка да размислям, к’во е искал да каже и к’во пък аз да му отвърна.

— Не е нужно. Аз също не умея да нижа красиви и учени думи, дето в края на реда се римуват. Но Лена, наш’та щерка, е учила география, история на великата френска революция, както и науката за Северния полюс и за страната на китайците. Тя ще бъбри с него колкото й сърце иска и ще се храни с него в стаята си, дето един поет ще е по на място, отколкото тук, в тоз’ склад на вехтории. Тя ще… ах, Боже справедливи, няма я! Изчезна! Сигурно се е оттеглила, за да подготвя тоалета си.

Лена наистина си беше отишла. Тя добре познаваше родителите си и знаеше какво иска и какво може да прави. Даде на старата прислужница пари, една кошница и списък, на който четливо беше отбелязала какво желае да се купи за вечерята. После се облече като за празник.

Рихард Бертрам бързаше по улиците. Радостта го окриляше и просто не усещаше как стъпва по земята. Когато изхвръкна от заложната къща, замалко не се сблъска с един добре облечен възрастен господин. Младежът измърмори извинение и хукна нататък. Старият човек се спря замалко и се загледа подир него.

— Това не беше ли писарят Бертрам? — промърмори той на себе си. — Сигурно е заложил нещо при Соломон Розенбаум. Отлично! Вече съвсем е загазил!

После влезе в една малка къща, сложи си очила, които промениха вида му, пипнешком се изкачи по стълбата и почука на една врата.

Веднага му отвориха. На прага застана жената на ключаря Арнолд. Тя незабавно позна посетителя и със светнали от радост очи го покани да влезе.

— Вие ли сте, господине? — възкликна тя. — Бъдете ни сърдечно добре дошъл! Избавихте ни от крайно тежко положение!

— Значи сте доволни?

— Изключително много!

— И вашият мъж ли?

— Също и той! Вярно че бра голям страх дали действително великанът Борман ще се върне в „Бастилията“, но…

— Имам навик да изпълнявам обещанията си. Къде е вашият мъж?

— След вечеря отиде на работа.

— Неприятно. Много ми се искаше да си поговоря с него, но за съжаление не успях да дойда по-рано. Не може ли човек да го посети там?

— Може, разбира се, но… Жената млъкна смутено.

— Продължавайте!

— Не бива да отивате при него за неща, каквито завчера обсъждахте тук, защото… защото лесно може да възникнат подозрения.

— Аха! — обади се възрастният господин. — Помислих си, че имате друга причина. Какво ще кажете, ако вие отидете при него?

— Аз? — стъписа се жената. — Не мога да оставя децата сами.

— Та нали след четвърт час ще се върнете, а аз ще остана тук да ви чакам.

— Пак ли е нещо опасно?

— О, не! Но вашият мъж може да спечели още сто марки! Тези думи постигнаха целта си. Очите на жената светнаха.

— Какво трябва да направи? — припряно попита тя.

— Още веднъж да пусне Борман от затвора.

— Едва ли пак ще се съгласи.

— Защо?

— Защото сигурно няма желание пак да бере страх. А и без крайна нужда няма да иска повторно да върши незаконни неща.

Възрастният посетител поклати глава.

— Без крайна нужда! — бавно повтори той. — Това ще рече — без да бъде принуден. Скъпа госпожо, струва ми се, че мъжът ви ще се види принуден още веднъж да пусне Борман от затвора. Днес получих писмо от Капитана.

— Мили Боже! Писмо от Капитана? До нас ли се отнася? Моля ви, кажете ми! Какво е съдържанието му?

— Там пише, че завчера не сме свършили работата докрай — още една дреболия за обсъждане между Борман и неговия адвокат. Това ще е последният път, когато от вашия мъж се иска подобно нещо.

— Ами ако не приеме? Нали знам как се страхуваше! Когато се прибра от работа у дома, още трепереше.

— В такъв случай Капитана ще потърси сметка от ключаря Арнолд.

— Боже помози! Значи да изтичам час по-скоро при мъжа си, така ли?

— Това е най-простото решение. Ето ви писмото! Убедете се сама!

— И наистина ли ще му платите още сто марки?

— Ще ги дам на мъжа ви веднага щом ми доведе затворника.

— По кое време?

— Точно в дванайсет. Ще чакам на същото място както завчера. Побързайте! Аз оставам тук.

Жената наметна голям шал и се втурна надолу по стъпалата. В нейното въображение примамливо й се усмихваха стоте марки. Тя нямаше представа за какво грубо нарушение на служебните му задължения искаше отново да придума мъжа си. Но когато се върна след около петнайсетина минути, лицето й имаше загрижен израз.

Тази загриженост бързо се превърна в нескрита уплаха, когато отвори вратата на жилището си, хвърли поглед в стаята и видя само децата, но не и възрастния господин, под чиито надзор беше оставила малките.

Тъкмо се канеше да попита къде е „непознатият чичко“ и дали децата не са се страхували сами в къщата, когато в същия момент долови зад гърба си шум. И без друго изплашена и със свито сърце, тя се стресна и бързо се обърна.

— Ето ме — каза тайнственият посетител. — Навярно си помислих-, те, че съм избягал, а?

Той затвори вратата, тикна резето и изобщо се държеше като у дома си. После безмълвно направи знак на жената да отведе децата в другата стая и накратко й обясни защо се беше появил неочаквано зад гърба й.

— Когато чух, че се връщате, предпочетох да съм внимателен, Виждате ли, драга госпожо, онзи, който е в съюз с Капитана, трябва да е винаги нащрек и да обмисля всички възможности. Лесно можеше да ви хрумне мисълта да отидете не при мъжа си, а да изтичате в полицията и да съобщите, че в жилището ви седи и чака пратеник на спечелилия си зловеща слава Капитан. Та ако обичат да дойдат и да го задържат!

— Наистина! — смаяно възкликна жената.

— Разбира се, че е възможно! — усмихна се възрастният човек. — Ето защо, когато долових стъпките ви в коридора, бързо излязох от жилището и се скрих отвън. В случай на нужда щях да изчезна и никой полицай нямаше да ме залови. Можете да ми вярвате. Но за моя радост виждам, че тази предпазна мярка е била излишна. Вие сте разумна жена, която мисли за интересите си. Приятно ми е да го установя и няма да съжалявате. А сега ми кажете, моля, как стоят нещата? Как се отнесе мъжът ви към моето предложение?

— Беше изцяло против.

— Но ще го направи, нали?

— Да! Обаче не заради стоте марки, а заради заплахата на Капитана. Но това е последният път, когато предприема подобно нещо против дълга си.

— Съгласен! Значи точно в дванайсет ще бъде с Борман пред малката порта, нали?

— Да.

— Добре. Лека нощ!

Тайнственият посетител си подсвиркваше доволно между зъби-когато излезе на улицата, прибра очилата си и се насочи към отдалечената част на града, където в къщата сред парка се състояха тайните срещи на бандата на Капитана.

Малко преди полунощ той се върна оттам по познатия път през зида и се отправи към „Бастилията“.

Наложи му се да чака доста след полунощ, докато най-сетне задната портичка се отвори и излязоха двама мъже — Арнолд и великанът. Ключарят изпусна шумно облекчителна въздишка, щом съзря възрастния господин.

— Ах! ето ви и вас! Господине, поемам голям риск! Ще доведете ли и този път затворника обратно?

— Точно в три.

— Правя го за последен път!

— Няма да се наложи повече. Ето ви стоте марки. Изкусителят пъхна в ръката на ключаря отброената сума и отведе Борман.

— Сега пък за какво става дума? — попита кисело Борман.

— За спасението ти.

— Навярно също като онзи ден, а? — подхвърли хапливо великанът.

— Онова беше глупава случайност. Самите вие сте си виновни, тъпаци такива! Харча огромна сума, за да те спася, щяхте да получите на всичко отгоре куп пари, а да вземете да се оставите един-единствен човек да ви натика в миша дупка! Че да го бяхте пречукали!

— Лесно е да се каже, Капитане! Беше застанал пред нас с два револвера в ръцете. Само да се бях помръднал, и в следващата секунда щях да бъда труп!

— Да не спорим сега! Не се стреля чак толкова бързо. Но станалото — станало. Тъй като си ми необходим, ще бъдеш свободен на всяка цена, само че не чрез бягство, а в резултат на съдебна присъда. Ако един изгоден случай е пропуснат, ще трябва да ти предложа Друг.

— Нямам желание да участвам повече в тази смахната комедия — изръмжа Борман.

— Какво? Как? Да не би да желаеш вечно да си останеш в пандиза?

— Не.

— Не искаш да си на свобода?

— По дяволите свободата, ако ще трябва да я изкупвам с подобни щуротии!

Смаяният Капитан отстъпи крачка назад.

— Да не би да си решил да играеш ролята на разкаялия се грешник? — презрително го попита той. — Не те смятах за такъв боклук, който след смахнатата назидателна проповед на онзи откачен тип бърза да капитулира и да смени фронта! Но — нямам нищо против! Последвай съвета му! Нека те осъдят! Знаеш ли какво те чака?

— Ами към дванайсет години пандиз — това ще рече, ако ме спипат. Но този път Борман няма да допусне пак да го хванат. И ще подхване нещата по-хитро. Ще офейка в Америка и там ще стане почтен човек.

— Браво, браво! — подигра му се другият. — Изглежда и билетът за презокеанското пътуване ти е вече в джоба. И ще ставаш почтен човек, ха-ха-ха! Това не е толкова лесно, както си го мислиш!

— О-о, тук никой повече няма да ме види!

— Ами жена ти?

Борман вдигна рамене.

— И момчето ти?

При този въпрос великанът бавно се обърна и впи поглед в лицето на Капитана.

— Моето дете, моето момче, моето…

После млъкна. Силният като мечка човек бе обзет от нежно чувство, което не успя да овладее. След известно време с тих и нежен глас повтори:

— Моето момче… моят живот, Изведнъж се стегна:

— Не биваше да го казвате, Капитане! Винаги съм си бил суров и див тип и пет пари не съм давал за един човешки живот, С дивотиите си вкарах моите родители в гроба, а жена си доведох до просешка тояга. Крадох на воля и пребивах всеки, който ми се изпречваше на пътя. Някои от тези хора изобщо не станаха от земята, Капитане. Както и да е. Мислех си, че под ребрата ми няма и следа от онова, което хората наричат сърце… но, да ме вземат дяволите… то все пак си е вътре и бие ли бие! Мътните го взели, не биваше да ми напомняте за моето момче… защото, знаете ли, само заради него, заради този малък, сладък пакостник пропадналият Борман ще стане почтена личност! Мътните да ме вземат, ако не е така!

Той отново млъкна. Кръстоса могъщите си ръце и сякаш потъна в мислите си. Последните си думи изрече толкова тихо, че лекият нощен ветрец ги отнесе и кажи-речи нищо не се чу — Хайде, Борман! — с остър глас го предупреди другият. Нямаш време, за да ми хленчиш! Остават ни най-много още два часа!

Но великанът стоеше на мястото си като могъщ дъб.

— По дяволите твоето дърдорене! Чуваш ли, вече удари един!

— Ах, момчето ми! — замечтано въздъхна Борман. — Вече ми каза „тате“! На мен ми го каза! Рошеше ми косата, дърпаше я и си слагаше главичката на рамото ми… а после обгръщаше врата ми с ръчички…

Той преглътна, после изхлипа и обви ръце около най-близкото дърво така, сякаш искаше да притисне някого до гърдите си.

— Какво ли правят сега? Дали си мислят за мен? Малкият сигурно казва понякога „тате“, ала онзи, за когото копнее, е един пропаднал пес, вързан за верига. „Започни нов живот!“, все ме съветваше жената… ама аз винаги я цапардосвах с юмрук в лицето и продължавах да се занимавам с моя долен занаят! Но нека сатаната жив да ме одере, ако не сложа край на всичко!… Да, край! Ще замина за Америка и ще ги взема и двамата с мен! — Стига си дрънкал глупости! — сопна му се неговият изкусител. — Нали веднага пак ще те опипат!

Борман бавно пусна дървото, вдигна мускулестите си ръце, сви юмруци и отсече:

— Тогава по-добре да умра!

— И какво ще спечели твоето момче от това? Жена ти ще остане на улицата, защото кой ли ще даде работа на жената на един затворник! А момчето ти ще отиде в сиропиталище.

— В сиропиталище ли, господине? — изкрещя Борман. — Шшшт… овладей се! Едно ще ти кажа: ако действително искаш да започнеш нов живот, тогава постъпвай така, както те съветвам!

После ще получиш оправдателна присъда и до три-четири седмици ще направиш за близките си каквото пожелаеш.

Великанът стоеше като вкаменен. Едва след малко с мъка продума:

— Ще ме оправдаят ли, Капитане? Наистина ли? Ще ме пуснат да си отида при моята жена и моето момче? Честна дума?

— Честна духма.

— И какво ще трябва да направя в замяна на това?

— Още веднъж ще влезеш с взлом в една къща.

— Добре… и с това ще се заема, но после всичко приключва! Обаче поставям условие — без убийства!

— За убийство и дума не може да става. Ти само ще се вмъкнеш в дома на една дама и ще вземеш всичките й бижута.

— Е, щом няма друго! А коя е тя?

— Дъщерята на полковник фон Тифенбах.

— При нея ли? Ха, познавам я, знам и къщата. А как ще вляза?

— През номер десет на Васерщрасе. Ето! Той подаде на Борман ключ.

— По дяволите, Капитане… този път ключът не е подправен. Откъдето взехте?

— Не е важно. Ще отвориш внимателно и без препятствия ще стигнеш до двора. Зидът граничи с градината на Тифенбах. Висок е, но целият е в пукнатини. Лесно ще се изкачиш по него и ще се прехвърлиш оттатък. После през третия прозорец отляво надясно ще се озовеш на втория етаж.

— Но как ще стигна до прозореца?

— С подвижна стълба. Донесъл съм я — ей там между дърветата.

— И ще трябва да я мъкна оттук до Васерщрасе? През целия коридор, през двора, после през зида и през градината?

— Тя е сгъваема. Огледай я! Борман опипа стълбата.

— А-а, желязна е!

— От стомана. И тежи само няколко килограма.

— И ще стигне до втория етаж?

— Да. Това е мое изобретение. Можеш да я носиш като сгъваем стол. После ще ти покажа как се разтегля. Слушай по-нататък! В тази чанта има два големи пластира, които ще залепиш върху стъклата на прозореца, за да ги счупиш безшумно, В чантата ще намериш въжета и кърпи, за да вържеш момичето и да му запушиш устата. Обаче ще оставиш очите й открити, за да може добре да те види. Знаеш защо — заради червеникавия белег на бузата, който сега ще ти нарисувам. Последния път се провалихме. Много важно е това да не се повтори, Борман! До огледалото е тоалетната масичка с бижутата. Ключът е на нея. Ако не е там, сигурно е в чекмеджето на нощното шкафче.

— Откъде знаете всичко с такива подробности?

— Това си е моя работа! След като вземеш накитите, ще се върнеш по същия път.

— Сам ли ще бъда?

— Да. Ще те придружа само до къщата на Васерщрасе 10. Там ще те чакам. За четвърт час можеш да свършиш.

С голяма сръчност Капитана нарисува на дясната буза на Борман червен белег като петно по рождение и пъхна в ръката му револвер с думите:

— Ето… в случай на нужда! Утре хората ще разправят, че великанът Борман е извършил кражба с взлом в дома на Тифенбахови. Така ще каже дъщерята. Нали е виждала снимката ти многократно във вестниците. Но ти си затворник и по въпросното време си бил в килията си в „Бастилията“. Следователно крадецът от последната нощ е бил друг човек. Несъмнено ти и престъпника си приличате като две капки вода, с разликата, че той има на лицето си червено петно по рождение. Собственикът на заложната къща Розенбаум ще се закълне, че и онзи тип, дето е нахлул при него, също е имал белег. Това ще е доказателството, че те объркват с твоя двойник и ти приписват неговите злодеяния. Той ще е изкупителната жертва, а ти… ще излезеш на свобода.

След като обясни на великана как да си служи със сгъваемата стълба, Капитана остана да чака на Васерщрасе. Без инциденти Борман се добра до двора, прехвърли се през зида и се озова откъм задната страна на къщата на Тифенбахови. Да, там горе третият прозорец все още светеше.

Той разгъна стълбата и я изправи. На горния си край тя имаше две куки, с чиято помощ здраво я закрепи за парапета на прозореца.

Борман се изкатери горе. Надникна в стаята, Хедвиг лежеше в леглото и спеше. Слабата светлина идваше от малка нощна лампа.

Бандитът залепи един от пластирите на стъклото — имаше голям опит в подобни действия. Последва кратък скърцащ шум от счупено стъкло, после отново се възцари тишина. Момичето продължаваше безгрижно да спи. Тогава великанът посегна през дупката в стъклото, завъртя дръжката на прозореца и в следващия миг се озова в стаята с кърпата и въжето в ръка. Но за кратко време се поколеба. Дали бе проговорила съвестта му? Отстъпи крачка-две назад. В същия миг му се стори, че отдалече се разнася шум. Незабавно се сети в какво опасно положение се намира. Прозорецът беше отворен. Самият той бе застанал близо до него. Лесно можеше да бъде забелязан отсреща и да…

Последва сподавен вик, кратка отчаяна съпротива на момичето срещу грубата сила на великана… после Хедвиг остана да лежи вързана и със запушена уста. Очите й, широко разтворени от ужас, се бяха втренчили в Борман.

Той й кимна успокоително.

— Не се страхувайте, милостива госпожице! — каза той на полувисок глас. — Няма да ви направя нищо лошо! Искам само да взема назаем от вашите бижута. Познавате ли ме? Аз съм великанът Борман. Утре можете да го кажете на целия свят. Неотдавна нахълтах и в дома на един часовникар. С мен шега не бива, но естествено на такова хубаво девойче като вас няма да сторя никакво зло — при условие, че не вършите глупости!