Карл Май
Непознатия от Индия (11)

11. ИЗКУШЕНИЕТО

Когато вечерта каретата на банкера фон Хелфенщайн спря пред дома на Непознатия от Индия, князът току-що се беше върнал. Ван Зом хвърли кратък поглед през прозореца и чертите на лицето му се изпънаха. Изведнъж усети онова, което изпитва всеки пълководец при започването на решителна битка.

Слугата Антон стоеше до своя господар.

— Значи камериерката те покани да отидеш при нея, така ли? Това ме радва. Дали някой друг от прислугата ще те види?

— О, не! Камериерката внимава да не опетни доброто си име.

— Хубаво! Не знам колко дълго ще останат тук моите гости, но за мен е важно да ги държиш под око, след като се върнат от посещението си при мен.

Лицето на Антон придоби хитровато изражение. Цялата работа е извънредно простичка.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако се оставя господарите да ме изненадат в техните стаи. Ван Зом се усмихна.

— Великолепно! Няма да разполагаш с никакво време да се измъкнеш и ще се скриеш, за да ги наблюдаваш, нали?

— Точно това имам предвид. Вярно, че камериерката ще припадне от страх, но аз най-спокойно ще си правя наблюденията.

— Можеш да кажеш на камериерката, че господарите й ще се върнат едва в полунощ, а аз пък ще се погрижа да се приберат по-рано. Проследи онова, което ще се разиграе в спалнята, разбира се, ако не се лъжа в предположенията си.

— Ще се скрия под някое от леглата.

— Така направи! Как ще се измъкнеш после оттам, твоя работа, приятелче! Ако се окаже, че с моите догадки съм улучил истината, щом Хелфенщайнови се завърнат у дома си, ще остана на пост близо до жилището им. Ще ме намериш при голямата чешма. А сега — стига толкова! Звъни се… вече идват!

Князът излезе, за да посрещне гостите си, ала за свое учудване видя, че Нора фон Хелфенщайн беше дошла сама, без съпруга си Франц. Първата й работа беше да обясни на домакина защо е станало така и да го помоли да извини отсъствието на мъжа й.

— Съпругът ми, който не знаеше нищо за нашата набързо направена уговорка, беше вече поел друг ангажимент — каза тя. — Става въпрос за неотложни сделки. Въпреки това той опита да се освободи, но не успя. Не можете да си представите, ваша светлост, колко много съжалява…

— Най-много трябва да съжалявам аз.

— Едва ли мога да се надявам, че моето появяване поне донякъде ще е в състояние да компенсира отсъствието му. Да си призная най-откровено — сърце не ми даде да откажа посещението ни. Не ми се искаше да пропусна такъв изгоден случай да прекрача прага на княз Ван Зом като гостенка. Ето защо дръзнах да дойда сама.

— Вие сте ми сърдечно добре дошла — увери я Ван Зом. — Моля, влезте!

Той въведе госпожа Нора в работния си кабинет. Там двамата побъбриха за това-онова, докато Фридрих поднесе яденето в трапезарията.

— Една скромна вечеря на четири очи, уважаема госпожо — усмихна се домакинът. — За съжаление на моя дом му липсва грижовна женска ръка. Принуден съм да ви помоля за снизхождение.

— Този път грижовната женска ръка е налице. Разрешете ми да ви покажа колко приятно щеше да бъде, ако тук се разпореждаше някоя госпожа Ван Зом.

Госпожа Нора започна да сервира на княза и се мъчеше да му угоди по всякакъв начин. След като се нахраниха, тя изрази желание да разгледа къщата на своя домакин. Тя дори не подозираше колко много подпомогна плановете на този човек, пресметнал всичко до най-малката подробност. След кратко привидно колебание той се съгласи.

— Ще ми разрешите ли?… Фридрих ще ни придружава, за да ни осветява помещенията.

Водени от Фридрих, те започнаха да обикалят из стаите. Госпожа Нора се възхищаваше на големия разкош и богатство, които личаха навсякъде. Тя видя редки предмети и чуждоземни скъпоценни вещи, за чиято стойност и за чиито имена едва ли имаше някаква представа. Ван Зом накратко й обясни, че неговите имения в Индия все още били истинският му дом и че в тази къща живеел само временно.

Накрая те се върнаха в работния му кабинет. Сякаш изморена от богатството и пъстротата на видяното, Нора безсилно се отпусна на креслото.

— Очакванията ми бяха големи и дойдох с небивало любопитство, ваша светлост. Вие изобщо не знаете какви приказни неща се разправят по различните приеми. Но действителността надхвърля всичко, всичко, от малкото мавърче в двореца на султана — до обсипаната със скъпоценности сабя на прославения Нена Сахиб^[1]! Просто няма как да не ви завиждам.

Ван Зом вдигна рамене и изрази съмнение:

— Защо да ми завиждате, почитаема госпожо? Заради някакво си мъртво състояние? Какво толкова видяхте в моя дом? Обзавеждането на един самотен мъж, нищо друго! Повярвайте ми, богатството само по себе си още не е равнозначно на щастие. За какво са ми например моите скъпоценни камъни, всеки един от които струва колкото състояние? За тях не мога да си купя щастие.

— Какво? — изненадано подскочи тя. — Притежавате такива скъпоценности? И вие, лош човек такъв, все още не сте ми ги показали?

— Не знаех, че за вас тази безжизнена материя има някаква стойност и важност.

— Безжизнена материя ли, ваша светлост? О, къде ли по света ще намерите женско същество, на което накитите и скъпоценните камъни да са безразлични? Къде е жената, която с мислите си не би могла да вдъхне живот и душа на тази мъртва материя?

Ван Зом стана учтиво от мястото си.

Той заведе госпожа Нора в съседната стая, в онази гардеробна, за която споменахме по-горе. Там особено биеха на очи два предмета: една стоманена маса за съхраняване на пари и ценности, както и един друг шкаф, висок и широк, изработен от най-фино дърво и инкрустирай по китайски маниер. Ван Зом посочи към металната каса и каза:

— Моят сейф.

В същото време той пъхна в ключалката ключ, който имаше езиче с много особена форма, и започна да върти шайба с букви по нея.

— Виждате ли, милостива госпожо — продължи той, — ключалката може да отвори само онзи, който е запознат с нейния секрет. Ако все пак това се удаде на незвано лице, ще го посрещнат самострелящи пистолети. Ето дулата им! Изстрелите не проехтяха само защото ми е известен механизма, който не позволява на оръжията да изгърмят.

— О, Господи!

Госпожа Нора погледна към дулата на пистолетите, зейнали срещу нея иззад отворената врата на касата.

— Мислите ли, че е възможно да ме оберат?

— Изключено, ваша светлост! Та тази каса е цяла крепост!… Естествено вашите скъпоценни камъни се намират в нея, нали?

Князът отвърна с лека усмивка, чието значение тя тъй и не разбра.

— Не. Те се съхраняват на далеч по-сигурно място. Тук има само пари и документи.

След тези думи той отвори двете врати на другия широк шкаф. Цяла редица от книги с надписи от златни букви блеснаха с великолепието си пред очите на Нора.

— А-а, вашата библиотека — разочаровано каза тя.

— Госпожо баронесо, често книгите са истинските скъпоценни камъни. Но — той бръкна в шкафа, — я вземете например този том и преценете тежестта му!

Той й подаде една от книгите. Тя беше много тежка и след като госпожа Нора я разгледа малко по-внимателно, забеляза, че държеше не книга, а плоска дървена кутия.

— Отваря се така, както отваряме книга. Опитайте!

Тя извика изумена… пред нея заискриха шест великолепни гривни, украсени с перли, рубини и смарагди.

Баронесата продължи да отваря книга подир книга… навсякъде погледът й срещаше колиета, пръстени, верижки, гривни, огърлици, брошки и какви ли не други бижута.

— Истинско чудо! — възкликна тя с блеснали очи. — Че тази библиотека е по-скъпа от цялата ви къща заедно със скъпоценното й обзавеждане!

— А това момче е по-ценно от цялата останала библиотека — засмя се той, като претегли в ръка една нова „книга“. — Прочетете какво пише тук!

Той обърна към нея гърба на „томчето“. Там бе напечатано: „Les rois des pierres“, което ще рече: „Кралете на камъните“. Князът отвори кутията. Вътре имаше две невзрачни сплескани кожени кесийки, които съдържаха скъпоценни камъни с големина от грахово зърно до лешник.

— Какво е това? — попита тя.

— Най-много са диамантите, има също рубини, сапфири и смарагди — отвърна той с безразличен тон, сякаш ставаше дума за речен чакъл.

Обаче жената стана неспокойна. Беше обзета от някаква необуз-даема трескава възбуда.

Ван Зом я наблюдаваше внимателно. Той забеляза треперенето на ръцете й, както и алчния блясък в очите й. Вече беше убеден, че предположенията му не го лъжеха и че постигаше целта си.

— Дрънкулки! — презрително каза той. — И каква ми е изгодата от тези мъртви богатства?… Ей ги на къде си стоят! Каква полза ми носят на мен? Или пък на света?

Силната възбуда й попречи да отговори. Върнаха се в работния кабинет. Фридрих сервира чая. След малко Ван Зом натисна звънеца. Слугата пак се появи.

— Чаша студена вода!

Това беше уговореният между двамата знак. Не след дълго Фридрих донесе водата.

— Извинете ваша светлост, домоуправителят желае да разговаря с милостивия господар. Той каза, че било много спешно. Става въпрос да ви представи сметките, които още утре в ранни зори…

— Глупава работа! — обади се привидно ядосан Ван Зом. — Простете, милостива госпожо! Но наистина това са неотложни дела.

Тя му показа най-очарователната си усмивка.

— Не искам заради мен да занемарите важните си задължения!

— Дори и ако се наложи да ви изоставя за десетина минути?

— Но моля ви, ваша светлост! Ако знаех, че с присъствието си ви притеснявам и най-малко, веднага бих си тръгнала.

— Само десет минути — възпря я той с едно движение на ръката.

— Благодаря ви. Ей там има вестници и списания! Фридрих, кажи на домоуправителя, че веднага идвам! Нека ме чака долу в стаята си! А ти отиди в конюшнята и дай на кочияша указания за после. Изобщо погрижи се долу всичко да е наред! Не ми се иска да преживея подобна разходка като тази сутрин!

— На вашите заповеди, ваше сиятелство!

Щом излезе навън, Фридрих изу ботушите си, промъкна се през вратата на коридора в гардеробната, пропълзя под масата и така придърпа дългата й покривка, че да може добре да вижда големия шкаф.

В това време Ван Зом бавно изпи водата и след като още веднъж се извини, излезе от стаята.

Госпожа Нора фон Хелфенщайн изчака първо две-три минути, после отвори вратата към преддверието и погледна навън. Нямаше жива душа. Веднага припна обратно и се вмъкна в гардеробната. Там тя отвори шкафа, който Ван Зом уж беше забравил да заключи, посегна към книжата със златния надпис „Les rois des pierres“ и измъкна от нея двете кожени торбички. Трескаво избра от всяка торбичка по два-три от най-добрите скъпоценни камъни и ги пусна в ръчната си чантичка. С треперещи пръсти върна кесийките в скривалището им, постави „томчето“ на предишното му място, затвори шкафа и само броени секунди по-късно седеше в креслото си с вестник в ръка.

След по-продължително отсъствие Ван Зом се върна в стаята, където завари Нора фон Хелфенщайн задълбочено да чете списанията.

Между двамата се завърза доста странен разговор. Князът преливаше от духовитост, а гостенката му отчаяно се мъчеше с пресилена веселост да се прави на интересна пред домакина. Ван Зом със задоволство установи промяната в нейното поведение. Той чувстваше как тя с всички възможни средства се опитва да му попречи още веднъж да отиде при шкафа.

Фридрих влезе и на сребърен поднос му предаде някакво писмо.

— Толкова късно писмо? От кого е? — попита Ван Зом.

— Даде ми го кочияшът. Някакъв слуга, когото той не познава, моли за незабавен отговор.

Ван Зом отвори плика. Намиращият се вътре лист съдържаше следните написани от Фридрих редове: „От двете кожени кесийки тя взе няколко скъпоценни камъка и ги прибра в ръчната си чантичка“.

— Вестта е радостна — кимна Ван Зом. — Е, в такъв случай ще трябва да отговоря. Извинете ме, госпожо фон Хелфенщайн! Очевидно съдбата не желае да се насладим на тази вечер, необезпокоявани от никого.

Той извади от портфейла си визитна картичка и написа на гърба й: „След като си отиде гостенката ми, вземи маска номер две!“ После сложи визитката в плик, подаде го на слугата си и го отпрати.

От този момент нататък разговорът им не вървеше. Домакинът изглеждаше изморен, или пък обзет от други мисли. Те все по-мъчно намираха думи, докато най-сетне госпожа Нора решително използва първата удобна възможност да си тръгне.

— Днес направо злоупотребих с любезността ви, ваша светлост. Ще ми позволите ли да се сбогувам с вас? И кога ще ви видя пак у дома?

— Разрешете ми още утре да се осведомя как се чувствате!

— С удоволствие ви очаквам! Тя му подаде ръка.

— А! — разочаровано възкликна той. — Помислих си, че ще ви изпратя до вас.

— За мен е голяма радост, ваша светлост. Хайде, елате!

В преддверието князът собственоръчно наметна на раменете й коженото палто и я придружи до пътната порта, където неговата карета ги очакваше, впрегната за път. Колата на фон Хелфенщайн си беше тръгнала веднага след пристигането на госпожа Нора. Фридрих отвори вратичката на каретата, а после, щом като госпожа фон Хелфенщайн и князът се качиха, отново я затвори и сръчно се метна на капрата при кочияша.

Когато колата потегли, госпожа Нора се почувства в безопасност. Тя изпусна въздишка на облекчение и удобно се понамести на възглавниците зад гърба си.

Щом стигнаха пред нейния дом, Ван Зом й помогна да слезе и с изискана учтивост се сбогува.

— Маската! — каза той на Фридрих, когато двамата останаха сами; — И карай бавно обратно!

Каретата едва бе стигнала ъгъла на следващата пресечка, когато от нея слезе един възрастен посивял господин с шапка на главата… Той закрачи бавно към дома на Хелфенщайнови. Когато наближи, остана скрит в сянката на голямата чешма със статуя над нея. Зачака. Оттам виждаше цялата предна фасада на къщата.

След известно време, което се стори на Ван Зом цяла вечност, пред портата, под светлината на уличния фенер се появи влюбена двойка. Скоро момичето се прибра в коридора, а мъжът се отдалечи, ала не след дълго се върна по отсрещната страна на улицата и спря при чешмата.

— Е, какво е положението горе? — заговори го князът.

— Там става нещо което не ми е съвсем ясно.

— Може би на мен ще ми е ясно. Видя ли те друг, Антоне?

— Не.

— А напълно ли те „изненадаха“?

— Имах това щастие.

— Добре. Разказвай!

— Намирах се в спалнята на милостивата госпожа. Това наистина ми струваше огромни усилия и голямо ораторско изкуство. Едва когато убедих камериерката, че най-скришното място е спалнята на господарката, чак тогава се съгласи, Изобщо малката е голямо дяволче и на мен още ми бучи главата от дрънканиците й. Е, по едно време, слава Богу, пристигна кола. Девойчето изтича на прозореца и… как се изплаши само когато видя, че господарката й се връща! Щом обърна гръб на прозореца, вече бях изчезнал от зрителното й поле.

— Беше се сврял под кревата, така ли?

— Естествено! Тя се опита да ме измъкне оттам, ала не я послушах. Взе да ме моли, да ми заповядва… и се разплака… а после беше вече късно. Чухме стъпките на госпожа фон Хелфенщайн в съседния салон. И тъй останах скрит под кревата. Камериерката изтича навън, за да посрещне господарката си. След малко вратата се отвори, жената на банкера влезе в спалнята си и запали светлината. Имах възможност добре да я наблюдавам. Тя бръкна в ръчната си чантичка и… най-неочаквано за мен извади няколко нешлифовани скъпоценни камъка. Успях добре да видя какви са камъните — тя ги изваждаше един по един с връхчетата на пръстите си и внимателно ги разглеждаше срещу светлината. А сега — внимавайте добре! Идва най-важното. Тя отдели един от камъните и го сложи върху масата. Точно срещу умивалника с тоалетката има издаден от стената цокъл, върху който е поставен неголям часовник. Впрочем този часовник е много скъп, защото е стил рококо или барок. Не разбирам от подобни неща. Само ми направи впечатление, че бяха забравили да го навият. Просто сочеше друг час. Та точно този часовник свали милостивата госпожа, а накрая махна и горната част на цокъла… оказа се, че е кух… и вътре в него скри скъпоценните неща. После постави всичко на предишното му място.

— Ами онзи камък върху масата?

— Точно това не ми стана ясно… До леглото има врата и тя води към коридора, оттам се стига до помещенията, обитавани от банкера. Жената изчезна през тази врата и се бави известно време. Положението ми съвсем не беше удобно и безопасно. Вече бях узнал достатъчно и ми се щеше да си плюя на петите. Измъкнах се наполовина изпод леглото, ала бях принуден отново да се скрия. Жената се върна. За мое учудване тя донесе палто, панталони, жилетка, шапка и…

— Мъжки дрехи, така ли?

— Да, а също брада, както и различни други дреболии, които не успях добре да различа.

— Облече ли тези дрехи?

— Предполагам. Защото излезе от стаята през същата врата… а аз си плюх на петите. В това време моята камериерка бра голям страх. Докато минавах като стрела през салона, за да изляза в коридора, тя се сбогува с мен по покъртителен начин. Тъй, това е моят доклад! Заключенията ще трябва вие самият да си направите. — Да — кимна Ван Зом. — Вече почти съм ги направил. Госпожа Нора се кани тайно да излезе. Ако интуицията не ме лъже, тя има намерение да превърне скъпоценния камък в пари.

— Мисля, че ще напусне къщата през задната врата. Камериерката спомена нещо такова. Тя каза, че именно през тази врата се стигало до покоите на господаря.

— Значи ще чакам при тази врата. Ти оставаш тук! Щом излезе жената, преоблечена или не, веднага ела да ме повикаш!

— Ако се измъкне през задната врата, вие сигурно ще я последвате. Тогава аз какво да правя?

— Ще чакаш тук, докато се върна. За мен е много важно този вход да не остава без наблюдение.

На срещуположната страна на улицата Ван Зом намери голяма порта с широка арка, в чиято сянка се скри. Малко след това отсреща се разнесе лек шум… задната вратичка се отвори и се появи мъж, който бегло се огледа и бързо се отдалечи. Ван Зом тръгна незабелязано подир него. Двамата пресякоха няколко улици, докато най-накрая преследваният от княза човек се спря пред ниска къща.

Това беше домът и заложната къща на вехтошаря Розенбаум.

Когато госпожа Нора фон Хелфенщайн преоблечена като мъж стигна до жилището на Розенбаумови, видя, че входната врата е заключена, нещо напълно естествено в тази късна доба. Но един прозорец все още светеше. Изглежда Розенбаумови не спяха. Тя почука.

— Кой е? — обади се гласът на старата еврейка през пролуката на едва открехнатата врата.

— Купувач — отвърна Нора, като положи усилия да придаде на гласа си по-дълбок тембър. — Розенбаум вкъщи ли е?

— Че защо да не си е вкъщи? Но вече е много късно и…

— Не приказвай, а отвори! Идвам за една чудесна сделка. Старата пропусна младия господин (поне тя взе посетителя за такъв) да мине покрай нея и да отиде при собственика на заложната къща.

— На какво дължа тази чест? — осведоми се старият, като непрекъснато се покланяше.

— Бих искал да остана насаме с вас!

Розенбаум направи знак на жена си да излезе.

— К’во е туй?

Нора му подаде скъпоценния камък.

Той го взе в ръка и го вдигна срещу светлината. Първо поклати глава, после понамести очилата си и изрови от потъналите в прах боклуци върху една маса едра лупа. Взе я и заедно с лампата се отдалечи в ъгъла, където, обърнал гръб на посетителя, известно време се занимава с камъка. След като се върна, лицето му бе променило израза си. Покашля се нервно няколко пъти, но се опита да симулира безразличие.

— И к’во ще е туй? Камъче, дето му викат яспис или ахат, и дето струва най-много няколко гроша.

— Тогава ми го върни, старче! Ще намеря други хора, които са по-добри познавачи от теб.

Щом Розенбаум разбра, че мошеническият му ход няма да мине, смени тактиката, за да не изпусне добрата сделка.

— Боже Аврааме, ама че е припрян тоз’ господин и колко лесно се горещи! Че знайте ли що за камъче е туй?

— Диамант!

— Да ми се скапе черният дроб, ако туй е диамант! Нима господинът ме прави на глупак?

— Слушай, старче, няма да участвам в тази игра! Изглежда заради младостта ми ме подценяваш. Навярно си мислиш, че не те познавам, а? Ето — чети?

Тя поднесе пред очите му лист хартия. Розенбаум хвърли един поглед на написаното и изумено отстъпи назад.

— Тайнописът! Боже Якове! Значи господинът навярно е някой… някой познат на господин Капитана, а?

Предрешената жена се престори, че не е чула въпроса му.

— Разбра ли вече с кого си имаш работа? — попита тя. — А сега кажи честно: какъв е този камък?

— Диамант, да, истински диамант!

— Колко струва?

— Тоз’ камък ако се шлифова, хубави пари ще струва.

— По дяволите! Не питам колко ще струва шлифоването му, а каква му е стойността, както си е сега!

— Всеки познавач ще ви каже, че е хиляда марки.

— Яда го видя!

Тя се престори, че иска само да го разгледа. Евреинът й върна камъка, а безцветните му очи блестяха от алчност. Жената пъхна диаманта в джоба си и подигравателно се изсмя.

— Розенбаум, ти не заслужаваш човек да ти предложи изгодна сделка. Лека нощ, стар кожодер такъв!

С пронизителен вик той се вкопчи в ръката й.

— Чакай! Що ми казвате лека нощ, като от добрата сделка ми става най-леко от всичко друго? Останете още малко! Честно ще изчисля стойността на камъка. Отде го имате?

— Какво ти прихваща? Да не би да ме разпитваш? Казвай, колко предлагаш!

— Колко искате? — предпазливо подхвана старият.

— Десет хиляди марки! И това е твърде евтино, понеже не желая заем за камъка, а го продавам.

Евреинът плесна ръце и заекна:

— Десет… хиляди… марки? Боже Израелеви! Ще умра! Ще получа удар!

— Ако не се решиш час по-скоро, ще ти поискам хиляда и петстотин! Да не би да струва по-малко?

— Не, о, не! Даже и нещичко отгоре! Казвам го, щото искам да бъда искрен. Ама шлифоването му ще струва още куп пари. Някой златар ще предложи пет хиляди марки, че ще даде и още пет.

— Разбрахме се! Значи десет хиляди марки! Сега ще ми платиш половината, след една седмица — остатъка!

Соломон Розенбаум направи физиономия, сякаш стоеше разтреперан пред ужасна бездна. Струваше му се, че този пазарлък върви прекалено бързо.

— Да платя?… Аз? — попита той. — Че да не би аз да предложих таз’ сума, а?

— Нали ти самият каза, че за този камък ще получа толкова пари!

— Да, ама от някой златар. Не от мен. Златарят купува по светло, и то от хора, дето ги познава. А аз съм принуден да купувам вечерта или през нощта и не знам що за човек е онзи, дето ми носи диаманти или стари ръкавици. Въпреки туй ще ви направя едно предложение — веднага давам пет хиляди марки и… нито пфениг повече!

— Лека нощ!

Този път госпожа Нора не се шегуваше. Тя изхвръкна навън като вихрушка. Евреинът веднага хукна подир нея, ала когато се озова в коридора, завари там жена си съвсем сама.

— Де е той? — извика Розенбаум. — Ти го пусна да си върви?

— Че можех ли да го задържа? Той светкавично дръпна резето и само след миг беше навън!

— Боже Господи, отиде великолепният камък! — завайка се Розенбаум. — Струваше къде-къде над двайсет хиляди… а аз предложих пет хиляди!… Ще ми се да си оскубя косите!… Само да не беше хукнал като луд! Щях да му предложа и седем… к’во говоря… и десет хиляди! Жено, ти си мойто нещастие! Ти си последният пирон на ковчега ми! Що го не спря оня господин! А аз го оставих да си тръгне и да изчезне! О, аз съм свършен!

Докато Розенбаум се вайкаше, Нора се върна у дома си. Тя не се нуждаеше чак толкова спешно от пари, така че не беше принудена да продаде камъка веднага. Но вече знаеше стойността на диаманта.

Ван Зом стоеше на отсрещната страна на улицата в един тъмен вход, когато госпожа Нора излезе от заложната къща. Беше използвал времето си да размисля каква ли игра играеше жената на банкера.

След провала си като шпионин в планините при двамата Волф той бе стигнал до убеждението, че трябва да търси Капитана на друго място. После продължи издирванията си и накрая му се притече на помощ не нещо друго, а онова, което хората наричат случайност. Една вечер той минаваше край зида, през който с помощта на забиваните в него железа можеше да се стигне до тайното свърталище, където бандата на Капитана правеше съвещания. Тъкмо в този момент от него се спускаше загърната в плащ човешка фигура. Ван Зом се стъписа, после плътно се притисна в една ниша на зида и остана там, докато човекът свърна зад ъгъла. След това князът се втурна подир него, по обиколен път го изпревари и се скри в засада. След малко мъжът мина покрай него. Ван Зом беше избрал такова място, че близо до него онзи трябваше да пресече светлия кръг, хвърлян на пътя от уличния фенер. И тогава князът го позна. През следващите седмици продължи да следи подозрителната персона, още по-внимателно наблюдаваше действията му и установи две неща: първо, че човекът, виновен за цялото нещастие на Герхард Бург, не е друг освен… банкерът Франц фон Хелфенщайн. Самият Франц, който играеше ролята на почтен човек, имаше на съвестта си онова, което хората приписваха на Герхард Бург. И второ, Франц фон Хелфенщайн бе не само престъпникът от онова далечно време, той и до ден-днешен си беше мерзавец до мозъка на костите. Водеше тъмен двойнствен живот — от една страна се представяше за уважаваният от всички банкер, а от друга, под маската на спечелилия си зловеща слава Капитан извършваше най-страшни престъпления.

Навярно още от онова време Нора фон Хелфенщайн, станала по-късно негова жена, му е била доверено лице и помощник в цялата му позорна дейност. Вероятно този брак не е бил рожба на романтична любов, както се предполагаше на времето, а резултат от отвратителната необходимост, която свързва съдбите на двама престъпници.

След като Ван Зом стигна до горния извод, той насочи всичките си усилия към разобличаването на тази двойка. Но това трябваше да се направи с голяма предпазливост. Необходимо беше да намери доказателства за вината им, за да му паднат в ръцете. Ето защо покани на гости у дома си семейство Хелфенщайн. Искаше да им покаже богатствата си, които щяха да подмамят Капитана и жена му някой път да плячкосат жилището на княз Ван Зом.

Тази хитрина действително го доведе до целта му. Обаче самият Капитан, Франц, не се хвана в мрежата на Непознатия от Индия. Той изобщо не дойде на гости, появи се единствено жената. Дали всичко това бе хитър трик от страна на двойката изпечени престъпници? Или пък имаше някакви други причини?

Князът допускаше второто. Доколкото беше успял да се осведоми, бракът на банкера не беше щастлив, макар че това се криеше от хората. Франц и Нора вървяха всеки по своя път, по напълно различни пътища. Свързваха ги единствено вината и злодеянията, а именно те ги принуждаваха в определени случаи да действат задружно. Затова не беше изключено тази жена да лъже съпруга си… както и обратното.

Ван Зом разсъждаваше така: може би госпожа Нора изобщо не беше казала на мъжа си, че са поканени на гости в дома на Непознатия от Индия. Може би Капитана отдавна да е споменавал пред жена си, че има желание да отиде на гости на княза, за да разузнае там какви са възможностите за някой много голям, грандиозен обир. И когато поканата последвала тъй изненадващо и бързо, госпожа Нора си е помислила, че ще е по-добре сама да използва тази възможност, за да не дели плячката със съпруга си. И тъй като в крайна сметка същата вечер обстоятелствата се подредиха и кражбата стана незабелязано, госпожа Нора имаше намерение лека-полека да превърне богатствата си в пари без знанието на банкера. Не беше изключено тя да мисли, че тези пари ще са й нужни, ако някой ден се раздели с престъпника и заживее свой живот. Така можеше да се обясни и бързото й нощно посещение при Соломон Розенбаум.

Точно дотук бе стигнал Ван Зом в размислите си, когато видя, че госпожа Нора излезе от заложната къща. Той се промъкна подир нея чак до жилището й и установи, че тя пак използва задната врата. Невъзмутимо князът пое в обратна посока, за да се върне при своя доверен слуга. Антон все още чакаше край голямата чешма.

— Мина ли някой оттук? — попита го той.

— Не.

— И банкерът ли не е минавал? „Милостивата“ госпожа ми каза, че бил предприел пътуване във връзка с неотложни сделки.

— Сделки ли? Отишъл е в казиното и е уведомил прислугата, че ще се прибере много късно. Знам го от камериерката.

— Тъй значи! Познато ли ти е казиното?

— Много добре.

— Тогава отиди там! Ще стоиш в общото помещение за посетители. Не пропускай момента, когато Хелфенщайн си тръгне. Бързо изтичай у дома и ми съобщи!

Ван Зом се върна до Васерщрасе, за да разбере дали при евреина е бил продаден скъпоценен камък. Той почука на вратата на заложната къща и жената на Розенбаум му отвори.

— Кой е?

Князът нямаше желание да се разправя с нея надълго и нашироко отвън на улицата и затова енергично бутна вратата, така че притисна жената в стената.

— Помощ! — изкрещя тя. — Соломоне, живот мой, на помощ!

— Мълчете! — сопна й се Ван Зом. — Че кой ви е направил нещо? Не съм крадец. Но нямам намерение да се оставя да ме разпитвате на входната си врата!

В този момент и вехтошарят подаде нос през пролуката на вратата, водеща към неговата стая.

— К’во има, старо? Да не се е върнал онзи господин с камъка, дето ти…

Едва след това той забеляза нощния посетител и го огледа по-внимателно. После попита:

— Господине, що нахлувате тук тъй? Ван Зом избута двамата към стаята.

— Най-напред влезте! За останалото ще се разберем. Надявам се да ми кажете истината!

— Господине, Соломон Розенбаум нивга не изрича лъжа! А жена ми е самото олицетворение на истината, тъй че би могло да я изографисат на платно като богиня на истината, да я сложат в златна рамка и да й поставят отгоре стъкло за един талер.

— Ще видим дали е вярно. Неотдавна имахте посетител, нали?

— Посетител ли? Да, имахме такъв неотдавна. Туй беше господин равинът Бен Йохаба, който остана у дома почти три дни.

— Нямах това предвид. Говоря ви за тази вечер. Не идва ли тук преди малко един мъж?

— Жива душа не се е мяркала насам! — увери го Розенбаум.

— Странно. И все пак са ви предложили за Продан един диамант.

Току-що самият вие споменахте за някакъв господин, идвал тук със скъпоценен камък.

Двамата видимо се изплашиха.

— С диамант ли? — с несигурен глас попита старият. — Знам ли? Жено, ти знайш ли нещо?

— Нищичко!

— Хора, сами ще се затриете с тези лъжи! Ако продължавате да отричате, веднага ще ви арестувам!

Непознатия от Индия им показа полицейската си значка.

— Боже справедливи! — извика Розенбаум. — Полицай! И то таен! Детектив!

Жената изобщо не продума. Уплахата я беше сковала цялата, а както изглежда й беше отнела и способността да си служи с езика.

— И така, бъдете разумни! — предупреди ги Ван Зом. — Или продължавате да отричате?

— Не, почитаеми господине. Ама вий нали схващате, че един търговец не казва на всеки онова, дето го знае. Само полицията прави изключение. Тя може да научи всичко.

— Е, добре! Тук идва човек с диамант за продан, нали?

— Да.

— Купихте ли го?

— Че как тъй да го купя аз камъка? Та аз съм беден човек и в цялата къща няма дори петдесет талера!

— Колко му дадохте?

Розенбаум нито за миг не се смути. Беше свикнал на подобни кръстосани разпити. Продължи да упорства:

— Нищо не съм дал и нищо не можех да дам!

— А колко струваше камъкът?

— Знам ли? Че кога съм купувал диамант? Мога ли изобщо да купувам скъпоценни камъни? Знам много добре, к’во струват чифт обувки или ботуши без подметки и токове, ама хич не знам к’во струва един диамант.

— Познат ли ви беше онзи човек?

— Не.

— Никога ли не е идвал при вас?

— Нивга през живота ми!

— Ще се задоволя с този отговор. Лека нощ!

— Лека нощ, уважаеми господине!… Жено, изпрати го и заключи вратата, щото нощта не е приятел на никой почтен човек!

Ван Зом се прибра у дома си изморен. Но не беше време за почивка. Тръшна се облечен на дивана, за да е готов за излизане веднага щом Антон се върне от казиното. Наистина, можеше да си вземе обратно скъпоценните камъни и в отсъствието на банкера, ала не желаеше да се лиши от удоволствието да разобличи крадлата пред очите на собствения й съпруг.

Скоро задряма. Когато Фридрих го събуди, беше станало два часа. Антон се върна и доложи, че Хелфенщайн си е тръгнал пеша за дома, докато самият той взел файтона. Ако негово сиятелство побърза, може да стигне до жилището на банкера преди него.

Князът незабавно пристъпи към действие. Накара двамата слуги бързо да си сложат бради и перуки и всички излязоха.

Когато се озоваха пред дома на Хелфенщайнови, от близката църковна камбанария удари два и половина. Пет минути по-късно се зададе банкерът. Той се насочи право към главния вход и тъкмо бе вдигнал ръка, за да дръпне шнура на звънеца, когато пред него се изправи възрастен господин.

— Вие ли сте банкерът фон Хелфенщайн? — учтиво го попита непознатият.

— Да. Какво има?

— Ще разрешите ли да ви помоля за кратък разговор?

— За разговор ли? Сега? Какво искате?

— Приемам разговор, при условие, че е във вашата стая.

— Та кой сте вие?

— Ето ви моята легитимация!

Хелфенщайн видя познатата му полицейска значка и сякаш нож прободе сърцето му. Какво ли искаха от него? Той бързо се овладя.

— Полицейски служител ли сте? Моля, влезте! Позвъни.

— Ще ми разрешите да взема със себе си тези господа, нали? — обади се отново предрешеният Ван Зом.

Франц фон Хелфенщайн бързо се обърна. Видя зад него изправени още двама мъже — Фридрих и Антон.

— Добре, заповядайте! — кратко каза той. — Молбата на полицията е заповед за мен.

Портиерът придружи четиримата мъже нагоре, за да им свети, запали свещите в стаята на банкера и се отдалечи. Привидно непринудено Хелфенщайн си запали пура и се тръшна в креслото.

— Вземете си и вие! — небрежно подхвърли той. — Ей там има и пури, и кибрит!… А сега бъдете добър да съобщите причината за вашето среднощно посещение!

— Това е много деликатна работа — обясни Ван Зом. — Можем да я уредим само в присъствието на вашата съпруга.

— На моята жена? И таз хубава! В три часа сутринта искате да събудя жена си, да я повикам да дойде за полицейски разпит?

Човекът с полицейската значка вдигна рамене и каза:

— За съжаление сме принудени да настояваме.

— Господине, кой сте вие, че си позволявате дързостта да ми говорите с такъв тон?

— Вече се легитимирах като служител на тайната полиция.

— Хмм, да, легитимирахте се — високомерно рече Франц фон Хелфенщайн, — но не може да отречете, че с подобни полицейски значки са вършени какви ли не безобразия. Ако към това се прибави и необичайно късния час, който сте избрали за служебните си задължения, тогава…

— Достатъчно! — рязко го прекъсна Ван Зом. — Питам ви накратко, ще се отзовете ли на учтивата ми молба, или не. Сега повтарям — той изговори последните си думи бавно и отчетливо, с по-остър тон — да не усложнявате задачата ни и веднага да наредите да събудят вашата съпруга.

— Господине! — избухна Хелфенщайн.

Ван Зом вдигна ръка, сякаш за да го възпре.

— След няколко часа, на разсъмване, ще се оплачете… в случай, че тогава все още имате желание за това.

Изглежда Франц фон Хелфенщайн проумя, че е по-добре да отстъпи. Макар и с ледено изражение на лицето той заяви, че ще помоли домакинята да си направи труда да дойде. Докато крачеше към вратата, тайният полицай му втълпяваше да не предприема каквито и да било необмислени стъпки, Банкерът се престори, че не го чува.

— Какво става? — попита Нора фон Хелфенщайн, когато мъжът й я изтръгна от сън. — Какво искаш от мен посред нощ?

— Аз ли? Аз нищо не искам! — отвърна той с едва сдържана ярост в гласа. — Но тук са дошли трима господа от полицията, които настояват да разговарят с мен и с теб.

Само за няколко секунди в госпожа Нора се надигна чувство на страх. Дали пък в крайна сметка не бяха вече по следите й? Но това беше напълно изключено.

— Ще събудя прислужницата, за да ми помогне да се облека — каза тя.

— По-добре се облечи сама! Нямам никакво желание да се ядосвам с тези хора до сутринта.

Той си тръгна.

Когато след кратко време Нора влезе в стаята му, Франц фон Хелфенщайн седеше полуизвърнат настрани в едно кресло, докато тримата непознати се бяха настанили на столовете.

— Това е жена ми! — високомерно каза банкерът. — А това, Нора, са господата, които си мислят, че могат да принудят дори личности с известни имена и високо обществено положение да отговарят на въпросите им в три часа сутринта!

С маниера и стойката на кралица тя се отпусна в другото кресло.

— Много си снизходителен, скъпи Франц — подигравателно рече тя.

— Да, и ние признаваме, че съпругът ви понякога е твърде снизходителен — каза Ван Зом високо и ясно с още по-голям сарказъм в гласа. — Онзи, който допуска зад гърба му неговата жена да върви по опасни и съмнителни пътища, той е повече от снизходителен, той е лекомислен!

Тези думи подействаха като искра в буре с барут. Нора скочи на крака, чертите й се разкривиха, но не успя да изрече нито дума. Франц също беше пребледнял като платно. Очите му искряха, а десницата му посегна към джоба на сакото.

— Какво… какво беше… това? — попита той, като тежко дишаше. — Какво… дръзнахте да кажете?

Ван Зом забеляза металния блясък на револвер в десницата на банкера, но в същото време и оръжията на тримата мъже заплашително се насочиха към Хелфенщайн.

— Какво беше това ли? — бавно отвърна Ван Зом. — Беше напълно заслуженият отговор на едно предизвикателство. Но нека останем по местата си! Господин фон Хелфенщайн, хвърлете оръжието си! Виждате, че сте в по-неизгодно положение от нас!

Банкерът направи презрителен жест и запокити револвера си на килима.

— Съществуват и такива типове — скръцна със зъби той, — които не си струват куршума. Но ви давам думата си, че още днес ще се разкайвате за дръзкото си поведение!

— Оставете тези празнословия! — сряза го князът. — Нека разкрием целта на посещението си! Едва ли е необходимо точно на вас, уважаемо семейство, да известявам, че тази нощ е извършена кражба в дома на княз Ван Зом, нали?

Нито банкерът, нито жена му отговориха. Но по лицата им се четяха противоречиви мисли.

Докато чертите на Нора ясно издаваха събудилата се уплаха и страх, то лицето на мъжа й сякаш се вкамени. После постепенно по него се изписа учудване, смайване и подозрение. Той хвърли дебнещ поглед първо към тайния полицай, а после и към жена си.

„Значи той действително все още не знае, че съпругата му на своя глава е привела в изпълнение плана за грабежа, който поначало е бил съвместно измислен“, установи за себе си Ван Зом. А на глас каза следното:

— Както виждам, тази новина не ви изненадва. Но аз го очаквах, защото знам, че имате пръст в тази работа.

— Вие луд ли сте? — изрева банкерът и скочи на крака. — Да наредя ли да ви затворят в лудницата?

— Мълчете! — сопна му се Ван Зом. — Да не би да искате да се изложите пред прислугата си, като разоблича вас или жена ви, доказвайки, че сте извършили кражбата? И така, дръжте се спокойно! Давам ви този съвет за ваше добро.

Самоувереното поведение на Ван Зом изглежда имаше резултат. Франц фон Хелфенщайн отново се отпусна в креслото си. Преди това хвърли зъл поглед на жена си, която полагаше напразни усилия да си сложи маска на ледено високомерие. — Да се върнем на кражбата! — със спокоен тон продължи Непознатия от Индия. — Ван Зом все още няма представа, че е бил обран. Направих моите издирвания и заключения, без да го осведомявам.

Госпожа Нора направи пренебрежителен жест и каза:

— Защо ни досаждате с брътвежите си? Минете на въпроса по същество!

— По същество? — повтори Непознатия от Индия. — Та аз тъкмо това правя. Трябва да знаете, че съм нает като частен детектив в дома на княз Ван Зом. Човек като него, който притежава истински съкровища, се нуждае от подобна закрила и сигурност. На една от моите контролни обиколки установих, че в кратък период от време са изчезнали някои от скъпоценните камъни на княза. Останалото сама можете да си го представите, госпожо фон Хелфенщайн. Зададох няколко въпроса на прислугата и узнах, че…

Тук детективът млъкна.

Пребледняла като мъртвец, Нора се беше облегнала назад в креслото. Съпругът й обаче трескаво премисляше какво ли се е случило в отсъствието му и какво да се направи, за да се предотвратят неприятните последици.

— Значи и двамата мълчите, а? — попита Ван Зом след кратка пауза.

— Не ви разбирам! — с мъка продума банкерът.

— И вие ли не ме разбирате, госпожо фон Хелфенщайн? Една крадла трябва да е умна. Когато разбере, че е разкрита, добре е да направи всичко възможно, за да заслужи снизхождение.

— Крадла ли? — отровно просъска тя, а очите й се втренчиха в него.

— Крадла? — извика банкерът. — Негоднико, ще те смажа!

— По-спокойно! — властно каза Ван Зом. — Госпожа фон Хелфенщайн е долна крадла! Това е. Снощи е откраднала от дома на княз Ван Зом скъпоценни камъни с огромна стойност!

Цялото тяло на банкера се разтрепери.

— Нора, уличи го в лъжа!… Говори де, казвам ти! Тя неколкократно се опита да проговори.

— То… това… е… лъжа — изрече Нора със заекване.

— Продължавате да отричате? — намеси се Ван Зом. — В такъв случай съм принуден да стана по-ясен. Тази нощ след едно по-продължително посещение при княз Ван Зом, преоблечен в мъжко облекло и с фалшива брада, някой излезе оттук, за да продаде един от откраднатите камъни. Кой беше той? За съжаление собственикът на заложната къща Соломон Розенбаум предложи твърде малко за него, тъй че се върнахте у дома с празни ръце!

— Това истина ли е? — изпъшка банкерът.

— Лъжи!… Лъжи!

— Принуждавате да докажа пред съпруга ви, че сте крадла. Господин фон Хелфенщайн, сега ще предприема обиск в покоите на жена ви, за да потърся откраднатите камъни. Откажете ли да ми дадете разрешението си, незабавно ще изпратя един от моите придружители за допълнителни полицейски подкрепления. А после в присъствието на цялата прислуга най-официално ще извърша обиск на къщата.

Междувременно Нора си възвърна самообладанието. Навярно беше убедена, че няма да намерят добре скритата й плячка. Тя се изправи на крака и измери тримата мъже с презрителен поглед.

— Лъжи! Нищо друго освен лъжи!

— Е, стига ни вече това нахалство! — рече Ван Зом и даде на Антон знак. — Вие знаете къде са камъните. Заведете там господин банкера! Покажете му скривалището! Но вземете и вашия другар… нужни са ни свидетели!

Банкерът тръгна пръв, а двамата полицаи го последваха. Нежеланият посетител остана сам с госпожа Нора.

Изминаха само няколко минути. После се чуха приближаващи се стъпки. Вратата рязко се отвори. Хелфенщайн се втурна в стаята.

— Крадла! — извика той и скръцна със зъби.

Банкерът свиваше юмруци и дишаше тежко. Беше изпаднал в безмерна ярост.

Жената бавно се обърна към него.

— Ами ти? Ти какъв си?

Изпълненият с голямо напрежение поглед на Ван Зом не се откъсваше от двамата. Дали щяха взаимно да се издадат?

Но за съжаление точно в този момент те се смутиха от Антон и Фридрих, които дойдоха от спалнята. Носеха откраднатите скъпоценни камъни. Появяването им сложи край на нажеженото напрежение, създало се между двамата Хелфенщайн. Жената и мъжът се отдръпнаха един от друг.

— Господин фон Хелфенщайн — каза високо детективът, — вече вярвате ли в правотата на обвинението ми?

— Няма как да не вярвам — скръцна със зъби банкерът. — Сега не ми остава друго освен да си тегля куршума! — — На ваше място не бих го направил — обади се Ван Зом с привидно снизхождение в гласа. — Още не виждам наложителна причина за подобна отчаяна постъпка. Никой друг освен нас не знае за кражбата.

Франц фон Хелфенщайн подозрително го погледна.

— Да не би да не направите донесение?

— Зависи единствено от това дали ще се споразумеем. Имам някои условия, при които ще се съглася да пощадя репутацията на семейство фон Хелфенщайн, разбира се, в рамките на законността.

— Говорете, но не искайте от мен невъзможни неща!

— Онова, което ще поискам, е напълно справедливо. Който краде, е или престъпник, или пък има болезнени наклонности. Крадец или крадла бих предал на правосъдието за наказание, ала на една болна жена мястото й не е в затвора. Броено от днес ви давам три дни срок. Ако до изтичането му госпожа Нора фон Хелфенщайн постъпи в съответно болнично заведение, да речем в Роленбург, ще мълча. Даже Ван Зом няма да научи за кражбата. Обаче ако жена ви е все още тук, ще наредя да я арестуват. Обмислете предложението ми и бъдете сигурен, ще няма да отстъпя от условията си нито на йота! Ще се изправим с вас очи в очи само в случай, че ме принудите да действам като ваш противник.

След тези думи князът си тръгна. Двамата му придружители го последваха. Пътем той ги попита:

— Във вас ли са скъпоценните камъни?

— Да. Сега сбирката отново е пълна.

— Какво каза банкерът, когато видя скритите в цокъла скъпоценни камъни?

— Направи такава физиономия, сякаш чуваше екота от тръбите на Страшния съд. Много ми се иска да присъствам на сцената, която се разиграва в момента между банкера и неговата благородна съпруга. Ваше сиятелство мисли ли, че двамата ще се съгласят с тези условия?

— Естествено жената ще се възпротиви, но доколкото познавам мъжа й, той ще ги приеме, иначе… е свършено с общественото му положение. Не вярвам да прояви внимание и тактичност към своята съпруга…

— Защо ваша светлост взе такова сурово решение по отношение на жената? Банкерът е също толкова виновен, колкото и тя!

— Прав си! Имам основателни причини. Направих шахматен ход, с който се надявам не след дълго да матирам противника си.